15 Р Е Ш Е Н И Е №. 60115 Гр. София,08 юли 2021 год. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение в публичното заседание на четвърти юни през две хиляди двадесет и първа година в състав ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНТОАНЕТА ДАНОВА ЧЛЕНОВЕ: МАЯ ЦОНЕВА МАРИЯ МИТЕВА С участието на секретаря Н. П. и в присъствието на прокурора Г. С. като разгледа докладваното от съдия Цонева наказателно дело № 383/2021 год. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 346, т. 1 от НПК. Образувано е по касационни жалби от частния обвинител и граждански ищец С. Д. А., в лично качество и чрез повереника му – адв. К., от подс. Х. Е. А. и от защитника му – адв. Д. М. против присъда № 26003/03. 12. 2020 год., постановена по в. н. о. х. д. № 324/2020 год. по описа на Апелативен съд – Варна. С жалбите на частния обвинител и граждански ищец и неговия повереник са релевирани касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и 3 от НПК. Възразява се срещу индивидуализация на наказанието при условията на чл. 55 от НК и се твърди, че въззивната инстанция е направила незаконосъобразен извод за наличието на предпоставките на цитираната разпоредба вследствие на което е наложено явно несправедливо наказание. В тази връзка се поддържа, че не са налице каквито и да било смекчаващи отговорността обстоятелства, а ако има такива, то те не са нито изключителни, нито многобройни. Обобщено твърденията на частното обвинение за явна несправедливост на наказанието са обосновани с игнориране от въззивния съд на факта, че подсъдимият е нанесъл няколко удара, а след деянието е избягал без да прояви загриженост за състоянието на пострадалия. Изтъква се, че неправилно са ценени като смекчаващо обстоятелство признанията, депозирани на досъдебното производство и проявената критичност към извършеното. Направено е искане въззивният съдебен акт да бъде изменен като на подсъдимия бъде наложено наказание лишаване от свобода за срок от петнадесет години. С жалбата на защитника на подсъдимия са релевирани всички касационни основания по чл. 348, ал. 1 от НПК. Доводите за съществени нарушения на процесуалните правила се свеждат до превратна интерпретация на доказателствената съвкупност и до нарушаване правото на защита на подсъдимия, тъй като апелативният съд е игнорирал качеството на защитник на неговата майка и не я е допуснал до участие във въззивното производство. Поддържа се, че вследствие надценяването на обвинителните доказателства и изопачаването на техния смисъл и съдържание е направен незаконосъобразен извод относно правната квалификация на деянието, което с оглед предложения от защитата собствен прочит на доказателствата следвало да бъде квалифицирано като умишлено причиняване на тежка телесна повреда. В подкрепа на тезата за явна несправедливост на наказанието се акцентира върху ниската степен на обществена опасност на подсъдимия, обоснована от защитника с чистото му съдебно минало и добрите му характеристични данни, както и върху невисоката обществена опасност на деянието, произтичаща от оставането му в стадия на опита и от мотивите за извършването му. При условията на алтернативност са направени искания за отмяна на присъдата и за оправдаване на подсъдимия или за връщане на делото за ново разглеждане; за изменение на съдебния акт като деянието бъде преквалифицирано от опит за предумишлено убийство в такова по чл. 115 вр. чл. 18, ал. 1 от НК или по чл. 128 от НК, както и за намаляване на наказанието до размер, позволяващ прилагане на условно осъждане. В саморъчната жалба на подсъдимия се твърди, че въззивната инстанция е оценила превратно доказателствата, свързани с първоначалния контакт между пострадалия и приятелката на подсъдимия, с причината за пътуването от Варна до Разград, с развитието на инцидента и употребата на оръжие от страна на касатора. Предложена е собствена интерпретация на доказателствената съвкупност и е направено искане А. да бъде оправдан по повдигнатото му обвинение. В съдебно заседание повереникът на частния обвинител поддържа подадената от него касационна жалба, както и тази, депозирана от доверителя му. Намира за неоснователни жалбите на подсъдимия и неговия защитник. Пледира присъдата да бъде изменена в санкционната ѝ част като бъде увеличено наложеното на А. наказание. Защитникът поддържа касационната жалба. Доразвива доводите си за съществено нарушение на процесуалните правила и за неправилно приложение на материалния закон и пледира за оправдаване на подсъдимия, а ако аргументите му за това не бъдат възприети, настоява за намаляване на наказанието с отлагане на изтърпяването му по реда на чл. 66 от НК. Подс. Х. А. поддържа касационната си жалба по изложените в нея съображения. Солидаризира се и с доводите на защитника си. Моли да бъде оправдан. Представителят на Върховна касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на всички касационни жалби. Пледира присъдата да бъде оставена в сила. Върховният касационен съд, в пределите на касационната проверка по чл. 347, ал. 1 от НПК, съобрази следното: С присъда № 6/16. 06. 2020 год., постановена по н. о. х. д. № 281/2019 год., Окръжният съд – Разград е признал подс. Х. Е. А. за виновен в това, че на 18. 01. 2019 год. в Разград направил опит умишлено да умъртви С. Д. А., като деянието е останало недовършено по независещи от дееца причини, поради което и на основание чл. 115 вр. чл. 18, ал. 1 и чл. 58, б “а“ вр. 55, ал. 1, т.1 от НК го е осъдил на девет години лишаване от свобода при първоначален строг режим на изтърпяване, като го признал за невинен и го е оправдал по първоначално повдигнатото обвинение по чл. 116, ал. 1, т. 9 вр. чл.115 вр. с чл. 18, ал. 1 от НК. Съдът е зачел предварителното задържане на подсъдимия по Закона за МВР и с мярка за неотклонение задържане под стража. На основание чл. 45 от ЗЗД подсъдимият е осъден да заплати на С. Д. А. сумата от 40 000 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди ведно със законната лихва, считано от 18. 01. 2019 год. до окончателното изплащане на главницата. Гражданският иск е отхвърлен за разликата до пълния му предявен размер. В тежест на подсъдимия са възложени направените по делото от него разноски. Съдът се е произнесъл и по веществените доказателства по делото. Първоинстанционният съдебен акт е проверен по жалба на частния обвинител и граждански ищец с искане за осъждане по първоначалното обвинение, както и по жалби на подсъдимия и защитника му и с присъда № 26003/03. 12. 2020 год., постановена по в. н. о. х. д. № 324/2020 год., е отменен в наказателната му част. С новата присъда Х. А. е признат за виновен в извършването на престъпление по чл. чл. 116, ал. 1, т. 9 вр. чл.115 вр. с чл. 18, ал. 1 от НК, за което му е наложено наказание дванадесет години лишаване от свобода при условията на чл. 55 от НК. В останалата част присъдата е потвърдена. Касационните жалби са допустими, тъй като са подадени от легитимирани субекти срещу подлежащ на касационна проверка съдебен акт в законоустановения срок. Разгледани по същество жалбите на частния обвинител и повереника му, както и саморъчната жалба на подсъдимия са неоснователни. Частично основателна е жалбата на защитника на подсъдимия. Приоритетно разглеждане следва да получат твърденията за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, тъй като евентуалната им основателност би направила безпредметно обсъждането на останалите аргументи на страните, отнасящи се до касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и 3 от НК. Преди всичко неоснователни са възраженията за нарушено право на защита на подсъдимия поради това, че въззивната инстанция не е осигурила участието на майка му в качеството ѝ на негов защитник. Макар чл. 91, ал. 2 от НПК да предвижда процесуална възможност защитата по наказателни дела да бъде осъществявана от възходящ или низходящ родственик, както и от съпруг на обвиняемия, за възникването на процесуалната фигура на защитника не е достатъчно наличието на родствена връзка или на брак. Необходимо е по делото да е представено изрично писмено пълномощно или в протокола от съдебно заседание да бъде вписано нарочно изявление на подсъдимия за оправомощаване на неговите близки за осъществяване на защитата. В това отношение чл. 93 от НПК не прави разлика между професионалната адвокатска защита и тази, предоставяна от близки роднини на дееца. Прегледът на материалите по делото показва, че такова пълномощно не е приложено нито на досъдебното производство, нито в съдебната фаза. Именно липсата на пълномощно по делото е дала основание на съдията-докладчик от апелативния съд да остави без движение депозираната от майката на А. касационна жалба, а след неизпълнение на указанията за представяне на този документ – и да я върне като недопустима. Само като индиция за евентуално упълномощаване на майката на подсъдимия би могла да се третира молбата му на л. 404 от първоинстанционното дело да му бъде разрешено посещението на нотариус в затвора – Б. с цел нотариална заверка на пълномощно, с което да упълномощи Г. Х. Х. за представителство, но това обстоятелство не дава основание да се приеме, че правото на защита на А. е било накърнено, не само предвид липсата на конкретизация за естеството на пълномощното и дали то касае именно настоящото дело, но и най-вече защото контролираната инстанция по никакъв начин не е била уведомена за това, че майката на подсъдимия е получила мандат да го защитава в наказателния процес. Единствената молба от подсъдимия, свързана със защитата му, е тази на л. 34 от въззивното дело, но тя касае оттегляне на пълномощното на адв. С. Д.. В съдебното заседание пред въззивната инстанция подсъдимият изрично е заявил, че ще бъде представляван от адв. Д. М. и М. М. и не е направил възражение, че не е призована майка му в качеството ѝ на негов защитник. Такова не е депозирано и от упълномощените от него адвокати. Ако А. или професионалните защитници, взели участие в заседанието пред апелативния съд на 03. 12. 2020 год., са считали, че протоколът не отразява коректно направените от тях изявления, че съдържа такива, каквито те не са правили или че в него не са вписани техните искания, бележки и възражения, са могли да поискат поправка на протокола по реда на чл. 312 от НПК, което обаче не са сторили. Протоколът е изготвен съобразно изискванията на НПК, съдържа всички необходими реквизити и съгласно чл. 131 от НПК съставлява доказателствено средство за извършване на съответните действия, за реда, по който са извършени, и за събраните доказателства, в това число и за направените от осъдения изявления във връзка с неговите защитници. Фактът, че на основание чл. 264, ал. 1 от НПК на майката на подсъдимия е разрешено да присъства в съдебните заседания на първоинстанционния съд, също не я превръща в защитник по смисъла на чл. 91 и сл. от НПК. Тя се явява единствено слушател, наблюдател на процесуалните действия, но не може да извършва такива и не се ползва от правата по чл. 99 от НПК; няма и задълженията по чл. 98 от процесуалния закон. Що се отнася до присъствието ѝ в заседанието пред въззивната инстанция, публичността му не е била ограничена, поради което не е било необходимо изрично отбелязване в протокола, че подсъдимият желае майка му да присъства; не е било наложително и нарочно произнасяне на апелативния съд, че ѝ се разрешава да остане в съдебната зала. Основната претенция на подсъдимия и защитата му се отнася до приетата от апелативния съд фактическа обстановка, а доводите в по-голямата им част са свързани с обосноваността на въззивната присъда. В касационното производство обаче фактическата необоснованост не съставлява самостоятелно касационно основание. Върховната съдебна инстанция не е съд по фактите (освен в случаите по чл. 354, ал. 5 от НПК) и се произнася в рамките на фактическите положения, приети в атакувания съдебен акт, поради което няма как да бъде удовлетворено искането настоящият състав да приеме, че уврежданията на пострадалия са причинени по друго време, на друго място и по различен механизъм, както и че предхождащият деянието контакт чрез социалните мрежи между свид. Я. С. и пострадалия е бил иницииран именно от последния. Проверката следва да бъде концентрирана единствено върху това дали са спазени процесуалните правила, гарантиращи правилното формиране на вътрешното убеждение при установяване на обстоятелствата, включени в предмета на доказване. В изпълнение на задължението си за цялостна служебна проверка на атакувания пред него съдебен акт въззивният съд е подложил на собствен внимателен анализ доказателствата и средствата за тяхното установяване, а обстоятелствата, подлежащи на доказване съобразно поставените от обвинението фактически рамки, са изведени след изпълнение на процесуалните изисквания за обективност, всестранност и пълнота. Тезата на защитата за недопустими предположения относно авторството на деянието и механизма на осъществяването му не се подкрепя от материалите по делото. Изводът, че извършител на посегателството над пострадалия е подсъдимият, е изграден преди всичко върху показанията на самия С. А., който е идентифицирал без колебание Х. А. по време на съдебното следствие и многократно е заявил, че е бил намушкан с нож именно от него. При оценката на посоченото от свидетеля е съобразено качеството му на пострадал от деянието, изискващо към него да се подходи с особена критичност предвид евентуалната му заинтересованост от изхода на делото. Отчетено е също така, че известно време преди деянието между него и подсъдимия е имало размяна на заплашителни и обидни реплики в социалните мрежи, но логическата последователност при пресъздаване на инкриминираните събития, съобщените детайли за обстановката и за действията на всички участващи лица, включително и такива, които биха го представили в не съвсем благоприятна светлина, съответствието на заявеното от свид. А. на други доказателствени източници са мотивирали апелативния съд да се довери на показанията му. При положение, че те са били подложени на внимателен и задълбочен анализ, при който са интерпретирани съобразно действителните им смисъл и съдържание и са оценени от гледна точка на пълнота, информативност и последователност, касационната инстанция не би могла да пререши въпроса за достоверността им или даде претендираните от защитата указания за дискредитирането им, защото по този начин би подменила вътрешното убеждение на долустоящия съд. Въззивната инстанция е отделила дължимото внимание на обясненията на подсъдимия. В мотивите към присъдата е проследена еволюцията в разказаното от А. при трите му разпита в рамките на наказателния процес, включително и тези от досъдебното производство, които законосъобразно са били приобщени към доказателствената съвкупност. Коментирани са твърденията му за причините поради които е променил позицията си и са изложени обстойни и логични съображения защо е неубедително изтъкнатото от него за подвеждане от страна на упълномощения му защитник да направи самопризнание, както и защо доверие заслужават обясненията му, депозирани след привличането му в качеството на обвиняем за по-тежко наказуемо престъпление по чл. 116 от НК. Следва да се подчертае, че за съдилищата по фактите не съществува задължение да приемат за достоверни винаги и единствено обясненията на подсъдимия от съдебната фаза, както се опитва да убеди А. в саморъчната си жалба. Преценката за тяхната истинност се подчинява на същите изисквания както всички останали доказателства и доказателствени средства и стига да изложат аргументите си първата и въззивната инстанция са свободни да дадат вяра на първоначалните обяснения на обвиняемия, включително и да кредитират само части от тях. В това отношение процесуалната дейност на въззивната инстанция е безупречна. Същият прецизен подход е демонстриран и спрямо показанията на очевидката Я. С.. Направен е законосъобразен извод, че при разпита ѝ пред съдия не са допуснати процесуални нарушения, свързани с отсъствието на подсъдимия при извършване на това действие по разследването и това е така, защото в този момент той все още е не е бил издирен, задържан и привлечен в качеството на обвиняем. Проследяването на хронологията на събитията, свързани с разпита на свид. Д., задържането на А. в [населено място] и конвоирането му до Разград, където ден по-късно му е предявено обвинение, не указва на тенденциозност в действията на разследващия орган с цел подсъдимият да бъде лишен от правото си да присъства на разпита на свидетелката пред съдия. При анализа на коментираното доказателствено средство са обсъдени са детайлно несъответствията между заявеното от Я. С. по реда на чл. 223 от НПК и по време на съдебното следствие. Специално внимание е обърнато на множеството вътрешни противоречия, с които се отличават показанията ѝ пред Разградския окръжен съд. Отчетени са както собствената ѝ роля, така и близките ѝ отношения с подсъдимия като мотив да депозира на съдебното следствие коренно противоположни твърдения за участието му в инцидента. В същото време след съпоставянето им с разказа на свид. А. и със заключението на техническата експертиза, чийто предмет на изследване са били видеозаписите от охранителните камери в района на местопроизшествието, са били кредитирани показанията ѝ от досъдебната фаза като са изложени убедителни съображения за тяхната достоверност. Предмет на задълбочен анализ е била и наличната по делото кореспонденция в една от социалните мрежи между свид. С. и пострадалия. Доводите на защитата за изопачаване на това доказателствено средство не издържат на касационната проверка. Вярно е, че съдът е разполагал с информация за контактите между двамата само за няколко дни преди инцидента и непосредствено на инкриминираната дата, както и че изтриването на съобщенията е попречило те да бъдат проследени по-назад във времето. Съществуващите данни обаче недвусмислено подкрепят извода, че в периода, за който се отнасят, първоначалният контакт е иницииран от С., както и че на инкриминираната дата същата е настоявала след срещата им на първоначално уговореното място двамата да отидат до парка в близост до стадион „Лудогорец“. Неоснователни са и доводите, отнасящи се до приобщения като веществено доказателство нож, открит при задържането на подсъдимия. Констатацията, че той е използван за осъществяване на деянието, не представлява недопустимо предположение предвид показанията на свид. А., че това е оръжието, с което е бил намушкан и предвид посоченото от свид. С. пред съдия на досъдебното производство за наличието на такъв предмет у подсъдимия. Невярно е твърдението на защитата за игнориране на заключението на съдебномедицинската експертиза по метода на ДНК-профилиране. Същото е било предмет на обсъждане на л. 25 от мотивите към въззивната присъда като липсата на биологичен материал от пострадалия логично се обяснява с намереното минимално количество човешка кръв при първоначалната експертиза, което не е позволило изследване за кръвногрупова принадлежност, както и с факта на изземването на ножа близо денонощие след инцидента. С позоваване на заключението на допълнителната съдебномедицинска експертиза на л. 135-137 от ДП и на разясненията на вещото лице при защита на експертизата е даден отговор на възражението, че дължината на раневия канал не съответства на дължината на острието на вещественото доказателство. Не е оставено без внимание и представеното от подсъдимия извлечение от банковата му сметка, а коментарът на долустоящия съд, че то установява единствено извършена транзакция, но не и кое е лицето, което е ползвало картата на А. и каква стока е заплатена с нея, съответства на действителното съдържание на документа. Не са лишени от основание единствено възраженията на защитата срещу оценката като годно доказателствено средство на показанията на свид. Я. Я.. Невъзможността те да се ползват при постановяване на осъдителната присъда не е свързана с участието му в наказателния процес в друго процесуално качество – в това отношение мотивите на апелативния съд са процесуално издържани. Недопустимостта им произтича от съвсем друго обстоятелство. Свидетелят пресъздава разказаното му от подсъдимия в рамките на оперативна беседа след задържането на А. в [населено място] и конвоирането му в РДВР – Разград. В този момент макар все още да не е бил формално привлечен като обвиняем А. е бил задържан именно поради наличието на подозрение за съпричастност към инкриминираното деяние. В същото време не са му били разяснени онези права, които се явяват гаранции за съответствие на наказателния процес с изискванията на чл. 6 Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи и преди всичко правото му да не се самоуличава в извършването на престъпление. След като не е бил известен какви са последиците от неговите изявления, подсъдимият не би могъл да направи информиран избор дали да депозира признание или не. В този смисъл е налице не само заобикаляне на процесуалния закон и на реда, по който изявленията на обвиняемия придобиват качеството на доказателствено средство, но и нарушение на правото на справедлив процес (в същия смисъл е и решението Европейския съд по правата на човека по делото „Димитър Митев срещу България“). Ето защо позоваването на тези свидетелски показания е било недопустимо. Доколкото обаче това не е единственото доказателствено средство, на което въззивната инстанция е основала изводите си, допуснатото процесуално нарушение не е съществено и не налага отмяна на въззивната присъда и връщане на делото за ново разглеждане. Защитата е направила аналогично възражение и досежно заявеното от свидетелите Р. П. и С. В.. За разлика от свид. Я. двамата не възпроизвеждат извънпроцесуални изявления на подсъдимия, а на свид. Я. С., която в нито един момент не е имала качеството на заподозряно лице. От самото начало тя е била третирана само и единствено като очевидец на случилото се между двамата младежи. Нещо повече, разговорът ѝ със свид. П. е бил проведен по телефона и по всяко време свидетелката е могла да прекъсне връзката, което в крайна сметка е сторила. Ето защо не може да се приеме, че с инкорпориране на показанията на тези свидетели в доказателствената съвкупност са нарушени нейни процесуални права или такива на подс. А.. Не би могло да се поддържа също така, че по този начин са заобиколени разпоредбите на чл. 119 и чл. 121 от НПК, защото Я. С. не попада в кръга на лицата, които имат право да откажат да свидетелстват по делото. При това положение с позоваването на разказаното от свидетелите П. и В. апелативният съд не е допуснал нарушение на процесуалните правила, още повече че показанията им нямат решаващо значение за извода, че извършител на деянието е именно подсъдимият. Като източник на производни доказателства те са ползвани единствено за проверка достоверността на твърденията на свид. Я. С. пред съда. Предвид изложеното настоящият състав на ВКС счита, че не са допуснати твърдените от защитата съществени нарушения на процесуалните правила, отнасящи се до начина на формиране на вътрешното убеждение на въззивната инстанция и не са налице основания за упражняване на правомощията по чл. 354, ал. 3, т. 2 вр. ал. 1, т. 4 от НПК. Въззивната инстанция е приложила правилно материалния закон, като е квалифицирала деянието на подс. А. като опит за убийство по смисъла на чл. 115 от НК вместо като умишлено причиняване на телесна повреда, както е настоявала защитата. Претендираният от защитата извод, че умисълът на подсъдимия е обхващал единствено засягане телесната неприкосновеност на свид. А., но не и лишаването му от живот, не може да бъде обоснован с обстоятелството, че нараняването, проникващо в коремната кухина, има характеристиките на средна телесна повреда. Подобен подход би бил законосъобразен само ако характерът и тежестта на уврежданията са единствените обстоятелства от значение за съдържанието на умисъла. Правната доктрина и в съдебната практика обаче еднозначно утвърждават, че освен характера и тежестта на уврежданията, от съществено значение са броят, насочеността на ударите, силата, продължителността и интензитетът на въздействие върху пострадалия, броят и локализацията на нараняванията, използваните средства, както и разстоянието, от което се посяга на жертвата. Наред с това изводите за субективната страна на деянието се изграждат върху доказаните по делото реални действия на извършителя, които обективират формираните в съзнанието му представи. Всички тези принципни положения са били съобразени от инстанциите по фактите и правно значимите обстоятелства са получили законосъобразна правна оценка. Отчетено е, че за причиняване на травмите е използвано средство, годно да причини смъртта на пострадалия – нож с дължина на острието 10,2 см. В този момент подсъдимият и пострадалият са се намирали лице в лице, в непосредствена близост един до друг, видно от заключението на техническата експертиза. Основното увреждане е локализирано в област, в която са разположени жизнено важни и богато кръвоснабдени органи. Предвид обстоятелството, че наред с проникването в коремната кухина са засегнати стените на чревната бримка, долната надчревна артерия и държача на тънките черва, се налага и извод за немалка сила на въздействието. Същото не е еднократно, тъй като наред с нараняването, проникващо в коремната кухина, А. е нанесъл още няколко травми на пострадалия: прободно-порезно нараняване в лява подмишнична област, две порезни рани по гръбната страна на лява мишница и порезна рана в лявата половина на челото. Съвкупната преценка на всички тези обстоятелства убеждава, че действията на подсъдимия обективно са били насочени към лишаване от живот на пострадалия, а в съзнанието на подсъдимия са били формирани ясни представи, че действията му са годни да причинят смъртта на С. А., която е била целеният и желан от А. резултат. Макар да не се позовава изрично на разпоредбата на чл. 18, ал. 3 от НК, защитата очевидно настоява за наличие на доброволен отказ от опит, поставяйки акцент върху обстоятелството, че след нанасянето на удара в коремната кухина Х. А. напуснал местопроизшествието без да довърши намисленото посегателство. Очертаното в мотивите на предходните инстанции поведение на подсъдимия не дава основание да бъде възприета подобна теза. Извършеното от А. притежава характеристиките на довършен опит, тъй като с нанасянето на няколко удара с нож, един от които в коремната област, изпълнителното деяние по отнемане живота на пострадалия е осъществено. То е довършено и не е необходимо предприемането на каквито и да било допълнителни действия в тази насока. Ето защо разпоредбата на чл. 18, ал. 3, б. „А” от НК поначало е неприложима към настоящия казус, а отказът на подсъдимия да повтори неуспялото въздействие, т. е. да нанесе още удари с ножа по тялото на свид. А. не представлява отказ да бъде довършено изпълнението на престъплението. Не би могло да се приеме също така, че са налице предпоставките на чл. 18, ал. 3, б. „Б“ от НК, защото цитираната разпоредба изисква активно поведение на дееца по предотвратяване настъпването на престъпните последици, а такива действия подсъдимият изобщо не е предприел. Напротив, той е избягал без да прояви каквато и да било заинтересованост към състоянието на пострадалия. Няма основание за възприемане и на друго възражение на подсъдимия и защитника му – за извършване на деянието при условията на неизбежна отбрана по смисъла на чл. 12 от НК За приложението на цитираната разпоредба е необходимо наличието на непосредствено противоправно нападение от страна на пострадалия, но изведената от долу стоящите съдилища фактология не съдържа данни за подобни действия от страна на свид. А.. Напротив, прието е, че единствената му проява преди да бъде намушкан от подсъдимия, е да го поздрави с думите: „Здрасти, приятел“, а нанасянето на удар по лицето на А. и подгонването му са последващи и са отговор на действията на последния. Така описаните фактически констатации на апелативния съд обвързват настоящия съдебен състав, който както вече беше посочено се явява единствено съд по правото. Същевременно макар изводите досежно съставомерността на деянието като умишлено убийство по смисъла на чл. 115 от НК да са законосъобразни, касационната инстанция следва да нанесе корекция по правото, тъй като тези относно наличието на съставомерния признак по чл. 116, ал. 1, т. 9 от НК противоречат на закона. Теоретичните постановки, на които се е позовал апелативният съд, са безспорно верни, но те не са приложени правилно към приетите за установени факти. В мотивите на проверяваното решение изрично е прието, че А. взел решение да се разправи със своя съперник, а предумисълът за убийство е изведен от водената по настояване на Х. А. кореспонденция между свид. С. и свид. А., от отвеждането му на безлюдно място и от факта, че подсъдимият е бил предварително въоръжен с нож. Като оставим настрана, че в българския език изразът „разправям се с някого“, поставен в същия контекст като настоящия, означава „отмъщавам“, „разчиствам си сметките“, но не и непременно „лишавам от живот“, фактите, на които се е позовала контролираната инстанция не обосновават еднозначно наличието на предварително взето решение на подсъдимия да умъртви пострадалия. Предумисълът за убийство не може да бъде изведен от обстоятелството, че подс. А. е имал в себе си нож и това е така предвид наличните по делото данни, изводими от неговите обяснения от досъдебното производство и от показанията на свид. С., че той поначало е носел със себе си оръжието с цел самозащита. Текстовите съобщения, изпратени от свид. С. на свид. А., макар и безспорно да са били предназначени да мотивират пострадалия да се срещне с бившата си интимна приятелка на безлюдно място също не дават основание за извод, че решението за убийството на пострадалия е било формирано към момента на осъществяване на контактите между двамата младежи, доколкото в кредитираните от долу стоящите съдилища показания на свид. С. е посочено, че подс. А. не е споделил с нея намеренията си и тя е предполагала, че целта на срещата е нанасяне на побой на някогашния ѝ приятел, за да бъде накаран той да преустанови контактите си с нея. Същото се отнася и до времето на срещата и отвеждането на подсъдимия в парка, където в този момент поради късния час и студеното време не е имало други хора. Колкото до възможността намерението за убийството на пострадалия да е възникнало в по-късен момент след пристигането на А. и С. в Разград, същата не е възприета от въззивната инстанция именно защото не е доказателствено обезпечена и поради това би била основана единствено върху недопустими предположения. Ето защо в тази част присъдата е незаконосъобразна и следва да бъде изменена като деянието на подс. А. бъде преквалифицирано от такова по чл. 116, ал. 1, т. 9 вр. чл. 115 вр. чл. 18, ал. 1 от НК в такова по чл. 115 вр. чл. 18, ал. 1 от НК. Прилагането на закон за по-леко наказуемо престъпление по необходимост изисква и преразглеждане на въпроса за наказанието, което следва да изтърпи подсъдимият, като бъдат съобразени и аргументите на страните в депозираните от тях касационни жалби. На първо място, не може да бъде възприета позицията на защитата, насочена към омаловажаване на отегчаващите отговорността обстоятелства. Като такива следва да бъдат оценени както фактът, че подсъдимият е въвлякъл в замисъла си да се разправи с пострадалия и своята приятелка, така и отсъствието на заинтересованост към съдбата на свид. С. А. след деянието и изоставянето му на безлюдно място в парка. Наред с тях като отегчаващо отговорността обстоятелство следва да бъдат третирани и множеството удари, нанесени на пострадалия, доколкото още първият удар в коремната област е бил достатъчен за умъртвяването на А.. Всички те показват, че конкретното деяние е със значителна обществена опасност. В същото време и твърденията на частния обвинител и неговия повереник, че в настоящия казус отсъстват каквито и да било смекчаващи обстоятелства, не намират обективна основа в материалите по делото. Подсъдимият е с чисто съдебно минало, видно от справката му за съдимост. Пред първостепенния съд са били представени четири характеристики от различни лица, които са приобщени към доказателствената съвкупност по надлежния ред. Те обрисуват Х. А. в изключително благоприятна светлина по местоживеене и месторабота като в същото време отсъстват доказателства, които да опровергават констатациите в тях. За извода, че поначало личностната характеристика на подсъдимия е положителна способстват и данните за трудовата му ангажираност не само в страната, но и в чужбина. Наред с това по време на досъдебното производство А. двукратно е депозирал обяснения, в които е признал, че е нанесъл удари с нож на пострадалия. По този начин безспорно е улеснил работата на разследващите органи, доколкото признанията му са дали основание процесуалното изследване да се концентрира само върху тезата за извършване на деянието от ревност вместо върху множество други разнопосочни версии. Колкото до промяната на позицията му в съдебната фаза, тя не би могла да се третира в негова вреда като се отрече изцяло значението на предходното признание като смекчаващо обстоятелство, защото това би означавало да се пренебрегне гарантираното от процесуалния закон право на подсъдимия да депозира по всяко време на съдебното следствие на такива обяснения, каквито намери за съответни на защитната му позиция. Към смекчаващите обстоятелства следва да бъде причислена също така и младата възраст на подсъдимия, който към момента на деянието е бил на двадесет и три години. Всички тези обстоятелства недвусмислено показват, че Х. А. не е личност с висока степен на обществена опасност. Този извод не се променя от обстоятелството, че след деянието подсъдимият е отправил заплахи към братовчеда на пострадалия – свид. С. Л. в социалните мрежи и това е така предвид факта, че комуникацията между двамата е инициирана именно от свид. Л. и написаното от последния също е било грубо и заплашително. Така обсъдените смекчаващи обстоятелства безспорно не притежават изискуемата от чл. 55 от НК изключителност и необичайност. На фона на отегчаващите такива те обаче могат да бъдат преценени като многобройни, а предвид значително по-голямата им относителна тежест обосновават и извод, че и най-лекото наказание, предвидено за престъплението по чл. 115 вр. чл. 18, ал. 1 от НК, се явява несъразмерно тежко. Като съобрази, че подсъдимият поначало не е личност с висока степен на обществена опасност касационната инстанция намери, че изискуемият от закона поправително-възпитателен ефект спрямо него може да бъде постигнат с лишаване от свобода в размер на девет години. Изолиране на А. от обществото за посочения срок ще съдейства и за постигане на генералната превенция. По този начин ще бъде постигнат дължимия баланс между степента на обществена опасност на деянието и дееца от една страна и отмерения обем държавна принуда – от друга. В същото време ВКС оценява като израз на неоправдано снизхождение към дееца претенцията на защитата за налагане на наказание, чийто размер позволява приложение на условното осъждане, тъй като удовлетворяването ѝ не би съдействало за поправянето и превъзпитанието на дееца и би създало чувство за безнаказаност у останалите членове на обществото. Тъй като не бяха констатирани други основания за изменение на въззивната присъда извън посочените и не беше установено и съществуването на такива за отмяната ѝ, в останалата ѝ част тя следва да бъде оставена в сила. Така мотивиран и на основание чл. 354, ал. 2, т. 1 и 2 вр. ал. 1, т. 4 от НПК Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И : ИЗМЕНЯ присъда № 26003/03. 12. 2020 год., постановена по в. н. о. х. д. № 324/2020 год. по описа на Апелативен съд – Варна, като ПРЕКВАЛИФИЦИРА деянието, извършено от подс. Х. Е. А. от такова по чл. 116, ал. 1, т. 9 вр. чл. 115 вр. чл. 18, ал. 1 от НК в такова по чл. 115 вр. чл. 18, ал. 1 от НК, за което при условията на чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК му налага наказание лишаване от свобода за срок от ДЕВЕТ ГОДИНИ. ОСТАВЯ В СИЛА присъдата в останалата ѝ част. Решението е окончателно и не подлежи на обжалване и протест. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.