Р Е Ш Е Н И Е №49 гр. София, 18 април 2016 г Върховният касационен съд на Република България, I НО, в публично заседание на двадесет и шести февруари през две хиляди и шестнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАПКА КОСТОВА ЧЛЕНОВЕ: МИНА ТОПУЗОВА СПАС ИВАНЧЕВ при секретар Мира Недева, при становището на прокурора Петър Долапчиев, изслуша докладваното от съдия Мина Топузова наказателно дело № 127 по описа за 2016г. Производството по реда на чл.346 ал.1 и сл. от НПК е образувано по подадена жалба от подс.А. С. И. чрез служебния му защитник срещу присъда № 195/05.10.2015г. по ВНОХД № 116/2015г. на Апелативен съд – Велико Търново, с която е отменена присъда № 5/20.03.2014г. по НОХД № 16/2014г. по описа на Ловешки окръжен съд. В касационната жалба на подс.И. присъдата на въззивната инстанция се оспорва и в наказателната, и в гражданската и част. Релевират се доводи за нарушение на материалния закон и несправедливост на наложеното наказание. Твърди се, че неправилно не е приложен чл.12, ал.2, пр.2-ро от НК, тъй като действията на подсъдимия съставлявали неизбежна отбрана. Иска признаване на подсъдимия за невинен на основание чл.12, ал.1 от НК. По отношение на наказанието оспорва неприлагане на чл.55, ал.1, т.1 от НК, като наложеното наказание не отговаряло на степента на обществена опасност на деянието и на дееца, на подбудите за извършване на деянието и на другите смекчаващи и отегчаващи вината обстоятелства. В касационната жалба се акцентира на критичното отношение към извършеното, пълно съдействие на разследващите органи и самопризнание, проявено съжаление, осъзнаване на вина, изключително тежко здравословно състояние, на притежаването на оръжие, което било единственият начин да се спази от тормоз от своите роднини, настанили се в къщата му, на неполучаване на съдействие от полицейските органи и на напредналата му възраст. Алтернативно се иска дори и при условията на чл.54 от НК наказанието да се определи в минимален размер, а не на средния. По отношение на уважения в пълен размер граждански иск следвало да се вземат предвид здравословното и материално положение на подсъдимия, както и причините за извършване на деянието. Прокурорът от ВКП в съдебното заседание пледира да се остави без уважение касационната жалба и да се потвърди постановената нова присъда, като сочи, че в нея не били налице твърдените касационни основания. Съобразно установените по делото факти съдът от въззивната инстанция бил достигнал до верни правни изводи, дадената правна квалификация била в съответствие със закона, като били установени всички обективни и субективни признаци на това престъпление. Съдът от въззивната инстанция бил изложил убедителни доводи на възраженията, правени и пред него в същия обем, наложеното наказание при условията на чл.54 от НК било справедливо, липсвало основание за приложението на чл.55 от НК. Наложеното наказание не било явно несправедливо, било съответно на обществената опасност на деянието и на дееца, с всички смекчаващи и отегчаващи вината обстоятелства. Дава становище да се остави в сила обжалваният съдебен акт. Подс.И., редовно призован, не се явява, представлява се от защитник, който поддържа касационната жалба. Позовава се на обстоятелството, че въззивната инстанция не дала вяра на показанията на св.А., внук на подсъдимия. Защитата изразява несъгласие с мотивите на апелативния съд относно това довода, че подсъдимият бил длъжен да предвиди,че зад вратата е можело да бъде и друго лице, в случая пострадалата. Твърди, че подсъдимият не е имал причина да предполага, че именно тя се намира там, нямало било причина да го посещава през нощта, но е имал основание да предполага, че това е неговият внук, който го бил заплашил по-рано през деня. Подсъдимият бил убеден, че простреляното лице е неговият внук, тъй като бил в много добри отношения с пострадалата О. А.. Поддържа доводите си относно нарушението на материалния закон относно неприлагането на чл.55 от НК и твърдяната несправедливост на наложеното наказание. Върховният касационен съд, І-во наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите на чл.347 ал.1 от НПК, установи следното: Настоящето касационно производство е второ по ред. Предмет на първото- к.д. № 1681/2014г. е било нова въззивна присъда № 184/15.09.2014г. по ВНОХД № 168/2014г. на Великотърновски апелативен съд. С нея е отменена оправдателната част от присъда № 5/20.03.2014г. по НОХД № 16/2014г. на Ловешки окръжен съд, с която подс.И. е бил признат за невинен и оправдан по обвинението по чл.116, ал.1, т.4 вр.чл.115 от НК. С присъдата на съда от първата инстанция подсъдимият е бил признат за виновен и осъден за извършено престъпление по чл.339, ал.1 от НК на 8 години лишаване от свобода при първоначален строг режим. Приложен е чл.59 от НК,чл.53, ал.2,б.“а“ от НК относно предмета на престъплението, съдът се произнесъл и по останалите веществени доказателства. Приложен е също така чл.68, ал.1 от НК по отношение на присъда от 3 месец лишаване от свобода по НОХД № 429/12г. на Тетевенски районен съд. Съдът от първата инстанция е оставил без разглеждане предявеният граждански иск в размер на 50 хиляди лева от гражданската ищца А.. С новата въззивна присъда е отменена първоинстанционната в оправдателната и част, като подс.И. е признат за виновен по чл.115 от НК, по реда на чл.55 от НК е определено наказание от 8 години лишаване от свобода. Наказанието по чл.339, ал.1 от НК е намалено на 3 години лишаване от свобода, като по реда на чл.23, ал.1 от НК е определено за изтърпяване наказание от 8 години лишаване от свобода при първоначален строг режим. С присъдата е отменена присъдата и в гражданската и част, като в цялост е уважен предявеният граждански иск, присъдените са съответните разноски и държавна такса. Присъдата била потвърдена в останалата и част. С касационното решение присъдата в частта по чл.115 от НК и по отношения предявения граждански иск е била отменена и върната за ново разглеждане на въззивната инстанция. При второто по ред разглеждане съдът от въззивната инстанция отново с нова присъда е отменил изцяло оправдателната част на първоинстанционната такава, признал е подс.И. за виновен в извършване на престъпление по чл.122, ал.2 от НК и му е наложил наказание от 3 години и 6 месеца лишаване от свобода. Оправдал е подс.И. в извършване на престъплението, за което първоначално е бил обвинен- по чл.116, ал.1, т.4, пр.1-во вр.чл.115 от НК. Приложил е чл.23, ал.1 от НК, като е постановил деецът да изтърпява най-тежкото наказание от 3 години и 6 месеца лишаване от свобода при първоначален строг режим в затвор или затворническо общежитие от закрит тип. Осъдил е подс.И. да заплати по предявения граждански иск сумата от 50 хиляди лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от престъплението по чл.122,ал.2 от НК Т. А. А., ведно със законната лихва, считано от датата на увреждането – 10.07.2013г., както и разноските по делото, включително и държавната такса. Настоящата касационна инстанция, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите на чл.347 ал.1 от НПК, намери, че жалбата е подадена в срок, процесуално е допустима, и разгледана по същество, се явява неоснователна. На първо място и относно възведеното касационно основание, изразяващо се в нарушение на закона при квалифициране на деянието, следва да се отбележи, че правната квалификация е определена в рамките на установените фактически положения, възприети от втората инстанция. Съставът на ВКС отбелязва, че той следва да се произнесе именно само и въз основа на така установените фактически положения, които не се оспорват в касационната жалба. При установяването им не са допуснати логически противоречия в аналитичния подход на съдебните инстанции по същество, като са събрания пълния обем от възможните и относими доказателства, съобразно разпоредбата на чл.14,ал.1 от НПК. При правилно и установени по несъмнен начин факти, контролираната съдебна инстанция е извършила и съответстващ правен анализ, като е дала и адекватна правна квалификация. Възражението се основава на твърдение, което е опровергано от установените факти. Подс.И. е имал влошени взаимоотношения със св.А. , негов внук, това е породило и поредица от действия, които са довели до фаталния инцидент. Подсъдимият очевидно не се е страхувал така, както се твърди от него и от защитата му, от действията на св.А.. В предходния сблъсък между тях двамата през деня на 09.07.2013г. не е проличало значително по-възрастния подсъдим да е бил уплашен, след като в ръцете с „малка балтийка“ е замахвал в ответ на замахванията на внука си, като от описаните обстоятелство е видна изпитваната омраза към неговия низходящ родственик. Последната се е проявила и в споровете относно разходите, изгонването на св.А. (основен субект на негативните чувства) и пострадалата в мазето, при спирането на електричеството. Възприетата от втората инстанция като отправена от св.А. заплаха към подс.И. следва да бъде преценявана и в светлината на последващите действия на извършителя. Той не е пуснал електричеството, залостил е вратата, бил е в очакване, имал е огнестрелно оръжие, което е заредил и с положителност е съзнавал, че чутите звуци са от действия на човек - свързани с опита да бъде отворена вратата и премахването на залостването и. В това отношение не възниква никакво съмнение, при насочването на оръжието на конкретната височина и разстояние, подс.И. е искал причиняване на смърт. Въззивната инстанция е обсъдила последователно личността на дееца, проведеното психиатрично и психологично изследване , в което се е очертал ясен, пълен и подреден спомен. Съдът се е доверил на изявленията на дееца, че е действал при наличието на мнима неизбежна отбрана и този довод не е преодолим към настоящия момент от развитието на процеса, при наличието единствено на депозирана от подсъдимия касационна жалба. Заслужава внимание обаче обстоятелството, че душевното състояние на дееца не очертава състояние на каквато и да било дезориентираност нито във физиологичен, нито в психологичен аспект. Подсъдимият съвсем очевидно не се е страхувал от своя внук, разполагал е с богата палитра от възможности в случая, за да установи дали чутите от него звуци и видени действия, съставляват начало на нападение (каквото по начало от обективна страна не е имало и в това няма спор). На първо място деецът е можел да осигури осветление, за да може не само неговите действия, но и на друго лице да са видими. В действителност за изчакването в засада обаче, осветление не му е било нужно. На второ място, подсъдимият е можел със сигурност да установи причината за отварянето на вратата, тъй като събитията от деня не предполагат непременно изпълнение на отправената закана, при положение, че въздействието на алкохола върху св.А. е било видимо и му е пречело, действието на вестибуларния му апарат е било нарушено от изпитото количество алкохол и съвсем очевидно е било, че възможностите за физически действия са силно ограничени. Ако и да е бил убеден, че вратата се отваря от св.А., подс. И. е можел да установи причината за това действие, както е можел между другото да установи и самоличността. Той не е пожелал да стори това, тъй като е бил решен да убие внука си – изразено чрез изявлението му пред полицейските служители, че е „махнал един боклук“. Това изявление може да бъде интерпретирано като убеждение, че произведеният от него изстрел е бил смъртоносен – макар съдът от втората инстанция да е приел, че подсъдимият не бил разбрал какво е сторил. Освен изявлението, следвало е да се преценяват, посоката, разстоянието и височината на произведения изстрел. Появата на полицейските служители означава звуци , свързани с множество хора, което за подс.И. е представлявало необяснимо събитие и именно това го е принудило да наблюдава през прозореца до залавянето му. Тези недостатъци при анализа на въззивната инстанция не са решаващи, те не опорочават изводите му относно правната квалификация на деянието. Те са основани на това, че подсъдимият е възприел грешно действителността и е счел, че срещу него се извършва нападение от конкретно лице, т.е. е налице грешка относно общественоопасния характер на деянието , тъй като деецът е приел, макар и грешно, че се защитава правомерно срещу своя внук. Това обстоятелство следва да изключи умисъла за убийство, друг е въпросът, че подс.И. е целял настъпването на смърт. Смисълът на атакуваната въззивна присъда и нейните мотиви е, че тази цел е свързана с правомерно поведение – подсъдимият е съзнавал , че с това си действие се защитава по правомерен начин срещу противоправно нападение. Този извод на въззивната инстанция не може да бъде оспорен , както и изложените доводи, че не е налице и превишаване на пределите на мнимата неизбежна отбрана, съобразно изтъкнатите аргументи относно спора, използвана брадва от св.А. през деня, развитие на инцидента в тъмната част на денонощието. По-горе се посочиха и обстоятелства, които биха могли да доведат до различни изводи, в крайна сметка обаче и по процесуални причини не може да бъде оспорен изводът на въззивната инстанция, че е извършено убийство по непредпазливост – по чл.122, ал.2 от НК. Деецът наистина е разполагал с множество възможности да установи естеството на събитията, и е бил длъжен да го стори, за касационната инстанция в това няма никакво съмнение. В този смисъл възражението за нарушение на материалния закон при квалифициране на деянието не е основателен и се отхвърля. Твърди се нарушение на материалния закон при неприлагането на чл.55 от НК. Това възражение е свързано с изтъкнатата несправедливост на наложеното наказание. И в двата му аспекта то не е основателно. Средният размер на предвидената в закона санкция е 3 години и половина, като напълно законосъобразно е избран именно той. Изложените съображения за наличието на смекчаващи вината обстоятелства – от които двете основни и на които е акцентирано, са здравословно състояние и напреднала възраст, нямат такава относителна тежест, за да доведат до извод, че наложеното наказание е несъразмерно тежко и че целите на наказанието могат да се постигнат с по-леко наказване, а дори и с определяне на наказание под минимума от 1 година. Тези обстоятелства впрочем не са попречили и не са затруднили по никакъв начин дееца за постигане на конкретния вредоносен резултат. Деецът е осъждан за подобно престъпление, което означава че въпреки възрастта си, той не е бил в достатъчна степен предупреден и превъзпитан към спазване на закона и добрите нрави. Това изисква приложението на чл.68 от НК, което е сторено, но също така е налице повторяемост на едно изцяло противоправно поведение, довело в крайна сметка до настъпването на смърт. Ако деецът се беше съобразил с повелята на закона и наложеното условно наказание, то не би се стигнало до използването на такова смъртоносно средство за защита, тоест деецът се отличава с твърде висока степен на обществена опасност, като възможностите за постигане на целите на специалната превенция са изключително ниски именно поради напредналата му възраст. Тъй като поправянето на извършителя остава в една значителна степен илюзорна цел, това го прави твърде опасен и за останалите членове на обществото. Поради тези причини и изложените от въззивната инстанция, които се споделят, касационният състав намери, че повече снизходителност по отношение на наложеното наказание на подс.И. не е възможна. В заключение, изложените отегчаващи вината обстоятелства имат твърде голяма относителна тежест, за да се определи друго наказание, което да бъде под определения среден размер. Причиненият вредоносен резултат е твърде тежък, поради което уваженият в пълен размер граждански иск е присъден по справедливост, в съответствие с нормата на чл.52 от ЗЗД. При обсъждане на направеното възражение в касационната жалба, не може да бъде подценен фактът, че пострадалата О. А. е била и бременна. В тази връзка страданието на гражданският ищец Т. А. следва да се преценява като изключително тежко, тъй като нейната загуба е мултиплицирана, а нанесената вреда е непоправима. Репарирането на вредите в пари, какъвто начин единствено познава нашето право, не е от естество да възстанови и заличи следите от подобна душевна травма. Касационната инстанция се надява,че дори и в този размер, недостатъчен по естеството и стойността си и ограничен от диспозитивното начало, изискването за справедливост ще бъде в законна степен защитено. Поради това съставът на ВКС счете, че жалбата в частта относно размера на присъденото обезщетение за претърпени неимуществени вреди се явява също неоснователна. Предвид изложеното дотук, настоящият касационен съдебен състав намери, че в пределите на поискания касационен контрол и в рамките на касационните правомощия липсва основание за изменение или отмяна на атакуваната въззивна присъда на Великотърновския апелативен съд, поради което тя следва да се остави в сила. С оглед на това и на основание чл.354 ал.1 т.1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ в сила въззивна присъда № 195/05.10.2015г. по ВНОХД № 116/2015г. на Апелативен съд – Велико Търново. Решението не подлежи на обжалване. Председател: Членове: