2 Р Е Ш Е Н И Е № 134 гр. София, 29.04. 2013 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на четвърти април през две хиляди и тринадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА БОЯН ЦОНЕВ при участието на секретаря Стефка Тодорова, като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев гр. дело № 709 по описа за 2012 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 290 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на [фирма] срещу решение № 41/06.03.2012 г., изменено в частта му за разноските с определение № 128/11.04.2012 г., постановени по въззивно гр. дело № 25/2012 г. на Видинския окръжен съд. С обжалваното въззивно решение е отменено решение № 511/24.11.2011 г. по гр. дело № 505/2011 г. на Видинския районен съд и са уважени частично, предявените от А. Й. Г. срещу жалбоподателя, искове с правни основания чл. 200 от КТ и чл. 86 от ЗЗД, като дружеството-касатор е осъдено да заплати на ищцата сумата 3 356.41 лв. – обезщетение за претърпени имуществени вреди, настъпили в резултат на професионално заболяване „хроничен астматичен бронхит” и свързани с необходимостта от спазване на хигиенно-диетичен режим за периода 01.05.2010 г. – 31.12.2011 г., ведно със законната лихва за забава, считано от 17.03.2011 г. до окончателното плащане, както и сумата 79.27 лв. – лихви за забава за периода 01.05.2010 г. – 17.03.2011 г.; в останалата им част – до пълните им предявени по делото размери, съответно – 5 200 лв. и 100 лв., исковете са отхвърлени от въззивния съд; в тежест на касатора са възложени и разноски и държавна такса по делото. В касационната жалба се поддържат оплаквания и се излагат доводи и съображения за неправилност на въззивното решение, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Поддържа се, че въззивният съд неправилно, в противоречие с КСО и наредби по прилагането му, и необосновано е приел, че процесното заболяване на ищцата „хроничен астматичен бронхит” има професионален характер, без това да е установено с експертни решения (ЕР) на ТЕЛК или НЕЛК. К. претендира заплащане на направените по делото разноски. Ответницата по касационната жалба – ищцата А. Й. Г., в отговора си поддържа становище и съображения за неоснователност на жалбата. С определение № 30/08.01.2013 г. по настоящото дело касационното обжалване на въззивното решение е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ГПК, по правните въпроси: 1) може ли ищецът успешно да претендира обезщетение за претърпени имуществени вреди вследствие твърдяно професионално заболяване, при положение, че не е представил по делото експертно решение (ЕР) на ТЕЛК/НЕЛК, с което да е установен професионалният характер на заболяването; и 2) може ли само въз основа на влезли в сила съдебни решения, с които са присъдени обезщетения за имуществени вреди за предходни периоди, съдът да приеме наличие на професионално заболяване. Както е прието и в определението по чл. 288 от ГПК, тези правни въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с постановените по реда на чл. 290 от ГПК, решение № 157/01.07.2011 г. по гр. дело № 1125/2010 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС и решение № 185/27.05.2010 г. по гр. дело № 5264/2008 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че професионалният характер на процесното заболяване на ищцата „хроничен астматичен бронхит” е установен с влезли в сила съдебни решения, с които са уважени искове между същите страни и със същото правно основание, но за други, предходни периоди, както и с приетото по делото заключение на медицинската експертиза. Въззивният съд е обсъдил и представените по делото, ЕР № 0309/09.02.2006 г. на ОДПФЗС-В. и ЕР № 3960/13.11.2003 г. на МЗ-МБАЛ-П., като е приел, че с тях на ищцата е призната 72 % неработоспособност, като водещата диагноза е „глухота”, но са изброени и други заболявания, измежду които „двустранна базална пневмосклероза”, „ХОББ – бронхиален тип” и „хроничен обструктивенен бронхит”, както и че с това също се потвърждава професионалният характер на процесното заболяване. В тази връзка са изложени съображения, че не е необходимо при всяко предявяване на иск за обезщетение по чл. 200 от КТ да се издава ново решение на ТЕЛК или НЕЛК, като е достатъчно веднъж заболяването да е признато за професионално, а ищецът следва да установи, че продължава да търпи вреди от това заболяване и съответно да установи размера им, когато те са имуществени. Приет е за основателен и доводът на ищцата, че влезлите в сила съдебни актове за присъждане на обезщетения за предходни периоди се ползват със сила на пресъдено нещо, включително и относно професионалния характер на заболяването. Въз основа събраните по делото свидетелски показания и експертни заключения, въззивният съд е приел и че ищцата действително е направила разходи за спазването на хигиенно-диетичен режим, като за процесния по делото период те са в размер на присъдената сума 3 356.41 лв. От друга страна, по първия правен въпрос, в постановените по реда на чл. 290 от ГПК, решение № 157/01.07.2011 г. по гр. дело № 1125/2010 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС и решение № 185/27.05.2010 г. по гр. дело № 5264/2008 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС е прието следното: За да бъде прието едно заболяване за професионално, то трябва да бъде установено по предвидения в закона ред, който е регламентиран в чл. 61-63 КСО, Наредбата за реда за съобщаване, регистриране, потвърждаване, обжалване и отчитане на професионалните болести и Наредбата за експертиза на работоспособността от 2001 г. (отменени), както и в действащите Наредба за медицинската експертиза на работоспособността от 2005 г. и Наредбата за реда за съобщаване, регистриране, потвърждаване, обжалване и отчитане на професионалните болести (НРСРПООПБ) от 2008 г. Признаването на професионалния характер на заболяването според чл. 62, ал.3 от КСО е от изключителна компетентност на органите на експертизата по работоспособността, а процедурата за установяване и признаване е уредена в цитираната НРСРПООПБ. Съгласно чл. 3, чл. 10 и чл. 13 от НРСРПООПБ признаването на професионалната болест става с решение на ТЕЛК или НЕЛК, което е задължително за всички лица органи и организации в страната. Тези експертни решения имат двойствен характер – от една страна същите имат характер на индивидуален административен акт относно наличието на трайно загубена работоспособност и нейния процент, а от друга е официален удостоверителен документ за установените в него факти, в това число и за наличието на причинна връзка като положителен юридически факт, който е елемент от фактическия състав на имуществената отговорност на работодателя. При липса на такова решение или непредставянето му по делото, твърдението на ищеца за наличие на професионално заболяване е недоказано и обуславя отхвърляне на предявения иск с правно основание чл. 200, ал. 1 от КТ. Настоящият съдебен състав изцяло споделя разрешението на първия правен въпрос, дадено с тези две касационни решения, които са израз на константната практика на ВКС по този въпрос, формирана по реда на чл. 290 от ГПК и задължителна поради това за първоинстанционните и въззивните съдилища. Също в решение № 157/01.07.2011 г. по гр. дело № 1125/2010 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, което е постановено между същите страни, при разглеждането на наведените с касационната жалба касационни основания по това друго дело между страните, вторият правен въпрос е разрешен, като е прието, че без значение за основателността на иска по чл. 200 от КТ е обстоятелството, че по друг иск за обезщетение за вреди в резултат от същото заболяване съдът е приел, че то има професионален характер. В хипотезата на чл. 291, т. 1, във вр. с чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК, настоящият съдебен състав намира за правилно разрешението на втория правен въпрос, дадено с това касационно решение, респ. – намира за неправилно разрешението на същия въпрос, възприето в мотивите към обжалваното въззивно решение. Съображенията за това са следните: Съгласно разпоредбата на чл. 298, ал. 1 от ГПК, съдебното решение влиза в сила, респ. формираната от него сила на пресъдено нещо се разпростира само между същите страни, за същото искане и на същото основание. Субективното материално право на обезщетение по чл. 200 от КТ за репариране на вреди (имуществени или неимуществени) от професионално заболяване, причинени през определен период от време, възниква при осъществяването на следния фактически състав: наличие на професионално заболяване, претърпени от ищеца вреди през процесния период от време и наличие на причинно-следствена връзка между професионалното заболяване и вредите. Този фактически състав представлява и основанието на иска за обезщетение. Когато такъв иск за обезщетение, дължимо за даден период от време, е уважен с влязло в сила съдебно решение, формираната от него сила на пресъдено нещо несъмнено обхваща целия фактически състав, представляващ основанието на иска. Когато обаче същият ищец предяви иск за обезщетение за вреди (същите или други), произтичащи от същото професионално заболяване, но за нов период от време, той предявява пред съда друго свое субективно материално право на обезщетение, различно от това, което вече му е признато със силата на пресъдено нещо за предходния период от време. Това е така, защото през новия процесен период от време е възможно да не е налице всеки един от елементите на правопораждащия фактическия състав (възможно е ищецът вече да не страда от професионалното заболяване, да не е търпял през новия период процесните вреди, или да ги е търпял, но като следствие от друго негово заболяване, различно от професионалното). Поради това, по новото дело ищецът не може да се ползва от силата на пресъдено нещо, формирана от съдебното решение, с което е уважен иска му за присъждане на обезщетение за предходния период от време, която не се разпростира по отношение основанието на новия иск за присъждане на обезщетение за новия период от време, включително и по отношение на първия елемент от фактическия състав – наличието на професионално заболяване, което следва да е налице и през новия процесен период и следва да бъде доказано съобразно разрешението, възприето по първия правен въпрос. При така възприетите разрешения на поставените по делото материалноправни въпроси, обжалваното въззивно решение се явява неправилно. Неправилно – в нарушение на материалния и на процесуалния закон, въззивният съд е приел, че професионалният характер на процесното заболяване на ищцата „хроничен астматичен бронхит” е установен с влезлите в сила съдебни решения, с които са уважени искове между същите страни и със същото правно основание, но за други, предходни периоди, както и с приетото по делото заключение на медицинската експертиза. Напълно необоснован е и изводът на въззивния съд, че професионалният характер на процесното заболяване се потвърждавал от ЕР № 0309/09.02.2006 г. на ОДПФЗС-В. и ЕР № 3960/13.11.2003 г. на МЗ-МБАЛ-П.. С никое от тези две ЕР на ТЕЛК не е установено ищцата да страда от процесното професионално заболяване „хроничен астматичен бронхит”. Както е посочено и в мотивите към въззивното решение, с тях на ищцата е призната 72 % неработоспособност за период до 01.02.2008 г. (далеч предхождащ процесния по делото период 01.05.2010 г. – 31.12.2011 г.), при водещата диагноза „глухота”, като са изброени и други заболявания: „ст. пост отитис медиа супуратива хроника син. ет адхезива декс”, „амблиопия окули син.”, „двустранна базална пневмосклероза”, „ХОББ – бронхиален тип” и „хроничен обструктивенен бронхит”. Всички тези заболявания са посочени в ЕР на ТЕЛК като „общо заболяване” и на никое от тях не е признат професионален характер. При наличието на тези две ЕР на ТЕЛК, с които ищцата е преосвидетелствана, неоснователни са и твърдението и доводите й, че процесното професионално заболяване датирало отпреди влизане в сила на КСО. По изложените съображения, обжалваното въззивно решение, като неправилно, следва да се отмени и спорът да се реши по същество от състава на ВКС, като предявените по делото искове по чл. 200 от КТ и по чл. 86, ал. 1, изр. 1 от ЗЗД (втория изцяло обусловен от първия), като недоказани по основание, т.е. като неоснователни, следва да се отхвърлят. Предвид крайния изход на спора по делото, на основание чл. 81, във вр. с чл. 78, ал. 3 от ГПК, ищцата дължи и следва да бъде осъдена да заплати на касатора-ответник, претендираните и направени от него разноски за заплащане на държавни такси и адвокатско възнаграждение по делото, в общ размер 598.71 лв. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение № 41/06.03.2012 г., изменено в частта му за разноските с определение № 128/11.04.2012 г., постановени по въззивно гр. дело № 25/2012 г. на Видинския окръжен съд; и вместо тях ПОСТАНОВЯВА: ОТХВЪРЛЯ предявените от А. Й. Г. срещу [фирма], искове с правни основания чл. 200 от КТ и чл. 86, ал. 1, изр. 1 от ЗЗД за заплащане на: сумата 5 200 лв. – обезщетение за имуществени вреди от професионално заболяване „хроничен астматичен бронхит” и свързани с необходимостта от спазване на хигиенно-диетичен режим за периода 01.05.2010 г. – 31.12.2011 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 17.03.2011 г. до окончателното й плащане; и на сумата 100 лв. – обезщетение за забава на плащането на горната сума за периода 01.05.2010 г. – 17.03.2011 г.; ОСЪЖДА А. Й. Г. да заплати на [фирма] сумата 598.71 лв. (петстотин деветдесет и осем лева и седемдесет и една стотинки) – разноски по делото. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.