6 Р Е Ш Е Н И Е № 121 С., 23.11. 2018 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в съдебно заседание на деветнадесети септември две хиляди и осемнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ДИМИТРОВА ЧЛЕНОВЕ: ГЕНИКА МИХАЙЛОВА ДАНИЕЛА СТОЯНОВА при участието на секретаря РАЙНА СТОИМЕНОВА и в присъствието на прокурора изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА гр. дело № 5010/2017година Производство по чл. 290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на [фирма], представлявано от управителя В. П. Г., чрез пълномощника адвокат Т. Б., срещу въззивно решение № 340 от 18.07.2017г. на Смолянски окръжен съд, постановено по в. гр. д. № 231/17г., с което е потвърдено решение № 101/07.03.2017г., постановено по гр. д. № 706/2016г. на Смолянски районен съд и [фирма] е осъдено да заплати на С. Н. П. 1670,77лв.- разноски, сторени във въззивната инстанция. С потвърденото първоинстанционно решение е отхвърлен предявеният от [фирма] против С. Н. П. иск по чл.207 ал.1 т.2 КТ за сумата 38025,70лв.- стойност на получена, но неотчетена стока, ведно със законната лихва от предявяване на иска – 11.07.2016г., до окончателното изплащане. В касационната жалба се релевират доводи неправилност на обжалваното решение, поради нарушение на материалния закон и необоснованост - основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Искането е за неговата отмяна и уважаване на предявения иск. Ответната страна страна С. Н. П. изразява становище за неоснователност на жалбата. С определение № 245 от 11.04.2018г. въззивното решение е допуснато до касационен контрол. Допускането е обосновано с основанието по чл.280, ал.1 т.1 ГПК по обуславящите изхода на спора въпроси : „дали самото образуване на наказателно производство за кражба по НК /спряно до намиране на извършителя/ без да се вземат предвид действията / бездействията на МОЛ оборва презумцията по чл. 207 от КТ за отговорността на отчетника и дали въззивният съд следва да обсъди и прецени съвкупно всички доказателства по делото и доводи на страните” и „как се разпределя доказателствената тежест между страните при спор за отговорност за вреди, причинени от липси”. Констатирано е противоречие на въззивното решение по поставените въпроси с решенията на ВКС, ІV ГО, постановени по гр. д. № 3785/2008г. и по гр. д. № 970/2015г. Настоящият съдебен състав, в хипотезата на чл. 291, т. 1 от ГПК / редакция до ДВ бр. 86/27.10.2017г./ намира по повдигнатите правни въпроси следното: С осъдителния иск по чл. 211 КТ вр. с чл. 207, ал.1, т.2 КТ работодателят реализира правото си на обезщетение от работник, осъществяващ отчетнически функции (функции по събиране, съхранение, разходване и отчитане на парични и материални ценности) при констатирана липса в повереното на отчетника имущество. Причинната връзка между липсата (вреда с неизяснен произход) и действията и бездействията на отчетника се презумира от закона и не подлежи на доказване от работодателя – предполага се виновното поведение на отчетника, комуто са възложени функции да полага грижа по-голяма от обикновената (чл. 126, т.8 КТ) за опазване имуществото на работодателя. Отчетникът обаче разполага с възможност да обори в хода на съдебния процес законовата презумпция за виновност като докаже, че липсата не се дължи на негови действия или бездействия. Той разполага с правото да въведе възражения за настъпване на липсата поради нормален производствено стопански риск (чл. 204 ЗЗД); оправдан стопански риск; на неизбежна отбрана или крайна необходимост (чл. 46 ЗЗД); поради изпълнение на неправомерна служебна заповед или поради обстоятелства, за които е отговорен работодателят (чл. 83, ал.1 ЗЗД), като за доказване на тези възражения са допустими всички доказателствени средства, в т.ч. и свидетелски показания (в този смисъл т. 14 от Постановление № 5 от 15.X..1955 г., Пленум на ВС РБ). При възражение за намаляване на обезщетението или за освобождаване на отчетника от отговорност, в негова тежест е да установи, че работодателят не е изпълнил задълженията си по трудовия договор да осигури условия за изпълнение на отчетническата функция по съхранение на имуществото; условия, в съответствие с характера на работата (чл. 127, ал.1, т.2 КТ); да осигури условия, осигуряващи обичайната възможност за опазване и съхранение на поверените на отчетника стоково-материални ценности. Според посоченото ППВС №/55 г. отчетникът не отговаря за щетите, ако има обективна причина, която той не е могъл да предотврати и престъплението кражба е такава обективна причина. Престъпление, извършено от трето лице – например кражба, грабеж - се приравнява по действие на непреодолима сила. За да се освободи отчетника от отговорност обаче, следва да докаже, че неговото поведение е било правомерно, положил е дължимата грижа за опазване на имуществото. В противен случай той ще отговаря солидарно с третото лице. Не е необходимо третото лице да е осъдено с влязла в сила присъда, достатъчно е по надлежния ред да е констатирано престъпление. Обикновено при кражба или грабеж се прави инвентаризация и се приема, че това, което липсва, е следствие от престъплението. Ако третото лице бъде осъдено (бъде реализирана нак. отговорност), вече зависи от установеното в нак. производство. Възможно е това, за което е осъдено лицето, и това, което липсва, да са в еднакъв размер, но при разлика се приема, че е била налице липса или излишък. В този смисъл самото образуване на наказателно производство за кражба по НК без да се вземат предвид действията / бездействията на МОЛ не е достатъчно, за да се освободи отчетника от отговорност. За да се случи това е необходимо по несъмнен начин да се установи както престъплението кражба, така и, че поведението на отчетника е било правомерно, тоест - положил е дължимата грижа за опазване на имуществото. Същевременно, както нееднократно е посочвал касационният съд в своите съдебни актове, в това число задължителните за съдилищата, съдът е длъжен да обсъди всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право. Той трябва да обсъди в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. Освен това трябва да бъдат обсъдени и всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото. Непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и подвеждане на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да реши спора по същество, като съобразно собственото си становище относно крайния му изход може да потвърди или да отмени решението на първата инстанция. Уредбата на второинстанционното производство като ограничено /непълно/ въззивно обжалване, и произтичащото от това ограничаване на възможността пред втората инстанция делото да се попълва с нови факти и доказателства, не променя основните му характеристики като въззивно. Обект на въззивната дейност не са пороците на първоинстанционното решение, а решаването на материалноправния спор, при което преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност. В този смисъл е и ТР №1/2013 от 09.12.2013 г. по тълк. дело №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. В същия смисъл е и застъпената в множество съдебни актове на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК практика, на която се позовава касаторът, която настоящият състав приема за правилна на основание чл. 291, т. 1 ГПК и на която въззивното решение противоречи. Изложените съображения мотивират настоящия състав да приеме за неправилни изводите на въззивния съд, че заявената претенция е неоснователна. Обжалваното въззивно решение е неправилно и подлежи на отмяна и тъй като не се налагат допълнителни съдопроизводствени действия по спора следва да се произнесе настоящата инстанция. Заявената претенция е по чл.207 ал.1 т.2 КТ. След анализ на доказателствата въззивният съд правилно е обосновал извод, че ответникът има качеството на отчетник (материално отговорно лице) по заеманата от него длъжност „пласьор, стоки”; че е установен недостиг на материални ценности, възникнал по време на упражняването на съответната трудова функция, доколкото отговорността за съхраняването и отчитането на съответните ценности е специфично трудово задължение, което е елемент от трудовото правоотношение на съответното материално отговорно лице; че стойността на липсващите – получени, но неотчетени, стоки е в размер 38025,70лв. Неправилно съдът е приел обаче, че образуваното по сигнал на ответника наказателно производство за престъплението кражба, което е спряно до откриване на извършителя, е обективен факт, който е достатъчен за да го освободи от отговорност. Въззивният съд не е обсъдил прецизно всички доказателства и доводи на страните и не е отдал значение на безспорно установени факти, релевантни към въпроса за предпоставките, при наличието на които отчетникът се освобождава от отговорност. В процесния случай след анализ на събраните писмени и гласни доказателства, ангажирани от ищеца, безспорно се установява, че отчетникът не е положил дължимата грижа за съхранение на поверените му стоково-материални ценности. На същия като МОЛ от работодателя е бил предоставен склад за съхранение на ценностите – факт, който не се оспорва от самия ответник. С оглед спецификата на работата е наложена и практика при необходимост и невъзможност да се оставя стоката в склада, да се ползва охраняем паркинг, като работодателят е възстановявал разходите за това след предоставена фактура. От доказателствата се установява, че ответникът, както и други служители също са прилагали тази практика. Обстоятелството, че на ответника не са връчени писмени указания да оставя колата на охраняем паркинг при условие, че е осигурен склад за това и при създадената и очевидно често прилагана практика за ползване услугата охраняем паркинг, не е основание за обосноваване на извод, че работодателят не е създал подходящи условия за изпълнение на отчетническата функция по съхранение на имуществото, такива в съответствие с характера на работата и осигуряващи обичайната възможност за опазване и съхранение на поверените на отчетника стоково-материални ценности. Ответникът, върху когото е възложена доказателствената тежест да установи наличие на основание за освобождаването му от отговорност, не се е справил с тази задача. В първата инстанция същият сам се е отказал от поисканите гласни доказателства, които са му били допуснати от съда. Доказателства в тази насока не са ангажирани и пред въззивната инстанция. В тази връзка следва да се посочи и това, че неправилно въззивният съд е възложил на ищеца и задължението да докаже неправомерното поведение на отчетника премайки, че той не е установил, че липсата се дължи на неизпълнение от страна на отчетника да държи поверения автомобил на охраняем паркинг. Както вече бе посочено, в производството по реализиране отговорността на отчетника за вреди от липси противоправното поведение и причинната връзка с вредата се презумира, като в тежест на отчетника е да обори презумпцията. Същият не е сторил това. Поради това самото образуване на наказателно производство за кражба по НК без да се вземат предвид действията / бездействията на МОЛ не е достатъчно, за да се освободи отчетника от отговорност. За да се случи това е необходимо по несъмнен начин да се установи както престъплението кражба, така и, че поведението на отчетника е било правомерно, тоест - положил е дължимата грижа за опазване на имуществото. Тези предпоставки в случая не са налице. По изложените съображения заявената претенция е основателна – доказана е по основание и размер. Налице са всички кумулативни предпоставки за ангажиране отговорността на ответника, който в качеството си на материално отговорно лице чрез бездействието си – неизползване на склад или охраняем паркинг, като краен резултат е причинил липса в установения размер 38025,70лв. Не са налице предпоставки и за освобождаването му от отговорност по вече изложените съображения. Това налага отмяна на атакуваното решение и уважаване на претенцията със законните последици – главницата следва да се присъди ведно със законната лихва от предявяване на иска 11.07.2016г. до окончателното изплащане. Предвид изхода на спора ответникът дължи на ищеца сторените в производството по иска и надлежно удостоверени разноски – 4742,52 лв. – заплатени държавни такси и адвокатско възнаграждение пред трите съдебни инстанции. Водим от гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІI г. о. Р Е Ш И: ОТМЕНЯ въззивно решение № 340 от 18.07.2017г. на Смолянски окръжен съд, постановено по в. гр. д. № 231/17г., и вместо това П О С Т А Н О В Я В А: ОСЪЖДА С. Н. П. с ЕГН [ЕГН] от [населено място], комплекс „С.” №95, вх.2, ет.2,ап.4, да заплати на [фирма], ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], вх.Г, ет.1, ап.2, представлявано от управителя В. П. Г., на основание чл.207 ал.1 т.2 КТ сумата 38025,70лв.- стойност на получена, но неотчетена стока, ведно със законната лихва от предявяване на иска – 11.07.2016г., до окончателното изплащане, както и деловодни разноски , сторени в производството по иска в размер 4742,52 лв. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: