Р Е Ш Е Н И Е № 104 гр.София, 25.06.2018 година В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Трето гражданско отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и пети април през две хиляди и осемнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА при участието на секретаря Северина Толева и прокурора………………….. като разгледа докладваното от съдията Маргарита Георгиева гражданско дело № 2782 по описа за 2017 година, за да се произнесе взе предвид следното: Производството е по реда на чл. 290 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх.№2348/12.05.2017 г. на О. А. Ч., представляван от адв.Д.Р., срещу въззивно решение № 71/ 28.04.2017 г., постановено по възз. гр. д. № 301/2016 г. на Апелативен съд – Велико Т., с което е потвърдено решение № 119/18.03.2016 г. по гр.д. № 119/2015 г. на Окръжен съд – Велико Търново. С първоинстанционното решение изцяло е отхвърлен предявеният от жалбоподателя против Прокуратурата на Република България иск с правно основание чл. 2, ал.1, т.3, вр. т. 4 от ЗОДОВ за заплащане на сумата 30 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, причинени вследствие незаконно повдигнато обвинение за извършено престъпление, за което лицето е оправдано. В касационната жалба са изложени доводи за неправилност и незаконосъобразност на обжалваното решение във връзка с приетото, че не са налице предпоставките за ангажиране отговорността на прокуратурата за вреди, причинени от незаконно обвинение, по което лицето е оправдано, когато след това е наложено административно наказание. Ответната страна по жалбата – Прокуратурата на РБ поддържа становище, че касационната жалба е неоснователна и следва да се остави без уважение. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване акт на въззивен съд и е допустима. С определение №59/25.01.2018 г. касационното обжалване на въззивното решение е допуснато по въпроса може ли да се ангажира отговорността на прокуратурата по чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ, когато присъдата е отменена и лицето е оправдано по повдигнатото му обвинение, но същевременно деянието е преквалифицирано, декриминализирано и на лицето е наложено административно наказание. По поставения правен въпрос, принципен отговор е даден в ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК и ТР № 5/2013 на ОСГК, съгласно които по реда на ЗОДОВ държавата отговаря за всички вреди, пряка и непосредствена последица от увреждането. Отговорността е обективна и не е обвързана от наличието или липсата на вина у длъжностното лице, пряк причинител на вредите. Елемент от фактическия състав на отговорността на държавата е установяване незаконосъобразността на акта, действието или бездействието на държавния орган - т.е. ако изобщо не са регламентирани в закона, или ако противоречат на материални и процесуални норми. Правозащитните органи представляват държавата като процесуални субституенти, като специалната отговорност по чл.2 ЗОДОВ е за вреди от неоснователно осъществена процесуална принуда, която може да е процесуално законосъобразна, а вината е без правно значение, тъй като при обективната отговорност се прилага принципът на риска, а не на вината. Когато е без значение дали увреждането се дължи на виновното поведение на длъжностно лице, то отговорността за вреди се поема от този, който е създал риска. При обвинение в извършване на престъпление рискът е за прокуратурата, на която е предоставена държавната функция по обвинение в наказателния процес, тъй като без повдигане на неоснователно обвинение от Прокуратурата на РБ не биха настъпили каквито и да било вреди. Поради това, държавата отговаря чрез прокуратурата по искове за обезщетение за вреди при наличие на влязла в сила присъда, с която лицето е било признато за виновно и осъдено на наказание по НК и по реда на възобновяване на наказателните дела е признато за невиновно и оправдано. На същото основание прокуратурата отговаря и в хипотезата, при която има влязла в сила присъда, с която лицето е било признато за виновно и осъдено на наказание по НК, но по реда на възобновяване на наказателните дела е оправдано по повдигнатото обвинение, а деянието е преквалифицирано, декриминализирано и на дееца е наложено административно наказание. В случая, обективната отговорност се поражда в резултат на незаконното повдигане и поддържане на обвинение на прокуратурата като държавен орган, на който е предоставена функцията по обвинение в наказателния процес. В същата насока е и практиката на ВКС, в която безпротиворечиво е приемано, че когато по една част от обвиненията наказателното производство е прекратено, или лицето е оправдано, а за друга част - лицето е осъдено, обезщетение за неимуществени вреди се присъжда за незаконно упражнената процесуална принуда по обвиненията, за които наказателната отговорност на гражданина не е ангажирана. Действия или бездействия на лицето, дали повод за обвинението, по което е постановена оправдателна присъда, но същевременно подлежащи на друга правна санкция /напр. поради това, че са квалифицирани като съставляващи административно нарушение/, не изключват отговорността на прокуратурата по чл.2, ал.1, т.3 и т.4 ЗОДОВ, тъй като този правозащитен орган носи задължението да повдига обвинения за деяния, осъществяващи състав на престъпление, а не за други неправомерни действия на гражданина / в с.см. - решение № 183/02.12.2016 г. по гр. д. № 2224/2016 г., III г.о., решение № 244/ 25.07.2013 г. по гр. д. № 1205/2012 г., IV г.о., решение № 112/14.06.2011 г. по гр. д. № 372/2010 г., IV г.о., решение №82/05.04.2017 г. по гр.д.№ 2518/2016 г., ІV г.о. на ВКС и др., постановени по реда на чл.290 ГПК/. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като разгледа жалбата и провери обжалваното решение с оглед изискванията на чл.290, ал.2 ГПК, намира същата за частично основателна, по следните съображения: По делото е установено, че срещу ищеца О. Ч. е било повдигнато обвинение за извършено престъпление по чл.195, ал.1, т.4 и т.7, във връзка с чл.194, ал.1 от НК, за това, че в началото на м.ноември 2013 г. в [населено място], при повторност, в немаловажен случай, като използвал техническо средство, отнел чужда движима вещ – велосипед на стойност 60 лева, без съгласието на собственика и с намерение противозаконно да го присвои. По образуваното нохд № 1060/2013 г. първата инстанция е признала Ч. за виновен по повдигнатото му обвинение и му е наложила наказание 8 месеца лишаване от свобода, чието изпълнение е било отложено за тригодишен изпитателен срок. Въззивният съд с решение №133/26.09.2013 г. по внохд №340/2013 г. по описа на ОС - Русе е изменил присъдата само в частта й относно размера на наложеното наказание, като е намалил същото на 3 месеца лишаване от свобода. Срещу влязлото в сила въззивно решение е постъпило искане от Ч. за възобновяване на наказателното производство, по което ВКС се е произнесъл с решение №102/13.03.2014 г. като е възобновил внохд №340/2013 г. Въззивното решение, както и изменената с него присъда на първостепенния съд, са отменени, като на основание чл.24, ал.1, т.1 НПК /деянието не съставлява престъпление/, ВКС е оправдал Ч. по повдигнатото обвинение. В решението си ВКС е приел, че са налице условия за преквалификация на извършеното по чл.194, ал.3 вр. с ал.1 НК, за декриминализиране на деянието /чл.218б, ал.1 от НК/, тъй като то не съставлява престъпление и за реализиране на административно-наказателна отговорност по отношение на извършителя. С влязло в сила наказателно постановление от 14.05.2014г. на Ч. е наложено административно наказание - глоба в размер на 300 лв. За да отхвърли изцяло претенцията на ищеца за овъзмездяване на претърпените от него неимуществени вреди във връзка с незаконното обвинение, за което е бил оправдан с решението на ВКС, въззивната инстанция е счела, че в случая не са налице предпоставките по чл.2, ал.1, т.3 и т.4 от ЗОДОВ. Посочено е, че в мотивите на отменителното решение на ВКС не е прието, че О. Ч. не е извършил престъпление изобщо, а напротив, че осъщественото от него деяние не осъществява състава на престъплението по чл.195, ал.1, т.4 и т.7 от НК, но осъществява този по чл.194, ал.3,вр. ал.1 от НК, във връзка с което му е наложено административното наказание. Поради това, в случая приложение намирала и разпоредбата на чл.5, ал.1 ЗОДОВ, тъй като с поведението си Ч. сам е станал причина за увреждането си - извършил е противоправно деяние, за което, макар да не е понесъл наказателна отговорност, му е наложено административно наказание. Предвид отговора на правния въпрос, по който е допуснато касационното обжалване, въззивното решение е неправилно като постановено в противоречие с материалния закон. Въззивният съд не е съобразил обстоятелството, че в случая по обвинението за извършено умишлено престъпление по чл.195, ал.1, т.4 и т.7, във връзка с чл.194, ал.1 от НК /квалифицирана кражба, при условията на повторност/, което прокуратурата е повдигнала и поддържала срещу Ч., с решението на ВКС лицето е оправдано на основание чл.24, ал.1 т.1 НК – поради това, че деянието не съставлява престъпление. Влязлата в сила присъда на наказателния съд е задължителна за гражданския относно това – извършено ли е деянието, неговата противоправност и виновността на дееца - чл.300 ГПК. В нарушение на цитираната норма, позовавайки се на отделни части от мотивите на решението на наказателния съд /извадени от контекста на съдебния акт/, въззивният съд е приел, че деянието на Ч. съставлява престъпление, поради обстоятелството, че макар и оправдан, по реда на ЗАНН на ищеца е наложено административно наказание – глоба. В случая обаче, не е съобразено, че административната санкция е наложена след преквалификация и декриминализация по чл.218б НК на деянието от ВКС, т.е. за поведение, съставляващо административно нарушение, а не престъпление. Незачитането на задължителната сила на присъдата на наказателния съд е довело до формиране на необоснования и в противоречие със закона извод на въззивния съд, че претенцията на ищеца за обезвреда на моралните вреди от конкретното незаконно обвинение е неоснователна, защото с действията си, дали повод за наказателното преследване, лицето изцяло се е самоувредило /по арг. от чл.5, ал.1 ЗОДОВ/. Изводът е неправилен, тъй като се касае за претенция за вреди от процесуална принуда, когато лицето е било оправдано /чл.2, ал.1, т.3 и т.4 ЗОДОВ/, за които държавата отговаря, чрез прокуратурата, тъй като тези вреди са в причинна връзка с повдигнатото и поддържано от нея неоснователно обвинение в извършване на престъпление. В този случай, рискът е за прокуратурата, на която е предоставена държавната функция по обвинение в наказателния процес, тъй като без повдигане на неоснователно обвинение, за лицето не биха настъпили претендираните вреди. Предвид изложеното, касационните оплаквания срещу въззивното решение, с което искът за неимуществени вреди е отхвърлен изцяло, са основателни. Ищецът твърди, че за периода от повдигане на обвинението до отмяната на присъдата му от ВКС е преживял стрес, бил е в постоянно притеснение, затворил се в себе си, изолирал се от близки и познати. Сочи, че в селото, в което живее станал обект на подигравки и иронично отношение, а мисълта,че е осъден макар и условно и поради това няма да може да си намери работа, не му давала спокойствие. С оглед приетото, че са налице предпоставки за ангажиране отговорността на прокуратурата, при определяне размера на дължимото на ищеца обезщетение, съдът съобразява, че наказателното производство във връзка с незаконното обвинение е приключило в кратък срок – в рамките на 1 година /от 19.03.2013 г. до 13.03.2014 г./; взетата мярка за неотклонение е лека / „подписка”/; обвинението е за „тежко” по смисъла на чл.93, т.7 от НК престъпление; сравнително ниския обем на извършените с участие на пострадалия процесуални действия; произнесените в съдебната фаза две осъдителни присъди; както и фактът, че Ч. е изтърпявал в продължение на около седем месеца / от 26.09.2013 г. до 13.03.2014 г./ наложеното му наказание за престъпление, за което е бил оправдан. От събраните по делото доказателства не се установяват да са настъпили някакви увреждания на физиката и на психиката на ищеца, извън обичайните. Поради това, обезщетението следва да бъде определено в нормалния за такива случаи размер, съответстващ на жизнения стандарт и конкретните икономически условия за живот в страната. Същевременно, следва да се отчете, че макар и несъставомерни като състав на престъпление, за което е повдигнато обвинението, осъществените от ищеца действия безспорно се явяват обществено укорими и като такива са от значение при определяне размера на претендираното обезщетение. Съвкупната преценка на всички тези обстоятелства, имащи отношение към прилагането на законовия критерий за справедливо репариране само на тези морални вреди, за които е установено, че са в причинна връзка с конкретното незаконно обвинение, обуславя извод, че сумата от 1 000 лв. е справедливият размер обезщетение, който ще репарира настъпилите вреди. Този размер на обезщетението съответства на характера и степента на претърпените морални вреди, както и на вида и продължителността на упражнената процесуална принуда. По делото липсват доказателства, които да установяват, че ищецът е претърпял неимуществени вреди в по-висок размер и с по-силен интензитет от обичайните. Искът за разликата над сумата от 1 000 лв. до предявения размер от 30 000 лв. е неоснователен и следва да се отхвърли. Изложеното налага касиране на въззивното решение и произнасяне по съществото на спора. Според приетото по-горе, въззивното решение следва да се отмени в частта, с която искът срещу Прокуратурата на РБ е отхвърлен до размера на сумата 1 000 лв. - обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от незаконно обвинение в извършване на престъпление. В останалата му част за разликата над 1 000 лв. до предявения размер от 30 000 лв., въззивното решение е правилно и следва да се потвърди. Касаторът е направил искане за присъждане на разноските за производството. Съразмерно на уважената част от иска на касатора се дължи общо сумата 134.50 лв. – разноски за всички инстанции. Водим от изложеното, Върховният касационен съд, Трето гражданско отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ въззивно решение № 71/28.04.2017 г., постановено по възз.гр.д. № 301/2016 г. на Великотърновския апелативен съд, в частта, с която като е потвърдено решение №119/18.03.2016 г. по гр.д.№119/2015 г. на ОС – Велико Търново, предявеният от О. А. Ч. срещу Прокуратурата на РБ иск с правно основание чл.2, ал.1, т.3 и т.4 ЗОДОВ е отхвърлен до размера на сумата 1 000 лева. ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА: ОСЪЖДА Прокуратурата Република България на основание чл.2, ал.1, т.3 и т.4 ЗОДОВ да заплати на О. А. Ч. от [населено място], с ЕГН – [ЕГН], обезщетение за неимуществени вреди в размер на сумата 1 000 /хиляда/ лева, със законната лихва върху нея, считано от 13.03.2014 г. до окончателното й изплащане. ПОТВЪРЖДАВА въззивно решение №71 от 28.04.2017 г., постановено по възз.гр.д. № 301/2016 г. по описа на АС – Велико Търново в останалата му обжалвана част, с която като е потвърдено решение №119/18.03.2016 г. по гр.д.№119/2015 г. на ОС – Велико Търново, искът е отхвърлен за разликата над сумата 1 000 лева до предявения размер от 30 000 лева. ОСЪЖДА Прокуратурата на РБ, на основание чл.78, ал.1 ГПК, да заплати на О. А. Ч. направените за трите инстанции разноски, които съразмерно на уважената част от иска възлизат на сумата 134.50 лева. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.