Р Е Ш Е Н И Е № 414 гр. София23 септември 2010г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение, в съдебно заседание на седемнадесети септември, две хиляди и десета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ :Борислав Ангелов ЧЛЕНОВЕ : Цветинка Пашкунова Павлина Панова при секретар Иванка. ИЛИЕВА и в присъствието на прокурора П. МАРИНОВА изслуша докладваното от съдията Ц. ПАШКУНОВА н. д. № 366/2010г. Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимия E. А., подадена чрез упълномощения му защитник, срещу въззивен акт №374/09.11.2009г. на Софийски градски съд /СГС/, постановен по внохд №3273/2009г., с който е отменена първоинстанционната оправдателна присъда на Софийски районен съд /СРС/ от 19.02.2009г., по нохд №3586/2006г., и ангажирана неговата наказателна отговорност за престъпление по чл.198, ал.1 от НК. В касационната жалба на Е. А. и представеното допълнение към нея се визират допуснати съществени нарушения на предписаните в чл.чл.7, 13, 14, 18 и 107 от НПК процесуални правила, изразяващи се в тенденциозно обсъждане на доказателствените материали и в повърхностна оценка на съдържимите се в тях фактически данни, довели до неправилно приложение на материалния закон и до постановяване на осъдителен съдебен акт, базиращ се на предположения по отношение на авторството на инкриминираното престъпно деяние. Поставя се акцент на необоснованото кредитиране на манипулираните в хода на досъдебното разследване свидетелски показания на В. Д. и на опорочените протоколи за разпознаване и доброволно предаване от 18.07.2003г., и за неоправдано игнориране на изявленията на подсъдимото лице и депозираното от свидетелите К. К. и С. К. в рамките на централната съдебна фаза на наказателния процес. Релевират се бланкетни оплаквания и за явна несправедливост на наложеното наказание, несъобразено с обществената опасност на престъпното посегателство. При условията на алтернативност се предлага правоприлагане на чл.354, ал.1, т.т.2 и 4 от НПК, чрез отмЯ. на въззивната присъда и оправдаване на подсъдимото лице или връщане на наказателното дело за ново разглеждане, или ревизия на атакувания съдебен акт в санкционната част. В съдебно заседание на 17.09.2010г. пред касационната инстанция Е. А. и процесуалният му представител аргументират позиция в насока поддържане на жалбата и депозираните искания, по изложените съображения. Прокурор при ВКП дава убедително заключение, че обжалваният съдебен акт на въззивната инстанция следва да бъде оставен в сила. Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, съобразявайки становищата на страните и материалите по делото, в пределите на инстанционния контрол, за да се произнесе взе предвид следното: С присъда от 19.02.2009г., по нохд №3586/2006г., СРС е признал С. Х. К. за виновен в това, че на 17.07.2003 година в гр.София, отнел чужда движима вещ /мобилен телефон, марка „Моторола”/ от владението на Я. Т., с намерение противозаконно да я присвои, като употребил сила, поради което и на основание чл.198, ал.1, пр.1, вр.чл.55, ал.1, т.1 от НК осъдил подсъдимото лице на ЕДНА ГОДИНА лишаване от свобода, с приложение на института на чл.66 от НК. Със съдебния акт подсъдимият Е. Н. А. е оправдан за съпричастност към инкриминирания грабеж, с предмет - мобилен телефон, марка „Самсунг”, модел А 300, на стойност 350 лева, собственост на К. К.. С обжалвания съдебен акт от 09.11.2009г., в рамките на инициирана по протест на представителя на обвинителната власт въззивна проверка, СГС е отменил първоинстанционната присъда по отношение на Е. А. и вместо нея постановил нова, с която ангажирал наказателната отговорност на подсъдимото лице за инкриминираното престъпление по чл.198, ал.1, пр.1 от НК, определяйки му наказателна санкция в съответствие с изискванията на чл.54 от НК - ТРИ ГОДИНИ лишаване от свобода, изтърпяването на което отложено с ПЕТГОДИШЕН изпитателен срок, и потвърдил същата в останалата й част. Касационната жалба на подсъдимия А. е НЕОСНОВАТЕЛНА. Претендираното несъблюдаване на нормите, предписващи задължения за обективно, всестранно и пълно изследване на значимите за обвинението обстоятелства, и за задълбочен доказателствен анализ не е съобразено с осъществената от въззивния състав, процесуална и доказателствена дейност. Върховният касационен съд не констатира очертаните в жалбата нарушения на чл.чл.7, 13, 14, 18 и 107 от НПК, обосновали погрешно заключение за авторството на инкриминираното посегателство и предпоставили дерогиране на материалния закон с обявената от контролираната инстанция осъдителна присъда. Софийски градски съд по реда на чл.313 и чл.314 от НПК е проверил изцяло правилността на първоинстанционния акт, като след професионална интерпретация и прецизна оценка на инкорпорираните доказателства, с оглед източника, предвид техните характеристики и при отчитане на съществуващата помежду им корелация, формирал своето вътрешно убеждение по фактите и обективирал правните си изводи за инкриминираното деяние и съпричастността на Е. А. към него. Доказателствената съвкупност, приобщена чрез дадените в хода на наказателното производство свидетелски показания на К. К., Я. Т., Т. Н., Р. Т., С. К. и В. Д., и чрез приложените писмени доказателствени средства – протоколи за доброволно предаване и за разпознаване на лица, и разписка от 18.07.2003г. /л.л.10, 11 и 27 от дознание №1863/03г./, очертават в хронологическа последователност фактологията, релевантна за повдигнатото срещу подсъдимия А. обвинение по чл.198, ал.1НК. Конкретиката на престъпното посегателство сочи на извършено от С. К. и Е. А. на 17.07.2003 година, в гр.София, „С. град” противозаконно отнемане на мобилни апарати от Я. Т. и К. К. чрез употреба на принуда. Неправомерният акт бил последван от продължително и упорито преследване на нападателите от пострадалите лица с участието на случайно намиращите се на местопрестъплението свидетели Н., Т. и К., което финализирало със залавянето на подсъдимия К. и намирането на захвърления от него телефон, марка „Моторола” , собственост на Т.. Подсъдимият А. успял да избяга, отправил се по посока към ползвания от тях в инкриминираната нощ лек автомобил „Б.”, червен на цвят, където ги чакала приятелката им В. Д. и я уведомил, че К. е задържан. На 18.07.2003г. Е. А. доброволно предал мобилен телефон, „Самсунг”, с фабричен №350187921953306 - предмет на грабежа спрямо К., който с надлежно оформена разписка бил върнат на жертвата същия ден. Действително описаната фактическа обстановка се оспорва в спорадичните и фрагментарни обяснения на подсъдимото лице, носещи белезите на декларация и свеждащи се до простото отричане да е бил на мястото и по времето на извършване на деянието. Същите обаче правилно са коментирани в аспекта на източник на доказателства и средство за упражняване на правото на защита, и компетентно обсъдени при съпоставяне и във взаимовръзка с останалия доказателствен материал Съмнения в безспорната доказаност на авторството на инкриминираното престъпление не внася и депозираното от К. К. в съдебния процес. С проявен юридически усет въззивният състав е анализирал свидетелските показания на пострадалото лице и аргументирано приел, че те обосновават с висока степен на интензитет реализирани от подсъдимия А. неправомерни действия с насоченост обществените отношения, свързани със собствеността на гражданите. Логично и житейски правдиво К. К. пресъздава в детайли обстоятелствата на осъщественото спрямо нея и придружаващата я Т. нападение на 17.07.2003г. и предприетото от тях за залавяне на извършителите на престъпния акт, при които е имала обективната възможност да ги огледа и впоследствие опише по външни белези /възраст, ръст, коса, облекло/. Очертани са подробно и поведенческите изяви на авторите на грабежа, изразяващи се в насилствено „дърпане” на носените от двете момичета на врата мобилни апарати; и коректно възпроизведени следващите отнемането на инкриминираните вещи, зрителни възприятия. Последователността и вътрешната устойчивост в разказа на жертвата на престъпление, и съотнасянето на установените чрез него данни с цялостната доказателствена маса, внушава достоверност на гласното доказателствено средство и предпоставя безусловното му кредитиране. Формулираното становище за доказателствената стойност на показанията на свидетеля К. не се опровергава от акцентираните от защитата волеизявления на пострадалата в съдебно заседание на 04.06.2007г. за липса на спомен да е разпознавала Е. А. и от декларираната несигурност относно идентичността на нападателя с подсъдимото лице, на която се обръща подчертано внимание. Коментирани в контекста на даденото в хода на досъдебното производство точно описание на извършителя на неправомерния акт и интерпретирани на плоскостта на наличния конекситет с направеното единствено и категорично разпознаване при осъществения визуален контакт на 18.07.2003г. между жертвата на престъплението и Е. А., същите са обясними с изтеклия продължителен период от време от инкриминираната дата до проведеното от първостепенния съд разследване. Доктрината и съдебната практика приемат, че спазените законови изисквания при реализирани следствени действия в рамките на досъдебната фаза на наказателното производство, и закрепването им по надлежния ред в писмени протоколи, гарантира процесуалната им годност при оценката на доказателствения материал, която не може да бъде разколебана от заявената от разпознаващото лице при последващите му разпити невъзможност да идентифицира извършителя на престъпление, още повече когато това се дължи на липса на ясен спомен. Противното обезмисля положените от досъдебните органи процесуални усилия. Протоколът, обективиращ извършеното на 18.07.2003г. разпознаване на Е. А. е изготвен в съответствие с императивните предписания на закона. Спазени са формалните и необходими условия, предявени от процесуалните разпоредби на чл.143-145 от НПК, в актуалната им редакция при прилагането на очертания доказателствен способ; изпълнени са възложените задължения за провеждане на предварителен разпит на разпознаващия; и съобразен изчерпателно определеният в рамките на нормативния регламент ред за осъществяване на визираната процесуално-следствена дейност /брой на съпоставените, наличие на външно сходство помежду им и присъствие на поемни лица/,поради което правилно писменият протокол е инкорпориран и ценен в общата доказателствена съвкупност. Доказателствена обезпеченост на обвинението мотивира и прецизният анализ на фактическите данни, съдържими се в свидетелските показания на Т., Н., Т., К. и Д., и в писмените доказателства по делото, представляващи своеобразен коректив на твърденията от подсъдимия А. и послужили за всеобхватна проверка на истинността на основния гласен доказателствен източник - депозираното от К. К.. Установеното от пострадалата досежно обстоятелствата, включени в лимитирания от чл.102 НПК предмет на доказване кореспондира на депозираното от Я. Т. - жертва на извършеното спрямо нея посегателство от С. К. и на твърденията на Т. Н., Р. Т. и С. К., активно участвали в преследването на извършителите на грабежа. Последните маркират обстановката, при която чули виковете за помощ на пострадалите момичета и предприели действия за залавянето на нападателите, като коректно обясняват, че при гонитбата са възприели в „гръб” избягалия от съпричастните към неправомерния акт по-висок младеж и не са в състояние да го идентифицират. Релевираните факти не обосновават лансираната от защитата теза за недоказаност на авторството на извършеното спрямо К. инкриминирано посегателство, а обвързани със заявеното от познатата на подсъдимите лица В. Д., че Е. А. бил „запъхтян” при завръщането си в колата, съобщавайки за задържането на С. К., индицира на съпричастност на подсъдимия А. към инкриминираното престъпление. Подкрепящ заявеното от К. К. и от разпитаните в хода на наказателното разследване свидетели, и допринасящи за изясняване на обективната истина в наказателния процес досежно авторството на престъпното деяние е и протоколът за доброволно предаване от 18.07.2003г./л.10 от дознание№1863/2003г./ Удостоверяващ с положения от Е. А. подпис предоставянето на разследващия И. Б. на инкриминирания мобилен телефон, марка „Самсунг”, модел А 300, собственост на пострадалата и отразяващ изричното писмено изявление на подсъдимия, че същият е „взет от момиче в „С. град”, чрез издърпване от врата”, което сочи на съпоставимост с останалите доказателства, писменият документ предпоставя кредит на доверие. ПромЯ. в очертаната позиция не обуславят визираните в касационната жалба голословни оплаквания за „сугестиране и манипулиране” на свидетелските показания на В. Д. от досъдебните органи и за пороци в „неотговарящия на действителното положение на нещата” протокол за доброволно предаване, със съставянето на който е заобиколена процедурата за претърсване и изземване, изискваща разрешение или одобрение от съда . Предявеното от процесуалния представител на подсъдимия А. искане за изключване на визираните гласни и писмени доказателства от приобщения по делото доказателствен материал, като логическа последица от злоупотребите на длъжностните лица от досъдебното производство и демонстрираната от тях неправомерна тенденциозност, тангиращи с престъпно поведение, е недопустимо. Възприемането на подобна идея на базата на необезпечени с убедителни фактически данни твърдения противоречи на законодателната воля при регламентиране компетентността на разследващите органи, изхождаща от презумпцията за добросъвестност и законосъобразност при упражняване на правомощията, и би довело до обществен и юридически произвол. Очертаната претенция би била правнозначима и основателна, при надлежно реализирани следствени действия, установяващи извършено престъпление от участвуващите в наказателното производство лица /разследващ полицай, следовател, прокурор, съдебен заседател или съдия/, респективно неистинност на доказателствата, обосноваващи постановяването на съдебен акт, като при категорична доказаност, очертаната процесуална ситуация би предпоставила ревизия на фактическите констатации и мотивираното от тях юридическо заключение по делото, чрез иницииране на извънреден способ за съдебен контрол по чл.422, ал.1, т.т.1 и 2 НПК. Същата не мотивира обаче необходимост от интервенция по отношение на приетата фактология, и на произтичащите правни очертания при инстанционната проверка. Изложените и обезпечени от коментираните доказателствени средства фактически положения за инкриминираното престъпление и за съпричастността на Е. А., в обсега на които е приложен материалният закон, и ангажирана наказателната отговорност на подсъдимото лице по чл.198, ал.1, пр.1 от НК, формират вътрешното убеждение на настоящия касационен състав за несъстоятелност на словно материализираните в депозираната жалба искания за правоприлагане на чл.354, ал.1, т.т.2 и 4, вр. чл.348, ал.1, т.т.1 и 2 от НПК. При осъществения инстанционен контрол ВКС не констатира и релевираното касационно основание по чл.348, ал.1, т.3 от НПК, обуславящо упражняване на регламентираните в чл.354, ал.1, т.3, вр.ал.2, т.1 от НПК касационни правомощия. Наложената при условията на чл.54 от НК минимално предвидена в закона за това престъпление наказателна санкция - ТРИ ГОДИНИ лишаване от свобода, настоящата инстанция намира за справедлива, отмерена при съблюдаване тежестта на неправомерното посегателство и личността на неговия извършител Е. А., и в съответствие с визираните в чл.36 от НК цели на наказанието. При диференциране на наказателната отговорност въззивният съд е взел предвид индивидуализиращите инкриминирания акт характеристики - времето; мястото; начина на извършване на деянието, с отчитане на формата и интензитета на употребената принуда; и стойността на предмета на престъпно посегателство. Преценени са и свързаните с личната опасност на дееца фактически данни - младежка възраст, добри характеристични справки и чисто съдебно минало. Очертаните обстоятелства убедително обосновават отсъствие на материалноправните предпоставки за приложение на разпоредбата на чл.55 от НК, изискващи кумулативна даденост на налични многобройни смекчаващи отговорността обстоятелства или на такива от изключителен характер, при които и най-леката лимитирана в закона санкция се оказва несъразмерно тежка, и сочат на неоснователност на декларираната претенция за намаляване на определеното на подсъдимото лице наказание. Мотивиран от изложеното ВКС счита, че в пределите на възложената му компетентност и предвид предоставените му процесуални възможности в съдебното производство, образувано по жалба на подсъдимия Е. А., следва да остави в сила атакувания акт на въззивната инстанция. Воден от гореизложеното и на основание чл.354, ал.1, т.1 НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивна присъда №374/09.11.2009г., постановена по внохд № 3273/2009г., по описа на Софийски градски съд. РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.