Р Е Ш Е Н И Е № 60120 Гр.София, 28.06.2021 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и първи юни, 2021 година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ:ТЕОДОРА СТАМБОЛОВА ЧЛЕНОВЕ:БИСЕР ТРОЯНОВ ДИМИТРИНА АНГЕЛОВА При участието на секретаря РАНГЕЛОВА В присъствието на прокурора СИМОВ Изслуша докладваното от съдия СТАМБОЛОВА К.Н.Д.404/21 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: С присъда №27/07.07.20 г., постановена от ОС-Стара Загора /СзОС/ по Н.Д. 15/20 г., подсъдимият В. М. И. е признат за виновен и осъден за извършено от него престъпление по чл.343,ал.1,б.В вр.чл.342,ал.1 НК, като на основание чл.58 А,ал.1 НК му е наложено наказание лишаване от свобода за срок от една година и четири месеца. На основание чл.66,ал.1 НК така определеното наказание е отложено с изпитателен срок от три години. На основание чл.343 Г НК е лишен от право да управлява МПС за срок от една година и четири месеца. С решение №260035/03.11.20 г., постановено от АС-Пловдив /ПАС/, първи наказателен състав по В.Н.Д.443/20 г., цитираната присъда е изменена, като подсъдимият е признат за невиновен и оправдан по вмененото му обвинение за нарушаване правилата за движение по пътищата по чл.20,ал.1 ЗДП. В останалата част съдебният акт е потвърден. Недоволни от оповестеното решение са останали частните обвинители С. К., Ж. К. и В. К., които чрез своя повереник го атакуват с оплаквания по трите касационни основания. Иска се отмяна на обжалваното решение в оправдателната част и увеличаване на наложеното на подсъдимия наказание лишаване от свобода от една година и четири месеца на три години, като самият ВКС прецени отлагане на изтърпяването за срок от пет години. Междувременно, в хода на размяна на книжата пред ПАС частният обвинител Ж. К. е починал. В тази връзка са набавени данни за неговите наследници,които са поискали конституиране като частни обвинители на мястото му, както е и сторено. Това са С. К., В. К. и Г. К. като законен представител на малолетния Ж. К.. В съдебно заседание пред ВКС частните обвинители С. К. и В. К., редовно призовани, не се явяват. Техният повереник поддържа лично за тях и като конституирани вместо Ж. К. касационната жалба с отразените в нея възражения и искания. Частната обвинителка Г. Г. в лично качество и като законен представител на малолетния Ж. К., се явява. Упълномощеният от нея повереник намира, че касационната жалба следва да бъде уважена, като делото бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. Представителят на ВКП счита, че решението трябва да бъде оставено в сила. Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение, като взе предвид жалбата и изразените в нея съображения, като прецени становищата на страните в съдебно заседание и след като сам се запозна с всички материали по делото в рамките на компетенциите си по чл.347 и сл.НПК, намира за установено следното: Най-напред се атакува мотивировката на въззивния съд по отношение на оправдателния диспозитив по чл.20,ал.1 ЗДП. Декларативността на изказа се приравнява на практическа липса на мотиви. По принцип, ако ВКС би намерил за състоятелен този довод, то тогава би трябвало да стигне до извод за нелегитимен съдебен акт, който да разглежда, а това от своя страна би предизвикало приложение на чл.348,ал.3,т.2,пр.1 вр.ал.1,т.2 НПК-отмяна на атакуваното решение със съответните последици. Неясно остава поради това как би следвало директно да се произнесе по съществото на престъпната деятелност по искането на частните обвинители, независимо от оплакването за постановено решение при липса на мотиви. Диспозитивът на атакувания съдебен акт не съществува отделно от мотивите и в крайна сметка е ясно защо ПАС е намерил причина за оправдаване на дееца по повдигнатото му обвинение по чл.20,ал.1 ЗДП, стоящо в основата на бланкетната наказателноправна материална норма. Макар и словно пестеливо, не са разкрити данни подсъдимият да не е контролирал упражняваното от него МПС, съответно да не е упражнявал непрекъснат контрол върху му по време на движението. Това е вярно, но не поради беглите съображения, отразени в решението, а поради привеждането на теоретичните постановки към установената фактология по престъпната дейност. За да бъде разбрана обаче тезата на ВКС, който неведнъж е имал възможност да заяви отношението си по този въпрос, предвид възведените в касационната жалба съображения е нужно за пореден път да се направи разграничение между поведението на водачите по чл.20,ал.1, ал.2, изр.1 и 2 ЗДП. Заложените в посочената разпоредба на специалното законодателство повели формулират най-общите задължения на водачите на превозни средства, относими към безопасността на движението. Ал.1 въвежда изискване управляваното ПС да бъде непрестанно контролирано- водачът да бъде фокусиран в максимална степен върху управлението, да следи всеобхватно и непрекъснато пътната обстановка и движението на колата по пътя и в хода на процеса да не отклонява вниманието си. Нарушавайки тази разпоредба, той сам става опасност за движението или се поставя в положение да не възприеме възникнала такава. Казаното няма нищо общо с поддържания режим на скоростта и както теорията, така и съдебната практика неотклонно са възприемали тази позиция. Различно е положението при чл.20,ал.2 ЗДП. И двата варианта на този текст въвеждат движение с несъобразена с пътната обстановка скорост, която е в рамките на максималнодопустимите граници, наред с несвоевременна реакция на водача на възникналата опасност. Реакцията се определя от интензитета на опасността, поради което е въведено задължение за съответно избиране на скоростта на движение и намаляването й или спиране в случай на необходимост. В чл.20,ал.2, изр.1 ЗДП се урежда „предвидимата опасност”, при която има обективни затруднения в пътната обстановка и шофьорът следва да подбира скоростта си на движение в тази връзка, за да отговори на изискването за безопасност. Става дума за функция между стойността на „избраната” скорост и пътните условия, охарактеризирани като опасни обстановки на пътя. Тук в обобщителен план са изброени различни фактори, представляващи по правило пътни препятствия- атмосферни условия, видимост, състояние на пътя и превозното средство, превозван товар и т.н. Точно затова законът нарича появилата се опасност „предвидимо препятствие”. ЗДП и ППЗДП предвиждат и нарушения за точно определени предвидими пътни опасности, които се явяват специални текстове спрямо общата норма на чл.20,ал.2,изр.1 ЗДП, но понастоящем няма процесуален интерес от разясняване на съотношението между тях. Най-накрая, в чл.20,ал.2,изр.2 ЗДП е уредена „непредвидимата опасност”, въвеждаща задължение водачите на намалят скоростта или да спрат, когато възникне опасност за движението. Последната се появява внезапно и в границите на установената избрана съобразена скорост се въвежда задължение за намаляване или спиране с оглед избягване настъпването на ПТП. Казано по друг начин, когато обвинението касае вменено на дееца поведение за нарушение на режима на скоростта по силата на чл.20,ал.2 ЗДП, е възможно да е налице такова по изр.2 на ал.2 на чл.20 ЗДП, при положение, че водачът е изпълнил императивните си задължения по изр.1. Без съмнение,за да има извършено престъпление по наказателния закон, трябва така осъщественото нарушение да е в пряка причинно-следствена връзка с настъпилия противоправен резултат. Следователно, в светлината на казаното липсват данни за каквато и да е поведение на подсъдимия, обособимо като нарушение по силата на чл.20,ал.1 ЗДП, относима към инкриминираното деяние. Напротив, констатирано е, че стореното от И. се дължи изцяло на упражнения от него режим на скоростта. Съвсем отделен е въпросът дали той законосъобразно е бил осъден за осъществено от него нарушение на чл.20,ал.2,изр.2 ЗДП, както е повдигнато обвинението с обвинителния инструмент, а не по изр.1 от цитирания законов текст. В крайна сметка разглеждането на делото пред този съд не изисква задълбочаване в посочения детайл, поради каквато и да е липса на спор от една страна, а от друга-поради липса на съществен проблем предвид приетото наличие на възникнала опасност. В този смисъл не може да се говори за нарушение на материалния закон, както се претендира в касационната жалба. Основният проблем, който трябва да бъде разрешен понастоящем, касае дълготрайността на наложеното на подсъдимия наказание лишаване от свобода и изведимото от него лишаване от правоуправление на МПС. То се оспорва, но не защото апелативният съд е упрекнат за пълна некачественост на мотивите си в тази насока, а защото се наблюдава несъгласие с изразени от него доводи. ВКС е съгласен с тях и поради неприсъствие на аргументативни предизвикателства не намира за нужно да ги повтаря. Не съзира ПАС да е реализирал надценяване на определени фактори или подценяване на други, което да не се схожда с разпоредбата на чл.348,ал.5 вр.ал.1,т.3 НПК. Разбираемо е при това и защо е приет принос от страна на пострадалия в настъпването на противоправния резултат и той правилно е оценен. Само накрая трябва да се заяви, че ако бе уважена жалбата на частните обвинители, не би могла да се осъществи тяхната претенция за директно произнасяне от ВКС на РБ- с осъждане на подсъдимия за допуснато нарушение по чл.20,ал.1 ЗДП /след отмяна на оправдаването от страна на ПАС в тази част/ и с увеличаване на наказанието лишаване от свобода /поначало повличащо и увеличаване на лишаването от право/, независимо от дължимия начин на изтърпяването му, предвид разпоредбите на чл.354,ал.3,т.1 и 3 НПК. Същите изискват отмяна на атакувания съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. Водим от изложените аргументи и на основание чл.354,ал.1,т.1 НПК, Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение №260035/03.11.20 г., постановено от АС-Пловдив, първи наказателен състав, по В.Н.Д.443/20 г. РЕШЕНИЕТО е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1/ 2/