7 Р Е Ш Е Н И Е № 249 Гр. С., 04.02.2011 година В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б., Търговска колегия, Второ отделение, в публичното съдебно заседание на петнадесети декември през две хиляди и десета година в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ : ТАТЯНА ВЪРБАНОВА ЧЛЕНОВЕ : К. Е. БОНКА ЙОНКОВА при секретаря Ирена Велчева изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 55/2010 година Производството е по чл.290 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на [фирма] - търговско дружество със седалище във В., А., срещу решение № 138 от 13.07.2009 г., постановено по гр. д. № 100/2009 г. на В. апелативен съд. Касационната жалба е насочена срещу частта от въззивното решение, с която след частична отмяна на решение № 344 от 14.11.2008 г. по т. д. № 20/2004 г. на Плевенски окръжен съд са отхвърлени предявените от [фирма] против [фирма] -[населено място] искове с правно основание чл.79 от ЗЗД във вр. с чл.286 от ТЗ за заплащане на сумата 204 300 щ. д. - дължим остатък от цената на доставен полиетилен терефтерат по фактура от 04.09.2006 г., и чл.86, ал.1 от ЗЗД за сумата 11 838 щ. д. - обезщетение за забава за периода 15.09.2006 г. - 22.08.2007 г., и [фирма] е осъдено да заплати на [фирма] деловодни разноски в размер на 23 877 лв. С определение № 418 от 30.06.2010 г. въззивното решение е допуснато до касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.3 от ГПК. В касационната жалба се поддържат оплаквания за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост и се прави искане за неговата отмяна, за уважаване на исковете и за присъждане на разноски. Касаторът твърди, че въззивният съд е нарушил разпоредбата на чл.188, ал.1 от ГПК /отм./, тъй като не е извършил цялостен анализ на събраните доказателства и е основал решението си на косвени доказателства, без да съобрази преките такива - фактура и извънсъдебни писмени признания на ответника, установяващи по категоричен начин постигането на съгласие между страните за продажба на процесните стоки, получаването им от ответника и възникването на задължение в негова тежест за плащане на уговорената цена. Позовава се на нарушение на материалния закон с довод, че съдът е разрешил спора според неприложими разпоредби на българското национално право, вместо да приложи Конвенцията на О. относно договорите за международна продажба на стоки от 1980 г. /известна като „Виенска конвенция”/, на която са подчинени породените от продажбите правоотношения. Ответникът по касация [фирма] със седалище в[населено място] оспорва касационната жалба като неоснователна и моли въззивното решение да бъде оставено в сила. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, след преценка на данните по делото и заявените касационни основания в съответствие с правомощията по чл.290, ал.2 от ГПК, приема следното : Производството пред първоинстанционния съд е образувано по искова молба на [фирма] със седалище във В., Р. А., с която са предявени обективно съединени искове срещу [фирма] -[населено място], в т. ч. иск за заплащане на сумата 204 300 щ. д., представляваща неплатена част от цената на 396 тона полиетелен терефтерат с качество за бутилки и вискозитет 80 на обща стойност 530 640 щ. д., и иск за сумата 11 838 щ. д., представляваща обезщетение за забава върху неплатената цена за периода 15.09.2006 г. - 22.08.2007 г. Според изложените в исковата молба и уточнени впоследствие твърдения, посочените количества са заявени и потвърдени от ответника с 3 бр. писма /приложени към молбата/, доставени са от ищеца и са приети от ответника без възражения за качеството и цената, за доставките е издадена обща фактура от 04.09.2006 г., която е получена от ответника, част от цената по фактурата - 326 340 щ. д., е платена, а за остатъка от 204 300 щ. д. ответникът е отказал плащане. Първоинстанционният съд е квалифицирал исковете като такива с правно основание чл.79, ал.1 от ЗЗД във вр. с чл.286 от ТЗ и чл.86, ал.1 от ЗЗД и след като е приел, че фактурата от 04.09.2006 г. съставлява доказателство за твърдените от ищеца продажби, е осъдил ответника да заплати непогасения остатък от цената в размер на 204 300 щ. д. и лихви за забава в размер на 11 838 щ. д. Въззивният съд е възприел определената от първоинстанционния съд правна квалификация на исковите претенции, но след самостоятелен анализ на събраните доказателства е достигнал до извод, че същите са недоказани и неоснователни, отменил е частично обжалваното решение и ги е отхвърлил изцяло. Съдът е приел за безспорно, че през периода 2000 г. - 2005 г. страните са били обвързани от трайни търговски взаимоотношения като ищецът в качеството на продавач е доставял от А. суровини и материали, предназначени за производствената дейност на ответника, а ответникът е заплащал тяхната цена. Решаващият извод, с който е отречена дължимостта на търсените вземания, е аргументиран с липсата на категорични доказателства за постигнато от двете дружества съгласие за продажба на конкретните количества полиетелен терефтерат, за които е издадена фактурата от 04.09.2006 г., и за реална доставка на тази количества от ищеца на ответника. Съобразено е обстоятелството, че фактурата е изготвена едностранно от ищеца по повод на точно определени доставки /продажби/, а именно - доставка на 198 тона полиетелен терефтерат с единична цена 1.33 щ. д./кг., осъществена през м. февруари 2005 г., и доставка на 198 тона полителен терефтерат с единична цена 1.35 щ. д./кг. от м. март 2005 г. Анализирани са обстойно неопроверганите заключения на съдебно-икономическата експертиза, според които в счетоводните книги на ответника не са отразени покупки на такива количества материал при такава цена и от такъв период; не са извършвани частични плащания и не съществуват митнически декларации за внос на конкретните стоки в Р. Б., за разлика от всички други доставки, осъществени от ищеца в периода на трайните търговски взаимоотношения между страните. Отчетена е констатацията на вещото лице, че по данни от счетоводната документация на страните през м. февруари 2005 г. ответникът изобщо не е получавал от ищцовото дружество полиетелен терефтерат, а през м. март 2005 г. е получил две доставки с общо количество 110 000 кг., но на значително по-ниска цена от вписаните във фактурата единични цени. Тезата на ищеца, че доставките са заявени и потвърдени от ответника с представените с исковата молба 3 бр. писма, първото с дата 13.01.2005 г., а другите две без дата, е счетена за недоказана по съображения, че писмата касаят съвсем различни количества и цени от същия материал и не могат да бъдат отнесени към исковия период. Съвкупната преценка на доказателствата е мотивирала въззивната инстанция да приеме, че твърдените продажбени правоотношения не са доказани и че за ответника не съществуват задължения за плащане на цена по договори за продажба със съдържание, посочено в спорната фактура. Въззивното решение е допуснато до касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.3 от ГПК по повод приетите за обуславящи въпроси относно приложимия към спорното правоотношение материален закон и доказателственото значение на фактурата, издадена по повод международна продажба на стоки, която не е придружена с митническа декларация за внос на стоките на територията на Р. Б.. Предмет на защита с предявените искове са вземания за неплатена цена и обезщетение за забава, породени от договори за международна продажба на стоки. Международният характер на продажбите произтича от факта, че договарящите страни са търговски дружества с място на дейност в различни държави - продавачът [фирма] е с място на дейност в Р. А., а купувачът [фирма] е с място на дейност в Р. Б.. В хода на процеса не са релевирани и доказани уговорки между страните за избор на приложимо право, поради което приложимото към договорите материално право следва да бъде определено съобразно действалата към момента на сключването им /според твърденията на ищеца/ разпоредба на чл.438 от ЗЗД /обн. ДВ бр.19/2003 г., отм. с § 2 от ПЗР на КМЧП, обн. ДВ бр.42/17.05.2005 г./, аналогична на действащия чл.94 от КМЧП. Посочената разпоредба предвижда, че когато страните по договора не са избрали приложимото право, договорът се подчинява на правото на държавата, с която е най-тясно свързан, като се предполага, че най-тясна е връзката с държавата, в която страната, дължаща характерната престация, е имала своето обичайно местопребиваване или главно управление към момента на неговото сключване. Преценени съобразно правилото на чл.438 от ЗЗД /отм./, процесните договори и свързаните с тях искове са най-тясно свързани с правото на Р. Б. като държава, на чиято територия се намира управлението и мястото на дейност на купувача [фирма]. Поради обстоятелството, че договарящите са търговски дружества с място на дейност в различни държави, страни по Конвенцията на О. относно договорите за международна продажба на стоки от 1980 г. /наричана по-долу „Конвенцията”/, по силата на чл.1, б.”а” от Конвенцията същата се явява приложимо право към възникналия между продавача и купувача спор за договорно неизпълнение. От момента на ратифицирането й[населено място] № 264/13.03.1990 г., в сила от 01.08.1991 г., Конвенцията е част от вътрешното право на Р. Б. и съгласно чл.5, ал.4 от Конституцията разпоредбите й се ползват с приоритет пред съответните разпоредби на националния закон, уреждащи договора за търговска продажба. Предвид изложеното, за основателни следва да се приемат доводите на касатора за допуснато от въззивния съд нарушение на материалния закон при преценката на приложимото към спорното правоотношение право. Без да съобрази международния характер на продажбите, съдът е приложил разпоредбите на Търговския закон и Закона за задълженията и договорите, вместо приоритетните разпоредби на Конвенцията на О. относно договорите за международна продажба на стоки от 1980 г. Неправилното определяне на приложимото право е рефлектирало и върху възприетата правна квалификация на предявените искове, които са квалифицирани по чл.79, ал.1 от ЗЗД във вр. с чл.286 от ТЗ и чл.86, ал.1 от ЗЗД, а не като искове с правно основание чл.53 и чл.78 от Конвенцията. Независимо от констатираното нарушение на материалния закон, въззивното решение, с което предявените искове са отхвърлени по съображения за недоказаност и неоснователност, е правилно като краен резултат. Обосновано е изразеното от въззивния съд становище, че анализът на събраните по делото доказателства не позволява да се направи извод за наличие на сключени между страните договори за продажба с твърдяното в исковата молба и отразено във фактурата от 04.09.2006 г. съдържание, респ. за възникване на задължения за ответника за плащане на цена и лихви за забава по повод на същите договори. Договорът за международна продажба на стоки не е обвързан с изискване за спазване на определена форма, но сключването му е обусловено от две предпоставки - отправено предложение до едно или повече конкретни лица с характеристиките по чл.14, ал.1 и приемане на предложението от насрещната страна по начина и в сроковете, указани в чл.18. Според чл.14, ал.1 във вр. с чл.15 от Конвенцията, предложението за сключване на договор за продажба поражда действие с достигането си до адресата и е валидно, ако изразява ясно намерение за обвързване при приемане и посочва стоката, предмет на продажба, а по възможност и цената или реда за определянето й. Цената не е задължителен елемент на предложението, тъй като разпоредбата на чл.55 от Конвенцията позволява при липса на указания относно цената или реда за определянето й съгласието на страните да бъде заместено от онази цена, която обикновено се плаща по време на сключване на договора за същия вид стока при подобни обстоятелства в съответната област на търговия. Приемането по смисъла на чл.18, ал.1 от Конвенцията предполага волеизявление или друго поведение на адресата, което указва на съгласие с предложението и поражда действие в момента, когато стигне до предложителя, стига да е извършено в рамките на определения от него или в друг разумен според обстоятелствата срок /чл.18, ал.2/. В чл.18, ал.3 е призната възможност съгласието за приемане на предложението да се изрази и чрез конклудентни действия като например изпращане на стоката или плащане на цената, ако вследствие на предложението, на установената между страните практика или на обичая адресатът извърши съответното действие в предвидените за това срокове. Договорът за продажба се счита за сключен в момента, когато приемането на предложението породи действие според разпоредбите на Конвенцията. В този момент се пораждат задължения за продавача да достави стоката, да прехвърли собствеността и да връчи отнасящите се до стоката документи /чл.30/ и насрещни задължения за купувача да плати уговорената или мълчаливо определена цена и да приеме доставката. Касаторът е основал исковете си на неизпълнение на конкретни договори за международна продажба, сключени според съдържанието на фактурата от 04.09.2006 г. през м. февруари и м. март 2005 г. с предмет доставки на 198 тона полиетилен терефтерат при единична цена 1.33 щ. д./кг. и 198 тона полиетилен терефтерат при единична цена 1.35 щ. д./кг. В хода на делото не са ангажирани доказателства за отправяне на предложение по смисъла на чл.14, ал.1 от Конвенцията за закупуване или продажба на посочените количества стоки и за приемане на предложението по начина, указан в чл.18 от Конвенцията - изрично или чрез конклудентни действия. Правилно въззивният съд е приел, че заявките и потвържденията, с които касаторът се е домогвал да докаже сключването на договорите, са неотносими към спорния предмет на делото. Обективираните в съдържанието им изявления и признания касаят други количества полиетилен терефтерат /100+200 тона/ с указана различна цена /1 400 щ. д./т. и 1 310 щ. д./т./, които по никакъв начин не могат да бъдат отнесени към периода м. февруари - м. март 2005 г. Заключенията на съдебно-икономическата експертиза по делото съдържат категорични констатации, че в счетоводните книги на ответното дружество са отразени множество други доставки на полиетилен терефтерат, извършени от [фирма] преди и след исковия период, но не и доставките на спорните 396 тона, за които няма и митнически декларации или други документи за внос в Р. Б.. Според фактурата от 04.09.2006 г. договорите за продажба са сключени с условие стоките да бъдат доставени от продавача от А. в Б. и да бъдат получени от купувача в[населено място]. Отсъствието на митнически документи поставя под съмнение както въвеждането на стоките на територията на Р. Б. от продавача, така и последващото им получаване от купувача. Съгласно императивните изисквания на чл.50, чл.55, чл.66 и чл.68 от Закона за митниците, чуждестранните стоки с търговско предназначение, обект на осъществен внос, подлежат на манифестиране и деклариране пред митническите органи в Р. Б., за да получат митническо направление като условие за предаването им в разпореждане на лицето, за което са предназначени. В конкретния случай, с оглед липсата на доказателства за надлежно манифестиране и деклариране, не би могло да се приеме, че процесните 396 тона полиетилен терефтерат са изпратени от ищеца - касатор като израз на съгласие за сключване на договори за международна продажба или като предложение за сключване на такива договори, респ. че са получени и приети от ответника в съответствие с разпоредбите на чл.14 и чл.18 от Конвенцията. След като не е доказано постигането на съгласие за продажба на отразените във фактурата от 04.09.2006 г. количества полиетилен терефтерат, не съществуват основания за ангажиране отговорността на ответника по повод претендираните вземания за цена и лихви за забава. Предявените искове с правно основание чл.53 от Конвенцията за сумата 204 300 щ. д. и чл.78 от Конвенцията за сумата 11 838 щ. д. са недоказани и неоснователни и правилно са отхвърлени от въззивния съд. По изложените съображения и на основание чл.293, ал.1, пр.1 от ГПК въззивното решение следва да бъде оставено в сила в допуснатата до касационно обжалване част, с която са отхвърлени исковете на [фирма] против [фирма] за сумите 204 300 щ. д. и 11 838 щ. д. Разноски за касационното производство не са претендирани от ответника и не следва да се присъждат. Мотивиран от горното и на основание чл.293, ал.1, пр.1 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 138 от 13.07.2009 г., постановено по гр. д. № 100/2009 г. на В. апелативен съд, в частта, с която след частична отмяна на решение № 344 от 14.11.2008 г. по т. д. № 20/2004 г. на Плевенски окръжен съд са отхвърлени предявените от [фирма] против [фирма] -[населено място] искове за заплащане на сумите 204 300 щ. д. и 11 838 щ. д., претендирани съответно като дължима цена за доставка на 396 тона полиетилен терефтерат по фактура от 04.09.2006 г. и обезщетение за забава върху неплатената цена за периода 15.09.2006 г.- 22.08.2007 г., и [фирма] е осъдено да заплати на [фирма] разноски по делото в размер на 23 877 лв. В останалите части решението по гр. д. № 100/2009 г. на В. апелативен съд не е обжалвано и е влязло в сила. РЕШЕНИЕТО е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ :