Р Е Ш Е Н И Е № 218 Гр. София, 16 януари 2018 год. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение в публичното заседание на пети декември през две хиляди и седемнадесета година в състав ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДАНИЕЛА АТАНАСОВА ЧЛЕНОВЕ: МАЯ ЦОНЕВА КРАСИМИРА МЕДАРОВА С участието на секретаря И. Петкова и в присъствието на прокурора К. Иванов като разгледа докладваното от съдия Цонева наказателно дело № 1060/2017 год. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 346, т. 1 от НПК. Образувано е по касационен протест на Апелативната специализирана прокуратура против присъда от 30. 06. 2017 год., постановена по в. н. о. х. д. № 137/2017 год. по описа на Апелативния специализиран наказателен съд. В протеста и допълнението към него са релевирани доводи за наличие на касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и 2 от НПК. Възразява се срещу аналитичната дейност на въззивната инстанция като се сочи, че същата е осъществена в нарушение на съответните процесуални правила вследствие на което е приложила неправилно материалния закон. Поддържа се искане за отмяна на присъдата в нейната цялост и за връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. В съдебно заседание представителят на Върховна касационна прокуратура поддържа протеста по изложените в него съображения. Защитникът на подсъдимата излага доводи, че присъдата е законосъобразна и при анализа на доказателствената съвкупност апелативният съд не е допуснал нарушения на процесуалните правила, гарантиращи формалната правилност на вътрешното му убеждение. Пледира присъдата да бъде оставена в сила. Подс. Т. Я. се солидаризира със становището на своя защитник и моли съда да потвърди оправдателната присъда. Върховният касационен съд, в пределите на касационната проверка по чл. 347, ал. 1 от НПК, съобрази следното: С присъда от 30. 09. 2016 год., постановена по н. о. х. д. № 795/2016 год. Специализираният наказателен съд е признал подс. Т. Я. Я. за виновна в това, че на на неустановена дата през втората половина на 2011 год. в [населено място] набрала отделно лице – К. Д. М., с цел да бъде използвано за развратни действия, независимо от съгласието ѝ, като деянието е извършено спрямо лице, ненавършило 18 години и чрез обещаване на облаги, поради което и на основание чл. 159а, ал. 2, т. 1 и т. 6, пр. 1 вр. ал. 1, пр. 1 вр. чл. 55, ал. 1, т. 1 вр. ал. 2 от НК я е осъдил на две години лишаване от свобода, чието изпълнение е отложил за срок от три години от влизане на присъдата в сила, както и на глоба в размер на 5 000 лева. Със същата присъда подс. Я. е призната за невиновна в това, че на неустановена дата през първата половина на 2011 год. в [населено място] се сговорила с едно лице – В. С. Д., да вършат в страната престъпления по чл. 159а, ал. 1, пр. 1 от НК, за които е предвидено наказание лишаване от свобода повече от три години и чрез които се цели да се набави имотна облага, поради което и на основание чл. 304 от НПК е оправдана по повдигнатото ѝ обвинение за извършено престъпление по чл. 321, ал. 6 от НК. Подс. Я. е призната за невиновна и в това, че на неустановена дата през първата половина на 2012 год. в [населено място] набрала отделно лице – Н. Т. Т., с цел да бъде използвано за развратни действия, независимо от съгласието ѝ, като деянието е извършено чрез обещаване на облаги, поради което и на основание чл. 304 от НПК е оправдана по повдигнатото ѝ обвинение за престъпление по чл. 159а, ал. 2, т. 6, пр. 1 вр. ал. 1, пр. 1 от НК. Първоинстанционният съдебен акт е проверен по протест на прокурора в оправдателната му част с искане за осъждане на Я. и по жалба на подсъдимата в осъдителната част с искане за пълното ѝ оправдаване. С присъда от 30. 06. 2017 год., постановена по в. н. о. х. д. № 137/2017 год., Апелативният специализиран наказателен съд е отменил присъдата на СпНС в частта, с която Т. Я. е призната за виновна за извършването на престъпление по чл. 159а, ал. 2, т. 1 и т. 6, пр. 1 вр. ал. 1, пр. 1 от НК и я е оправдал по това обвинение. В останалата част съдебният акт е потвърден. Протестът е неоснователен. За да постанови оправдателна присъда по обвинението за престъпление по чл. 159а, ал. 2, т. 1 и т. 6, пр. 1 вр. ал. 1, пр. 1 от НК, АСпНС е приел за установено от фактическа страна, че по време на конкурса за красота през 2011 год. подсъдимата споделила със свид. К. М., че се занимава с проституция, което мотивирало последната интензивно да търси контакти с нея, включително и чрез свид. К. С., и да настоява Я. да ѝ осигурява клиенти. Прието е, че вследствие тази активност на пострадалата подсъдимата се срещнала с нея и постигнали договореност Я. да информира М. за мъже, които търсят сексуални услуги срещу заплащане. Според въззивната инстанция така описаното поведение на подсъдимата е несъставомерно, защото е пасивно и ограничено единствено до споделяне на информация за начина, по който Я. си осигурявала средства за препитание, като същевременно активността за включване в развратните действия принадлежи изцяло на пострадалата. В принципен план тези изводи на долу стоящия съд следва да бъдат оценени като незаконосъобразни и несъответни на задължителната тълкувателна практика на касационната инстанция. ВКС е имал повод да отбележи в ТР № 2/2009 год., че поначало набирането на хора като форма на изпълнителното деяние се осъществява чрез активни действия на дееца за търсене, привличане, вербуване, уговаряне, склоняване на жертвата или попълване на набор от хора, за привеждането им в положение създаващо предпоставки за бъдещата им експлоатация, но освен това е налице и когато активна страна е жертвата от престъплението, а не деецът. Съобразно фактическата обстановка, възприета от долу стоящия съд, настоящият казус попада във втората хипотеза – при налична информация за това, че подсъдимата се препитава от проституция, свид. М. е поискала да се включи в тази дейност и Я. се е съгласила, като е започнала да ѝ осигурява клиенти срещу част от полученото от тях възнаграждение. Изпълнителното деяние е осъществено именно с последните действия. Независимо от изложеното прокурорът не би могъл да постигне целения от него процесуален ефект – отмяна на присъдата и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд с оглед признаване на подсъдимата за виновна по това обвинение. Това е така, защото съдържащата се в обвинителния акт фактология значително се различава от приетата за установена от АСпНС, доколкото държавното обвинение твърди, че мотивирането на пострадалата е станало по време на конкурс за красота и активна е била именно подсъдимата, която не просто споделила със свид. М. с какво се занимава, но и изразила готовност да ѝ намира клиенти, като изтъкнала, че по този начин свидетелката ще получава за всеки сеанс 300 лева и повече в зависимост от вида и продължителността на услугата. И ако все пак би могло да се поддържа, че не е от такова съществено значение дали набирането е станало по време на разговор в заведение или при провеждане на конкурс за красота, то това не би могло да се приеме за действията посредством които е осъществено набирането, защото те очертават коренно различен механизъм на мотивационно въздействие върху пострадалата, който не е предявен по надлежния процесуален ред на Я. и срещу който тя не се е защитавала, т. е. налице би било съществено изменение на обстоятелствената част на обвинението, което предполага прокурорът от първоинстанционната прокуратура да е упражнил правомощията си по чл. 287 от НПК. В интерес на прецизността следва да се отбележи, че възраженията в протеста за неспазване изискванията на чл. 13 и чл. 14 от НПК не са съвсем лишени от основание. Контролираната инстанция се е доверила на обясненията на подсъдимата и на показанията на свид. К. С. за настойчивостта на М. да получи от последния информация за телефонния номер на подсъдимата. Същевременно заявеното от К. М. за развитието на събитията е прието като вътрешно противоречиво и недостоверно без обаче съдът да изтъкне кои са взаимно изключващите се твърдения и дали, в случай, че действително има такива, те не се отнасят до несъществени обстоятелства. Не е отчетено, че показанията на свидетелката не са претърпели съществени изменения в различните фази на наказателния процес и тя последователно и неотклонно е поддържала, че по време на втория конкурс за красота, провел се в началото на 2011 год., подсъдимата не просто я информирала, че се занимава с проституция, но и ѝ направила предложение да се включи в тази дейност, като клиентите щели да ѝ заплащат по 300 лева за сеанс. Посоченото от нея, че е потърсила контакт с подсъдимата с посредничеството на свид. К. С. не е съпоставено с показанията на последния и не е потърсено съответствие, макар и частично, и с обясненията на подсъдимата. В случай, че това беше сторено, въззивният съд би могъл да достигне и до други изводи относно това чия е инициативата за включване на свид. М. в развратните действия срещу заплащане – на нея самата или на подс. Я.. Независимо от изложеното връщането на делото за ново разглеждане се явява безпредметно предвид приетата в обвинителния акт хронология на инкриминираните събития – през втората половина на 2011 год. и неизменно поддържаното от свид. К. М., че това е станало в по-ранен момент – в началото на 2011 год. Несподеляеми са и доводите на прокурора по отношение на обвинението за престъпление по чл. 159а, ал. 2, т. 6, пр. 1 вр. ал. 1, пр. 1 от НК с пострадал Н. Т.. Макар наистина да е бил пестелив при излагане на съображенията си, апелативният съд достатъчно ясно и категорично е посочил, че е извършил собствен анализ на относимите към това обвинение доказателства и се солидаризира с изводите на първата инстанция за недоказаността му. Показанията на Н. Т. са интерпретирани и от двете инстанции по фактите съобразно действителния им смисъл и съдържание, като е отделено особено внимание на съобщеното от свидетелката в хода на съдебното следствие и на досъдебното производство за времето, по което подсъдимата я е информирала с какво се занимава. Съобразено е, че в съдебната фаза на процеса, освен че пострадалата е отричала да е мотивирана от подсъдимата да започне да предоставя сексуални услуги срещу заплащане, не е могла да конкретизира дори кога е научила от нея за заниманията ѝ с проституция. Отчетено е, наред с това, че твърденията на Т. пред разследващ орган и тези, депозирани по реда на чл. 223 от НПК се различават по отношение на този съществен момент – при първоначалния си разпит свидетелката е посочила, че подс. Я. я е мотивирала да започне да проституира в началото на 2012 год., а пред съдия е заявила, че това е станало през 2012 год. без да може да уточни дали се касае за първата половина на годината или не. С оглед обстоятелството, че първоначалните показания на Т. са били приобщени по реда на чл. 281, ал. 4 от НПК и следователно за тях се отнася забраната на чл. 281, ал. 8 от НПК, съдът е потърсил потвърждението им в други доказателствени източници и по-специално в заявеното от свид. К. М., като е отчел, че последната представя инкриминираните събития по коренно различен начин и отнася запознанството на Н. Т. с подсъдимата към началото на 2011 год., когато и трите участвали на конкурс за красота в дискотека „име“. В изпълнение на изискванията за обективност всестранност и пълнота на изследването долу стоящите инстанции са обсъдили и показанията на останалите момичета, привлечени от свид. В. Д. към проституция и са установили, че в тях не се съдържа информация относно момента, в който подсъдимата е предложила на свид. Т. да започне да предоставя сексуални услуги срещу заплащане. Такава не е открита и при анализа на онези от протоколите за веществени доказателствени средства (ВДС), получени при експлоатация на специални разузнавателни средства (СРС), които са приети като годно доказателствено средство, доколкото същите отразяват събития следващи значително по време инкриминирания период – началото на 2012 год. С оглед изложеното настоящият касационен състав прие, че досежно този пункт на обвинението не са допуснати твърдените от прокурора съществени нарушения на процесуалните правила, гарантиращи правилното формиране на вътрешното убеждение на съда. Логична последица от този извод е и заключението за отсъствие на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НК. При положение, че е приел в съответствие с доказателствата, че обвинението не е доказано, въззивният съд не е имал основание да уважи протеста и да признае подс. Я. за виновна по това обвинение, поради което и в тази част присъдата на АСпНС следва да бъде оставена в сила. Аналогични изводи следва да бъдат направени и по отношение на обвинението за престъпление по чл. 321, ал. 6 от НК. Фактическите рамки на обвинението, поставени от прокурора в обвинителния акт, са изисквали да бъде доказано, че през първата половина на 2011 год. подсъдимата и свид. Д. са се сговорили да набират отделни лица за развратни действия, но след обстоен анализ на обясненията на подсъдимата, на свидетелските показания и протоколите за ВДС първостепенният съд е приел, а въззивният съд се е солидаризирал със становището му, че не са събрани категорични доказателства за тези обстоятелства. Долу стоящите инстанции са изпълнили задължението си да обсъдят доказателствата поотделно и в съвкупност, като не са си позволили да им придадат смисъл, какъвто те не притежават, нито да игнорират някои от тях. Констатацията за недостатъчност на доказателствената маса за постановяване на осъдителна присъда е защитена убедително. Прокурорът акцентира върху показанията на служителите на ГДБОП М. Д. и Р. К. като сочи, че същите са били игнорирани. Възраженията му не се основават върху материалите по делото. Твърденията на двамата свидетели са били предмет на обсъждане от страна на първостепенния съд, чиито аргументи за изключването им от доказателствената съвкупност са възприети от въззивната инстанция и се споделят и от настоящия съдебен състав. Свидетелите добросъвестно са признали по време на съдебното следствие, че пресъздават получена от тях оперативна информация за дейността на подс. Я. и свидетелките В. Д. и Г. Г.. Действително същата има съществено значение в оперативната полицейска дейност, но също така безспорно е, че никога не е имала характер на доказателство по смисъла на НПК предвид невъзможността да бъде установен източникът ѝ и да бъде извършена проверка на достоверността ѝ. Наред с това К. и Д. са възпроизвели в обобщен вид и съдържанието на телефонните разговори, обективирани в протоколите за ВДС. Досежно тези обстоятелства свидетелските показания са източник на производни доказателства и след като първичните такива са налични по делото коментираните гласни доказателствени средства правилно не са поставени в основата на фактическите изводи на съда. Наред с това съдилищата по фактите са обсъдили обясненията на подсъдимата по време на съдебното следствие, в които тя последователно и неотклонно е поддържала, че е свързвала свои приятелки и познати със свид. Д. единствено с цел участието им в конкурси за красота. Предвид двойствената им роля на доказателствено средство и средство за защита е потърсено съответствието им с други доказателствени източници. За целта те са съпоставени с разказаното от В. Д., която е представила същата версия пред СпНС. Анализирани са и показанията на лицата, предоставяли сексуални услуги срещу заплащане и е съобразено, че някои от тях – К. П., А.-М. Ч. и И. А., са били въвлечени в тази дейност от свид. Д. и то много преди инкриминирания период. Техните показания поначало не обслужват обвинителната теза, защото не съдържат информация за постигнати договорки между Т. Я. и В. Д. за набиране на нови момичета, които да изпращат при клиенти от мъжки пол, нито пък такава за осигуряване на ангажименти на вече мотивираните да участват в тази дейност. Специално внимание е отделено на показанията на Г. М., като е отчетено, че макар тя да свидетелства, че по нейна (на свидетелката) молба подсъдимата я е свързала със свид. Д., това е станало около година преди инкриминирания период, като от този момент нататък клиенти са ѝ осигурявани единствено от В., но не и от Т. Я.. С основание е прието, че заявеното от С. К. и Н. С. (а към тях следва да бъде причислена и посочената по-горе К. П.) също не позволява категорично заключение за съгласуване на волите на двете подсъдими за извършване на престъпления по чл. 159а от НК с цел облага. Този извод не е декларативен, а се основава на обстоятелството, че макар да са били ангажирани с проституция, посочените свидетелки не са имали контакти с подсъдимата, защото не са я познавали. Именно защото не са имали информация с какво се занимава Я., трите момичета не са могли да свидетелстват за съгласие между нея и свид. Д. за вербуване на други лица. Посоченото, както правилно са приели съдилищата по фактите, се отнася и за свид. С. М., в чиито показания се съдържат данни единствено за сводническата дейност на свид. Д., но не и такива за подсъдимата. Останалите свидетелки – А. Ц., Т. В., А. М. и И. Н. са депозирали показания за извършвани от подсъдимата сексуални услуги на клиенти, осигурявани от свид. Д., като в това отношение действията на Я. и условията, при които е пребивавала с мъжете, не са се различавали от онези, при които самите те са проституирали по поръчение на Д.. Обстоятелството, че в някои случаи момичетата са предавали на подсъдимата парите, които по уговорка с Д. са дължали на последната, макар и безспорно установено, няма онова доказателствено значение, което му придава прокуратурата. То е израз на по-голямото доверие на свид. Д. към подсъдимата в сравнение с останалите свидетелки. По естеството си обаче то представлява косвено доказателство в подкрепа на обвинителната теза, което не удовлетворява законовото изискване да води до еднозначност на изводите. Тази констатация придобива още по-голяма сила като се отчетат обективираните в протоколите за ВДС разговори на свид. Д. с проституиращите момичета. Анализът им, направен от първата инстанция и споделен от апелативния съд, показва, че подс. Я. съвсем не е единствената, натоварена с подобна задача – такъв ангажимент са имали и свидетелките Г. Г. и Т. В.. Тук е мястото да се отбележи и неоснователността на доводите в протеста за игнориране на протоколите за ВДС, събрани посредством прилагане на СРС. Напротив, инстанциите по фактите са им отделили дължимото внимание, като са ги преценявали както от гледна точка на процесуалната им годност, така и съобразно съдържащата се в тях информация, интересуваща процеса. С оглед специалната компетентност на СпНС да разглежда дела за престъпления по чл. 321 от НК и предвид изричната разпоредба на чл. 174, ал. 3 от НПК разрешението за прилагане на този способ за доказване е следвало да бъде дадено от председателя на този съд. Въпреки че в искането ясно и недвусмислено е посочено, че се касае за престъпление по чл. 321 от НК, разрешение за използване на СРС е дадено от упълномощен заместник председател на Софийски градски съд. По правните си последици некомпетентността на органа, дал разрешение за експлоатиране на СРС, се приравнява на липсата на разрешение въобще, поради което съдилищата законосъобразно са изключили от доказателствената съвкупност протоколите за ВДС, съдържащи се в т. 3 и т. 4 от секретните материали. Останалите правилно са оценени като годни доказателствени средства, като е съобразено, че преобладаващата част от тях обективират телефонна кореспонденция между свид. Д. със свидетелките, извършващи сексуални услуги срещу заплащане, както и с подсъдимата, при което Д. уведомява момичетата, в това число и Т. Я., за клиенти, които те трябва да обслужат. Обсъдени са всички разговори, при които свид. Д. е давала указания на кого следва да бъдат предадени парите, получени от клиентите, като е установено, че с това е била натоварена не само подсъдимата, но и част от свидетелките; анализирани са обажданията, при които свидетелката е възлагала на подсъдимата, на свид. Г. и на други лица да се свържат с някое от другите момичета в случай, че те самите нямат възможност да отидат на уговореното от Д. място; отчетено е, че в някои от случаите последната умишлено е укривала от подсъдимата информация за ползвателите на сексуалната услуга и за това какво заплащане трябва да бъде поискано от тях. Въз основа на тези обективно установени факти и след съпоставянето им със свидетелските показания съдилищата са направили верен извод, че обвинението за престъпление по чл. 321, ал. 6 от НК не е доказано по несъмнен и категоричен начин. Предвид тези съображения касационната инстанция прие, че не са налице основания да упражни правомощията си по чл. 354, ал. 1, т. 5 от НПК, поради което присъдата на АСпНС следва да бъде оставена в сила. Така мотивиран и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА присъда от 30. 06. 2017 год., постановена по в. н. о. х. д. № 137/2017 год. по описа на Апелативния специализиран наказателен съд. Решението е окончателно и не подлежи на обжалване и протест. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.