Р Е Ш Е Н И Е № 40 София, 17.05.2016г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на първи февруари две хиляди шестнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ при участието на секретаря Цветанка Найденова, изслуша докладваното от съдия Б.Стоилова гр. дело № 4191 по описа за 2015г. и приема следното: Производството е по касационната жалба на С. г. п. срещу въззивното решение на СГС от 28.V.2015г. по гр.д. № 4896/2015г., касационно обжалване на което е допуснато с определение № 1364/30.ХІ.2015г. по въпроса по приложението на чл.52 ЗЗД в противоречие със задължителната практика на ВКС, изразена в т.11 от ППВС № 4/1968г., тъй като в мотивите не са посочени конкретните установени по делото обстоятелства, взети предвид при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди. Ответницата по касационната жалба В. М. Т. от С. е заела становище за нейната неоснователност. Не претендира разноски. За да се произнесе по касационната жалба, ВКС на РБ съобрази следното: С обжалваното въззивно решение СГС е потвърдил решението на СРС от 17.ІІ.2015г. по гр.д № 30629/2014г., с което П. на РБ е осъдена да заплати на В. М.Т. 13000лв. обезщетение за неимуществени вреди в резултат на водено срещу нея наказателно производство по НОХД № 9678/2000г. на СРС, ведно със законната лихва, считано от 06.VІ.2011г. За да постанови решението, въззивният съд е приел, че са налице предвидените в чл.2 ал.1 т.3 пр.2 ЗОДОВ предпоставки за търсената отговорност на държавата за неимуществени вреди – с присъда от 16.ІV.2007г., влязла в сила на 09.VІ.2009г., ищцата е призната за невинна за това на 23.ХІІ.1994г. с цел да набави за другиго имотна облага да е възбудила у трето лице заблуждение и с това да му е причинена имотна вреда в размер над 66000лв. и е оправдана за престъпление по чл.209 ал.1 НК; вследствие воденото наказателно производство ищцата е претърпяла неимуществени вреди, изразяващи се в негативни преживявания, стрес, сътресения в семейството, влошено здравословно състояние, свързани с нейното емоционално и психическо равновесие, което се установява от събраните гласни доказателства. Прието е, че с оглед характерът на вредите, изразяващи се в отрицателни психически изживявания, доказването им може да се извърши с косвени доказателства, чийто вид не е ограничен от закона, и е допустимо това да са свидетелски показания. Прието е, че съгласно трайно установената практика понятието „справедливост” по смисъла на чл.52 ЗЗД не е абстрактно, а свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства, които следва да се вземат предвид при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди. Такива правнорелевантни са обстоятелствата относно: продължителността на наказателното производство, включително дали то е в рамките или надхвърля разумните срокове за провеждането му – колкото по-продължително е наказателното производство, какъвто е разглеждания случай, толкова по-значителни са неимуществените вреди, има ли влошаване на здравословното състояние – вид и степен, конкретни преживявания на ищеца и въобще цялостното отражение върху живота му от наказателното преследване – семейство, приятели, професия, обществен отзвук и пр.; неимуществените вреди са конкретно определими и паричното обезщетение за тях следва да е достатъчно по размер за репарирането им – в съответствие с общоприетия критерий за справедливост и с оглед особеностите на конкретния случай, като същевременно то не следва да надвишава този достатъчен и справедлив размер, необходим за обезщетяване на конкретно претърпените вреди, които поначало са различни във всеки отделен случай. Прието е, че с оглед принципа на справедливост по чл.52 ЗЗД присъдената сума обезщетява претърпените от ищцата вреди. Констатирано е, че действително първоинстанционният съд не се е произнесъл по искането на двете страни за прилагане на НОХД № 9678/2000г., но в с.з. на 03.ІІ.2015г. и двете страни са заявили, че нямат други доказателствени искания и е даден ход по същество. Д., че П. е била лишена от възможността да се запознае със съдържащите се в преписката по това наказателно дело материали, вкл. и да направи и други възражения и по прилагане на чл.5 ЗОДОВ, като въведен за първи път с въззивната жалба, е оценен като преклудиран. Като неоснователно е оценено и възражението за недобросъвестност на ищцата предвид завеждането на делото два дни преди изтичането на петгодишната давност. Така постановеното решение е в противоречие със задължителната практика на ВКС, опредметена с посоченото ППВС № 4/1968г., тъй като въззивният съд не е посочил кои конкретно установени по делото обстоятелства обосновават определеният размер на дължимото се обезщетение за неимуществени вреди. Тази практика се споделя напълно от настоящия състав и не намира никакво основание за изоставянето й. С оглед този отговор на въпроса, обусловил допускането на касационно обжалване, е основателно първото заявено в касационната жалба оплакване за необоснованост на атакуваното решение. В мотивите на същото са изложени единствено съображения по приложението на разпоредбата на чл.52 ЗЗД, имащи теоретичен характер. Основателно е и второто релевирано от касатора оплакване за допуснато от въззивния съд процесуално нарушение, изразяващо се в оценяване като преклудирано искането на П. за изискване и прилагане към материалите по делото на преписката по НОХД № 9678/2000г. с оглед заявеното възражение по приложението в случая на чл.5 ЗОДОВ. Такова възражение и съответно искане за приобщаване към доказателствения материал П. е заявила в отговора си на исковата молба, подаден в срока по чл.131 ГПК. Тъй като в проекта за доклад по чл.146 ГПК първоинстанционният съд не се е произнесъл по доказателственото искане на ответника, с писмено становище от 18.ХІІ.2014г. той отново го е заявил. В о.с.з. на 03.ІІ.2015г. представителят на П. е оспорил иска по съображенията в отговора, като е заявил, че е възприел проекто-доклада без възражения по него. Първоинстанционният съд е счел, че липсват искания за изменение и допълнение на доклада, и е приел същия, без да се произнесе по двукратно направеното искане на ответника за събиране на доказателства и без заявено от него оттегляне на искането, като след изявления на страните, че нямат други доказателствени искания, е дал ход на съдебните прения. Във въззивната си жалба П. е релевирала оплакване за лишаването й по посочения начин от възможността да се запознае със съдържащите се в наказателното дело материали и евентуално да направи възражения, в т.ч. и по чл.5 ЗОДОВ, във връзка с което е приетото преклудиране на искането като направено за първи път с въззивната жалба. При тези обстоятелства се налага извод за допуснато от въззивния съд процесуално нарушение на разпоредбата на чл.266 ал.3 ГПК - изявленията на представителя на ответника в съдебното заседание пред първоинстанционния съд се отнасят само за проектодоклада и за липсата на други доказателствени искания, но не и за вече направеното, при което то не може да се счете за оттеглено, нито за преклудирано съобразно посочената разпоредба. С оглед на това въззивният съд е дължал произнасяне по основателността на искането за прилагане към делото на преписката по наказателното дело. По изложените съображения и на основание чл.293 ал.3 ГПК атакуваното решение следва да бъде отменено и делото да се върне на въззивния съд за ново разглеждане от друг негов състав с произнасяне по искането за приобщаване към доказателствения материал и на НОХД № 9678/2000г. Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО, Р Е Ш И: ОТМЕНЯВА решението на СГС, ГО, ІІІ-б въззивен състав, постановено на 28.V.2015г. по гр.д. № 4896/2015г., и ВРЪЩА делото на СГС за ново разглеждане от друг негов състав. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: