Ключови фрази


7

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е


№ 680


С., 16.06. 2015 година



Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на осми април, през две хиляди и петнадесета година, в състав:


ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАПКА ЮСТИНИЯНОВА
ЧЛЕНОВЕ: Л. БОГДАНОВА
С. ДИМИТРОВА


като разгледа докладваното от съдия С. Д. гр.д. № 701 по описа за 2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производство по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпили са касационни жалби от областния управител на област с административен център [населено място] като представляващ държавата, чрез министъра на регионалното развитие [населено място], чрез процесуалния си представител старши експерт А. Д. и от Технически университет [населено място], чрез пълномощника си адв. В. Т. от АК-В., против въззивно решение № 68 от 15.05.2014 г., постановено по в.гр.д. № 136/2014 г. на Варненския апелативен съд, ГО, с което като е потвърдено решение № 2675 от 17.12.2013 г. на Варненския окръжен съд, ГО, VІ с-в, постановено по гр.д. № 929/2012 г., е уважен предявеният иск от „Висше училище Международен колеж „А.” [населено място] срещу Държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие, с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД за сумата от 44 780 лв., представляваща обезщетение за неоснователно обогатяване за извършени подобрения в недвижим имот, публична държавна собственост, при участието на трето лице-помагач на страната на ответника - Технически университет –В..
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване, касаторът областен управител на област [населено място] като представляващ държавата, чрез министъра на регионалното развитие поддържа, че с постановеното решение на въззивния съд, с което е уважен предявеният иск по чл. 59, ал. 1 ЗЗД в посочения размер, съдът се е произнесъл по правни въпроси от процесуално и материално естество, които са обусловили изхода на спора и са решени в противоречие с практиката на ВКС, както и разрешаването им е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото – основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Изведените от жалбоподателя процесуалноправни въпроси са - пасивно легитимиран ли е министърът на регионалното развитие да представлява държавата в хипотезата на чл. 31, ал. 2 ГПК по иск, предявен на основание чл. 59 ЗЗД в случаите, в които се твърди, че обогатяването е настъпило вследствие на облигационно правоотношение между ищеца и ведомство, на което е предоставен в управление имот, държавна собственост и в този смисъл за допустимостта на обжалваното решение при липса на надлежна процесуална легитимация на ответника и кой е пасивно легитимиран да представлява държавата по облигационни искове на основание чл. 59 ЗЗД – министърът на регионалното развитие или министърът на финансите. Поставените материалноправни въпроси с твърдението, че са от значение за изхода на делото са: в случаите, в които имот – държавна собственост, е предоставен за управление на ведомство, което владее, ползва и поддържа имота за своя сметка и на своя отговорност по см. на чл. 14, ал. 3 З./чл. 12, ал. 2 П./, в чия полза следва да се приеме, че настъпва обогатяването при евентуално уважаване на иск, заведен по реда на чл. 59 ЗЗД – в полза на държавата, чрез ведомството, управляващо имота, или в полза на държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие, предвид общата разпоредба на чл. 31, ал. 2 ГПК, както и следва ли да са налице кумулативно всички предпоставки от фактическия състав, предвидени в чл. 59 ЗЗД, за да бъде уважен предявеният на това основание иск. Твърди, че по поставените процесуалноправни въпроси и по първия материалноправен въпрос не е налице задължителна съдебна практика, поради което основанието за допускане на касационното обжалване по тях е по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, а вторият материалноправен въпрос е решен в противоречие със задължителната съдебна практика, обективирана в ППВС № 1 ОТ 28.05.1979 г. по гр.д. № 1/1979 г. – основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване, касаторът Технически университет [населено място] поддържа, че с постановеното решение на въззивния съд, с което е уважен предявеният иск по чл. 59, ал. 1 ЗЗД в посочения размер, съдът се е произнесъл по правен въпрос от материално естество, обусловил изхода на спора, чието разрешаване е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото – основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, а именно – в случаите, при които наемодателят по наемно правоотношение даде изрично писмено съгласие на наемателя да извърши подобрения в наетия имот под условие, че подобренията няма да са за негова сметка, на което наемателят не се е противопоставил, следва ли, че е налице договорна клауза между страните, че извършените от наемателя подобрения са за негова сметка.
Ответникът по касационните жалби „Висше училище Международен колеж „А.” [населено място], чрез процесуалния си представител юриск. Т. В. в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК, изразява становище за неоснователност на касационната жалба на областния управител на област [населено място] като представляващ държавата, чрез министъра на регионалното развитие [населено място], както и липсата на основанията за допускането й до касационен контрол по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. По касационната жалба на ТУ-В. не взема становище.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното:
К. жалби са срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд – оценяем иск по чл. 59 ЗЗД, с обжалваем интерес над 5000 лв., поради което се явяват допустими. Същите са редовни като подадени в срока по чл. 283 ГПК.
За да уважи предявеният иск с правно основание чл. 59 ЗЗД въззивният съд в обжалваното решение е приел, че между ищеца „Висше училище Международен колеж „А.” и третото лице-помагач на страната на ответника Технически университет/ТУ/ [населено място] на 24.01.2007 г. е бил сключен договор за наем върху процесния недвижим имот – лека постройка № 1 с обща площ от 312 кв.м, намиращ се на територията на ТУ-В., с първоначална наемна цена от 1000 лв. месечно за срок от една година, считано от 01.02.2007 г., като действието му се продължава автоматично за всяка следваща година, но не за повече от пет години. Съгласно чл. 12 от договора страните се договорили, че ремонти, свързани с ползването на наетия обект или наложили се в резултат на виновно поведение на наемателя или персонала му да се извършват за негова сметка, а извършването на основни ремонти, преустройства или трайни подобрения се допуска след получаване на писмено съгласие на наемодателя за всеки конкретен случай. Установено е, че съгласно А. № 3035/2000 г. процесният недвижим имот е публична държавна собственост и е предоставен за стопанисване и управление на ТУ-В., на основание чл. 89 ЗВО, както и че договорът за наем е прекратен с едностранно предизвестие от страна на наемодателя, считано от 27.05.2010 г., предвид представения приемо-предавателен протокол. Установено е също така, че през периода на действие на договора ищецът е извършил подобрения със свои средства в имота с изрично писмено разрешение от наемодателя, като съгласно заключението на СТЕ направените от него разходи са в размер на 48 334,60 лв., а стойността на имота се е увеличила със сумата от 44 780 лв. При тези фактически данни съдът е приел, че в случая са налице всички елементи от фактическия състав на чл. 59 ЗЗД и подобрителят има право на по-малката сума, измежду сумата, с която се е обеднил/извършените разходи към момента на строителството/ и тази, с която собственикът на имота се е обогатил /увеличената стойност на имота в резултат на извършените СМР/, поради което е уважил иска в размер на 44 780 лв. Приел е, че сумата се дължи на извъндоговорно основание, тъй като облигационната връзка между страните е прекратена с тримесечно предизвестие на безвиновно основание, като обогатяването за сметка на ищеца е настъпило за собственика на имота – държавата, а не за лицето, на което е предоставено управлението и стопанисването му, поради което държавата в лицето на министъра на регионалното развитие, предвид разпоредбата на чл. 31, ал. 2 ГПК, тъй като се касае до дело отнасящо се до недвижим имот – държавна собственост, се явява пасивно легитимирано лице по предявения иск с правно основание чл. 59 ЗЗД. В тази връзка е и приетото от въззивния съд в определение № 696 от 06.11.2012 г. по в.ч.гр.д. № 523/2012 г. на В..
Представеното от жалбоподателя ответник изложение за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК съдържа изведени правни въпроси от процесуално и материално естество, които са от значение за изхода на спора, но те не са решени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, както и разрешаването им не е от значение за точното прилагане на закона и развитие на правото, тъй като приетото от въззивния съд е в съответствие с трайно установената съдебна практика. Последователна и непротиворечива е съдебната практика по приложението на чл. 31, ал. 2 ГПК/чл. 18, ал. 4 ГПК/отм./, а именно, че по дела, отнасящи се до имоти държавна собственост, държавата се представлява от министъра на регионалното развитие, тъй като държавата като особен, самостоятелен вид субект на частното право се характеризира с универсална и неограничена правосубектност, която се осъществява от органите й чрез изричното им упълномощаване. В частноправните отношения качеството на страна по тях придобива държавата, но не и органите й, които по силата на закона имат единствено представителна власт. Независимо кой държавен орган е предизвикал правния спор пред съда, държавата се представлява поначало от министъра на финансите, а при спор за недвижими имоти – държавна собственост, в т.ч. и по свързаните с упражняваното право на собственост върху имота облигационни искове, представителството се осъществява от министъра на регионалното развитие. С предоставяне управлението на имота, ведомството, което упражнява правото на държавна собственост, се явява процесуален субституент на държавата във формата на процесуална суброгация, който може да брани това право чрез иск и да претендира от свое име последиците от лишаването му от ползване на имота. С. в исковия процес е лице, което не е носител на самостоятелно субективно материално право, а на чуждо право, поради което като страна по делото следва да бъде конституиран носителя на правото, както е в конкретния случай – като ответник е конституирана държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие, а на основание чл. 219 ГПК като трето лице-помагач е привлечен субституента ТУ-В.. В тази връзка следва да се отбележи, че съгласно т. 11 ППВС № 8/ 1980 г., което в разглежданата част има принципно значение и не е загубило действие, държавните организации, предприятия и учреждения са процесуално легитимирани да водят дела и да отговарят по такива, имащи за предмет собствеността върху имоти, които са им предоставени от държавата за стопанисване и управление, в който смисъл е и действащата уредба в чл. 14 и чл. 15 З.. Съгласно чл. 19, ал. 2 ГПК/отм./ в тези случаи държавата се конституираше като контролираща страна, а при действието на чл. 26, ал. 4 от действащия ГПК следва да се конституира като съищец или съответник като силата на пресъдено нещо на решението, постановено по отношение на държавата като страна по делото се разпростира и по отношение на нейния процесуален субституент. Във връзка с твърдението за недопустимост на въззивното решение, поради липса на пасивна процесуална легитимация, с оглед изложеното по-горе, следва да се отбележи, че е без значение обстоятелството кой е органът, упражняващ правото на собственост на държавата върху процесния имот, публична държавна собственост по см. на чл. 14, ал. 1 З. и дали този или друг орган е предизвикал с поведението си правния спор, веднъж повдигнат пред съда, същият подлежи на разглеждане по реда на приложимия процесуален закон, който урежда представителството на държавата, в случая чл. 31, ал. 2 ГПК, както правилно е приел и въззивният съд, поради което постановеното решение е допустимо, тъй като в случая пасивно легитимирана по иска с правно основание чл. 59 ЗЗД – обезщетение за неоснователно обогатяване от собственика за сметка на подобрителя в имота – държавна собственост е държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие. По поставените материалноправни въпроси от касатора ответник не са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационното обжалване, тъй като приетото от въззивния съд е в съответствие с постановената задължителна съдебна практика/ решение № 733 от 12.11.2010 г. по гр.д. № 1274/2009 г. на ВКС, ІV г.о./, съгласно която в хипотезата на чл. 59 ЗЗД подобрителят има право на по-малката сума измежду сумата, с която сам се е обеднил/извършените разходи за строителството/ и тази, с която собственикът се е обогатил/увеличената стойност на имота съм датата на извършване на съответната строителна дейност/. Наемодателят не винаги е собственик на отдадената под наем вещ, така че отговорен по чл. 59 ЗЗД е собственикът на вещта, в конкретния случай държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие, тъй като тя се е обогатила неоснователно. В случая приетото от въззивния съд е в съответствие с посочената от касатора съдебна практика по приложението на чл. 59 ЗЗД - ППВС № 1 от 28.05.1979 г. по гр.д. № 1/1979 г., а не в противоречие с нея. Това е така, тъй като съгласно нея при хипотезата на чл. 59, ал. 1 ЗЗД неоснователно обогатилият се за сметка на другиго дължи да му върне онова, с което се е обогатил, но само до размера на обедняването, като обогатяването не е следствие на обедняването и обратно и по делата за неоснователно обогатяване следва да се изяснява дали обедняването на ищеца и обогатяването на ответника произтичат от един общ факт или от обща група факти. Именно в този аспект въззивният съд е приел, че в случая при липса на договорна връзка между ищеца и ТУ-В. във връзка с извършените в имота СМР от ищеца, при прекратяване на наемното правоотношение той като държателят на имота е обеднял със сумата 44 780 лв. – стойността на извършените СМР към този момент, с която сума ответникът - държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие като собственик на имота, се е обогатил.
Поставеният в изложението на касатора ТУ-В. – трето лице помагач правен въпрос от материално естество, посочен по-горе, не е обусловил изхода на делото, поради което по него не е налице общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационен контрол. Въпросът е с фактически характер, формулиран е и некоректно, тъй като в случая е установено по безспорен начин, че между наемодателя и наемателя липсва писмена договорка, че всички извършвани подобрения в имота ще са за сметка на наемателя, поради което по него не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационното обжалване. В случая твърдения, които касаят неправилност на решението, изразяващи се в необосноваността му, поради опорочени фактически констатации, въз основа на които е приложен материалния закон, представляват касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК и не могат да аргументират приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационното обжалване.
Въз основа на изложеното следва, че не са налице предпоставките на чл.280, ал.1, т. 1 и т. 3 ГПК, поради което не следва да се допуска касационно обжалване на атакуваното въззивно решение.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,

О П Р Е Д Е Л И :


НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 68 от 15.05.2014 г., постановено по в.гр.д. № 136/2014 г. на Варненския апелативен съд, ГО, по касационна жалба вх. № 3543 от 23.06.2014 г. на областния управител на област с административен център [населено място] като представляващ държавата, чрез министъра на регионалното развитие [населено място] и касационна жалба вх. № 3710 от 30.06.2014 г. на Технически университет [населено място].
Определението е окончателно.


ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: