5 О П Р Е Д Е Л Е Н И Е №60124 гр. София, 10 декември 2021 г. Върховният касационен съд на Република България, І НО, в закрито заседание на девети декември две хиляди двадесет и първа година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУМЕН ПЕТРОВ ЧЛЕНОВЕ: ВАЛЯ РУШАНОВА ЕЛЕНА КАРАКАШЕВА при секретар………………………………….….…и при становището на прокурора………Н. Любенов……….изслуша докладваното от съдия Рушанова частно наказателно дело № 1043 по описа за 2021г. Производството е с правно основание чл. 44, ал.1 от НПК. Прокурорът от ВКП е изразил становище, че компетентен да разгледа делото е Софийски градски съд. Върховният касационен съд, като се запозна с материалите по делото и като съобрази предпоставките по чл. 44, ал. 1 от НПК, намира следното: Пред ОС - Търговище е било образувано ч.н.д.№ 268/2021г. на основание чл. 12 от Закона за признаване, изпълнение и изпращане на съдебни актове за налагане на наказание лишаване от свобода или мерки, включващи лишаване от свобода /ЗПИИСАННЛСМВЛС/ и въз основа удостоверение по чл. 4 от Рамково решение 2008/909/ПВР. Последното е издадено във връзка с присъда на първоинстанционен съд на Централна Нидерландия, поделение Утрехт, с която българския гражданин Д. И. Д. е настанен на принудително лечение в обществено заведение, поради осъждането му за опит за убийство и налагането на мярка, включваща лишаване от свобода - „принудителни медицински мерки при стационарна форма на лечение”, като лицето е било задържано, а изпълнението на принудителните медицински мерки се е изпълнявало от 08.03.2014 година, включително и понастоящем в психиатрична клиника на територията на Нидерландия. С определение от 17.11.2021г., постановено в проведено открито съдебно заседание, Окръжен съд – Търговище прекратил производството и изпратил делото за разглеждането му на Софийски градски съд. Съображенията му са основани на данни на заключението, че осъденото лице не живее в страната, поради което е налице хипотезата на чл. 7, ал. 2 от ЗПИИСАННЛСМВЛС за прилагане на специалната компетентност на Софийския градски съд. След постъпване на производството в Софийски градски съд, същото е образувано под № н.ч.д. № 4622/2021г., като са изискани актуални справки от НБД за Д. Д., майка му – П. С. и сестра му - Е. Д.. Справката за настоящ и постоянен адрес (по отношение на осъденото на територията на издаващата държава лице, както и по отношение на неговите близки роднини) посочила адрес в гр. Търговище, кв. Запад, № 64, вх. Б, ет. 8. Цитираната информация, наред с данните съдържащи се в н.ч.д.268/2021г. по описа на ОС - Търговище, дала основание на съдията - докладчик при Софийски градски съд да счете, че известният по делото адрес в гр. Търговище е водещ за разрешаване въпроса относно компетентния съд. Освен това подробно е разяснил, че независимо от данните, че лицето от 2013г. се намира в Нидерландия, това не означава, че трайната му връзка с населеното място - гр. Търговище , е прекъсната, защото: 1 ) поради задържането си в психиатричната клиника не е имал обективна възможност да се завърне в РБългария; 2) наличните данни, че и в предходен момент е живял в Нидерландия са недостатъчно ясни относно времевия период, целта на пребиваването на лицето там и дали се е касаело до временно или постоянно местоживеене на територията на издаващата държава; 3) липсвали категорични данни за това Д. да е прекъснал окончателно връзките си с българската държава; 4) в удостоверението се сочело, че осъденият искал да се завърне в РБългария, а неговият постоянен и настоящ адрес на в държавата са именно в гр. Търговище. На основата на изложеното, съдията-докладчик прекратил производството по н.ч.д. № 4622/2021г. по описа на Софийски градски съд и повдигнал настоящия спор за подсъдност. ВКС намира, че компетентен да разгледа и реши производството е Софийски градски съд, по следните съображения: Извън съмнение е, че съгласно чл. 7, ал. 1 от ЗПИИСАННЛСМВЛС компетентен орган в Република България да признае съдебни актове за налагане на наказание лишаване от свобода или мярка, включваща лишаване от свобода, постановени в друга държава членка, е окръжният съд по местоживеене на осъденото лице. Затова изясняването на „местоживеенето” на лицето е от решаващо значение за определяне на компетентния съд. Двата спорещи съда правилно са съобразили липсата на легална дефиниция на понятието „местоживеене” и макар да са тълкували едни и същи правни норми - разпоредбите на чл. 93 - 96 от Закона за гражданската регистрация, са достигнали до противоположни заключения, приемайки в единия случай, че Д. не е с местоживеене в РБългария (ОС – Търговище), а в другия – че липсват данни той да е избрал да живее постоянно в Нидерландия, т.е. че не е прекъснал връзката си с населеното място, на което е неговия постоянен и настоящ адрес в [населено място] (СГС). Тълкуването на разпоредбите на чл. 7, ал. 1 и ал. 2 от ЗПИИСАННЛСМВЛС позволява извод, че компетентността на Софийски градски съд се предопределя не поради това, че местоживеенето на лицето на територията на страната не е известно, а поради наличието на втората предвидена хипотеза в изключението на чл. 7, ал. 2 от Закона – тъй като Д. Д. не живее в страната. В общия случай на процедурата по обсъжданото рамково решение, издаващата държава насочва искането си към съда на изпълняващата държава за признаване на постановения от нейните органи съдебен акт с последиците от това, тъй като лицето следва и да се ресоциализира в контекста на обичайната му семейна, професионална и социална среда. Затова в международноправния акт, а и в националното законодателство са разяснявани понятията „държава по местоживеене” и „държава, в която лицето живее”. Съгласно §1, т. 5 ДР на ЗПИИСАННЛСМВЛС като държава по местоживеене на лицето се приема тази държава, с която то има трайна фактическа връзка с оглед на съществуващите там семейни, социални или икономически отношения. В т. 17 от преамбюла на РР е разяснено, че „когато в настоящото рамково решение се посочва държавата, в която осъденото лице „живее", това означава мястото, с което лицето е свързано предвид неговото обичайно пребиваване и елементи като семейни, социални или професионални връзки”. Следователно, компетентността на окръжния съд по местоживеене на лицето се определя не толкова от данните за неговия постоянен и настоящ адрес, а от фактическата връзка на осъденото лице с определено населено място, която връзка следва да се отличава с такива характеристики като трайност, продължителност, обичайност на пребиваването и възможност за ресоциализацията му с оглед установените от него в това място социални, професионални, семейни и пр. отношения. Тази връзка би могла ( и това е стандартния подход) да се обосновава с данните по НБД за настоящ адрес, дефиниран в чл. 94, ал. 1 от ЗГР като „адресът, на който лицето живее”, но само в случаите, когато е несъмнено, че лицето обичайно пребивава на територията на РБългария и е установило трайна и продължителна фактическа връзка с населено място, в което се реализира личността му в семеен, социален и културен аспект. Когато обаче по преписката освен данните по гражданската регистрация на лицето отсъства друга информация за обвързаността му с определено населено място на територията на РБългария, а напротив – установява се, че от години не живее в държавата, както е в конкретния случай, е налице изключението на чл. 7, ал. 2 от ЗПИИСАННЛСМВЛС относно специалната компетентност на Софийски градски съд. В подобни случаи, законът не се интересува от обстоятелството къде актуално живее осъдения, а само от това, че не живее на територията на изпълняващата държава. Първо, в удостоверението по чл. 3 от ЗПИИСАННЛСМВЛС издаващата държава е посочила, че Д. Д. е с известен адрес не само по местонахождението на психиатричното заведение, където се изпълняват взетите по отношение на него медицински мерки, но и с още два адреса на пребиваване – все на територията на Нидерландия. Второ, съдебното решение, чието признаване се иска е постановено за деяние, извършено преди повече от 8 години, като пострадала от него, е майката на лицето, (посочена като негов близък роднина, наред със сестра му и с настоящ адрес вгр. Търговище, идентичен с този на Д. Д.), т.е съображението за предстоящата ресоциализация в семеен план в известна степен е неубедително. Трето, вярно е, че в удостоверението е отразено, че осъденото лице е поискало и дало съгласие за изпращането на съдебното решение и удостоверението на РБългария, но това не е сигурен показател за трайната му връзка с определено населено място на територията на страната. На последно място, извън всякакво съмнение Д. не живее в страната повече от 8 години. Независимо от факта, че значителна част от тях той обективно е бил възпрепятстван да се завърне поради изпълнението на принудителните медицински мерки, в делото е налице информация (отразена по реда на чл.180, ал.2 от НПК), че според данни от съсед Д. Д. „…не живее на адреса повече от 15 години, живее и работи в чужбина”. При така посоченото, ВКС намери, че данните по делото не позволяват недвусмисленото заключение, че осъденият е с местоживеене в гр. Търговище. Споделя се заключението на ОС - Търговище, че осъденият не живее в страната, поради което компетентен да се произнесе по производството е Софийският градски съд. Водим от горното и на основание чл. 44, ал. 1 от НПК, Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, О П Р Е Д Е Л И : ИЗПРАЩА ч.н.д. № 4622/2021 г. по описа на Софийски градски съд на същия съд за разглеждане и решаване по същество. Препис от определението да се изпрати на Окръжен съд- Търговище за сведение. Определението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: