Р Е Ш Е Н И Е № 36 София, 08.03. 2017 година В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в публичното съдебно заседание на петнадесети февруари две хиляди и седемнадесета година в състав : ПРЕДЕДАТЕЛ: Камелия Ефремова ЧЛЕНОВЕ: Бонка Йонкова Евгений Стайков при секретаря Александра Ковачева изслуша докладваното от съдия Евгений Стайков т.д.№318/2016г. и за да се произнесе, взе предвид следното : Производството е по чл.290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на М. на транспорта, информационните технологии и съобщенията срещу решение №1888 от 15.09.2015г., постановено по в.т.д.№3418/2014г. по описа на Софийски апелативен съд в частта му, с която след отмяна на решение от 13.06.2014г. по гр.д.№15720/2013г. на СГС, І-17 с-в., в частта, с която е отхвърлен иска на [фирма] за претендираната главница разликата над 146 851.58 лв., както в частта, с която е отхвърлен иска за лихви за забава за сумата 559.05 лв., е постановено осъждането на Държавата да заплати на [фирма] сумата от 43 148.42 лв. – частичен иск от цяло вземане в размер на 3 997 221.72 лв., както и сумата 559.05 лв. лихви за забава за периода от 17.08.2010г. до 18.06.2012г. – частичен иск от цяло вземане за лихви в размер на 759 784.22лв. В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение в обжалваната му част е неправилно поради нарушение на материалния закон, както и че същото е необосновано поради неизследване от съда на обстоятелствата от значение за спора. Сочи се, че съдът неправилно е дал правна квалификация на основанието на предявения иск по пар.23 ал.4 от ПЗР на Закона за концесиите във вр. с чл.80 от Закона в редакцията преди 1.09.2012г. /ДВ бр.67/29.07.2008г./, без да се съобрази с факта, че посочената правна норма е приета, след прекратяване на договора и че същата не може да обоснове игнориране на съществуващата договорна клауза относно прекратяването на концесионния договор. Същевременно се излагат съображения за незаконосъобразност на извода на съда, че клаузата на т.22.2.3 от договора за концесия от 3.02.2006г. е нищожна като накърняваща добрите нрави. Сочи се също, че необосновано при разглеждане на направеното от касатора възражение за прихващане с дължимото от концедента концесионно възнаграждение до края на срока на договора, въззивният съд не се е съобразил с основните параметри на концесионния договор и не е отчел, че пропуснатите ползи от неизпълнението на договора са били предвидими с голяма точност към датата на сключването му. Претендира се отмяна на решението в обжалваната му част и постановяване на ново решение, с което да бъдат отхвърлени изцяло предявените искове с присъждане на разноски за трите съдебни инстанции. С определение №827/16.11.2016г., постановено по настоящото дело, е допуснато касационно обжалване на решението на Софийски апелативен съд в частта му, с която след отмяна първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлен иска на [фирма] за претендираната главница разликата над 146 851.58 лв., както в частта, с която е отхвърлен иска за лихви за забава за сумата 559.05 лв., е постановено осъждането на Държавата да заплати на [фирма] сумата от 43 148.42 лв. – частичен иск от цяло вземане в размер на 3 997 221.72 лв. и сумата 559.05 лв. лихви за забава за периода от 17.08.2010г. до 18.06.2012г. Касационното обжалване е допуснато във връзка със следния въпрос, уточнен от касационната инстанция съобразно възможността за това, посочена в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, а именно:„за условията и критериите, при които уговорката за заплащане неустойка при прекратяване на търговския договор по вина на длъжника, е нищожна поради противоречие с добрите нрави – чл.26 ал.1 ЗЗД”. В проведеното открито заседание на 15.02.2017г. процесуалният представител на М. на транспорта, информационните технологии и съобщенията поддържа касационната жалба по изложените в нея съображения като излага в писмена защита допълнителни доводи в подкрепа на тезата, че уговорената в чл.22.2.3 от концесионния договор неустоечна клауза не противоречи на добрите нрави. В отговора на касационната жалба, в откритото съдебно заседание на 15.02.2017г. и в представената писмена защита, пълномощникът на ответното дружество [фирма] - [населено място], изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Сочи, че решаващ аргумент на въззивния съд за недействителността на неустоечната клауза в концесионния договор е не нейната прекомерност, а неясният начин, по който е уговорена и неправомерният резултат, който се цели с нея, а именно - заобикаляне на забраната за неоснователно обогатяване при извършени подобрения в чужд имот. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, след преценка на данните по делото и заявените касационни основания, в съответствие с правомощията по чл.290, ал.2 ГПК, приема следното: Предмет на настоящото производство след допускане на касационно обжалване на въззивното решение е претенцията на [фирма] против М. на транспорта, информационните технологии и съобщенията АД за сумата 43 148.42лв. – част от цяло вземане в размер на 3 997 221.72лв. за извършените инвестиции от ищеца, след уважени от въззивния съд възражения за прихващане за неустойки от неизпълнение на договора общо в размер на 146 851.58 лв., както и претенцията за сумата 559.05 лв. лихви за забава върху главницата от 43 148.42лв. за периода от 17.08.2010г. до 18.06.2012г., предявена като частична от цяло вземане в размер на 759 784.22 лв. При условията на евентуалност предмет на касационното производство е и направеното от ответника възражение за прихващане за сумата общо от 1 140 000 евро без ДДС, представляваща остатъкът от дължимото от концесионера възнаграждение до края на срока на концесионния договор. Въззивното решение е влязло в сила в частта му, с която предявеният като частичен иск е отхвърлен за главницата за разлика от 43 148.42лв. до 190 000лв. и за лихвата за забава за разликата от 559.05лв. до 10 000лв. В тази връзка в настоящото решение следва да бъдат обсъдени фактите и становищата на страните, относими към правилността на обжалваното решение в допуснатата му до касационно обжалване част. Въззивният съд е приел за установено, че на 3.02.2006г. е бил сключен концесионен договор между [фирма] /с предишно наименование [фирма]/ и държавата чрез М. на транспорта, за концесия върху фериботен терминал С. – териториално обособена зона от пристанище за обществен транспорт с национално значение – Р.. Договорът е влязъл в сила на 23.02.2006г. Предмет на договора е учредяване на концесия върху изграждане, експлоатация, поддръжка и модернизация на фериботен терминал С., който да бъде изграден от и със средства на концесионера, като срокът на концесията е 35 години. В решението са отразени правата и задълженията, поети от страните съобразно клаузите на договора. Обсъждайки твърденията в исковата молба за виновно неизпълнение на договора от страна на концедента, обусловило едностранното изявление от 17.08.2010г. на концесионера за прекратяване на договора, съдът е приел за неоснователно твърдението на ищеца, че ответникът не е изпълнил задължението си по т.5.1.2.1 от договора – да издаде удостоверение за експлоатационна годност на пристанищния терминал. Посочил е, че действително има забавяне на въвеждането в експлоатация, но допуснатата забава не е от съществено значение за изпълнението на договора по съображение, че липсата на въведен път в експлоатация в срок не прекратява облигационната връзка, защото не е уговорено като „фикс изпълнение”. По отношение на задължението за изграждане на пътна връзка между фериботния комплекс и републиканската пътна мрежа от концедента, съдът е приел, че пътят е бил годен за ползване, въпреки че не е въведен в експлоатация съгласно чл. 176 от ЗУТ. Направен е изводът, че неизпълнението на това задължение е частично неизпълнение и не представлява основание за прекратяване на договора, защото на основание чл.79 ,ал. 1 от ЗЗД ищецът е бил длъжен да даде срок на ответника за изпълнение на това задължение, което не се установява от събраните по делото доказателства. Относно твърдението на ищеца за неоказване на съдействие от ответника за нормална работа на експлоатация на ферибота, въззивният състав е посочил, анализирайки събраните по делото доказателства, че са останали недоказани обстоятелствата, на които се основава това твърдение. Приел е наличие на обективна невъзможност да се изпълняват курсове между [населено място] и [населено място], както и че е бил разкрит ГКПП С.. Приел е също за недоказано твърдението на ищеца, че румънската страна е затворила за няколко месеца ферибота, поради което не са допускани корабите на ищеца в румънското пристанище. Посочил е, че обстоятелствата, свързани с потока на камиони през гранично-пропускателния пункт не са зависими от волята и поведението на ответника и не могат да обусловят неизпълнение на договора от страна на концедента. Въззивният състав е стигнал до заключението, че за разлика от ищеца, ответникът е бил в правото си едностранно да прекрати договора, което е станало с решение № 353 от 4.05.2012г. на Министерския съвет на РБ. От една страна съдът не е уважил възражението на ответника за неизпълнени инвестиции, като е посочил, че е налице изпълнение на инвестициите за първата година, а що не отнася до последващите инвестиции, е посочил, че неточното изпълнение не обуславя правото на концедента да прекрати договора, доколкото ответникът е получил неустойка за този вид неизпълнение. Съдът също е приел за несъществено неизпълнението на договора от страна на концесионера, свързано с поддържане на банкови гаранции и сключване на застрахователни договори на отдаденото под концесия имущество. Посочил е обаче, че установеното по делото неизпълнение на задължението за заплащане на концесионно възнаграждение за второто шестмесечие на 2010г.,за цялата 2011 и за първото тримесечие на 2012г., представлява пълно и системно неизпълнение на задълженията по смисъла на т.21.4.1.10. от договора, което дава право на ответника да прекрати договора без предизвестие. В резултат на изводите на съда, че ищецът не е имал правото едностранно да прекрати договора на 18.07.2010г., както и че договорът е прекратен законосъобразно от концедента с Решението на МС от 4.05.2012г., въззивният състав е приел, че ищецът има право на обезщетение на основание чл.22.2.2 от концесионния договор в размер на извършените от него предварително съгласувани с концедента подобрения в обекта на концесията в размер на тяхната историческа цена, след приспадане на съответните амортизационни отчисления, чийто годишен размер не следва да бъде по-малък от данъчно признатите амортизации за срока на концесията. Посочил е /след анализ на събраните по делото доказателства/, че стойността, която следва да бъде възмездена на ищеца на основание чл.22.2.2 от договора / с приспадане амортизационните отчисления/ е в размер на 3 660 936.40лв. За да уважи частично предявения иск, въззивният състав е приел, че клаузата на чл.22.2.3 от договора: „когато договорът е прекратен по вина на концесионера, размерът на обезщетението за направените подобрения, се задържа от концедента като допълнителна неустойка за виновното неизпълнение от страна на концесионера”, е в противоречие на добрите нрави. Според съда тази клауза излиза извън присъщите функции на неустойката, предвидени в чл. 92 от ЗЗД, защото на първо място не е ясна формата за неизпълнение и това поражда проблеми при кои форми на неизпълнение по вина на концесионера се дължи обезщетение и на второ място, защото предвид конкретно извършените от концесионера подобрения и тяхната голяма стойност, тази неустойка излиза извън присъщата й обезщетителна функция. Съдът е изложил довода, че обезщетението за неизпълнение следва да е равно на вредата и че дори когато неустойката има санкционен характер, това не може да е основание за неоснователно разместване на блага. Посочил е, че уговорената в т.22.2.3 от договора неустойка в размер на извършените подобрения в концесионния обект е в изключително завишен размер, водещ до неоснователно обогатяване. Стигнал е до извода, че противоречието на неустоечната клауза на добрите нрави прави същата нищожна, поради което следва да се приеме, че ищецът има право на обезщетение за направените подобрения в обекта след приспадане на амортизациите по посочения в договора начин. Приемайки, че предявеният частичен иск е основателен за сумата 190 000лв. като част от задължението на концедента по т.22.2.2 от договора общо в размер на 3 660 936.40лв., въззивният съд е уважил възраженията на ответника за прихващане за отделни неизпълнения на договора от страна на концесионера до размер общо от 146 851.58лв. /в тази му част въззивното решение е влязло в сила/. С въззивното решение е прието за неоснователно направеното като евентуално възражение на ответника за прихващане за сумата 1 140 000 евро без ДДС, представляващо концесионното възнаграждение за 28-годишен срок на действието на договора за неосъществената концесия, с оглед становището на съда, че липсва причинна връзка между поведението на ищеца и пропуснатите ползи, както и че претендираните пропуснати ползи не са били предвидими към датата на сключване на договора. По правния въпрос, по който е допуснато касационното обжалване. По въпроса, по който е допуснато касационно обжалване, а именно : „За условията и критериите, при които уговорката за заплащане неустойка при прекратяване на търговския договор по вина на длъжника, е нищожна поради противоречие с добрите нрави – чл.26 ал.1 ЗЗД” е налице задължителна практика на ВКС по смисъла на чл.280 ал.1 т.1 ГПК, обективирана в т.3 от Тълк.решение №1/15.06.2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ВКС, О., където е посочено, че „неустойката следва да се приеме за нищожна, ако единствената цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции”, както и че „прекомерността на неустойката не я прави a priori нищожна поради накърняване на добрите нрави”. Според мотивите на тълкувателно решение при спор за валидност на уговорената неустойка преценката за нейната нищожност поради накърняване на добрите нрави се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора, а не към последващ момент, като могат да бъдат използвани някои от следните примерно изброени критерии: 1. естеството им на парични или на непарични и размерът на задълженията, изпълнението на които се обезпечава с неустойка; 2. дали изпълнението на задължението е обезпечено с други правни способи-поръчителство, залог, ипотека; 3. вид на уговорената неустойка (компенсаторна или мораторна) и вида на неизпълнение на задължението - съществено или за незначителна негова част; 4. съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнение на задължението вреди и др. Настоящият състав намира, че прогласявайки нищожността на неустоечната клауза в т.22.2.3 от договора за концесия от 3.06.2006г. въззивният състав се е отклонил от задължителните указания, дадени в т.3 от ТР№1/2009г. на О. на ВКС, като не е отчел всички релевантни критерии за преценката на валидността на уговорената неустойка с оглед добрите нрави. Процесната неустоечна клауза от договора гласи, че „когато договорът е прекратен по вина на концесионера, размерът на обезщетението за направените подобрения, се задържа от концедента като допълнителна неустойка за виновното неизпълнение от страна на концесионера”. Както бе посочено по-горе въззивният съд е стигнал до извода за нищожност на клаузата поради накърняване на добрите нрави, приемайки че е неясен начина, по който е уговорена, че е прекомерна и че с нея се цели заобикаляне на забраната за неоснователно обогатяване при извършени подобрения в чужд имот. Концесионният договор се характеризира с продължително и периодично изпълнение /в случая със срок на действие от 35г. със задължение за заплащане на концесионни вноски на всяко тримесечие/ и с влагането от страните по договора на значителни ресурси за неговото изпълнение / в случая изпълнение на инвестиционна програма от концесионера и осъществяването на инфраструктурни проекти от концедента/. Ето защо както за концедента, така и за концесионера, могат да настъпят големи по размер вреди от предсрочното прекратяване на концесионния договор, което от своя страна обуславя уговаряне в договора на гаранции за изпълнение на договора, респ. гаранции за обезщетяване на вредите при развалянето му по вина на някоя от страните. Внимателният анализ на целта на уговорената в т.22.2.3 неустойка сочи, че същата служи за обезпечение изпълнението на договора от концесионера до края на срока на договора. Влагането на значителни средства от негова страна в обекта ,прави финансово неизгодно за концесионера да се откаже от договора /дори и при влошени икономически условия/. Същевременно уговорената в т.22.2.3 неустоечна клауза има за цел да обезщети концедента / в случая държавата/ за вредите, които би претърпял от предсрочното прекратяване на договора поради виновното неизпълнение от концесионера, без да е необходимо тези вреди да се доказват. Уговарянето на неустойка вместо обезщетение при разваляне на двустранен договор е допустимо при договорите с продължително и периодично изпълнение /ТР №7/2013г. на ВКС, ОСГТК/ и служи за обезщетяване на всички вреди, включително и на бъдещите вреди от предсрочното прекратяване на договора. На последно място клаузата в т.22.2.3 има и санкционна функция, тъй като във всички случаи невъзможността да се претендира стойността на извършените от концесионера инвестиции, води до неизгоден финансов резултат за концесионера. Неоснователно въззивният състав свързва нищожността на неустойката със забрана за неоснователно разместване на блага, какъвто критерии не е посочен в тълкувателното решение. В случая не би могло да се приеме, че неустойката е неясно определена, тъй като концесионерът през цялото време на изпълнение на договора е запознат със стойността на извършените от него инвестиции /подобрения/. За липсата на противоречие на клаузата с добрите нрави може да се съди и от обстоятелството, че с чл.80 ал.2 /отм./ от Закона за концесиите / за периода от 2006г. до 2008г./, е била предвидена законова забрана за концесионера да претендира стойността на извършените подобрения, когато договорът е прекратен по негова вина. От всичко изложено по-горе следва извода, че целта на неустойката по т.22.2.3 от концесионния договор не е да се излезе извън присъщите й присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции /основен критерии за нейната валидност съгласно т.3 от в т.3 от ТР№1/2009г. на О., ВКС/. Допълнително следва да се има предвид, че именно така уговорената неустойка е предвидена като основната гаранция за концедента, че концесионерът ще изпълнява задълженията си по договора /примерен критерий по т.3 от в т.3 от ТР№1/2009г. на О., ВКС/. В заключение настоящият състав намира, че при прилагане на основния и на примерните критерии, посочени в мотивите към т.3 от ТР №7/2013г. на ВКС, ОСГТК, уговорената т.22.2.3 от договора неустойка не накърнява добрите нрави и не е нищожна по см. на чл.26 ал.1 ЗЗД. По правилността на обжалваното решение. Предвид отговора на релевантния за делото правен въпрос въззивното решение в обжалваната му част противоречи на задължителната практика на ВКС и е неправилно, което налага отмяната му на основание чл.293 ал.1 пр.3 ГПК. По делото не е необходимо да се повтарят или извършват нови съдопроизводствени действия, поради което след отмяната на решението, спорът следва да се разреши по същество от касационната инстанция. С въззивното решение е прието за установено, че концесионният договор от 3.02.2006г. /в сила от 23.02.2006г./ за концесия върху фериботен терминал в [населено място] е прекратен законосъобразно с Решението на МС от 4.05.2012г., поради виновното неизпълнение на договора от страна на концесионера [фирма]. Въззивното решение не е обжалвано от [фирма] в частта му, с която частично е потвърдено отхвърлителното решение на първоинстанционния съд въз основа на приетото и от двете инстанции виновно неизпълнение на договора от страна на концесионера, станало причина за едностранното прекратяване на договора от концедента по вина на концесионера. В тази връзка настоящият състав намира, че въпросите относно датата и начина на прекратяване на договора, както и за виновното неизпълнение от страна на концесионера като предпоставка за предсрочното прекратяване на договора, са окончателно решени от въззивния съд. Претенцията на ищеца [фирма] за заплащане на главницата от 43 148.42лв. – част от цяло вземане в размер на 3 997 221.72лв. за извършените инвестиции от ищеца, се основава на договорното задължение на концедента, предвидено в клаузата на т.22.2.2 от договора, съгласно която „ при предсрочно прекратяване на договора от страна на концедента, концесионерът има право на обезщетение за извършените от него предварително съгласувани с концедента подобрения в обекта на концесията в размер на тяхната историческа цена, след приспадане на съответните амортизационни отчисления, чийто годишен размер не следва да бъде по-малък от данъчно признатите амортизации за срока на концесията.” Искът е по чл.79 ал.1 ЗЗД и се основава от твърдяното от ищеца неизпълнение на посоченото по-горе задължение. Настоящият състав не споделя виждането на въззивния съд за приложимост при разрешаване на спора на разпоредбата на пар.23а ал.4 от ПЗР на сега действащия Закон за концесиите, тъй като с исковата молба ищецът основава претенциите си на договорната отговорност на концедента, произтичаща от клаузите на концесионния договор, сключен при действието на отменения Закон за концесиите /Обн.ДВ. бр.92/1995г. и отм. ДВ бр.36/2006г./. С оглед валидността на неустоечната клауза на т.22.2.3 от договора, според която „когато договорът е прекратен по вина на концесионера, размерът на обезщетението за направените подобрения, се задържа от концедента като допълнителна неустойка за виновното неизпълнение от страна на концесионера”, следва да се приеме, че концедентът не дължи на концесионера сумите по т.22.2.2, т.е., че с едностранното прекратяването на договора по вина на концесионера на 4.05.2012г. е отпаднало задължението на концедента да заплати на концесионера подобренията в обекта в размера, определен т.22.2.2 от договора. Въззивното решение следва да бъде отменено в частта му, с която е осъдена Държавата, представлявана от М. на транспорта, информационните технологии и съобщенията, да заплати на [фирма] сумата от 43 148.42 лв. – частичен иск от цяло вземане в размер на 3 997 221.72лв., както и сумата 559.05лв.-лихви за забава върху главницата от 43 148.42лв. за периода от 17.08.2010г. до 18.06.2012г., като вместо това по реда на чл.293 ал.1 ГПК предявените искове следва да бъдат отхвърлени изцяло. Неоснователността на претенциите по чл.79 ал.1 ЗЗД и чл.86 ЗЗД обуславя необсъждането в настоящото производство на възражението на концедента за прихващане в размер на сумата общо от 1 140 000 евро без ДДС, представляваща остатъкът от дължимото от концесионера възнаграждение до края на срока на концесионния договор. Разглеждането на посоченото възражение за прихващане е обусловено от уважаването на претенцията на ищеца за заплащане на подобренията, извършени от него в обекта, предмет на концесията. На основание чл.78 ал.3 във вр. с чл.78 ал.8 ГПК ищцовото дружество следва да заплати на М. на транспорта, информационните технологии и съобщенията разноски по делото в размер 12 414.15лв., включващи: 30 лв.- държавна такса за касационната жалба, + 874.15лв. – държавна такса по чл.18 ал.2 т.2 от Тарифата за държавните такси, + 11 060 лв. - 2 по 5 530лв. за процесуалното представителство на министерството пред първата и пред въззивната инстанции по т.7 ал.2 т.4 от Наредба №2/2004т. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, + 450лв. за процесуалното представителство на министерството пред касационната инстанция по чл.25 ал.2 от Наредбата за заплащане на правната помощ с оглед изменението на чл.78 ал.8 ГПК, направено с пар.2 от З. /ДВ. бр.8/24.01.2017г./ Мотивиран от горното и на основание чл.293 ал.1 ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, О П Р Е Д Е Л И : ОТМЕНЯ решение №1888 от 15.09.2015г., постановено по в.т.д.№3418/2014г. по описа на Софийски апелативен съд в частта му, с която след отмяна на решение от 13.06.2014г. по гр.д.№15720/2013г. на СГС, І-17 с-в., в частта, с която е отхвърлен иска на [фирма] за претендираната главница разликата над 146 851.58 лв., както в частта, с която е отхвърлен иска за лихви за забава за сумата 559.05 лв., е постановено осъждането на държавата, представлявана чрез М. на транспорта, информационните технологии и съобщенията, да заплати на [фирма] сумата от 43 148.42 лв. – частичен иск от цяло вземане в размер на 3 997 221.72 лв., както и сумата 559.05лв. - лихви за забава за периода от 17.08.2010г. до 18.06.2012г. , както и в частта му, с която са присъдени разноски по делото, като вместо това постановява: ОТХВЪРЛЯ исковете на [фирма] по чл.79 ал.1 ЗЗД и чл.86 ЗЗД за осъждането на държавата, представлявана чрез М. на транспорта, информационните технологии и съобщенията за заплащането на сумата от 43 148.42лв. – частичен иск от цяло вземане в размер на 3 997 221.72 лв., както и за заплащане на сумата 559.05лв. – законна лихва за забава върху главницата от 43 148.42лв. за периода от 17.08.2010г. до 18.06.2012г. ОСЪЖДА [фирма] - ЕИК[ЕИК] от [населено място] 7500, Промишлена зона, да заплати на М. на транспорта, информационните технологии и съобщенията от [населено място] 1000, [улица] сумата 12 414.15лв. /дванадесет хиляди четиристотин и четиринадесет лева 15 ст./ - разноски за всички съдебни инстанции. Решението не подлежи на обжалване. Председател: Членове: