Р Е Ш Е Н И Е № 371 Гр.София, 24.10.2014 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесети октомври, 2014 г., в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА КЪНЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: БИЛЯНА ЧОЧЕВА ТЕОДОРА СТАМБОЛОВА при участието на секретаря ЦЕКОВА в присъствието на прокурора Пенка Маринова изслуша докладваното от съдия СТАМБОЛОВА К.Н.Д. 1006/14 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: С присъда № 28/05.12.13 г.,постановена от ОС-Шумен /ШОС/ по Н.Д.301/13 г., подсъдимият М. В. М. е признат за виновен и осъден за извършено от него престъпление по чл.118,алт.1 вр.чл.115 вр.чл.18,ал.1 НК и вр. чл.54 НК му е наложено наказание лишаване от свобода за срок от три години, чието изтърпяване е отложено на основание чл.66,ал.1 НК за срок от пет години, считано от влизане на присъдата в сила. Подсъдимият е осъден да заплати на конституирания като граждански ищец М. М. С. обезщетение за неимуществени вреди в размер на 10 000 лв., считано от 06.01.12 г., до окончателното изплащане на сумата, като в останалата част искът е отхвърлен до пълния претендиран размер. С решение № 52/28.04.14 г., постановено от АС-Варна по В.Н.Д.13/14 г., цитираната присъда е изменена, като е отменено приложението на чл.66,ал.1 НК и на основание чл.61,т.3 вр.чл.59,ал.1 ЗИНЗС е постановено наказанието лишаване от свобода за срок от три години да бъде изтърпяно при първоначален общ режим в затворническо общежитие от открит тип. В останалата част присъдата е потвърдена. Срещу така постановения съдебен акт е постъпила касационна жалба от подсъдимия, чрез неговия служебен защитник, с оплаквания за допускане на нарушение на материалния закон и явна несправедливост на наложеното наказание. Моли се решението да бъде изменено,като се приложи разпоредбата на чл.66,ал.1 НК. В съдебно заседание пред ВКС подсъдимият, редовно призован, не се явява. Назначеният пред тази инстанция негов служебен защитник поддържа жалбата, като развива допълнителни съображения към принципно изявеното касационно основание по чл.348,ал.1,т.1 НПК, а извън него- настоява за уважаване на искането за определяне на условно осъждане. Представителят на прокуратурата намира жалбата за неоснователна. Частният обвинител и граждански ищец М. С., както и неговият повереник, редовно призовани не се явяват. Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение, като взе предвид сезиращия го документ и изтъкнатите в него аргументи, като съобрази становищата на страните в съдебно заседание и след като сам се запозна с материалите по делото в рамките на компетенциите си по чл.347 и сл.НПК, намира за установено следното: В писмената жалба пред тази инстанция не е изложено нито едно съображение за нарушение на материалния закон, макар и да има такова генерално оплакване. В открито съдебно заседание служебният защитник коректно изразява доводи в тази насока, които обаче са безпочвени. И първата, и втората инстанция са се занимавали с преценката на фактологията по престъпната дейност и подвеждането й под разпоредбата на чл.118 вр.чл.115 вр.чл. 18,ал.1 НК и тази логическа и юридическа дейност са абсолютно верни. И двете решаващи съдилища са взели предвид установените факти и накратко казано, са стигнали до извода, че подсъдимият, без съмнение разгневен от дейността на пострадалия, е проявил престъпната си деятелност върху жизненоважни за потърпевшия физически органи, така че би могло да се стигне до фатален край. В този смисъл квалификацията по чл.118 вр.чл.115 вр.чл.18,ал.1 НК е ясно изразена и не търпи корекции от страна на върховната съдебна инстанция по наказателни дела. Изразената несъстоятелност обаче не е важима за другото заявено оплакване по чл.348,ал.1,т.3 НПК. Несъмнено по отношение на подсъдимия са налице материалноправните предпоставки по чл.66,ал.1 НК за отлагане на определеното наказание лишаване от свобода за срок от три години. Въпросът е дали условното осъждане е целесъобразно и доколко импонира на визираните в чл.36 НК цели на наказанието. Въззивната инстанция е изписала мотивация, за да обоснове определянето на ефективно наказание лишаване от свобода, като е подценила не само предходните ярки изяви на предизвикателното поведение на частния обвинител спрямо семейството на дееца и него самия, но и спецификата на случилото се. Извън характеристиката на конкретната престъпна дейност, подсъдимият е неосъждан по правилата на материалното право. Дали е реабилитиран и ако да, за какво е било неговото предишно осъждане при наличие на реабилитация, няма никакво значение. Прави се и извод за липса на негативни характеристични данни поради неналичие на доказателства за настоящи противообществени прояви на лицето. На следващо място, действително подсъдимият е направил признания за определени факти като тези, приети от съда за установени в контекста на претенция за дължима според дееца друга материалноправна интерпретация, но те са плод на негова защитна позиция. Касаторът никога не е отхвърлял своето участие в деянието, като по отношение на средството, с което е действал, поведението му е по-скоро защитно в процесуален план, отколкото отричащо фактите. Същото се отнася и за цялостното му поведение спрямо престъпното поведение. В този смисъл позицията на М. по отношение на твърдяната правна квалификация е негово право и безспорно не следва да се тълкува в ущърб при определяне на дължимото наказание. На последно място, въззивната инстанция е изписала подробни аргументи за генералната превенция като цел на наказанието и е изтъкнала съображения за принципната обществена укоримост на поведението на касатора. По мнение на този съдебен състав обаче тя не е оценила в достатъчна степен същината на извършеното от М., което на първо място обосновава обмислянето на целите на наказанието в светлината на личната превенция. Става дума за кумулация на напрежение, създадено от потърпевшия, до степен, че семейството на подсъдимия и жената, с която той живее и нейните деца /родни деца на пострадалия/ са били обект на непрестанен тормоз и заплашени от изгонване от наемодателя на обитаваното от тях жилище. Става дума за лични отношения, при които превенцията на полицейското предупреждение спрямо потърпевшия е била повече от недостатъчна. Става дума за предел на елементарна човешка порядъчност, при който провокираният индивид прекрачва границите на житейската търпимост. Ето защо поначало вярно определеното като продължителност наказание лишаване от свобода следва да бъде обмислено в контекста на начина на изтърпяване и да бъде решено на плоскостта на условното осъждане- чл.66,ал.1 НК. В този смисъл решението на въззивната инстанция се нуждае от корекция и приложение на нормата на чл.66,ал.1 НК, както това е сторено от ШОС- с отлагане на изтърпяването на наложеното наказание лишаване от свобода за срок от пет години. Само по този начин би се постигнало вярно приложение на процесуалния закон по смисъла на чл.348,ал.5,т.2,пр.2 вр.ал.1,т.3 НПК. Водим от изложените съображения и на основание чл.354,ал.2,т.3, алт.2 вр. ал.1, т.3 вр.чл.348,ал.5,т.2,пр.2 вр.ал.1,т.3 НПК Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение Р Е Ш И : ИЗМЕНЯВА решение №52/28.04.14 г.,постановено от АС-Варна по В.Н.Д. 13/14 г.,както следва: На основание чл.66,ал.1 НК отлага по отношение на подсъдимия М. В. М. изтърпяването на така наложеното му наказание лишаване от свобода в размер на три години за извършено от него престъпление по чл.118, алт.1 вр.чл.115 вр.чл.18,ал.1 НК, за пет години, считано от влизане на присъдата в сила. ОСТАВЯ В СИЛА решението в останалата част. РЕШЕНИЕТО е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1/. 2/.