Ключови фрази

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
640
София, 05.08.2022 г.

Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на единадесети април през две хиляди двадесет и втората година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
ДЕСИСЛАВА ПОПКОЛЕВА

като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 4892 по описа на четвърто гражданско отделение на ВКС за 2021 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на Т. Т. Г. и С. Д. Е., двамата с адреси в [населено място], приподписана от адв. Д. Н., против решение № 260178 от 24 септември 2020 г., постановено по гр.д. № 8057/2018 г. по описа на Софийския градски съд в частта, с която е потвърдено решение № 15863 от 12 октомври 2016 г., постановено по гр.д. № 70168/2014 г. по описа на Районен съд София, за признаване за установено по предявения от „УниКредит Булбанк” АД иск по чл. 464, ал. 1 ГПК, че вземането на Г. срещу Е. в размер на 10000 лева, произтичащо от договор за заем от 11.02.2014 г. и анекс към него от 01.08.2014 г., за чието събиране са издадени заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК от 18.08.2014 г. и изпълнителен лист от същата дата по гр.д. № 766/2016 г. по описа на Районен съд Разлог, и което е предявено за принудително събиране по изп.д. № 20148510402459 по описа на частен съдебен изпълнител М. П., рег. № 851, е несъществуващо и недължимо, и за изключване на основание чл. 194, ал. 2 ГПК от доказателствата по делото на документа, обективиращ писмено договор за заем между Г. и Е. от 11.02.2014 г. Въззивното решение се обжалва и в частта, с характер на определение, с която е потвърдено решение от 09.11.2017 г., постановено по гр.д. № 70168/2014 г. по описа на Районен съд София, в частта за оставяне без уважение на молбата на Г. и Е. по чл. 248, ал. 1 ГПК за изменение на присъдените за първоинстанционното производство разноски.
В касационната жалба се поддържа неправилност на въззивното решение. Касаторите твърдят, че градският съд не се е произнесъл по наведените в жалбата до него оплаквания за допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения, както и по оплакванията заявени в първата по ред въззивна жалба. Оспорват като неотговарящо на доказателствата по делото твърдението на банката, възприето за основателно от въззивния съд, че интересът й на кредитор е застрашен с претендираното и предявено за принудително изпълнение вземане на ответника Г., като твърдят, че банката е осребрила положението си на ипотекарен кредитор по изпълнителното дело и е придобила имота на Е. като ипотекарен длъжник. Оспорват като необоснован извода, че не е налице валидно сключен договор за заем и разписка към него поради липса на достоверна дата и реално предаване на процесната сума. Твърдят вместо това, че разписката, издадена от 11.04.2014 г. от Е., която не е изключена от доказателствения материал по делото и с която се признава неизгоден за нея факт, дори при изключен от доказателствата писмен договор за заем между тях, доказва наличието на заемно правоотношение, задължението на Е. към Г. от заем и съответно качеството им на кредитор- длъжник. Сочат като процесуално нарушение и в разрез с константната практика на съдилищата изключването и незачитането като доказателства по делото на факта на заема, на самия писмен договор за заем и на анекса към него, последният с нотариална заверка на подписите. При положение, че касаторите като ответници по иска са представили по делото договора за заем, разписка за предаване на сумата, а и анекс към договора с нотариална заверка на подписите и на съдържанието, сочат като процесуално нарушение незачитането им от въззивния съд като официален документ и в тази връзка поддържат нарушение при разпределението на доказателствената тежест върху тях при оспорването им като документи, при положение, че оспорването е предприето от банката, която се ползва от тях. При наличие на официални по смисъла на закона документи, удостоверени откъм подписи и съдържание, при това от двама различни нотариуси, оспорени неуспешно от ищеца, считат за незаконосъобразно и нелепо съдът да формира извод за липсата на заем, който като реален договор включва като елемент фактическото предаване на парите, основан на графологична експертиза, която не би могла да установи факта на предаване на парите, а би могла да установи евентуално липсата на подпис. Самата графологична експертиза е извършена незаконосъобразно тъй като не е взет сравнителен материал директно от ответника Е., а такъв е предоставен от ищеца. Процесуално нарушение е и непосочването от двете инстанции коя от двете хипотези на чл. 194, ал. 2 ГПК е налице, при изключването на подписания между страните договор за заем от доказателствата по делото. Съдът е игнорирал като доказателство за реалното предаване на парите представения анекс между касаторите, който е нотариално заверен, в т. 2 на който се съдържа признание (декларация) на Д., че паричната сума е получена, с което се удостоверява един неизгоден за нея факт, какъвто е този за наличие на Г. като кредитор. И тъй като считат, че са доказали предаването на сумата между тях както с разписката, така и с анекса, и съдържащата се в него декларация от Е., а доказателства, установяващи отрицателния факт на неполучаване на сумата, не са ангажирани по делото, както и такива, установяващи връщане на заетата сума, искат от касационния съд отмяна на решението като неправилно и решаване на спора по същество. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване се поставят правни въпроси, за които се твърди, че са разрешени от въззивния съд в противоречие със задължителната практика и с практиката на ВКС, както и въпрос от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Ответникът „УниКредит Булбанк“- АД, със седалище и адрес на управление в гр. София, чрез адв. Д. Ц., с писмен отговор оспорва наличието на основания за допускане на касационното обжалване, и сочи доводи за неоснователността на жалбата.
За да потвърди решението на първоинстанционния съд в частта, с която искът по чл. 464, ал. 1 ГПК на банката срещу настоящите касатори е уважен, въззивният съд приема, че предмет на иска по чл. 464, ал. 1 ГПК е несъществуването на правото на вземане на присъединен кредитор като привиден кредитор, а в конкретния случай предмет на спора пред него е оспореното от банката-ищец правоотношение между ответниците Г. и Е. по договор за заем, от което произтича спорното вземане от 10000 лева, като ищецът-взискател по изпълнителното дело, по което ответницата Е. е ипотекарен длъжник, брани правната си възможност да се удовлетвори в изпълнителното производство, без да се конкурира с кредитора, чието вземане не съществува (привиден кредитор), като от съвкупния анализ на събраните по делото пред първа и втора инстанция доказателства не може да се направи извод за съществуването на вземане на ответника Г. като взискател по същото изпълнително дело към ответницата Е. – длъжник по изпълнението, в размер на 10000 лева, произтичащо от валидно сключен на 11.02.2014 г. договор за заем. Прието е за установено, че по молба на „УниКредит Булбанк”АД е образувано изп.д. № 201484404042156 по описа на частен съдебен изпълнител Ст. Я. въз основа на изпълнителен лист от 27.06.2014 г. , издаден по гр.д. № 32070/3014 г. на Софийски районен съд, по което принудителното изпълнение е насочено върху ипотекиран с нотариален акт № 186/02.09.2008 г. от ответницата Е. в полза на банката недвижим имот с построената в него къща на два етажа, находящ се в [населено място], и притежаван при условията на съпружеска имуществена общност с Т. М. Е.. С протокол от 09.10.2014 г. по изп.д. № 201484404042156 на частния съдебен изпълнител Ст. Я. за купувач на ипотекирания от Е. имот, след проведена публична продан, е обявен наддавачът „УниКредит Булбанк” АД с наддавателно предложение за 1653959,63 лева. Протокол за разпределение на постъпилата от продажбата сума за 1251731,20 лева е съставен на 30.10.2014 г., като в този протокол данни за съдебно признато вземане на Г. срещу Е. не се съдържат. По молба на Г. въз основа на изпълнителен лист от 18.08.2014 г., издаден по гр.д. №766.2014 г. на Районен съд Разлог въз основа на издадена на същата дата заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК, е образувано изп.д. № 20148510402459 по описа на частен съдебен изпълнител М. П.. Прието е за установено, че несъдебното изпълнително основание, въз основа на което е издадена в полза на Г. заповедта за изпълнение, е договор за заем от 11.02.2014 г. и анекс (допълнително споразумение) от 01.08.2014 г. с нотариална заверка на подписите. В посоченото заповедно производство представената и оспорена разписка от 11.04.2014 г. не е представяна, нито същата би могла самостоятелно да послужи като несъдебно изпълнително основание по чл.417 ГПК. На база допуснатите в двете инстанции графически експертизи - единична и тройна, които въззивният съд е кредитирал като обективно извършени и неоспорени от страните, е прието, че писмен договор за заем между ответниците Г. и Е. с посочена в него дата 11.04.2021 г., която е недостоверна, и послужил като несъдебно изпълнително основание в заповедното производство, в което Г. се е сдобил със заповед за изпълнение и изпълнителен лист, не е бил сключен, доколкото липсва подпис, положен от Е. - положеният от нея подпис като заемател е имитиран (неистински). Доколкото писменият договор за заем, оспорен от ищеца, е приет за частен документ, който не се ползва с обвързваща съда материална доказателствена сила и се цени по вътрешно убеждение на база всички останали доказателства по делото, е прието, че неговата доказателствена сила е оборена, поради което следва да се приеме, че Г. не е титуляр на ликвидно и изискуемо вземане към ответницата Е. в качеството на заемодател по сключен на 11.02.2014 г. договор за заем. Разписката, издадена от Е. в полза на Г., за сумата от 10000 лева, с посочена дата 11.02.2014 г. (също недостоверна), чиято автентичност на подписа е установена чрез тройна графическа експертиза във въззивната инстанция, не разколебава горния извод, тъй като не може да установи, че сумата е предадена именно по процесния договор за заем, послужил като несъдебно изпълнително основание. Тази разписка не е сред визираните в чл. 417 ГПК основания за издаване на заповед за незабавно изпълнение, не е била представена поради тази причина в заповедното производство, а съществуването на друго заемно правоотношение, по което тази разписка може да е издадена, както и от кога датира същото, е ирелевантно за настоящия спор. Единственият правен резултат, който ответниците по иска на банката могат да постигнат чрез доказаната автентичност на тази разписка, е да бъде отменено изключването ѝ от доказателствения материал по делото. Разписката има правно значение само в отношенията между ответниците по иска, но няма обвързваща сила и е непротивопоставима на ищеца по делото, тъй като представлява частен документ, обективиращ писмено твърдение на заинтересована страна, и следователно не се ползва с доказателствена сила. Доколкото заемът за потребление е реален договор, липсата на доказателства за предаване на сумата от 10000 лева на заемодателя Г. към заемателя Е. въз основа на валидно сключен писмен договор – с нотариална заверка на подписите на страните, които правнорелевантни факти са се осъществили преди подаване на заявлението по чл. 417 ГПК, то не може да се приеме, че такова конкуриращо вземането на банката вземане в полза на ответника Г. действително съществува. Дори в отношенията между ответниците Г. и Е. да съществува вземане в полза на първия, удостоверено от представената разписка, то не е идентично със съдебно признатото чрез издадената заповед за изпълнение – по делото липсват доказателства за такава идентичност, поради което то не е и предмет на принудителното изпълнение, съответно то не е и предмет на предявения от банката като конкуриращ взискател иск по чл. 464, ал. 1 ГПК.
Касационният съд приема, че поставените правни въпроси не обосновават допускането на касационното обжалване.
На първо място се пита изключвайки от доказателствата по делото договор за заем от 11.02.2014 г. и анекс към него с нотариална заверка от 01.08.2014 г., и позовавайки се изцяло и единствено на графологична експертиза, кое от двете има по-голяма материална доказателствена сила по смисъла на чл. 179, ал. 1 ГПК: извършените действия от страната лично пред нотариус или графологичната експертиза, която не е взела материал за сравнение лично от страната, чийто подпис е подложен на експертиза. Касаторите поддържат, че приетото от въззивния съд разрешение на въпроса е в нарушение на задължителната съдебна практика според ТР № 3/2012 г., ВКС, ТР № 11/2012 г., ОСГК, ВКС, и противоречи на практиката на ВКС според решение № 42 по гр.д. № 423/2010 г., III г.о. Отговор на правния въпрос не се открива при сравнението му с разрешенията, дадени от ВКС в ТР № 3/2012 г. – както в това по описа на ОСГК, така и в това по описа на ОСГТК (касаторите не са отбелязали по кое точно тълкувателно решение се твърди допуснатото противоречие). Във второто цитирано тълкувателно решение ВКС се произнася по въпроса ползва ли се констативният нотариален акт, с който се признава право на собственост върху недвижим имот по реда на чл. 587 ГПК, с обвързваща материална доказателствена сила по смисъла на чл. 179, ал. 1 ГПК относно констатацията на нотариуса за принадлежността на правото на собственост. След посочване на правилото на чл. 179, ал. 1 ГПК, касационният съд сочи, че нотариалният акт, издаден по реда на чл. 587 ГПК представлява официален документ и се ползва с доказателствена сила по смисъла на чл. 179, ал. 1 ГПК досежно извършените от нотариуса действия. Същевременно се приема, че, тъй като нотариалното производство е едностранно и не разрешава правен спор, то нотариалният акт, удостоверяващ принадлежността на правото на собственост, може да бъде оспорван от всяко лице, което има правен интерес да твърди, че титулярът на акта не е собственик. Накрая, в цитираното решение на ВКС се приема, че изискването за описание на документа за самоличност в нотариалния акт е с повелителен характер – съгласно законовата регламентация достатъчно данни за самоличността на участника в нотариалното производство се съдържат в нотариалния акт само когато в него са описани пълното име, ЕГН, номерът, датата, мястото и органът на издаване на документа за самоличност, а пропускът да се опише който и да е от тези елементи опорочава изискването за форма на нотариалния акт. Посоченото дава основание на съдебния състав да приеме, че не е обосновано наличието на поддържаната от касаторите допълнителна предпоставка за допускане на касационното обжалване – разрешаването на правния въпрос да е в противоречие със задължителната практика на ВКС и с практиката на ВКС. Отделно от това, въпросът не адресира точно фактите по делото – анексът към договора за заем не е изключен от доказателствата по делото, а договорът за заем е без нотариална заверка на подписите, поради което не може да се счете, че този въпрос е обусловил изхода на спора.
Вторият въпрос е: разписката за потвърждаване на получена сума с посочен размер, от кого и кога, не е ли потвърждаване на взет заем и ако да - това потвърждаване не поражда ли правните последици на договор за потребление - паричен заем и че парите реално са предадени от заемодателя и получени от заемателя, за който се твърди, че е разрешен в противоречие с практиката на ВКС според решение № 123 по гр.д. № 959/2011 г., III г.о., и решение № 317 по гр.д. № 1238/2014 г., IV г.о. Поставя се и въпросът разписка, издадена за получена от издателя ѝ сума, не е ли реално удостоверяване на получаването на сумата и на задължението за връщането, и в чия доказателствена тежест ще бъде при оспорване на реалното даване на определена парична сума на отрицателния факт на реалното ѝ даване – на оспорващия или на далия или получилия тази парична сума, като по него се твърди противоречие на въззивното решение с решение № 235 по гр.д. № 1362/2016 г, IV г.о., и решение № 4788 по гр.д. № 2670/2013 г., IV г.о. – и двете на ВКС. Най-после, в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК се пита при договорите за заем, които касаят гражданския оборот и са много използвани в ежедневието, разписката не играе ли ролята на своеобразен договор за заем и не е ли доказателство за реално получаване на паричната сума, която е записана в същата, и каква доказателствена сила има изявлението на получателя на сумата по разписката. С поставените въпроси касаторите атакуват извода на съда, че разписката, издадена от Е. в полза на Г., за сумата от 10000 лева, с посочена дата 11.02.2014 г. (неудостоверена по надлежния ред), чиято автентичност на подписа е установена чрез тройна графическа експертиза във въззивната инстанция, не разколебава заключението за оборване доказателствената сила на представения договор за заем, по силата на който Г. да е титуляр на ликвидно и изискуемо вземане към Е. в качеството на заемодател по сключен на 11.02.2014 г. договор за заем, тъй като не може да установи, че сумата е предадена именно по процесния договор за заем, послужил като несъдебно изпълнително основание. Цитираните решения на ВКС касаят случаи, в които в договорите за заем е посочено изявление на заемополучателя, че получава сумата по договора, което не се съотнася с фактите, установени по спора, и така отново не е обосновано допълнителното основание за допускане на касационното обжалване. Същевременно, какъвто и отговор да бъде даден на поставените въпроси, той не би могъл да преодолее мотива на съда, че разписката има правно значение само в отношенията между касаторите, но няма обвързваща сила и е непротивопоставима на ищеца по делото, тъй като представлява частен документ, обективиращ писмено твърдение на заинтересована страна, и следователно не се ползва с доказателствена сила. Съдът не е отрекъл възможността в отношенията между касаторите да съществува вземане в полза на Г., удостоверено с представената разписка, но, тъй като липсват доказателства за идентичност със съдебно признатото чрез издадената заповед за изпълнение, то не е предмет на принудителното изпълнение, съответно не е предмет и на предявения от банката като конкуриращ взискател иск по чл. 464, ал. 1 ГПК. Питането в частта му за доказателствената тежест при оспорване на реалното предаване на парична сума по договор за заем, не е годно да доведе до допускане на касационното обжалване, тъй като съдът е отрекъл сключването на такъв договор, основавайки се на данните по делото. По изложените съображения, не се разкрива нито едно от поддържаните от касаторите основания за допускане на касационното обжалване.
В частта на жалбата, с която се обжалва въззивното решение за потвърждаване на първоинстанционно такова относно искането за изменението му в частта за разноските чрез намаляването му поради тяхната прекомерност, касаторите не са поставили правни въпроси, на които да се даде отговор от касационния съд (и то след указания на въззивния съд в тази насока), поради което касационното обжалване не се допуска и по тази част на въззивното решение.
С оглед изхода на спора е основателно искането на ответника за присъждане на сторени разноски за касационното производство, които са в размер на 2400 лева, заплатени за изготвяне на отговор на касационната жалба.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на IV г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на въззивното решение № 260178 от 24 септември 2020 г., постановено по гр.д. № 8057/2018 г. по описа на Софийския градски съд в обжалваните му части.
ОСЪЖДА Т. Т. Г., ЕГН [ЕГН], с адрес в [населено място], кв. Д., [улица], и С. Д. Е., ЕГН [ЕГН], с адрес в [населено място],[жк], [жилищен адрес], да заплатят на „УниКредит Булбанк“ АД, ЕИК831919536, сумата от 2400 (две хиляди и четиристотин) лева разноски за касационното производство.
Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: