Ключови фрази
Имуществена отговорност на частния съдебен изпълнител * изпълнително производство * такси и разноски по изпълнитено дело


2
Р Е Ш Е Н И Е

№ 423

гр. София, 20.01. 2016 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на пети ноември през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
при участието на секретаря Стефка Тодорова, като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 391 по описа за 2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 290 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Д. С. Й. срещу решение от 13.10.2014 г., постановено по въззивно гр. дело № 14532/2013 г. на Софийския градски съд (СГС). С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено решение от 05.07.2013 г. по гр. дело № 11511/2012 г. на Софийския районен съд, е отхвърлен, предявеният от жалбоподателката срещу У. К. Д., в качеството й на частен съдебен изпълнител (ЧСИ), частичен осъдителен иск с правно основание чл. 74, ал. 1 от ЗЧСИ за сумата 24 000 лв. – част от общата сума 65 315.73 лв., претендирана като обезщетение за вреди от неправомерно поведение – неизвършване на изпълнителни действия по запориране на вземане на длъжника [фирма] към [фирма], произтичащо от договор за строителство от 16.05.2005 г. на обект „Център за гуми”, ведно със законната лихва и разноски.
В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното решение, поради нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК; изложеното в жалбата се поддържа в откритото съдебно заседание.
Ответницата У. К. Д. в отговора на касационната жалба, в писмена защита и в откритото съдебно заседание оспорва жалбата и излага съображения за неоснователност на същата. Касационната жалба е оспорена и с отговора на третото лице – помагач на ответницата – [фирма]; конституиранато в същото процесуално качество, [фирма] не заявява становище по жалбата.
С определение № 923/16.07.2015 г. по настоящото дело, касационното обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, по следните два правни въпроса: 1) противоправно по смисъла на чл. 74, ал. 1 от ЗЧСИ ли е бездействието на ЧСИ, ако същият не е наложил поискан от взискателя запор върху вземане на длъжника, поради невнасяне от взискателя на авансова такса за извършването му, и длъжен ли е ЧСИ в такъв случай да извърши поисканото от взискателя изпълнително действие; и 2) ЧСИ или взискателят следва да прояви активност за определяне и внасяне на дължимата авансова такса за извършване на поискано изпълнително действие. В определението по чл. 288 от ГПК е прието, че въззивният съд е дал разрешение на тези правни въпроси, което частично съответства, но същевременно е и в противоречие с т. 11 и мотивите към нея от тълкувателно решение (ТР) № 2/2013 г. от 26.06.2015 г., до постановяването на което настоящото касационно производство е било спряно на основание чл. 229, ал. 1, т. 7, във вр. с чл. 292 от ГПК.
Предвид разрешенията, възприети в т. 11 и мотивите към нея от това тълкувателно решение (които са цитирани в определението по чл. 288 от ГПК по делото, а и са публикувани, поради което не е необходимо да се преповтарят), на двата поставени въпроса следва да се даде следният обобщен отговор:
Активност за определяне и внасяне на дължимата авансова такса за извършване на поискано изпълнително действие следва да прояви както взискателят, така и ЧСИ. Съгласно чл. 80 от ЗЧСИ, взискателят следва сам да определи размера и да внесе дължимата авансова такса, както и да представи доказателства за това още с молбата си за поисканото изпълнително действие. Ако това не е направено от взискателя, ЧСИ е длъжен да му изпрати съобщение по реда на чл. 129, ал. 2, във вр. с чл. 426, ал. 3 от ГПК – в едноседмичен срок да представи документ за внасянето на дължимата авансова такса, която следва да е определена и посочена по размер в съобщението, респ. – към него да е приложена и сметката по чл. 79 от ЗЧСИ. Ако взискателят не представи доказателства за внасянето на дължимата авансова такса и в едноседмичния срок, ЧСИ може да прекрати изпълнителното производство на основание чл. 433, ал. 1, т. 6 от ГПК, като може да направи и по-малкото – да откаже само извършването на поисканото изпълнително действие, като и в двата случая следва да изпрати съобщение на взискателя за възможността му по чл. 435, ал. 1 от ГПК да обжалва прекратяването, респ. – отказа. ЧСИ, обаче може и да продължи изпълнението, включително и като извърши поисканото от взискателя изпълнително действие, въпреки че той не е внесъл дължимата за него авансова такса, като това не опорочава (не води до незаконосъобразност на) извършеното изпълнително действие. В тези случаи ЧСИ може да събере авансовата такса от длъжника съгласно чл. 79, ал. 2 от ГПК, когато той отговаря за нея, а ако длъжникът не отговаря за тази такса, ЧСИ може да претендира плащането ѝ от взискателя по реда на чл. 410, ал. 1 от ГПК, съгласно чл. 79, ал. 3 от ЗЧСИ. От друга страна, несъбирането от ЧСИ на авансово дължимата такса от взискателя, а събирането ѝ направо от длъжника, съставлява осъществено от обективна страна дисциплинарно нарушение по смисъла на чл. 67 от ЗЧСИ, като в зависимост от конкретните обстоятелства следва да се преценява дали то е и виновно извършено от ЧСИ. Следователно, за да действа правомерно, поначало ЧСИ е длъжен да извърши поисканото от взискателя изпълнително действие, едва след като последният вече е внесъл дължимата за него авансова такса. За да не увреди интересите на взискателя, обаче, ЧСИ е длъжен да предприеме извършването на поисканото изпълнително действие и в случаите, когато взискателят все още не е внесъл дължимата за него авансова такса, ако това изпълнително действие не търпи отлагане. Такива нетъпрящи отлагане изпълнителни действия по принцип, са имащите и обезпечителна за принудителното изпълнение функция действия, сред които е и запорът върху вземане на длъжника. Поради това, ЧСИ е длъжен да изпрати запорното съобщение на третото задължено лице веднага след подаването на молбата на взискателя за налагането на запора (ако са налице и останалите необходими предпоставки за това, например – известен е адресът на третото задължено лице); а за да избегне дисциплинарната отговорност по чл. 67 от ЗЧСИ, едновременно с това ЧСИ е длъжен да предприеме и действията по събирането на авансовата такса, като изпрати на взискателя съобщението по чл. 129, ал. 2, във вр. с чл. 426, ал. 3 от ГПК – да представи в едноседмичен срок документ за внасянето на дължимата авансова такса. Ако взискателят не представи в едноседмичния срок документ, че е внесъл авансовата такса по сметката на ЧСИ, последният може да се възползва от посочените по-горе възможности – да прекрати изпълнителното производство на основание чл. 433, ал. 1, т. 6 от ГПК, или – по-малкото – да откаже по-нататъшни действия по удовлетворяването на взискателя (например – да откаже да преведе по негова сметка сумата, която третото задължено лице е превело по сметката на ЧСИ), докато взискателят не представи доказателства, че е внесъл авансовата такса. Само такова бездействие на ЧСИ в тези случаи на неотложност, какъвто е на налагането на запора, няма да е противоправно и виновно извършено по смисъла на чл. 74, ал. 1 от ЗЧСИ, във вр. с чл. 45 от ЗЗД, тъй като изпращайки запорното съобщение на третото задължено лице, ЧСИ вече е направил необходимото, за да произведе запорът обезпечителните си функции по чл. 507, ал. 2 и ал. 3 от ГПК и пр., респ. – ЧСИ вече е положил дължимата грижа, за да опази интересите на взискателя, въпреки че последният не е внесъл дължимата авансова такса, включително и след дадените му указания за това. Разбира се и в тези случаи, както вече беше посочено, ЧСИ може да продължи изпълнението и да се възползва от алтернативните възможности за събирането на авансовата такса по реда на чл. 79, ал. 2 от ГПК, или по реда на чл. 410, ал. 1 от ГПК във вр. с чл. 79, ал. 3 от ЗЧСИ.
При извършената служебна проверка, съдът намира, че въззивното решение е валидно и процесуално допустимо. При извършената проверка относно неговата правилност, съдът намира следното:
По делото е установено, че в качеството си на взискател по изп. дело № .... по описа на ответницата-ЧСИ, с молба от 22.01.2009 г. ищцата е поискала налагане на запор върху вземане на длъжника по изпълнението [фирма] спрямо третото задължено към него лице [фирма], което вземане произтича от сключен между тях договор за изработка (строителство) от 16.05.2005 г. Към тази своя молба ищцата не е приложила доказателства да е внесла авансовата такса за налагането на искания запор. Ответницата единствено е положила върху молбата недатирано (и без по делото да е установена датата на постановяването му) разпореждане: „Да, след внасяне на такси“, като нито е изпратила съобщение на ищцата да представи доказателства, че е внесла таксата, нито е определила същата по размер; нито е изпратила запорно съобщение на третото задължено лице [фирма]. Повече от две години и половина по-късно (в течение на които по изпълнителното дело не са предприемани никакви действия нито от ищцата, нито от ответницата) – с молба от 27.09.2011 г. ищцата е поискала ответницата да ѝ издаде удостоверение, от което да е видно дали такова запорно съобщение е връчено; на което ответницата е отговорила с писмо от 16.11.2011 г., че запорът не е наложен, тъй като ищцата не е заплатила авансовата такса за него.
При тези обстоятелства по делото, въззивният съд е изложил вътрешно противоречиви мотиви към обжалваното решение – относно противоправността на процесното бездействие на ответницата, каквото оплакване основателно се поддържа в касационната жалба на ищцата.
От една страна, СГС е препратил по реда на чл. 272 от ГПК към мотивите на първоинстанционното решение (като по този начин ги е направил и свои мотиви към въззивното решение), където е прието, че е налице неправомерно поведение на ответницата-ЧСИ, която не е изпратила, съгласно чл. 129, ал. 1, във вр. с чл. 426, ал. 3 от ГПК, съобщение до ищцата – взискател по изпълнителното дело, за отстраняване нередовността на молбата й за налагане на запора върху вземането на длъжника, изразяваща се в невнасянето на авансовата такса за извършването на това изпълнително действие, нито е посочила размера на таксата и не е изготвила сметка по чл. 79 от ЗЧСИ, нито е постановила отказ за извършване на изпълнителното действие, който също да съобщи на ищцата-взискател, включително възможността й да го обжалва по реда на чл. 436, ал. 1 от ГПК. Тези изводи са правилни и са в съответствие с възприетото по-горе разрешение на двата поставени по делото правни въпроса.
В противоречие с това, въззивният съд е изложил и свои собствени мотиви, а именно, – че не споделя становището във въззивната жалба на ищцата-касатор, че ответницата-ЧСИ е следвало да извърши исканото изпълнително действие (процесния запор), дори и с риск да понесе дисциплинарна отговорност, като предпочете да защити интереса на взискателя по изпълнителното дело; както и че процесуалният закон не вменява такава отговорност, а съдебният изпълнител е длъжен да спазва законовите разпоредби, в частност – длъжен е да събере авансово дължимите такси. Последното също е правилно, но като цяло съображенията на градския съд за липса на противоправност в процесното бездействие на ответница, са неправилни.
Правилен като цяло, обаче е изводът на въззивния съд (също предвид и препращането по реда на чл. 272 от ГПК към мотивите на районния съд), че не е налице пряка и непосредствена причинна връзка между процесното бездействие на ответницата – неналагането на процесния запор, и претендираните от ищцата процесни имуществени вреди, изразяващи се в несъбиране на паричното ѝ вземане от длъжника по изпълнението.
В тази връзка по делото е установено, че по молба на ищцата от 15.03.2010 г., същата е била конституирана като присъединен взискател по друго изпълнително дело № ... по описа на друг ЧСИ Р. М., образувано срещу същия длъжник [фирма]. По молба на ищцата от 18.10.2010 г., на същата дата ЧСИ Р. М. е изпратила запорно съобщение до същото трето задължено лице [фирма] – за запориране на същото вземане на длъжника [фирма] към него, произтичащо от сключения между тях договор за изработка (строителство) от 16.05.2005 г. Запорното съобщение е било връчено на третото задължено лице [фирма] на 26.10.2010 г., което е отговорило с писмо от 12.11.2010 г., че дължи на [фирма] сума (непосочена по размер), представляваща гаранция по договора за строителство, но и че задържа тази сума за отстраняване на дефекти, произтичащи от СМР, появили се в обекта в рамките на гаранционния срок за отстраняването им. Правилно въззивният съд е приел, че с това свое изявление третото задължено лице, по същество е оспорило задължението си към длъжника [фирма], а не го е признало. По молба на ищцата от 01.03.2011 г., с постановление от 30.03.2011 г. ЧСИ Р. М. ѝ е възложила за събиране това вземане на длъжника към третото лице по реда на чл. 510 от ГПК. Едва след като по молба на ищцата съдът ѝ е издал обезпечителна заповед от 01.09.2011 г. за обезпечаване на неин бъдещ иск по чл. 134 от ЗЗД срещу третото задължено лице [фирма], последното е представило договор между него и длъжника [фирма] с дата 14.10.2010 г., съгласно който двете дружества са се споразумели да си прихванат взаимно насрещни вземания, между които е и запорираното – до размер 6 912.02 лв., като остатъкът от последното в размер 58 403.71 лв. третото задължено лице [фирма] е платило на длъжника [фирма] съгласно разходен касов ордер също с дата 14.10.2010 г. Правилно, чрез препращането по реда на чл. 272 от ГПК, въззивният съд е възприел мотивите на първоинстанционния съд, че е основателно възражението по чл. 181 от ГПК на ответницата по делото, че по отношение на нея датата 14.10.2010 г. на това споразумение между двете дружества и на РКО не е достоверна; правилно в тази връзка е прието и че съгласно заключението на счетоводната експертиза по делото и счетоводните записвания при третото задължено лице [фирма], плащането е осчетоводено със същата дата 14.10.2010 г., но не е установено кога е извършено това осчетоводяване. В тази връзка следва да се има предвид и че решаващо в случая е обстоятелството, че ако датата на двата документа действително би била посочената в тях 14.10.2010 г., то третото задължено лице би се позовало на извършените с тези диспозитивни документи прихващане и плащане, още в отговора си от 12.11.2010 г. на връченото му на 26.10.2010 г. запорно съобщение, а не близо една година по-късно – едва след издаването на обезпечителната заповед от 01.09.2011 г. срещу него. Правилни в тази връзка са и изводите на въззивния съд, че при полагане на дължимата грижа по събиране на възложеното ѝ вземане, ищцата също е разполагала с възможността да оспори датата на споразумението и РКО – в исков процес, а именно – чрез завеждането на иска по чл. 134 от ЗЗД, с което тя би установила и изобщо действителните правоотношения между длъжника по изпълнението и третото задължено лице, но съгласно данните по делото тя самата се е отказала от предявяването на този иск, както и от допуснатото обезпечение на същия.
Предвид горното, въззивният съд чрез препращането по реда на чл. 272 от ГПК, правилно е възприел и извода, че във веригата от събития, в резултат на които ищцата не е молба да събере вземането си, са включени множество деяния, извършени както от самата ищца, така и от третото задължено лице, които са опосредили настъпването на процесния за нея вредоносен резултат, и той не е пряка и непосредствена последица от противоправното бездействието на ответницата, изразяващо се в неналагането на процесния запор. При установените по делото обстоятелства не би могло да се направи обоснован извод, че ако процесният запор беше наложен своевременно от ответницата – веднага след подаването на молбата на ищцата от 22.01.2009 г., то събитията биха се развили по по-различен начин, в сравнение с установените по делото – действително развилите се след налагането на 26.10.2010 г. на запора от ЧСИ Р. М., т.е. – че както (и най-вече) третото задължено лице (което не е признало, а е оспорило задължението си към длъжника, при това – на различни основания), така и ищцата (която е предприела обезпечаване на иск по чл. 134 от ЗЗД, но не е предявила такъв) биха имали по-различно поведение, което би довело до събиране на вземането ѝ от длъжника, респ. – не може да се направи обоснован извод, че процесният вредоносен за ищцата резултат не би настъпил, ако ответницата не бе бездействала неправомерно.
От всичко гореизложено следва, че неправилността на част от изводите на въззивния съд не се е отразила на правилността на крайния резултат от спора, постановен с обжалваното решение, поради което то следва да бъде оставено в сила.
При този изход на правния спор и пред касационната съдебна инстанция, на жалбоподателката-ищца не се следват разноски по делото, каквито тя претендира, а ответницата не е направила претенция за присъждане на разноски.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
Р Е Ш И :

ОСТАВЯ В СИЛА решението от 13.10.2014 г., постановено по въззивно гр. дело № 14532/2013 г. на Софийския градски съд.
Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.