Р Е Ш Е Н И Е № 94 София, 28.07.2017 г. ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в съдебно заседание на двадесет и пети април две хиляди и седемнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИАНА КОСТОВА ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА АННА БАЕВА при секретаря София Симеонова, като изслуша докладваното от съдия Анна Баева т.д. № 1394 по описа за 2016г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл.47, т.2, т. 3 и т.4 ЗМТА. Образувано е по искова молба на Н. В. В., [населено място] и [фирма], [населено място] против [фирма], [населено място], за отмяна по реда на чл. 47, ал.1, т. 2, т.3 и т.4 ЗМТА на арбитражно решение от 26.05.2015г., постановено по В. № 402/2014г. по описа на Арбитражния съд при Българската търговско-промишлена палата. Ищците поддържат, че арбитражното решение противоречи на обществения ред – основание за отмяна по чл.47, т.3, предл.2 ЗМТА. Поддържат, че арбитражният съд се е произнесъл в противоречие с Решение № 9 от 24.10.2002г. по конституционно дело № 15/2002г. по дължимостта на обезщетение за претърпяна вреда, дължаща се на невъзможността на ответника [фирма] да ползва собствения си лек автомобил в резултат на неоснователно наложена по т.д. № 2259/2013г. на ВКС, ТК, II т.о. обезпечителна мярка – спиране на принудително изпълнение по изп.д. № 345/2013г. на ЧСИ М. П. на арбитражните решения по В. № 742/2011г. на АС при Б., като сочат, че е налице влязло в сила определение на ВКС и всяко тълкуване на преценката на съда само по себе си представлява нарушение на закона. Поддържат още, че арбитражният съд е допуснал нарушение на чл.121, ал.1 от Конституцията на РБългария, тъй като са били лишени от право на участие в арбитражното производство, като сочат, че това право не се изчерпва само с осигуряване на фактическото участие на страната в процеса, а по необходимост включва в своята същност както правото страната да изтъква факти, да представя доказателства, да въвежда доводи и възражения на насрещната страна, а цели обсъждането им от арбитражния орган, което не е сторено поради накърненото им право на защита и на участие в процеса. Твърдят, че не са уведомени за арбитражното производство, за предявените искове, за назначаването на арбитър, че не са призовавани, не са получили книжа относно арбитражното производство, нито арбитражното решение, с оглед на което поддържат наличието на основанието по чл.47, т.4 ЗМТА за отмяна на арбитражното решение. Твърдят, че за решението са узнали на 08.02.2016г. с получаването на копие от издадения въз основа на него изпълнителен лист, заедно с две покани за доброволно изпълнение. Поддържат, че не е налице и сключено арбитражно споразумение – основание за отмяна по чл.47, т.2 ЗМТА, като арбитражният съд се е произнесъл по спор, който не му е възложен с арбитражно споразумение. Излагат доводи, че арбитражното решение е постановено, като са били приети за установени факти, които се неверни и се опровергават от доказателствата по делото. По изложените съображения ищците молят арбитражното решение да бъде отменено и да им бъдат присъдени направените по делото разноски. Ответникът [фирма], [населено място], счита предявения иск за недопустим, тъй като не е спазен тримесечният срок по чл.48, ал.1 ЗМТА. Позовава се на приложеното от ищците удостоверение от 29.06.2015г., издадено от АС при Б., според което арбитражното решение им е било връчено на 03.06.3015г. Излага и съображения за неоснователност на предявените искове. Поддържа, че не е налице основанието по чл.47, т.3, предл.2 ЗМТА, изискващо арбитражното решение да е постановено в нарушение на свръхповелителни правни норми, въз основа на които е изграден правопорядъкът в Република България, като ищците не са ангажирали доказателства в тази насока. Поддържа, че ищците не са обосновали по какъв начин соченото от тях Решение № 9/2002г., постановено по конституционно дело № 15/2002г., се отнася към произнасянето на арбитражния съд по разгледания иск. Счита, че твърдените от ищците нарушения, които според тях били допуснати от арбитражния съд при постановяване на арбитражното решение, са недоказани и по естеството си не биха могли да представляват нарушения на принципи, съставляващи обществения ред на държавата. Поддържа, че тези доводи са насочени към правилността на арбитражното решение и са ирелевантни към соченото основание по чл.47, т.3 ЗМТА. Оспорва твърденията за допуснати от арбитражния съд нарушения при разглеждането на делото, накърнили правото на защита на ищците – ответници в арбитражния процес. Сочи, че призоваването и връчването на книжата по арбитражното дело е извършено при условията на чл.32 ЗМТА вр. чл.12 от ПрАСБТПП. Твърди, че арбитражният съд е положил всички необходими усилия, за да уведоми ищците за образуваното арбитражно производство и да ги призове за съдебните заседания, като са били предприети действия по установяване на актуални настоящ и постоянен адрес на ищеца В.. Счита за неоснователно и твърдението, че арбитражното решение е постановено без наличие на сключено арбитражно споразумение, като твърди, че арбитражната клауза е уговорена в чл.17.3 от Условията на договор за финансов лизинг. Поради това моли предявеният иск да бъде оставен без разглеждане като недопустим, а евентуално – да бъде отхвърлен като неоснователен, както и да му бъдат присъдени сторените разноски. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид събраните по делото доказателства, намира за установено следното: При липса на безспорни доказателства, че арбитражното решение е връчено на ищците, следва да се приеме, че те са узнали за него с получаването на поканата за доброволно изпълнение на 08.02.2016г., поради което исковата молба, изпратена на 09.05.2016г. /понеделник/ по пощата, е подадена в преклузивния срок по чл.48, ал.1 ЗМТА. Производството по арб. дело № 402/2014г. е образувано пред АС при Б. по искова молба на [фирма], с която е предявен против [фирма] и Н. В. В. иск за сумата 4555,10 евро, представляваща размер на претърпените от ищеца имуществени вреди от допуснатото обезпечение на исковете на ответниците по т.д. № 2259/2013г. на ВКС, II т.о. и изразяващи се в държане и ползване на вещта – автомобил за периода от 10.06.2013г. до 18.06.2014г.. Искът е основан на твърдения, че с предходно решение на АС при Б. ответниците са били осъдени да предадат на ищеца посочен лек автомобил, който им е бил предоставен за ползване по договор за финансов лизинг; че за изпълнение на това решение е било образувано изпълнително дело; че по подадена от ответниците искова молба по реда на чл.47 ЗМТА за отмяна на арбитражното решение е било допуснато обезпечение чрез спиране на изпълнението на арбитражното решение; че производството по чл.47 ЗМТА е било прекратено поради недопустимост на иска за отмяна на арбитражното решение, а впоследствие на 24.10.2014г. е било отменено и определението за спиране на изпълнението на арбитражното решение; че на 18.06.2014г. автомобилът е бил върнат. Ищецът твърди, че е претърпял имуществени вреди, тъй като ответниците са държали и ползвали без основание автомобила от прекратяване на договора за лизинг, когато съгласно същия е следвало да го върнат, до 18.06.2014г., и с иска се претендира обезщетение за тези вреди за част от посочения период – от постановяване на определението за спиране на изпълнението до връщането му, като ищецът съизмерява претенцията си с размера на лизинговите вноски за периода съгласно погасителния план. С постановеното арбитражно решение [фирма] и Н. В. В. са осъдени да заплатят солидарно на [фирма] сумата 4 555,10 евро, представляваща обезщетение за претърпяна вреда, дължаща се на невъзможността ищецът да ползва собствения си лек автомобил в резултат на неоснователно наложена по т.д. № 2259/2013г. по описа на ВКС обезпечителна мярка – спиране на принудително изпълнение по изп.д. № 345/2013г. на ЧСИ М. П. на арбитражни решения по В. № 742/2011г. по описа на АС при Б.. В чл. 17.3 от Условията по договора за лизинг на автомобил е предвидено, че всички спорове, произтичащи от или във връзка с договора и/или условията, включително споровете, породени или отнасящи се до тяхното тълкуване, недействителност, изпълнение или прекратяване, с изключение на тези, по които двете страни постигнат съгласие, ще бъдат отнесени за разрешаване до Арбитажния съд при Българската търговско- промишлена палата в [населено място], съобразно с неговия Правилник за дела, основани на арбитражни споразумения. Видно от материалите по приложеното арбитражно дело, исковата молба и приложените към нея доказателства, указания за срока за отговор и възможността за посочване на арбитър, за последиците от непосочването на такъв и уведомление за избрания от ищеца член на състава на решаващия орган, указания за възможността за размяна на книжа на електронен адрес, както и за ползването на дистанционен достъп до поддържаното от АС електронно досие на делата и реда за получаване на достъп, са изпратени до двамата ответници /ищци в настоящото производство/ чрез [фирма]. В двете товарителници е посочено, че на 14.11.2014г. са оставени известия, както и че пратките не са потърсени от получателите. Книжата са изпратени до ответника [фирма] на вписания в търговския регистър адрес на управление, а до ответника Н. В. – на неговия постоянен и настоящ адрес, който е удостоверен с изискано удостоверение от ГД „ГРАО”. До ответниците са изпратени на същите адреси с препоръчани писма и призовки за насроченото в арбитражното производство съдебно заседание, но видно от двете известия за доставяне, пратките са върнати като „непотърсени”. На ответниците са изпратени и следните книжа: заключение на съдебно-счетоводната експертиза и писмена защита на ищеца, но видно от двете известия за доставяне, пратките са върнати като „непотърсени”. Във всички известия са положени подписи на връчител и печат на пощенския оператор. Настоящият състав на ВКС намира за неоснователно искането за отмяна на арбитражното решение на основание чл.47, т.2 ЗМТА. А. съд е обосновал своята компетентност с клаузата на чл.17.3 от Условията по договора за финансов лизинг на автомобил, т.е. на основание на чл.7, ал.1 и ал.2 ЗМТА. В Условията към сключения между страните договор за финансов лизинг е договорена арбитражна клауза, която предвижда всички спорове между страните, произтичащи от или във връзка с договора, в това число и породени или отнасящи се до негово прекратяване, да се разглеждат от АС при Б.. С оглед начина, по който е формулирана арбитражната клауза, следва да се приеме, че страните са се съгласили да отнасят пред арбитраж всички спорове между тях, породени от сключения договор за финансов лизинг и неговото прекратяване, включително и във връзка с последиците от прекратяване на договора и възникналите от това прекратяване права и задължения. Видно от исковата молба и мотивите на арбитражното решение, чиято отмяна се иска, искът, който е разгледан от арбитражния съд, е за обезщетение за имуществени преди, претърпени от лизингодателя поради държането и ползването на лизинговата вещ от лизингодателя и солидарния длъжник след разваляне на договора за лизинг. Независимо от обстоятелството, че искът се основава и на твърдения във връзка със заведеното от ответниците– лизингополучател и солидарен длъжникь производство по чл.47 ЗМТА и неоснователно поискано от тях спиране на изпълнението на предходното арбитражно решение, с което са осъдени да върнат лизинговата вещ, претенцията е във връзка със спор между страните, породен от неизпълнение на задължението на лизингополучателя да върне вещта след разваляне на договора за лизинг, от което лизингодателят е претърпял имуществени вреди, т.е. спор, породен от неговото прекратяване и неизпълнение на задължението за връщане на лизинговата вещ. Поради това следва да се приеме, че разрешеният от арбитражния съд спор се обхваща от договорената между страните арбитражна клауза, по начина, по който е формулирана. Неоснователен е изложеният от ищеца В. в писмените му бележки довод за нищожност на арбитражното решение, основан на изменената разпоредба на чл.19, ал.2 ГПК, с която е въведена забрана за постигане на арбитражно споразумение за решаване от арбитражен съд на спор, една от страните по който е потребител по смисъла на §13 от ДР на З.. Този довод е основан на твърдение, че ищецът В. има качеството на потребител като солидарен длъжник – физическо лице. С решение № 38, постановено по т.дело № 2754/2015г. на ВКС, ТК, I т.о. по чл.290 ГПК, след обсъждане на решения на С. по тълкуването и прилагането на отделни разпоредби на Директива 93/13 Е. на Съюза от 5.04.1993г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори, и решение по дело С-419/11 ТiаХЕС във връзка с приложението на чл.15, пар.1 на Регламент 44/2001 на Съвета за компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела, е прието, че физическо лице - съдлъжник по договор за банков кредит или обезпечаващ такъв, по който кредитополучателят е търговец, може да има качеството на потребител по Закона за защита на потребителя и да се позовава на неравноправност на клаузи в договора за кредит, ако действа за цели извън рамките на неговата търговска или професионална дейност. Съдът извършва конкретна преценка съобразно обстоятелствата и доказателствата по делото с оглед установяване на качеството „потребител". Обезпечението на дълг на търговско дружество от физическо лице, вкл. когато последното е съдлъжник, не може да се приеме като дадено за цел извън и независимо от всяка търговска дейност или професия, ако това физическо лице има тесни професионални /функционални/ връзки с посоченото дружество, като например неговото управление или мажоритарно участие в същото. Това разрешение, независимо че е прието във връзка със сключен договор за банков кредит, е относимо и към процесния договор за финансов лизинг, с оглед относимостта на изложените съображения и на цитираната практика на С. и към този договор. Поради това настоящият състав приема, че ищецът В., солидарен длъжник по сключения договор за финансов лизинг, доколкото е едноличен собственик и управител на [фирма] – лизингополучател по договора, няма качеството потребител по смисъла на §13 от ДР на З.. Със Закона за изменение и допълнение на ГПК /обн. ДВ, бр.8/2017г./ е изменена разпоредбата на чл.47 ЗМТА, като е отменено основанието по т.3 – противоречие на арбитражното решение на обществения ред. Тази норма е процесуалноправна и следва да намери приложение към заварените производства по чл.47 ЗМТА. Поради това поддържаното от ищците основание за отмяна по чл.47, т.3 ЗМТА не следва да бъде разглеждано. За пълнота на мотивите следва да се отбележи, че посоченото основание е обосновано с твърдения за неправилност на арбитражното решение поради допуснати нарушения на материалния закон и необсъждане на доказателства, които не могат да бъдат предмет на обсъждане в производството по чл.47 ЗМТА. Неоснователно е и искането за отмяна на арбитражното решение на основание чл.47, т.4 ЗМТА – поради ненадлежно уведомяване на ищците в настоящото производство за арбитражното производство и за назначаването на арбитър, довело до лишаването им от възможност да вземе участие в арбитражния процес. От намиращите се в арбитражното дело доказателства не се установява да са допуснати от арбитражния съд нарушения на съдопроизводствените правила относно призоваването на страните и уведомяването им за извършените процесуални действия, които да са накърнили правото на защита на ищците – ответници в арбитражния процес. Ищците в настоящото производство не са взели участие в арбитражното производство поради обстоятелството, че призоваването им е извършено при условията на чл.32 ЗМТА и чл.12, ал.1 и ал.2 вр. чл.11 от Правилника на АС при Б. – чрез прилагане на законовата фикция за редовност на призоваването и свързаното с него уведомяване за образуваното арбитражно производство. До тях в арбитражното производство са били изпратени съобщения на адреса на управление, съответно на постоянния и настоящ адрес, но пратките не са били връчени, тъй като въпреки оставените известия, адресатите не са се явили в пощенската служба, за да получат изпратените книжа, което обстоятелство е удостоверено с извършено върху пратките отбелязване от пощенския служител. Ангажираните от ищците гласни доказателства са общи и неконкретни и не са годни да установят неверността на удостоверяванията на пощенските служители. Свидетелят В. дава показания за осъществено на адреса на ищеца В. посещение от куриер и залепване на лепенка на вратата, но без да посочва за коя дата се отнасят показанията му. Свидетелства още, че не знае за друг такъв случай, особено конкретно за датите, за които ищецът е разговарял с него, без да сочи за кои дати се отнасят показанията му. А. съд е издирил старателно адреса на ответниците и е направил опит за връчване на съобщения на този адрес, но пратките не са били връчени, тъй като получателите не са се явили в пощенската станция, за да ги потърсят. Отразените причини, поради които съобщенията не са връчени на адресата – че не са потърсени, попадат в хипотезите на фингирано връчване, предвидени в чл.32 ЗМТА и чл.12, ал.1 и ал.2 вр. чл.11 от Правилника на АС при Б.. Чрез фикцията за уведомяване, която е предвидена в посочените разпоредби, се обезпечава развитие на арбитражното производство. Сама по себе си, разпоредбата на чл.32 ЗМТА не противоречи на чл.6 от ЕКЗПЧОС, доколкото за прилагането й е предвидено задължение за арбитражния съд да извърши старателно издирване на адреса на страна и да изпрати на този адрес уведомление с препоръчано писмо или с каквото и да е друго средство, което удостоверява опита то да бъде предадено, като връчването се счита осъществено, освен при реално предаване на уведомлението, и в случай на такова поведение на страната, което е осуетило получаването му /отказ или неявяване в пощенската служба за получаване, ако тя удостовери това/. Поради това следва да се приеме, че неучастието на ищците в арбитражното производство се дължи не на допуснати от арбитражния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с уведомяването им, а на собственото им бездействие, и в този смисъл не е нарушено правото им на справедлив процес. По изложените съображения искът за отмяна на атакуваното арбитражно решение е неоснователен и следва да бъде отхвърлен. При този изход на делото и на основание чл.78, ал.3 ГПК ищците следва да бъдат осъдени да заплатят на ответника направените в производството разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1 022,10 лева. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл.293, ал.1 ГПК Р Е Ш И : ОТХВЪРЛЯ предявения от Н. В. В., [населено място] [фирма], [населено място] против „И. А. ЕАД”, [населено място], иск с правно основание чл. 47,т. 2, т.3 и т.4 ЗМТА за отмяна на арбитражно решение от 26.05.2015г., постановено по В. № 402/2014г. по описа на Арбитражния съд при Българската търговско-промишлена палата. ОСЪЖДА [фирма], ЕШК[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място],[жк], [жилищен адрес] и Н. В. В., ЕГН [ЕГН], [населено място],[жк], [жилищен адрес] да заплатят на [фирма], ЕИК[ЕИК], [населено място], [улица] сумата 1 022,10 лева /хиляда двадесет и два лева и десет стотинки/ - разноски за заплатено адвокатско възнаграждение за настоящото производство, на основание чл.78, ал.3 ГПК. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ: