Р Е Ш Е Н И Е № 197 гр. София, 22 декември 2017 г Върховният касационен съд на Република България, IІІ НО, в публично заседание на седемнадесети ноември през две хиляди и седемнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: СПАС ИВАНЧЕВ ЧЛЕНОВЕ: МАЯ ЦОНЕВА МИЛЕНА ПАНЕВА при секретар И. Петкова, при становището на прокурора Атанас Гебрев, изслуша докладваното от съдия Спас Иванчев наказателно дело № 659 по описа за 2017г.г. Производството по реда на чл.346 т.2 от НПК е образувано по касационна жалба на подсъдим чрез защитника му срещу решение № 139/22.03.2017г. по ВНОХД № 534/2016г. по описа на Софийски апелативен съд. В жалбата се ангажират всички касационни основания, като се твърди, че материалния закон е неправилно приложен, при допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, които са ограничили правото на защита на подсъдимия, като присъдата се основава само на самопризнанията на дееца пред оперативен работник, а неговите обяснения по време на наказателното производство са кредитирани избирателно. Посочва се, че липсват доказателства относно главния факт - авторството, косвените били малко и странични за деянието. Алтернативно се прави искане за явна несправедливост на наложеното наказание. Подсъдимият в допълнение се позовава на нарушени права при беседата му с полицейски служител, като прави искане за преюдициално запитване или за спиране на производството. Иска се отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане, алтернативно се иска намаляване на наказанието. Прокурорът в съдебното заседание заявява, че касационната жалба е неоснователна, като второинстанионният съд е извършил проверка на присъдата и не е установил допуснати нарушения. След собствен анализ на доказателствата според прокурора съдът е достигнал до изложените правни изводи, въз основа на които е потвърдил първоинстанционната присъда. Събраният доказателствен материал по несъмнен начин доказвал извършено престъпление и липсвали касационни основания за отмяна на решението. Моли да се остави жалбата без уважение, а решението в сила. Подсъдимият се явява лично и се представлява от служебен защитник, който пледира, като поддържа касационната жалба. Защитата поставя акцент върху възприемането на показанията на полицейски служител, който е възпроизвел разказ на подс.П. пред него. Признава се прочитане на обяснения от досъдебното производство, но те не били потвърдени на двете съдебни фази. Според защитата съдебния процес се основава на обясненията на подсъдимия, дадени по време на досъдебното производство. За защитата нямало възможност да оспори обвиненията, като се обезсмисляло участието на защитата в процеса. Обясненията на подсъдимия в съдебната фаза били частично кредитирани, при това без да бъдат проверени по никакъв начин. Не било установено, че подсъдимия е събрал 40 000 евро, че отивайки за документи, ги оставил да ги пази пострадалия. Това били измислени, недостоверни и непроверени неща, поради което присъдата не следвало да почива на тези обяснения. Защитата прави позоваване по отношение на специални разузнавателни средства, които не били представени. Мотивите на съда от първата инстанция били бланкетни, което също съставлявало касационно основание, годно да доведе до изменение на така постановената присъда. Подсъдимият в лична защита моли да се отмени присъдата и да се върне делото за ново разглеждане. При последната си дума моли за справедливо и законно решение съобразно европейската практика. Върховният касационен съд, ІІІ-то наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите на чл.347 ал.1 от НПК, установи следното: С присъда № 8/18.01.2016г. по НОХД № 3776/2012г.г. на Софийски градски съд, подс.М. С. П. е бил осъден за извършено престъпление по чл.116, ал.1, т.6, пр.2-ро и пр.3-то, т.12-та, пр.1-во и пр.2-ро , вр.чл.115, вр.чл.29, ал.1, б.“б“ от НК е осъден на наказание доживотен затвор, което да се изтърпи при първоначален специален режим. С тази присъда е осъден да заплати и по предявения граждански иск сумата от 50 000 лева , обезщетение за нематериални вреди от престъплението, както и разноските по делото. С атакуваното решение първоинстанционната присъда е потвърдена изцяло. Касационната инстанция намери, че жалбата е подадена в срок и е допустима, преценена по същество, се явява неоснователна. Подложена е на критичен коментар аналитичната дейност на съда от втората инстанция, като отправените упреци не могат да бъдат споделени от касационния състав. Възраженията почти в идентичен план са правени и пред съда от втората инстанция, като им е отговорено по задълбочен и аналитичен начин. Педантично са изброени събраните гласни и веществени доказателства по делото, както и на извършените изследвания на последните чрез съответните експертизи. Събраните по делото косвени доказателства са многобройни, като те са изследвани поотделно и в тяхната съвкупност, проследени са логическите и житейски връзки, интерпретацията се отличава с правдоподобен и обоснован анализ. Установените безспорни факти очертават познанството на подсъдимия с пострадалия. Никакъв спор не възниква относно съдебния статус на подсъдимия, извършеното престъпление и желанието му да напусне страната. Пострадалият достатъчно подробно е разказал на майка си за намерението и на двамата, не само своето, да пътуват до Гърция. Не може да се постави под въпрос това обстоятелство, то е потвърдено и от последващите действия на подсъдимия. Той е пожелал да използва автомобила на пострадалия за тази цел, като го е направил и без собственика да е бил с него, придвижвайки се сам. Събраните доказателства несъмнено очертават използването на автомобила след смъртта на пострадалия именно от подс.П.. Подсъдимият и защитата не оспорват доказателствата в тази част на производството. Деецът, отричайки авторството на убийството, не може да представи убедителна причина той да ползва автомобила на убития, след като деянието е извършено, ако не е имал връзка и знание за извършеното убийство. На първо място се очертава, че той е имал мотив да напусне страната, очевидно не желаейки да изтърпява бъдещото наказание за предходното умишлено убийство. И именно това той е сторил, като е заловен в страната, която е определил като първоначална дестинация. Логическо несъответствие е ползването на автомобила без неговия собственик, след като предварително са имали уговорка за съвместно пътуване и липсата на връзка на дееца с извършеното убийство на Б. Д.. От страна на подсъдимия и на защитата основно се оспорват показанията на полицейския служител, който е провел беседа с дееца. Въззивната инстанция задълбочено и последователно е изследвала характера на тези показания, тяхната възможна връзка с неправомерна процесуална принуда и закономерно е отхвърлила подобна възможност. Всъщност, тези показания, макар и в определена степен да изясняват причините и мотивите, които са ръководели поведението на подс.П., не са от най-съществено значение за изграждане на обвинителната теза и достигане до единствено възможен извод за виновността на дееца. Подсъдимият и пострадалия са имали среща и това е вън от съмнение, те са имали и уговорка за пътуване и това е напълно изяснено от показанията на св.Д., която е имала пък уговорка да се чуе със своя син.След като не се е чула, тя е осъществила връзка с подсъдимия, който не е отрекъл срещата си с пострадалия, но е обяснил, че той му е изчезнал и само ако го намери, ще го убие. Тези показания не са опровергани по делото, напротив, потвърждават се от проведените разговори на св.Д. чрез мобилните оператори, те имат своята процесуална стойност и с основание са ползвани за установяване на авторството на извършеното убийство. Тези показания очертават мотив за извършване на престъплението- изчезването на пострадалия и невъзможността на дееца в този момент да го намери, което предизвиква в него изключително ожесточение, съгласно разказа на св.Д.. Не е от съществено значение причината за изчезването на пострадалия, но пък няма съмнение, че разказаното от него , както пред полицейския служител, така и при обясненията си на досъдебното производство,частично разбира се, има съвсем достоверна основа. Причината за гнева на подсъдимия е бил финансов и поведението на Д., който се е укрил с негови средства. Отново следва да се отбележи, че няма о правно значение размера на тази сума, тя е била достатъчна, за да предизвика смъртоносния гняв на дееца, реализирал се в извършване на престъплението, за което е обвинен. Също така е без релевантно значение как е намерил пострадалия, това обаче с положителност се е случило, тъй като воден от мотивите за извършване на убийство, подс.П. е успял да го реализира, а впоследствие да се възползва от имуществото на Б. Д.. Подсъдимият е имал мотив, познавал е добре пострадалия и неговите навици, изявил е гласно желанието си да го убие, неприкривайки ожесточението си, житейския му път и поведение вече са го отвели до предходно убийство. Възраженията са отправени предимно към разказа на свидетеля К. Р.. Процесуалното естество и качество на този разказ е действително спорно. Подсъдимият не е желаел да се протоколира или записва проведения разговор, след като е бил предупреден за възможността да не разказва(обяснява) каквото и да било. Няма спор, че подс.П. е бил задържан по време на провеждане на разговора, тоест това не е свободна и непринудена среща, подсъдимият вече е бил подложен на ограничения в правото си на придвижване и изразяване на свободната си воля. Въпреки това той е пожелал да разясни случилото се, воден от собствен вътрешен импулс. С основание се поставя въпроса доколко той е разказал действително случилото се и дали в детайлите е бил искрен и точен. Разбира се, не всичко от неговия разказ е било подложено на проверка от разследващите органи, като за определена част това е било и невъзможно. Този разказ не определя и не е единствен за очертаване на фактическата рамка на обвинението, той допълва общата картина на случилото се, изяснена с останалите доказателства по делото, които бяха посочени по-горе. Може да се отбележи, че свидетелстването на полицейския служител не влияе по никакъв начин на крайните фактически и правни изводи, не накланя везните за решаване на въпроса за авторството, за да може да се разисква процесуалната природа и стойност на тези показания в светлината на нарушение на правото за справедлив процес. В този смисъл искането за преюдициално запитване, което се основава на чл.19, пар.3,б.“б“ от Договора за Европейския съюз(ДЕС) и чл.267 от Договора за функциониране на Европейския съюз(ДФЕС), се явява лишено от предмет и основание. Причина за гнева на подс.П., изразен пред майката на пострадалия, е изчезването на последния, което се потвърждава и от оспорвания разказ. Желанието да убие пострадалия подсъдимият П. е заявил недвусмислено и то е било реализирано. Подсъдимият е имал мотив, намерение и възможност да извърши престъплението. След убийството той се е придвижвал със собствеността на Б. Д., като това обстоятелство е знаменателно за случилото се и знанието, както и участието на дееца в него. Той е единствения човек, който има мотив да убие пострадалия и го е заявил по един недвусмислен и категоричен начин. Веществените доказателства и поведението му след деянието го свързват по категоричен начин с извършеното престъпление. Поради това възраженията относно авторството и недостатъчната аналитична оценка на съда от въззивната инстанция не могат да бъдат възприети като основателни. Непотвърждаването на отделни детайли не изключва наличието на мотив, намерение и възможности за реализиране на престъплението, едно престъпление не всякога може да бъде детайлизирано по отношение на системата от телодвижения и психическата страна на волевия импулс, но това не означава, че доказателствата не очертават по един категоричен и недвусмислен начин автора му. Напротив, вън от всякакво съмнение, че подсъдимият е пожелал смъртта на пострадалия Д., вбесен от неговото изчезване и след намирането му, е осъществил намерението си. Касационната инстанция не може да се съгласи с тезата на защитата, че косвените доказателства по делото са били малко и странични за обвинението, напротив, те са в достатъчен обем, за да се извлекат необходимите и в случай единствено възможни изводи за авторството на подс.П.. Логическата верига на доказателствата следва една- единствена възможност за авторството и води до непоколебим извод, че то принадлежи единствено и само на подс.П.. Самопризнанието на досъдебното производство има своята процесуална стойност, то не може да бъде отхвърлено по съображенията, валидни за проведената беседа и се подкрепя в пълна степен от останалите, макар и косвени, доказателства за главния факт в процеса. Касационната инстанция в заключение прие, че при анализа на доказателствата въззивната инстанция не е допуснала съществено процесуално нарушение, в резултат на това е приложила правилно материалния закон, като е потвърдила присъдата на съда от първата инстанция изцяло. Въззивната инстанция е изложила изцяло споделими мотиви относно материалното право, квалификацията по обвинението е съобразена със закона и по същество не се оспорва, доколкото възраженията са съсредоточени в авторството. Тези съображения на второстепенния съд не следва да се преповтарят , касационната инстанция изцяло ги споделя, както и изтъкнатите доводи по отношение на уважения граждански иск по делото, които са в пълна степен задълбочени. Що се отнася за наложеното наказание доживотен затвор, възведеното касационно основание за явна несправедливост не намира също опора в материалите по делото. Деецът е с предходни осъждания, проявлението му е изцяло асоциално, неговата личностна характеристика е очертана като пълно несъобразяване с обществените норми и морал. Връзката му с обществото е изцяло прекъсната, видно и от нежеланието да изтърпява наказанието за предходно извършено убийство. Този деец се е дезинтегрирал напълно в обществен план и представлява изключителна опасност за обществото. Нивото му на задръжки е максимално принизено, уважението към най-висшето човешко благо, здравето и живота на хората, изцяло отсъства и присъствието му в обществото представлява изключително висока заплаха за останалите граждани. Затова е правилно решението на съда от първата, а така и от въззивната инстанция да бъде наложено наказанието доживотен затвор, като то се явява в определена степен и снизходително. Поправянето на този деец е твърде илюзорно да се постигне в обозримо бъдеще, в случая възможностите му за извършване на престъпление трябва да се погасят от изолирането му за максимално продължително време и от естествените физиологични процеси. В заключение касационната инстанция прие, че второинстанционното решение следва да бъде изцяло потвърдено, като жалбата на подс.П. като лишена от основание, бъде оставена без уважение. С оглед на това и на основание чл.354 ал.1, т.1 от НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ в сила въззивно решение № 139/22.03.2017г. по ВНОХД № 534/2016г. по описа на Софийски апелативен съд. Решението не подлежи на обжалване. Председател: Членове