4 Р Е Ш Е Н И Е №81 гр. София, 1 април 2016 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, първо наказателно отделение в съдебно заседание на двадесет и трети март две хиляди и шестнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: БЛАГА ИВАНОВА ЧЛЕНОВЕ: РУМЕН ПЕТРОВ ВАЛЯ РУШАНОВА при участието на секретаря Мира Недева и на прокурора ПЕТЯ МАРИНОВА, след като изслуша докладваното от съдия РУМЕН ПЕТРОВ наказателно дело № 249 по описа за 2016 г. и за да се произнесе взе предвид следното: Касационното производството по реда на чл.346 т.1 и сл. от НПК е образувано по жалба на подсъдимия А. В. Р., чрез защитника му адв. Е. Б., против въззивно решение № 15/14.01.2016 г., постановено по внохд № 1007/2015 г. по описа на Апелативен съд - София. В жалбата се сочи единствено наличието на касационното основание по чл.348 ал.1 т.3 от НПК. Претендираната явна несправедливост на наказанието е възведена единствено с отказа на предходните инстанции да приложат института на условното осъждане при наличието на всички материално правни предпоставки за това, в каквото се съдържа и искането отправено до касационния съд – за изменение на въззивното решение с отлагане изпълнението на наложеното наказание лишаване от свобода в подходящ изпитателен срок. В съдебно заседание подсъдимият и защитникът му поддържат депозираната жалба и молят същата да бъде уважена по изложените в нея съображения. Представителят на ВКП счита, че жалбата е неоснователна и решението на въззивния съд като правилно и законосъобразно следва да бъде оставено в сила. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и в пределите на своята компетентност съобразно чл.347 ал.1 от НПК, намери следното: След въззивна отмяна на първата първоинстанционна присъда е постановена нова присъда № 232/25.09.2015 г. по нохд № 1905/2015 г на Софийски градски съд, с която подсъдимият А. В. Р. е признат за виновен в това, че в периода 14.01 - 16.08.2010 г. в [населено място], при условията на продължавано престъпление, в качеството си на собственик и управител на [фирма] е избегнал плащането на данъчни задължение по ЗДДС в особено големи размери – 417 809,85 лв., като е потвърдил неистина в 8 бр. подадени справки декларации, поради което и на основание чл.255 ал.3 вр. с ал.1 т.2 вр. с чл.26 ал.1 от НК и при условията на чл.58а ал.1 от НК е осъден на две години и осем месеца лишаване от свобода, което наказание е постановено да се изтърпи при първоначален общ режим в затворническо общежитие от открит тип. С присъдата на основание чл.189 от НПК /очевидно съдът е имал предвид ал.3, но погрешно е посочил ал.2/ в тежест на подсъдимия са възложени и направените по делото разноски. По протест на прокурор от СГП и по жалба на защитника на подсъдимия единствено с искания съответно за увеличение на наказанието и за приложение на разпоредбата на чл.66 ал.1 от НК е образувано внохд № 1007/2015 г. по описа на Апелативен съд – София. С решението, предмет на настоящата касационна проверка, е потвърдена изцяло първоинстанционната присъда. На първо място следва да се отбележи, че производството пред градския съд е проведено по реда на чл.371 т.2 и сл. от НПК, като подсъдимият в присъствието на защитника му е признал изцяло фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт и е изразил съгласие да не се събират доказателства за тези факти. При правилно изяснените и неоспорени от страните въпроси относно авторството на деянието и правната квалификация на извършеното престъпление предходните съдилища са определили на Р. наказание - при превес на смекчаващите отговорността обстоятелства, от четири години лишаване от свобода, като след редукцията по чл.58а ал.1 от НК са му наложени две години и осем месеца лишаване от свобода. Въпреки формалното наличие на двете задължителни предпоставки за приложението на чл.66 от НК – чистото съдебно минало на подсъдимия и допустимия от закона размер на наложеното наказание лишаване от свобода – под три години, инстанциите по фактите са приели, че за постигане целите на наказанието и преди всичко за поправянето и превъзпитанието на подсъдимия е наложително той да изтърпи ефективно наложеното му наказание. В тази връзка въззивният състав изцяло е възприел изложените от първоинстанционния съд съображения, които са пределно ясни и конкретни, като на свой ред е изложил допълнителни такива, поради което не би могло да се приеме, че не са обсъдени наведените от защитата възражения. Касационният състав споделя становището, че в случая въпреки изминалите близо шест години от осъществяване на инкриминираното деяние, с оглед фактическата и правна сложност на делото, разглеждането му се е вместило във възведения по смисъла на чл.6 ал.1 от ЕКЗПЧОС критерий за „разумен срок”. Наред с гореизложеното обаче и въпреки, че неплатеното данъчно задължение няколкократно надвишава определения в чл.93 т.14 от НК критерий за данъци в особено големи размери, настоящият състав е на становище, че сами по себе си тези обстоятелства, не представляват категоричен императив, който да води до необходимостта, наложеното на подсъдимия наказание лишаване от свобода да бъде изтърпяно ефективно, тъй като те са свързани предимно с правната квалификация на извършеното деяние и представляват елементи от фактическия състав, но не и основа за преценката относно начина на изтърпяване на наказанието. С отказа да бъде приложена разпоредбата на чл.66 от НК от предходните инстанции касационният състав счита, че те са приложили една неоправдана наказателна репресия спрямо подсъдимия, която несъответства на обществената опасност на дееца, както и на целите на наказанието. Вярно е, че при индивидуализацията на наказанието, съдът следва да се съобрази с всички обстоятелства насочени към постигане на визираните в чл.36 ал.1 от НК цели, но тези обстоятелства трябва да се изследват при всеки отделен случай и да се съобразят в съотношение, което в максимална степен ще доведе до реализация на генералната и най-вече специалната превенция. В конкретния случай, чистото съдебно минало на подсъдимия, както преди извършване на инкриминираното деяния така и до настоящия момент, липсата на каквито и да било други противообществени прояви, създаването на семейство с едно дете и в очакването на второ, а все пак и изминалият период от довършване на престъплението сочат, че случилото се е епизодична негова отрицателна проява и че той може да бъде поправен и превъзпитан към спазване на законите и без да е необходимо да бъде изолиран от обществото. В този смисъл, направените от въззивната инстанция изводи, че целите на наказанието не могат да бъдат постигнати чрез приложение на института на условното осъждане, не се споделят от настоящия касационен състав. Ниската лична степен на обществена опасност на подсъдимия с оглед наличните смекчаващи отговорността обстоятелства обуславя извода, че по отношение на него необходимият баланс между посочените в чл.36 от НК цели - неговото поправяне и превъзпитание, от една страна и общопревантивната функция на наказанието от друга – могат да бъдат постигнати и с условно осъждане, без да е необходим престоят му в пенитенциарно заведение. Ето защо и тъй като предпоставките и законовите изисквания за приложението на чл.66 от НК са налице, то изпълнението на наложеното на подсъдимия наказание лишаване от свобода трябва да бъде отложено за изпълнение в подходящия за това изпитателен срок. Според касационния състав превъзпитателната и поправяща роля на наказанието ще е по-ефективна за подсъдимия ако изпитателният срок е в максималния допустим от разпоредбата на чл.66 от НК размер за това, а именно – пет години, тъй като тогава заплахата от възможността за реалното изтърпяване на отложеното наказание в случай, че Р. извърши ново престъпление е най-голяма. Водим от горното и на основание чл.354 ал.2 т.3, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, Р Е Ш И : ИЗМЕНЯ въззивно решение № 15/14.01.2016 г., постановено по внохд № 1007/2015 г. по описа на Апелативен съд – София като на основание чл.66 ал.1 от НК ОТЛАГА изпълнението на така наложеното на А. В. Р. наказание от две години и осем месеца лишаване от свобода с изпитателен срок от ПЕТ ГОДИНИ, считано от влизане на решението в сила. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: