Р Е Ш Е Н И Е № 116 Гр. София, 26.03. 2021 год. Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение, в публично съдебно заседание, проведено на 30.09.2020 г. в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ ПЕТЯ Х. При участието на секретаря Силвиана Шишкова, като изслуша докладваното от съдия Петя Хорозова т.д.№ 525/2019 г., за да се произнесе, взе предвид: Производството е по реда на чл.290 и сл. ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от АЛИАНЦ БАНК БЪЛГАРИЯ АД, ЕИК[ЕИК], чрез процесуален пълномощник, против решение № 2733 от 23.11.2018 г. по в.т.д.№ 2322/2018 г. по описа на Софийския апелативен съд, ТО, 3 с-в, с което е потвърдено решение № 3 от 08.01.2018 г., постановено по т.д.№ 11/2017 г. на Врачанския окръжен съд. С първоинстанционното решение е отхвърлен предявеният от касатора иск срещу К. П. И., в качеството му на синдик на ЕТ – Г. Л. – 2002 по т.д.№ 46/2010 г. по описа на ОС – Враца, за заплащане на сумата 7 600 лв., представляваща обезщетение за причинени вреди от действията на синдика, на основание чл.663 ал.3 ТЗ. Касационното обжалване е допуснато при условията на чл.280 ал.1 т.3 ГПК по правен въпрос, от значение за изхода на спора, касаещ точния смисъл на разпоредбата на чл.717н ТЗ преди изменението й със ЗИДТЗ, обн. в ДВ, бр.105/2016 г., и дали същата е приложима в хипотезата, когато длъжникът в несъстоятелност е придобил ипотекиран от праводателя му, за обезпечаване задължение на последния, недвижим имот. Касаторът атакува въззивното решение като неправилно по смисъла на чл.281 т.3 ГПК – незаконосъобразно и необосновано, за което излага подробни съображения. Моли за неговата отмяна, както и за уважаване на предявения иск, ведно със законната лихва и сторените в трите инстанции съдебно-деловодни разноски. Поддържа, че въззивният съд е приложил закона буквално и без да се съобрази с действителния му смисъл. Излага доводи, че в редакцията на обсъжданата норма на чл.717н ТЗ към момента на осребряването от страна на синдика на имуществото от масата на несъстоятелността е съществувала празнота, попълнена от законодателя с изменението на ТЗ, обн. в ДВ, бр. 105/2016 г. Преди това нормата следва да бъде тълкувана по аналогия с разпоредбите относно индивидуалното принудително изпълнение по ГПК - чл.429 ал.3, чл.459 ал.2, вр. чл.621 ТЗ, при отчитане и спазване на императивната разпоредба на чл.173 ал.1 ЗЗД, която въззивният съд е игнорирал. Намира, че няма законово основание да се прави разлика между правата на ипотекарния кредитор в случаите, когато длъжникът сам е учредил ипотека върху свой имот за чуждо задължение и когато е придобил имота от трето лице с вече учредена ипотека за обезпечаване на чужд дълг. Прилагайки неточно закона, въззивният съд е заличил последиците на цял институт в облигационното право. Ответникът по касационната жалба, чрез процесуален пълномощник, оспорва нейната допустимост и основателност. Моли касационната жалба да бъде оставена без разглеждане, евентуално решението да бъде оставено в сила, като обосновано, законосъобразно и правилно, с присъждане на разноските за тази инстанция. Поддържа, че ВКС неправилно е приложил разпоредбата на чл.280 ал.3 т.1 ГПК, с оглед цената на иска и вида на делото. Излага и съображения за правилността на обжалвания съдебен акт, доколкото защитната му теза за липса на активна материалноправна легитимация на ищеца да претендира обезщетение за вреди от действията на синдика е изцяло възприета от въззивния съд. Подробни доводи за неправилността на определението по чл.288 ГПК и неоснователността на жалбата развива в представената по делото писмена защита. Съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като съобрази оплакванията в касационната жалба, доводите на страните и данните по делото, съгласно чл.290 ал.2 ГПК, приема следното: Възраженията срещу допустимостта на касационната жалба касаят предпоставките за допускане на касационно обжалване и са изцяло относими към предходната, приключила с окончателен съдебен акт фаза на касационното производство. По тях съдът се е произнесъл мотивирано в определението по чл.288 ГПК, като е отрекъл търговския характер на спора и приложимостта на ограничението на чл.280 ал.3 т.1 пр.2 ГПК по конкретния казус, включително е отчел, че спорът не попада в обхвата на чл.365 ГПК, както и че професионалната отговорност на синдика за вреди по чл.663 ал.3 ТЗ се ангажира в качеството му на орган на несъстоятелността, за действия по осребряване на масата, като част от универсалното принудително изпълнение срещу длъжника. За да постанови обжалвания краен резултат по спора, въззивният съд е съобразил от фактическа страна следното: На 29.09.2010 г. Г. Г. Л. е придобил ипотекиран в полза на ищеца АЛИАНЦ БАНК БЪЛГАРИЯ АД недвижим имот от продавача К. Ц. Н.; Поради неизпълнение на задълженията на последния в качеството му на кредитополучател, банката е обявила кредита за предсрочно изискуем и на 17.10.2011 г. се е снабдила с изпълнителен лист за вземането си; Принудителното изпълнение е било насочено върху ипотекирания имот; Междувременно с решение от 25.10.2010 г. по т.д.№ 46/2010 на ОС – Враца по отношение на купувача, в качеството му на ЕТ – Г. Л. – 2002, е открито производство по несъстоятелност, обявена е неплатежоспособността му, наложена е обща възбрана върху имуществото му, прекратена е дейността на предприятието на ЕТ и същият е обявен в несъстоятелност; Ответникът, в качеството си на синдик на ЕТ – Г. Л. – 2002 /н/ по посоченото дело, е продал по реда на чл.718 ТЗ, след получено разрешение на съда по несъстоятелността, ипотекирания в полза на банката имот; Същият е бил възложен на МАГОВ ЕООД с влязло в сила на 24.01.2015 г. постановление, като постъпилите от продажбата суми са разпределени в производството по несъстоятелност; С влязло в законна сила решение от 26.03.2015 г. производството по несъстоятелност е било прекратено и едноличният търговец е заличен от търговския ретистър, на основание чл.735 ТЗ. При тези данни съдът е приел, че липсва нарушение от страна на синдика на нормата на чл.717н ТЗ, което да причини твърдяната щета за банката, в размер на продажната цена на ипотекирания в нейна полза имот. Посочил е, че предпоставка за ангажиране отговорността на синдика по смисъла на чл.663 ал.3 ТЗ е установяването на извършени от последния действия или бездействия в нарушение на закона, които да са осъществени умишлено, поради проявена небрежност или неполагане дължимата грижа при водене на делата на длъжника, т.е. предмет на преценка е наличието на недобросъвестно изпълнение на задълженията на синдика. В конкретния случай съдът е съобразил на първо място, че банката не е предявила вземането си по реда на чл.685 и сл. ТЗ, поради което и не е установила качеството си на кредитор на несъстоятелността. На следващо място е приел, че същата няма и качеството на ипотекарен кредитор по смисъла на чл.717н ТЗ в действащата към съответния момент редакция на закона /според която правилата на разпоредбата са за продажба от синдика на имущество, което е ипотекирано от длъжника за обезпечаване на чужд дълг/, доколкото процесният недвижим имот, закупен от длъжника преди откриване на производството по несъстоятелност, не е бил ипотекиран от него, а е бил придобит с вече учредена ипотека, обезпечаваща задължение на праводателя му по договор за кредит. В заключение е изведен извод, че след като банката не е била ипотекарен кредитор на длъжника, синдикът не е имал задължение да я уведомява за насрочването на проданта на ипотекирания имот, нито да изготвя в нейна полза отделна сметка за разпределение, респективно да й предава получените от продажбата суми. По значимия за делото правен въпрос, становището на състава на Върховния касационен съд произтича от следното: Съгласно нормата на чл.173 ал.1 ЗЗД, учредената в полза на кредитор ипотека гарантира правото му да се удовлетвори с предпочитание пред останалите кредитори от цената на ипотекирания имот при продажбата му по реда на принудителното изпълнение, независимо от това, кой е неговият собственик. Това безусловно и неотменимо право на ипотекарния кредитор се утвърждава изрично с множество други разпоредби в закона – вж. чл.136 т.3 ЗЗД, чл.722 ал.1 т.1 ТЗ, чл.194 ал.3 ДОПК и др. Процесуалните правила относно принудителното изпълнение върху ипотекиран имот от своя страна осигуряват на практика реализирането на правото на предпочтително удовлетворяване по чл.173 ал.1 ЗЗД и затова прилагането им не може да води до резултат, при който тази привилегия отпада, респ. при изясняване на техния действителен смисъл същите не биха могли да се тълкуват в противоречие с цитираната разпоредба, която е с императивен характер. Нормата на чл.717н ТЗ в производството по осребряване на имущество от масата на несъстоятелността е създадена със ЗИДТЗ, обн. в ДВ, бр.58 от 27.06.2003 г., със същата цел. Според нея, когато се извършва продажба на ипотекиран имот не по вземането на ипотекарния кредитор, синдикът му изпраща съобщение за извършването на проданта /по аналогия с правилата за индивидуалното принудително изпълнение по ГПК и ДОПК, според които ипотекарният кредитор се счита присъединен по право в случаите, когато изпълнението е насочено върху ипотекирания имот, без да се прави разграничение, от кого и за какъв дълг е учредена ипотеката/. При изменението на нормата със ЗИДТЗ, обн. в ДВ, бр.101 от 28.12.2010 г., приложимо в настоящия казус, законодателят е искал да изясни нейното съдържание - да я детайлизира и посочи изрично способа за удовлетворяване на ипотекарния кредитор, като го уеднакви с този по чл.459 ГПК и чл.194 ДОПК, но при корекцията не е изброил всички хипотези, при които правата на ипотекарния кредитор са защитени от закона. Така в нея е пропуснато по-рядко срещаното, но идентично по правните си последици положение, при което не длъжникът е учредил върху свой имот ипотека за обезпечаване на чуждо задължение, а сам е придобил правото на собственост върху ипотекиран от праводателя му недвижим имот. Тук следва да се посочи, че от нито една разпоредба на материалното или процесуалното право /включително от мотивите към законопроекта/ не може да се изведе извод, че изменението на чл.717н със ЗИДТЗ, обн. в ДВ, бр.101/2010 г. цели или допуска определена категория ипотекарни кредитори да бъдат лишени от правата им по чл.173 ал.1 ЗЗД. Съгласно нормата на чл.621 ТЗ, доколкото в част Четвърта от ТЗ /обхващаща цялото производство по несъстоятелност/ няма особени разпоредби, прилагат се съответно разпоредбите на ГПК. А съгласно чл.459 ГПК, който именно съответства в най-голяма степен на чл.717н ТЗ в производството по универсалното принудително изпълнение срещу длъжника, винаги, когато изпълнението е насочено върху предмета на обезпечението, съдебният изпълнител запазва припадащата се на обезпечения, респ. ипотекарния кредитор сума от продажбата и му предава същата, след представяне на изпълнителен лист. Както бе отбелязано по-горе, правилото важи за всеки ипотекарен кредитор, когато се пристъпва към изпълнение върху ипотекирания за обезпечаване на негово вземане имот. Следователно, при спазване общото изискване в ЗНА за прилагане на разпоредбите, отнасящи се до подобни случаи и съответстващи на целта на нормативния акт; при съобразяване с изричната препращаща норма на чл.621 ТЗ за неуредените в закона случаи, както и въз основа на вече изложените съображения относно конкретното обезпечение и неговите материалноправни последици, следва да се приеме, че и когато синдикът продава имот с ипотека, учредена не от длъжника, а от негов праводател, за обезпечаване задължението на лице, различно от длъжника, нормата на чл.717н ТЗ в предходната си редакция защитава правата на ипотекарния кредитор по същия предвиден в нея ред – синдикът следва да изпрати на ипотекарния кредитор /като присъединен по право кредитор при осребряване на обезпечението/ съобщение за насрочване на продажбата, а при осъществяването й - да запази припадащата му се сума до представяне на изпълнителен лист, срещу който същата да му бъде предадена. В заключение следва да се обобщи, че точният смисъл на чл.717н ТЗ в редакцията му преди последното изменение на закона със ЗИДТЗ, обн. в ДВ, бр.105/2016 г., изисква нормата да се прилага и в случая, когато длъжникът в несъстоятелност е придобил ипотекиран от праводателя му, за обезпечаване задължение на последния, недвижим имот. Горното представлява и отговорът на правния въпрос, по който касационното обжалване е допуснато. Доколкото в случая не е налице изключението на чл.46 ал.3 ЗНА /искът по чл.663 ал.3 ТЗ безспорно не касае ангажирането на наказателна, административна или дисциплинарна отговорност/ даденото разрешение по тълкуването и приложението на закона следва да бъде изцяло съобразено при решаването на конкретния материалноправен спор. По основателността на касационната жалба, съдебният състав намира следното: Правните изводи на въззивния съд по съществото на спора са незаконосъобразни – законът е приложен формално и извън точния му смисъл, поради което обжалваното решение се явява неправилно и следва да бъде касирано. На първо място, ирелевантни са изложените от съда съображения, че ищецът – настоящ касатор не е предявил вземането си по реда на чл.685 и сл. ТЗ, доколкото същият не е кредитор на несъстоятелния длъжник и законът поначало не му предоставя подобна възможност. Освен това разпоредбата на чл.663 ал.3 ТЗ – че синдикът дължи на длъжника и на кредиторите обезщетение за виновно причинените им вреди при осъществяване на правомощията си, не изключва активната легитимация по иска на кредитор по чл.717н ТЗ, какъвто ищецът претендира да е. На следващо място, видно от отговора на правния въпрос, обусловил разглеждането на касационната жалба, неправилно съдът е приел, че ищецът не притежава качеството на ипотекарен кредитор по смисъла на горната норма, поради което и спрямо него синдикът не е имал разписаните в същата задължения. Напротив, синдикът е бил длъжен както да провери, дали продаваният имот на длъжника е натоварен с тежести, респективно дали върху него съществуват противопоставими на масата на несъстоятелността права, така и служебно да уведоми ипотекарния кредитор за предстоящата продажба и да извърши останалите предвидени в разпоредбата действия при успешното осребряване на ипотекирания имот. Видно от данните по делото, при продажбата на ипотекирания в полза на банката недвижим имот синдикът не е изпълнил нито едно от изискванията на процедурата по чл.717н ТЗ. При осъществено принудително изпълнение, представляващо част от правомощията на синдика по чл.658 т.14 ТЗ, в нарушение на закона, вината на същия се предполага. Формата й обхваща именно хипотезите, очертани с решението на въззивния съд, доколкото професионалната квалификация на синдика е и основание за по-високи изисквания спрямо отговорността му. Констатираното по делото наличие на основания за ангажиране имуществената отговорност на синдика налага изследване и установяване и на останалите елементи от фактическия състав на чл.663 ал.3 ТЗ – а именно претърпени от ищеца вреди /вкл. по размер/ и причинна връзка между поведението на ответника по иска и тяхното настъпване. Доколкото и двете съдебни инстанции не са пристъпили към разглеждане на горните предпоставки и за да не се нарушат основни начала на гражданския процес, касационният съд в настоящото производство не може за първи път да се произнася по тях. Ето защо след отмяна на въззивното решение и по арг. от чл.293 ал.3 ГПК делото следва да се върне за ново разглеждане на друг състав на Софийския апелативен съд, който да се произнесе по посочените по-горе въпроси, като при наличие на необходимост и да назначи служебно вещо лице за установяване размера на претендираната от банката вреда, основана на липсата на удовлетворяване на обезпеченото й вземане. Разноските по спора следва да се присъдят от въззивния съд, в зависимост от изхода на делото – чл.294 ал.2 ГПК. Така мотивиран, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, второ отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение № 2733 от 23.11.2018 г. по в.т.д.№ 2322/2018 г. по описа на Софийския апелативен съд, ТО, III-ти състав. ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: