1 Р Е Ш Е Н И Е № 296 гр.София, 02 юли 2014 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на четвърти юни две хиляди и четиринадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Пламен Томов ЧЛЕНОВЕ: Елена Величкова Капка Костова при секретар Аврора Караджова и в присъствие на прокурора Петя Маринова, изслуша докладваното от съдия Капка К. касационно дело № 846 / 2014 година и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на Глава ХХХІІІ от НПК и е образувано по искане на осъдения С. Г. К. за отмяна по този ред на влязлата в законна сила присъда № 537 от 16 септември 2013 година на Горнооряховския районен съд, постановена по нохд № 402/2012 година и потвърдена с решение № 204 от 07 ноември 2013 година на Окръжен съд – гр.Велико Търново, по внохд № 471/2013 година. В искането са заявени допуснати от редовните съдебни инстанции съществени нарушения на материалния закон и на процесуалните правила, поради което съдебните актове са необосновани и постановени в разрез със събраните по делото доказателства. Това е резултат на ненадлежна дейност на съда по проверка и оценка на доказателствените източници и по формиране на изводи по фактите, а въз основа на тези факти неправилно е приложен законът. Заявено е и разглеждане на делото от незаконен състав, поради наличие на предубеденост на същия при предпоставките на чл. 29, ал. 2 от НПК, за което са изложени конкретни фактически и правни доводи и съображения. Всичко това ангажира отменителните основания по чл. 422, ал. 1, т. 5 във вр. чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 2 от НПК. Основното отправено до ВКС искане е за отмяна на присъдата и оправдаване на осъдения К. по повдигнатото му обвинение, а алтернативното – за връщане на делото за ново разглеждане от друг състав в предходен процесуален стадий. В съдебно заседание пред ВКС осъденият С. К. участва лично и със защитника си адвокат М. от АК – [населено място], който поддържа искането при направените в него възражения и доводи, които смята, че го подкрепят. Представителят на Върховната касационна прокуратура изразява становище за неоснователност на искането и оставянето му без уважение. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и данните по делото, установи следното: Първоначално, съдебното разглеждане на делото по повдигнатите срещу осъдения С. К. обвинения по чл. 343б, ал. 2 от НК и по чл. 343в, ал. 1 от НК е започнало по внесено пред съда споразумение за решаване на делото, което споразумение не е одобрено и делото е върнато на прокурора (с. з. от 21. 04. 2011 година по нохд № 373/2011 година). Атакуваното сега по реда на извънредния способ за проверка на наказателните дела решение на въззивния съд е второ поред, след постановено решение № 58 от 12. 04. 2012 година, по внохд № 84/2012 година на Великотърновския окръжен съд (ВТОС), с което е отменена първата по делото осъдителна присъда № 896 от 28. 12. 2011 година по нохд № 615/2011 година на Горнооряховския районен съд (ГОРС), поради допуснати съществени нарушения на процесуалните правила от този съд, свързани с участието на осъдения К. в съдебното разглеждане на делото и упражняване на правата му в процеса в пълния им обем. При следващото разглеждане на делото е постановена влязлата в законна сила присъда, потвърдена с решението на въззивния съд, предмет на настоящата проверка. С нея С. К. е признат за виновен в това, че на 24. 12. 2010 година, в [населено място], управлявал моторно превозно средство – лек автомобил „К.”, ВТ 2813 ВН, след употреба на алкохол при концентрация в кръвта 2.18 промила, установено по надлежен ред, след като е осъждан за други такива престъпления с влезли в законна сила присъди (споразумения) по нох дела №№ 595/2008 година на РС – гр.Ботевград и 517/2008 година на РС – гр.Горна Оряховица, поради което и на основание чл. 343б, ал. 2 от НК и при условията на чл. 55, ал. 1, т. 2, б. „б” от НК, е осъден на пробация, включваща мерки за контрол и въздействие по чл. 42а, ал. 2, т. 1, т. 2 и т. 4 от НК, всяка за срок от две години и осем месеца, както и на глоба в размер на двеста лева. На основание чл. 343г от НК на осъдения К. е наложено и наказанието лишаване от право да управлява МПС за срок от една година и осем месеца, считано от влизане на присъдата в законна сила. В производство, инициирано по жалба на осъдения, е извършена въззивна проверка на присъдата и същата е потвърдена изцяло. Искането за възобновяване на делото е процесуално допустимо, тъй като е направено от лице, което има право на това съгл. чл. 420, ал. 2 от НПК и в срока по чл. 421, ал. 3 от НПК. Разгледано по същество, искането е неоснователно. Формално ангажираните в него отменителни основания по т. 1 и т. 2 на чл. 348, ал. 1 от НПК, всъщност са подкрепени с доводи за недоказаност на обвинението, вкл. за неговото авторство, които са относими към обосноваността на фактическите изводи на редовните съдебни инстанции. Те обаче няма как да бъдат обсъждани в настоящето производство, ако се държи сметка за естеството и характера на проверката за наличие на основания за възобновяване на наказателните дела, която препраща към основанията за касационен контрол, при това само ако допуснатите нарушения са съществени. Доколкото съдържанието на искането позволява да се установят действителните причини за недоволството на осъдения К. от постановената по отношение на него и влязла в законна сила осъдителна присъда, ВКС извърши проверка и установи следното: Акцентът в искането е поставен върху заявените съществени нарушения на процесуалните правила при разглеждане на делото, каквито осъденият и защитата намират за налични и които могат да бъдат обобщени така: - първоинстанционната присъда е постановена от незаконен състав, защото по отношения на съдията са били налице основания за отвод при условията на чл. 29, ал. 2 от НПК; - гласните доказателствени източници по делото са оценени превратно (показанията на свидетелите И. и Б.) или са игнорирани (свидетелите В. и Р.); - не е изготвен звукозапис на съдебните заседания. На практика, в подкрепа на посоченото отменително основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК, в искането не са изложени доводи и съображения. Известно е, че проверката по приложението на материалния закон е възможна само в рамките на признати от обжалващата страна фактически положения, какъвто очевидно не е настоящият случай, или след констатация за надлежно формиране на фактите, каквато в случая ВКС прави. Идентични на направените в искането възражения се съдържат и във въззивната жалба срещу присъдата и са получили надлежен отговор в решението на въззивния съд (стр. 2-3 от същото). 1. Не е налице незаконен съдебен състав при първоинстанционното разглеждане на делото. Доводите за това се основават на обстоятелството, че в мотивите на присъдата, на стр. 1, съдът е отразил и подчертал, че „Видно от постигнатото извънсъдебно споразумение, подписано от К. лично, същият се е признал за виновен ...” . Тази констатация на съда е направена в рамките на проследяване на фактите от хронологията по делото и по никакъв начин не се е отразила при извършения от съда доказателствен анализ и оценка, при които дадените от осъдения обяснения са обсъдени по действителното им съдържание (стр. 4, абз. 2 от мотивите на присъдата, стр. 3 от решението), без направеното от него самопризнание в хода на изготвяне на споразумението да е взето предвид по какъвто и да било начин. Затова, забраната по чл. 382, ал. 8 от НПК не е нарушена, както се твърди в искането за възобновяване на делото. 2. Не намира опора в данните по делото възражението за превратна оценка на показанията на свидетелите И. и Б. (полицейски патрул, проследил и спрял до автомобила на осъдения К., л. 100 и л. 134 от нох дело, съответно л. 63 и л. 152 от делото). Показанията на тези свидетели са последователни и безпротиворечиви в хода на цялото наказателно производство, а заявеното от осъдения тяхно вътрешно противоречие не се установява при внимателен прочит и проследяване на съдържанието им. Двамата свидетели последователно са обяснили, че И. е управлявала патрулния автомобил, а Б. е седял до нея. И. първа е забелязала колата на осъдения и е коментирала, че същият отново управлява, макар да е санкциониран и лишен от правоуправление. Спрели са непосредствено до автомобила, който вече е бил спрян на място, но със запален двигател и фарове, а осъденият е седял на мястото на шофьора („... зад волана стоеше С. ... в купето на автомобила други хора нямаше освен К....”, „... видях автомобила да се движи ... К. беше сам в колата.” – показания на л. 63 и л. 100). Редовните съдебни инстанции са оценили показанията на тези свидетели съобразно цялата доказателствена съвкупност. Тези показания са източници на преки доказателствени факти и са оценени по действителното им съдържание, поради което съдилищата не са имали никакво основание да откажат кредитирането им за достоверност, което те са и сторили. Изложените в тази насока съображения (с. 5 от мотивите на присъдата, стр. 3 от решението) няма причини да не бъдат споделени, поради което не се налага да бъдат повтаряни. 3. В искането на осъдения К. особен акцент е поставен върху показанията на свид. Р., като се твърди тяхното игнориране, доколкото те подкрепят неговата защитна теза. Данните по делото не дават основание за подобни констатации. Тези показания са били предмет на внимателен анализ и от двете редовни съдебни инстанции. Всъщност, единственото противоречие в показанията на този свидетел от двата разпита пред съда (л. 101 и л. 132 от нох дело) и приобщените показания, дадени пред съдия в хода на досъдебното производство (л. 14 от ДП), касае само обстоятелството дали свидетелят е видял осъдения К. да управлява автомобила и да паркира в близост до него или го е забелязал, когато вече е спрял успоредно до него. Това обстоятелство е от особено значение във връзка със защитната теза на осъдения, че не е управлявал автомобила. Но останалата част от показанията на свидетеля съдържа последователно и безпротиворечиво заявени от него факти – че осъденият е бил сам в колата и е седял на мястото на шофьора и не е имало друг в автомобила. За проверка на съдържанието на показанията на свидетеля, съдът е допуснал провеждане на очни ставки между свид. Р. и свид. Б. и между него и свид. Иванова (протоколно определение от съдебно заседание от 27. 02. 2013 година, л. 133 от нох дело). Впоследствие, в съдебно заседание на 17. 06. 2013 година и по изрично заявено искане на защитата на осъдения – адвокат М., това процесуално действие не е проведено и свидетелите са освободени (л. 117 от нох дело). Въпреки това, изводите на съдилищата относно правнорелевантните факти в достатъчна степен са подкрепени от останалите доказателствени източници, посочени по-горе, оценени надлежно от съдилищата и правилно кредитирани за достоверност. 4. В рамките на този анализ и оценка показанията на свид. В. могат да бъдат преценени единствено като изолирани и неподкрепени от останалите доказателства по делото. Всички други свидетели, вкл. и тези, подкрепящи защитната теза на осъдения К., заявяват, че не са забелязали друго лице в колата на осъдения или в близост, което да управлява или да се отдалечава от мястото или изобщо по какъвто и да било начин да е свързано в инкриминирания инцидент. 5. Възражението на осъдения К. за липсата на звукозапис на проведените съдебни заседания е неясно и неадекватно на разписаните в процесуалния закон правила за провеждането им, поради което следва да бъде преценено като неоснователно. Законът не изисква задължително изготвяне на звукозапис на провежданите съдебни заседание. Налице е възможност за изготвяне на такъв по разпореждане на съда (чл. 311, ал. 3 от НПК) при спазване на разпоредбите на чл. 237 – 239 от НПК. Това може да бъде инициирано и по искане на някоя от страните, като решението отново е на съда. В хода на съдебното разглеждане на делото не е поставян въпрос за изготвяне на звукозапис. Възражението на осъдения по-скоро може да бъде дефинирано като такова срещу съдържанието на някой или всички протоколи от съдебните заседания. За поправки и допълнения в съдържанието на протоколите от съдебни заседания обаче е предвидена специална процедура в чл. 312 от НПК, която в случая не е поискана и не е изпълнена. При изложените съображения, ВКС намира, че заявената в искането процесуална незаконосъобразност в доказателствената дейност на предходните инстанции не е налице. Те са посочили и обсъдили доказателствените източници за направените от тях изводи по фактите. Няма причина оценката за достоверност на тези източници да не бъде споделена. При така приетите за установени факти от кръга на подлежащите на доказване, материалният закон е приложен правилно. Съответствието между фактите и правната им оценка обуславя законосъобразността на съдебния акт. Искането на осъдения К. за оправдаване по повдигнатото му обвинение няма как да бъде удовлетворено, защото настоящата инстанция не може да установява нови фактически положения, а от надлежно установените от предходните инстанции, не следва извод за несъставомерност на деянието. Поради това, ВКС намира направеното от осъдения К. искане за отмяна по реда на възобновяването на наказателните дела на атакувания съдебен акт за неоснователно и като такова следва да бъде оставено без уважение. Предвид изложеното, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на осъдения С. Г. К. за отмяна по реда на възобновяването на наказателните дела на влязлата в законна сила присъда № 537 от 16 септември 2013 година на Горнооряховския районен съд, постановена по нохд № 402/2012 година и потвърдена с решение № 204 от 07 ноември 2013 година на Окръжен съд – гр.велико Търново, по внохд № 471/2013 година. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.