Р Е Ш Е Н И Е № 114 гр. София, 16 юни 2021 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и шести май две хиляди двадесет и първа година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИНА ТОПУЗОВА ЧЛЕНОВЕ: ДЕНИЦА ВЪЛКОВА ТАТЯНА ГРОЗДАНОВА при участието на секретаря МАРИЯНА ПЕТРОВА и прокурора от ВКП ПЕТЪР ДОЛАПЧИЕВ изслуша докладваното от съдия Вълкова н. д. № 347 / 2021 година и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е образувано по постъпила касационна жалба от подсъдимия Г. Ю. М., чрез упълномощения защитник - адвокат Р. М., срещу нова въззивна присъда № 7/ 01.03.2021 год., постановена по ВНОХД № 20203300600298 / 2020 год. по описа на Окръжен съд – Разград. С жалбата се релевират всички касационни основания по чл. 348, ал.1, т.1, т.2 и т.3 от НПК. Иска се оправдаване на подсъдимия и алтернативно намаляване на наложеното с присъдата наказание. В писмено допълнение към жалбата се сочат подробни доводи относно наличието на претендираните касационни основания. В съдебно заседание пред Върховния касационен съд подсъдимият не се явява, редовно призован. Явява се защитникът, който поддържа жалбата и моли за нейното уважаване. Частният обвинител, редовно призован, не се явява. Явява се неговият повереник – адвокат Е. Н., който е представил предварително писмено становище за неоснователност на касационната жалба. В съдебно заседание моли въззивната присъда да бъде оставена в сила и да бъдат присъдени в тежест на подсъдимия разноските на частния обвинител пред касационната инстанция, за което представя договор за правна защита и съдействие по касационното производство. Прокурорът от Върховна касационна прокуратура изразява становище, че въззивната присъда е правилна и законосъобразна и следва да бъде оставена в сила. ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт в пределите на чл. 347, ал.1 от НПК, установи следното: С присъда № 283/ 21.07.2020 год., постановена по НОХД № 220/2020 год. по описа на Районен съд – Разград, подсъдимият Г. Ю. М. е признат за невиновен и на основание чл. 304 от НПК оправдан по повдигнатото срещу него обвинение за извършено престъпление по чл. 144, ал.3, вр. с ал.1 от НК. По протест на Районна прокуратура – Разград и жалба на частния обвинител срещу така постановената първоинстанционна присъда, с искане за осъждане на подсъдимия, в Окръжен съд - Разград е образувано ВНОХД № 298/2020 год. С въззивна присъда № 7/01.03.2021 год., постановена по същото дело, подсъдимият Г. М. е признат за виновен в това, че на 16.12.2019г., в [населено място], се заканил с убийство на М. О., като извадил пистолет и го насочил срещу него с думите: „Ще те гръмна“ и това заканване би могло да възбуди основателен страх за осъществяването му, поради което и на основание чл. 144, ал.3, вр. с ал.1, вр. с чл. 54 от НК е осъден на наказание лишаване от свобода за срок от три месеца, като изтърпяването му е отложено на основание чл.66, ал.1 от НК за изпитателен срок от три години. С въззивната присъда на основание чл. 189, ал.3 от НК подсъдимият е осъден в полза на държавата да плати деловодните разноски. Касационната жалба срещу така постановената въззивна присъда е допустима, тъй като е подадена в законоустановения срок срещу съдебен акт от кръга на посочените в чл. 346 от НПК и от лице, което има право на това. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна. По оплакването за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила: С оглед обхвата на касационния контрол следва да се посочи, че касационната жалба и допълнението към нея съдържат подробно развити доводи за несъответствие между фактическите изводи на въззивния съд и събраните по делото доказателства, като изразявайки несъгласие с оценката на доказателствата, направена от решаващия съдебен състав, се претендира неправилност на възприетата фактическа обстановка и се твърди, че подсъдимият не е вадил пистолет и не е отправял закани за убийство спрямо частния обвинител О., както е приел въззивният съд. На практика касаторът претендира фактическа необоснованост на присъдата, макар и с твърдения за допуснати процесуални нарушения. Както многократно е посочвано в актовете на ВКС, съгласно разпоредбата на чл. 348, ал. 1 от НПК, фактическата необоснованост на атакувания съдебен акт не съставлява самостоятелно касационно основание. Поради това твърденията в касационната жалба и допълнението към нея за необоснованост на фактическите изводи не съставляват процесуално годен обект на обсъждане. Касационната инстанция не може да подменя вътрешното убеждение на решаващите съдилища по фактите, включени в предмета на доказване по чл. 102 от НПК. Също така не разполага с процесуални възможности за самостоятелна оценка на доказателствените материали вместо въззивния съд, който е последна инстанция по фактите. ВКС се произнася в рамките на приетата от въззивния съд фактология, като е задължен да разгледа оплакванията за нарушения на процесуалните правила при събиране, интерпретация и оценка на доказателствата. В настоящия случай, с оглед на изводимите от съдържанието на жалбата и допълнението към нея доводи, свързани с касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК, проверката на съдебния акт сочи, че процесуални нарушения от категорията на съществените не са допусни при постановяването му. За да упражни правомощието си по 336, ал. 1, т. 2, вр. чл. 334, т. 2 от НПК, въззивният съд е приел фактическа обстановка, различна от възприетата от първата инстанция и въз основа на правната й оценка е достигнал до извод за съставомерност на деянието. В изпълнение на задължението си за обективно, всестранно и пълно изясняване на обстоятелствата по делото Разградският окръжен съд е положил възможните процесуални усилия провеждайки ново (въззивно) съдебно следствие, в хода на което са разпитани повторно тримата свидетели, които са присъствали на инцидента заедно с подсъдимия и частния обвинител. Освен това за допълнително изясняване на релевантните факти и проверка на събраните гласни доказателства въззивният съд е назначил съдебно-техническа експертиза, заключението по която също е дало основание на въззивния съд да възприеме обвинителната теза от фактическа страна. Макар че при измерването на място на разстоянията относно видимостта и възможността за възприемането на звук от свидетелите Е. и В., каквато е била поставената от съда задача, вещото лице неправилно е изслушало посочените двама свидетели (в отсъствието на съдебния състав и страните), представеното пред въззивния съд заключение не може да бъде изключено от доказателствената съвкупност на това основание, тъй като видно от обстоятелствената му част, при изготвяне на заключението са били съобразени всички доказателствени материали по НОХД №220/2020г. на РС - Разград и ВНОХД №298/2020г. на ОС - Разград (вж. л.94 от въззивното дело), в това число показанията на същите двама свидетели, които те са дали пред първата и въззивната инстанция и които са аналогични със заявеното от тях пред вещото лице на мястото на измерването. Следователно и предвид резултата от експертното изследване несъстоятелен е наведеният в касационната жалба довод, че двамата свидетели не са очевидци, защото са били „на 70 и повече метри“ и поради това не са могли да възприемат случилото се. При проверката на показанията на свидетелите Е. и В., подкрепящи показанията на пострадалия за осъществената спрямо него закана, въззивният съд не е интерпретирал превратно експертното заключение, а е съобразил действителното му съдържание, според което относимото разстояние е било не повече от 36-37 метра (л.95 от въззивното дело), както заявяват свидетелите, в това число и свидетелят И. (вж. л.40 от НОХД №220/2020г. на РС-Разград). Това опровергава довода в допълнението към касационната жалба, че показанията на свидетелите Е. и В. са „лъжливи“, защото не са могли да възприемат „събитието от близко разстояние“. Освен изготвеният от вещото лице снимков материал към експертното заключение (л.94 от въззивното дело), също и показанията на всички свидетели категорично и безпротиворечиво изключват налични препятствия, които да са могли да ограничат видимостта на свидетелите Е. и В. към участващите в конфликта. Поради това въззивният съд не може да бъде упрекнат, че се е доверил на показанията им, включително относно размахван от подсъдимия „пистолет“. Съвпадащите заявления на свидетелите очевидци пред първоинстанционния и пред въззивния съд за ответната реакция на пострадалия, който отговорил на подсъдимия: „Стреляй, ако си мъж“, потвърждават показанията на частния обвинител, че подсъдимият действително е насочил пистолет срещу него. В тази насока показанията на посочените свидетели, за които няма индиции да са пристрастни, не съдържат никакви противоречия видно от съдържанието им, документирано в съответните протоколи от съдебните заседания пред двете съдебни инстанции, пред които са били разпитани. Показанията на свидетеля И., на които касационният жалбоподател основава доводите си за допуснати съществени процесуални нарушения в доказателствения анализ на съда, сочейки ги за „най-правдиви“ предвид, че се е намирал непосредствено зад лекотоварния автомобил на подсъдимия, обяснимо не са били възприети от въззивния съд като опровергаващи показанията на пострадалия и свидетелите очевидци В. и Е.. За разлика от тях този свидетел не е имал видимост към подсъдимия, което априори изключва качеството му на очевидец. Дадената от него информация няма съществен принос за установяване на обективната истина и по никакъв начин не опровергава заявеното от пострадалия и свидетелите В. и Е.. В този смисъл и като се отчете категорично потвърдения от свидетеля И. факт пред районния и пред окръжния съд, че по време на инцидента е бил в автомобила си, със затворени прозорци и разговарял с жена си, което сам посочва като причината, която не му позволила да чуе и да възприеме ясно какво се е случило между подсъдимия и пострадалия (л.40 от НОХД №220/2020г. на РС - Разград и л. 84 от ВНОХД №298/2020г. на ОС – Разград) се налага изводът, че не е налице твърдяното от касатора съществено противоречие между показанията на свидетеля И. и тези на свидетелите В. и Е., което да изисква преодоляването му по реда на чл.305, ал.3 от НПК. Поради това и като намира, че при постановяване на въззивната присъда окръжният съд е направил задълбочен и всестранен анализ на показанията на свидетеля И., дадени пред двете съдебни инстанции, преценявайки ги поотделно и в тяхната взаимовръзка, съобразно действителното им съдържание и при спазване на правилата на формалната логика, като е обсъдил всички гласни доказателства без да им придава съдържание и смисъл каквито те нямат, настоящият касационен състав счита възражението на касатора срещу оценката на гласните доказателства за неоснователно. Поставянето в основата на фактическите изводи на показанията на свидетелите О., В. и Е. не е произволно, а внимателно аргументирано на л.114-115 от въззивното решение, чрез отделна оценка за достоверност и съвкупна преценка за кореспонденция с други доказателствени източници, включително с експертното изследване на вещото лице инж. В. Д.. Несъответен на съдържанието на показанията на свидетелите В. и Е. е доводът в допълнението към касационната жалба, че показанията им възпроизвеждат нещо, „което им се казва от О.“. В хода на първоинстанционното и въззивното съдебно следствие двамата свидетели са дали еднопосочни показания за факти, които са възприели непосредствено на мястото на инцидента, а не чрез преразказ от пострадалия. Същите действително са потвърдили заявеното в допълнението към касационната жалба обстоятелство, че подсъдимият не е излизал от лекотоварния автомобил по време на конфликта, но също така са заявили пред двете съдебни инстанции, че без да излиза оттам той е размахал „пистолет“ срещу пострадалия О. през отворения прозорец на автомобила ((л.41 от НОХД №220/2020г. на РС - Разград и л. 86-88 от ВНОХД №298/2020г. на ОС – Разград). Наведената в касационната жалба защитна теза, че пострадалият отишъл до автомобила на подсъдимия и започнал да му отправя закани, а подсъдимият не е вадил пистолет и не е отправял закани, за разлика от обвинителната теза, е лишена от доказателствена основа. Липсата на въпросния пистолет като веществено доказателство по делото, на която касаторът се позовава, също не дава основание за различни правни изводи, тъй като фактът на насочване на пистолет от подсъдимия срещу пострадалия е установен с други надлежни доказателствени източници каквито са показанията на разпитаните по делото свидетели. Изложените съображения обосновават извод за липса на процесуални нарушения от категорията на съществените при постановяване на съдебния акт, поради което не е налице касационното основание по чл. 348, ал. 3, вр. ал. 1, т. 2 от НПК. По оплакването за неправилно приложение на материалния закон: При липсата на допуснати нарушения на процесуалните правила в процеса по събиране, проверка и оценка на доказателствата, настоящият касационен състав изцяло споделя и правния извод на въззивния съд, че поведението на подсъдимия М. осъществява признаците на състава по чл.144 ал.3 вр. с ал.1 от НК. Без каквото и да е съмнение изваждането на пистолет и насочването му към пострадалия, съпроводено с отправянето на думите: „Ще те гръмна!” е напълно достатъчно, за да бъдат изпълнени с необходимото съдържание всички обективните и субективни елементи на осъществената закана с убийство. Правилно окръжният съд е приел, че в случая осъществената закана с думи и действия е могла обективно да предизвика основателен страх у пострадалия с оглед начина и средствата, с които е манифестирана в конкретната обстановка. В този смисъл, като е отменил първоинстанционната оправдателна присъда и е постановил нова – осъдителна, въззивният съд е приложил правилно закона, като в съответствие с установената съдебна практика правилно въззивният съд не е изследвал дали пострадалият действително се е уплашил, в каквато насока са наведени доводи от касатора. Съгласно ТР № 53/89 г. по н.д.№ 47/89 г. на ОСНК на ВС не е необходимо лицето действително да се е изплашило, а само да съществува основание, че заканата би могла да се осъществи. За извършване на престъплението по чл. 144, ал. 3 НК не се изисква в момента на заканата у извършителя да има оформено решение да извърши убийство, нито да е действал с годно средство и при условия, при които резултатът реално може да настъпи. При преценката дали процесната закана би могла да възбуди основателен страх от осъществяване не могат да бъдат игнорирани и силно влошените отношения между страните предвид многократните спорове между семействата на подсъдимия и пострадалия, част от които са били отнесени в съда преди инкриминираната дата. Поради това не може да бъде уважено и искането за отмяна на въззивната присъда и оправдаване на подсъдимия, тъй като това би било възможно само в хипотезата на чл. 354, ал. 1, т. 2 вр. чл. 24, ал. 1, т. 1 от НК, която в случая не е налице. По оплакването за явна несправедливост на наложеното наказание: Относно претендираната явна несправедливост на наложеното на подсъдимия наказание не са изложени конкретни оплаквания, като недоволството от наложеното наказание най - общо се свързва с доводите за липса на доказателства, че подсъдимият е автор на деянието, предмет на обвинението срещу него. С оглед пределите на касационната проверка, определени съобразно разпоредбата на чл. 347 ал.1 от НПК и при така установените по делото факти и правни изводи за осъществено от подсъдимия съставомерно поведение по чл.144, ал.3, вр. ал.1 от НК, в случая липсва процесуална възможност изразеното несъгласие с наложеното наказание да бъде обект на обсъждане от настоящия съдебен състав. Следва само да се посочи, че наложеното на подсъдимия М. наказание от три месеца лишаване от свобода е в размер на установения в чл.39, ал.1 от НК абсолютен минимум, като в минималноустановения от закона тригодишен срок е определен и изпитателният срок на постановеното от въззивния съд условно осъждане. Поради това наложеното наказание не е явно несправедливо по смисъла на чл.348, ал.5, т.1 и т.2 от НПК. Поради изложеното, настоящият състав на ВКС намира, че не са налице посочените в жалбата на подсъдимия касационни основания за отмяна на въззивния съдебен акт и на основание чл. 354 ал. 1, т. 1 от НПК, новата осъдителна присъда следва да се остави в сила. Направеното пред касационната инстанция искане от повереника на частния обвинител за присъждане на деловодни разноски в тежест на подсъдимия следва да бъде уважено на основание чл.189, ал.3 от НПК, като относно размера следва да се съобразят представените пред настоящата инстанция пълномощно и договор за правна защита и съдействие, в които е отразено, че частният обвинител О. е платил сума за процесуално представителство пред ВКС на адвокат Е. Н. в качеството на повереник в размер на сумата 600 лв. Водим от горното и на основание чл. 354 ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА постановената нова присъда №7/01.03.2021 г. по ВНОХД № 298/2020 година на Окръжен съд - Разград. ОСЪЖДА подсъдимия Г. Ю. М., на основание чл.189, ал.3 от НПК, да заплати на частния обвинител М. Х. О. сума в размер на 600 (шестстотин) лева деловодни разноски пред касационната инстанция. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: