3 Р Е Ш Е Н И Е № 310 София, 10.12.2012 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в съдебно заседание на двадесети септември две хиляди и дванадесета година в състав: Председател:Добрила Василева Членове:Маргарита Соколова Гълъбина Генчева При секретаря Емилия Петрова, като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 243/2012 г., и за да се произнесе, взе предвид: Производството е по чл. 290 и сл. ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от Т. И. Т. от [населено място], срещу въззивното решение № 292 от 20.12.2011 г. по в. гр. д. № 637/2011 г. на Шуменския окръжен съд. Ответникът по касация Общината [населено място] счита жалбата за неоснователна. Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., провери заявените с жалбата основания за отмяна на въззивното решение и за да се произнесе, взе предвид следното: С обжалваното въззивно решение е потвърдено решение № 501 от 16.08.2011 г. по гр. д. № 4160/2009 г. на Шуменския районен съд, с което е отхвърлен предявен от касатора срещу Общината [населено място] иск по чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване правото на собственост върху недвижим имот с проектен идентификатор 83510.659.402, представляващ част от поземлен имот с идентификатор 83510.659.409 от кв. 55а по плана на [населено място]. Въззивният съд приел за недоказано ищецът, а преди това неговият баща И. Д. Т., който според твърденията в исковата молба закупил през 1964 г. спорния по делото имот от наследници на С. В. Кърмов, да са владели имота като свой в продължение на непрекъснат период от 10 години, без владението им да е било оспорвано или необезпокоявано; приел също, че от 1964 г. до 1996 г. имотът е попадал в категорията имоти, по отношение на които законът не е допускал да бъдат придобивани по давност. Като част от дворищнорегулационен парцел, съгласно чл. 59 З. /отм./ за имота не е могла да тече придобивна давност от 1996 до 2000 г.; ако се приеме, че от 1996 г. има статут на публична общинска собственост, той не е могъл да бъде придобит на заявеното основание и съгласно чл. 8 и чл. 7 ЗОбС. Освен това от 2000 г. до сега имотът бил изоставен от ищеца и той не е упражнявал фактическа власт върху него. Касационното обжалване е допуснато с определение № 341 от 04.05.2012 г. на основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК по въпроса за възможността един недвижим имот да бъде придобит по давност. В съдебните решения, на които касаторът се е позовал в приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК: р. № 1256 от 14.01.2009 г. по гр. д. № 5329/2007 г. на ВКС, V-то г. о., р. № 224 от 27.04.2009 г. по гр. д. № 1491/2008 г. на ВКС, ІІ-ро г. о., р. № 1515 от 16.12.2008 г. по гр. д. № 14/2008 г. на ВКС, V-то г. о., р. № 6 от 22.01.2009 г. по гр. д. № 4769/2007 г. на ВКС, ІV-то г. о., този въпрос е разгледан, след като съдът е изяснил статута на имота. Тази съдебна практика се споделя и от настоящия състав на ВКС, І-во г. о. Съгласно чл. 79, ал. 1 ЗС давностното владение в продължение на 10 години е основание за придобиване на право на собственост върху недвижим имот. Нормата е приложима при условие, че не е налице законова забрана за постигане на този правен резултат. Такава забрана е била въведена с нормата на чл. 86 ЗС /първоначална редакция и до изменението й с публикацията в ДВ, бр. 31 от 1990 г./, според която не може да се придобие по давност вещ, която е социалистическа собственост, а впоследствие - държавна или общинска собственост. Според допълнението на разпоредбата, публикувано в ДВ, бр. 33 от 1996 г., ограничението се отнася само за вещи - публична държавна или общинска собственост. Давността за придобиване на държавни и общински имоти, обаче, е спряна съгласно пар. 1 от ДР на ЗДЗС /ДВ, бр. 46 от 2006 г./, считано от 31.05.2006 г. до 31.12.2014 г. Съгласно трайната съдебна практика, намерила израз и в р. № 224 от 27.04.2009 г. по гр. д. № 1491/2008 г. на ВКС, ІІ-ро г. о., забраната на чл. 86 ЗС е приложима и по отношение на земите със статут на кооперативно земеползване. Ето защо, за да се приложи нормата на чл. 86 ЗС, следва преди всичко да се изясни дали съответният имот е от категорията на тези, по отношение на които законът не допуска да бъдат придобивани по давност. По касационната жалба: В обжалваното решение въззивният съд се е позовал на заключението на съдебно-техническата експертиза, че до 1996 г. имотите, попадащи в кв. 55а по плана на [населено място], са били извън чертите на населеното място и оттук заключил, че са съставлявали земеделски земи. Този извод е неправилен, тъй като причисляването на един недвижим имот към фонда на селскостопанските /земеделските/ земи няма за задължителна правна последица невъзможността той да бъде придобит по давност. Давността остава допустим придобивен способ по отношение на тези земеделски земи, които не са били реално отнети от собствениците им. Такива земи не са и заявявани за възстановяване по реда на ЗСПЗЗ, защото този реституционен закон е приложим само за имотите, които са били отнети фактически или юридически от собствениците им. Спрямо земите, които са изключени от приложното поле на ЗСПЗЗ, не се прилага и разпоредбата на чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ, според която изтеклата придобивна давност за имоти, собствеността върху които се възстановява по този закон или по ЗСПЗЗ, не се зачита и започва да тече от влизането на разпоредбата в сила - 22.11.1997 г. Такива имоти не влизат и във фонд «Резултативен» по чл. 19, ал. 1 ЗСПЗЗ, не стават общинска собственост и няма пречка да бъдат прибодити по давност от трето лице в периода след изменението на чл. 86 ЗС съгласно публикацията в ДВ, бр. 31 от 17.04.1990 г. В разглеждания случай по делото няма данни спорният имот да е бил отнет реално от собственика му; не е установено и да е заявен /възстановен/ по реда на ЗСПЗЗ. При това положение не може да се приеме, че е имал статут на земеделска земя, подлежаща на възстановяване по ЗСПЗЗ, макар да е част от имотите, попадащи в кв. 55а по плана на [населено място], които до 1996 г. са били извън чертите на населеното място. Неправилно е и становището на въззивния съд, че по аргумент от чл. 59 З. /отм./ в периода от 1996 г. до 2000 г. имотът не е могъл да бъде обект на придобивна давност. Установено е, че той е част от УПИ Х, отреден за озеленяване, т. е. за обществено мероприятие, а не от дворищнорегулационен парцел. По крайния си резултат, обаче, въззивното решение е правилно, тъй като ищецът не е доказал, при условията на пълно и главно доказване, праводателят му и той да са владели спорния имот като свой в продължение на непрекъснат период от 10 години, както правилно е приел въззивният съд. Прегледът на данните по делото потвърждава правилността на извода, че не е доказано обект на установената фактическа власт да е именно спорният имот, който не е и обособен като отделна самостоятелна вещ в действащата кадастрална карта на града. Свидетелите Й. Д. - майка на ищеца, К. Н. и Й. Д. Йорданов - без родство със страните, са установили, че от 1964 г. насетне родителите на ищеца и той самият са обработвали лозе в края на града, без обаче да посочват границите и площта му, респективно, че то съставлява имот, идентичен с предложения за попълване в кадастралната карта проектен имот с идентификатор 83510.659.402 и площ 1.518 кв. м. Според изложеното в исковата молба, самото му отразяване в кадастралната карта е изготвено от ангажиран от ищеца геодезист, а предложената от него скица-проект е използвана от вещото лице при изготвяне на скицата към заключението на съдебно-техническата експертиза. Следователно, не може да се приеме, че е налице владение, осъществявано в тези граници, в които имотът е предложен за нанасяне в кадастралната карта, защото те не са установени по обективни признаци. В обобщение, макар действително във въззивното решение неправилно да е прието, че спорният имот не е от категорията имоти, по отношение на които законът допуска да бъдат придобивани по давност, централният и съществен за спора факт - дали владението има за обект именно претендирания от ищеца, е останал недоказан, поради което допуснатите нарушения не са се отразили в крайна сметка на крайния извод за неоснователност на иска. Не се установява да са налице касационни отменителни основания по чл. 281, т. 3 ГПК и обжалваното решение следва да бъде оставено в сила. С оглед изхода на спора и предвид заявеното искане, на ответника по касация следва да се присъдят сторените разноски за производството пред Върховния касационен съд в размер на 500 лева. По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о. Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА въззивното решение № 292 от 20.12.2011 г. по в. гр. д. № 637/2011 г. на Шуменския окръжен съд. ОСЪЖДА Т. И. Т. да заплати на Общината [населено място] разноски за производството пред Върховния касационен съд в размер на 500 /петстотин лв./ лева. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: