Ключови фрази
Нищожност и недопустимост на съдебно решение * възражение за прихващане * доказателствена тежест * доказателствена сила на частен документ


2

Р Е Ш Е Н И Е

№.79

София, 10.09.2010 година


В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А


Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Второ отделение в съдебно заседание на тринадесети април две хиляди и десета година в състав:


ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО БОБАТИНОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
МАРИЯ СЛАВЧЕВА


при участието на секретаря Лилия Златкова
в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията М.Славчева
т.дело № 628/2009 година

Производство по чл.290 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] против решение № 61 от 30.03.2009 г. по т.д.№ 13/2009 г. на Варненския апелативен съд, с която се оставя в сила решение от 15.05.2008 г. по т.д.№ 902/2006 г. на Варненския окръжен съд в частта, с която е отхвърлен иска на касатора срещу [фирма] с правно основание чл.79 ЗЗД за сумата 21 400.88 лв както и обективно съединения по чл.92 ЗЗД в размер на 99 255.11 лв. като погасени чрез прихващане.
С касационната жалба е наведено оплакване за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила - основание по чл.281, т.3 ГПК за отмяна на въззивното решение като неправилно. Ответникът по касация [фирма] изразява становище за неоснователност на касационната жалба по съображения, изложени в депозрния по реда на чл.287, ал.1 ГПК писмен отговор и в писмените бележки. Моли да се остави в сила обжалваното решение и да му се присъдят разноските по делото.
С определение № 742 от 26.11.2009 г. настоящият състав е допуснал касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК по процесуалноправния въпрос относно последиците при непредставяне на оригинала на надлежно оспорен документ от страната, която се позовава на него.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като обсъди доводите на страните във връзка с инвокираните касационни основания и данните по делото и като извърши проверка на правилността на въззивното решение, на основание чл. 290, ал. 2 от ГПК, приема следното:
За да потвърди първоинстанционното решение, с което са отхвърлени предявените от касатора обективно съединени искове по чл.266, ал.1 ЗЗД и чл.92, ал.1 ЗЗД поради погасяването им чрез извършена съдебна компенсация с насрещните вземания на ответника, въззивният съд приел, че възражението за прихващане е своевременно заявено, негов предмет са насрещни негови вземания, произтичащи от договора, на който са основани и претенциите на ищеца, като обстоятелството, че то не е ликвидно не рефлектира върху процесуалната му допустимост, тъй като компенсацията има действие за в бъдеще след формирана преценка на съда за неговата безспорност.
В подкрепа на извода си за основателност на съдебно предявеното възражение за прихващане, съдът приел, че то произтича от неизпълнението на поето по протокол от 25.04.2004 г. задължение на ищеца да му заплати до края на сезон 2005 г. обезщетение в размер на стойността на погинало и/или загубило търговския си вид бельо в резултат на некачествено извършено от последния пране, за което се дължи и уговорената с протокола неустойка за забава, считано от датата на подписването му.
Развити са съображения, че не са налице предпоставките за изключването на протокола от доказателствата по делото по реда на чл.101 ГПК (отм.), тъй като при поискване е представен препис от него, нотариално заверен на 13.09.2006 г., а липсата на оригинала е извинена с твърдения за кражба, надлежно документирани със заявлението на ответника пред органите на Р. Д. за открадната чанта с оригинални документи, вкл. и процесния протокол. Счетено е, че въпросът за причините, на които се дължи непредставянето на документа е ирелевантен, след като в откритото по искане на ищеца производство по оспорване на автентичността му по чл.154 ГПК (отм.), мнението на вещите лица от съдебно-графологичните експертизи е единодушно, че подписът върху протокола принадлежи на представител на ищцовото дружество, а за безспорното установяване на този факт е достатъчно изследването на копие от документа. Въз основа на тези съображения, както и на факта, че върху него е положен оригиналния печат на ищеца е направен извод, че протоколът от 25.04.2005 г. е истински документ и е доказателство за направените от страните волеизявления – чл.144 ГПК (отм.).
Обжалваното решение е постановено при съществено нарушение на процесуалните правила.
Съгласно разпоредба на чл.154 ал.3 изр.1 ГПК (отм.) тежестта за оспорване на частен документ се носи от страната, която го оспорва, когато документът формално е подписан от нея. Това правило е неприложимо тогава, когато оригиналът на документа не може да бъде представен от страната, която се позовава на него по извинителни за нея по смисъла на чл.134, ал.1 ГПК (отм.) причини. Законово установената с тази норма възможност за тази страна да установява със свидетелски показания съглашения, в които участва и чиято допустимост принципно е изключена с разпоредбата на чл.133, ал.1, б.”д” ГПК позволява да се приеме, че при оспорване автентичността на частен диспозитивен документ, чийто оригинал е загубен или унищожен, доказателствената тежест да установи съдържащите с в него благоприятни факти се носи от страната, която се е лишила от него. Основанието за мълчаливо извършеното от законодателя разместване на установените в чл.154, ал.3 ГПК (отм.) правила за разпределение на доказателствената тежест според настоящия състав стои в обективната невъзможност за установяване авторството на подпис чрез графологическо изследване на копие от документа, върху който той е положен. Отричането на това доказателствено средство произтича от обстоятелството, че заключението на съдебно-графологичната експертиза винаги ще е основано на вероятни предположения, но не и на категорична констатация за авторството на оспорения документ. Задължението на оспорващия да изключи при условията на пълно и главно доказване всяко съмнение във възможността подписът да е негов, произтича от процесуалното му положение на ищец по предявен установителен иск за неистинност на документ, в каквото той се намира в производството по чл.154, ал.3, изр. ГПК (отм.). Съдебно-графологичната експертиза е единственото доказателствено средство, с което той може да докаже оспорването. При отсъствието на оригиналния документ обаче оспорващият е в обективна невъзможност да докаже, че не е негов автор, тъй като копието като обект на изследване не позволява на графологичната експертиза да изключи евентуално извършена техническа подправка на подписа върху първообраза чрез откопиране на истинския му подпис през индиго, чрез прекопиране, както и чрез многобройни други съвременни способи, което впрочем изрично се признава и в обжалваното решение. Наличието на обективни пречки за провеждане на пълно и главно доказване на оспорената автентичност на представения в заверен препис документ подкрепя изложения извод относно доказателствената тежест, възложена с чл.134, ал.1 ГПК (отм.) върху ползващата се от него страна при положение, че оригиналът му липсва по причини, които законът признава за извинителни.
Въз основа на изложеното по въпроса, поради който е допуснато касационно обжалване, настоящият състав приема, че при оспорване на частен документ, който формално носи подписа на оспорилата го страна, при непредставяне на оригинала му правилото на чл.154, ал.3, изр.1 ГПК (отм.) не намира приложение по отношение на оспорващия, като в този случай страната, която се е лишила от него поради загубване или унищожаване не по нейна вина носи доказателствената тежест да установи съдържащите се в документа изгодни за нея факти, за което може да ползва всички доказателствени средства, вкл. и свидетелски показания – чл.134, ал.1 ГПК (отм.), аналогичен на чл.165, ал.1 от сега действащия ГПК.
При така приетия отговор на поставения в определението по чл.288 ГПК въпрос, съдът намира жалбата на касатора за основателна. Изводът на въззивния съд за недоказаност на оспорването на документа, на който са основани насрещните вземания на ответника е направен изцяло в противоречие с даденото разрешение по посочения процесуалноправен въпрос, което налага да се отмени решението му и поради отсъствието на необходимост от извършването на нови съдопроизводствени действия, съобразно правомощията на касационната инстанция по чл. 293, ал. 2 ГПК спорът следва да се реши по същество от настоящата инстанция.
Предявените от касатора искове са приети за установени по основание и размер, като според решението претенцията му за възнаграждение по договора възлиза на 20 900 лв., а тази за неустойка за забава – в размер на 99 255.11 лв. Ответникът по тях не е ангажирал доказателства, че протоколът от 25.04.2005 г., от който извежда насрещните си вземания е подписан от ищеца, не е установил, вкл. и чрез свидетелски показания осъществяването на фактите така, както са посочени в него, което налага да се приеме, че поради недоказаност на възражението му за прихващане предявените от ищеца и настоящ касатор следва да се уважат в посочените по-горе размери. В частта, с която искът по чл.266 ЗЗД е отхвърлен за разликата до 21 400.88 лв. решението следва да се остави в сила.
При този изход на спора на касатора следва да се присъдят направените по делото разноски в размер на 3 943 лв., в.ч. 1 500 лв. адвокатско възнаграждение.
Водим от горното Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение


Р Е Ш И:


ОТМЕНЯВА решение № 61 от 30.03.2009 г. по т.д.№ 13/2009 г. на Варненския апелативен съд в частта по предявения от [фирма] срещу [фирма] иск по чл.79, ал.1 ЗЗД за сумата до 20 900 лв. и изцяло по иска с правно основание чл.92, ал.1 ЗЗД, като вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА [фирма] да заплати на [фирма] на основание чл.79, ал.1 във вр. с чл.266, ал.1 ЗЗД сумата 20 900 лв., представляваща незаплатено възнаграждение за извършени услуги по договор от 07.04.2003 г., ведно със законната лихва върху нея, считано от 11.07.2006 г. до окончателното й изплащане, на основание чл.92, ал.1 ЗЗД и сумата 99 255.11 лв. , както и разноски по делото в размер на 3 943 лв.
ОСТАВЯ В СИЛА решението в останалата му обжалвана част.


ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: