Р Е Ш Е Н И Е № 267 София, 02 юли 2013 година Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение, в съдебно заседание на четиринадесети май две хиляди и тринадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛИЯНА КАРАГЬОЗОВА ЧЛЕНОВЕ: КРАСИМИР ХАРАЛАМПИЕВ КРАСИМИР ШЕКЕРДЖИЕВ при участието на секретаря Иванка Илиева и в присъствието на прокурор Кирил Иванов изслуша докладваното от съдията Красимир Харалампиев н. дело № 780/2013 година. Производството е образувано по касационни жалби от подсъдимите С. Н. Ц., Г. Г. С. и С. Г. А. срещу решение № 358 постановено на 22.01.2013 год. на Софийския апелативен съд по внохд № 691/2012 год., с което е била изменена първоинстанционната присъда по делото като е увеличен размера на наказанията на подсъдимите, постановено е ефективното им изтърпяване и е увеличен размера на обезщетението присъдено на гражданските ищци. В касационната жалба от защитника на С. се сочат касационните основания за проверка по чл. 348, ал. 1, т. т. 2 и 3, а в жалбите от името на подсъдимите Ц. и А.- всички основания по чл. 348, ал. 1 НПК. Независимо от доводите в подкрепа на сочените основания, основното искане и в трите жалби е за изменяване на обжалваното решение с намаляване определените на подсъдимите наказания и за приложение института на условното осъждане. При условията на алтернативност в жалбата от името на Ц. се прави искане за отмяна и връщане на делото за ново разглеждане от друг съдебен състав с оглед направеното оплакване за допуснати от въззивната инстанция съществени процесуални нарушения в дейността й по оценка на събраните по делото правнозначими факти при изграждане на вътрешното й убеждение и при направените крайни изводи, въз основа на които е ангажирала наказателната отговорност на този подсъдим. В допълнението към жалбата на подсъдимия Ц., представено и прието по реда на чл. 351, ал. 3 от НПК се изтъква, че въззивната инстанция е нарушила правомощията си по чл. 337, ал. 2 от НПК, тъй като е утежнила наказателноправното му положение, без да е била налице съответната жалба в тази насока от частния обвинител. Изразява се и несъгласие със съображенията на съда, мотивирали го да увеличи наказанието, че деянието сочи за по-тежко наказуем наказателен състав, а не, както е квалифицирано по чл. 124 от НК. Защитата счита, че определеното на Ц. наказание по начин на изпълнение сочи за явна несправедливост, тъй като до този момент като непълнолетен, той не е регистриран за извършени противообществени прояви и не е осъждан, при което целите на наказанието могат да се постигнат и без да е изолиран от обществото. Пред касационната инстанция защитниците на подсъдимите поддържат жалбите им по изложените в тях,/ а адв. Л. като защитник на Ц. и по представеното писмено допълнение/ съображения и искания. Повереникът на частните обвинители и граждански ищци И. М. А. и В. В. А.-адв. Х. Х. от АК-Пазарджик изразява становище, че жалбите на касаторите са неоснователни и като такива, следва да се оставят без уважение, а обжалваният съдебен акт като правилен и законосъобразен се остави в сила. Представителят на Върховна касационна прокуратура дава също заключение, че жалбите на подсъдимите са неоснователни и следва да се оставят без уважение, защото не са налице релевираните в жалбите основания за отмяна или изменяване на въззивния акт. За да се произнесе, Върховният касационен съд съобрази следното: Производството по нохд № 45/2008 год. на Софийския окръжен съд е образувано по обвинителен акт срещу подсъдимите Г. Г. С., С. Г. А. и С. Н. Ц. за това, че на 21.08.2007 год. в [населено място], в съучастие като съизвършители по хулигански подбуди умишлено умъртвили А. А.- престъпление по чл. 116, ал. 1, т. 11, във вр. чл. 20, ал. 2 от НК, като Ц. макар и непълнолетен е разбирал свойството и значението на извършеното и е могъл да ръководи постъпките си. В хода на съдебното следствие по реда на чл. 287, ал. 1 от НПК представителят на прокуратурата е изменил обвинението и е предявил срещу тримата подсъдими ново по-леко обвинение, като е квалифицирал описаното в обвинителния акт деяние по чл. 124, ал. 1, пр. 2, във вр. чл. 20, ал. 2 от НК. С присъда № 43 от 29.11.2010г., постановена по нохд № 45/08г., Софийският окръжен съд-Наказателно отделение, 3-ти състав е признал всеки от подсъдимите Г. Г. С., С. Г. А. и С. Н. Ц. за виновен в това, че на 21.08.2007г., около 22:55 часа, в [населено място] причинил по непредпазливост смъртта на А. И. А. вследствие на умишлено нанесена средна телесна повреда /мозъчно сътресение, представляващо разстройство на здравето, временно опасно за живота/, която причинил в съучастие като съизвършител с всеки от останалите подсъдими и с К. К. И., /по отношение на когото наказателното производство е прекратено/, поради което и на осн. чл. 124, ал. 1 НК, а по отношение на подсъдимия С. Ц. и във връзка с чл. 63, ал. 1, т. 3 НК и чл. 54 НК е определил наказание от по две години лишаване от свобода на всеки от тримата подсъдими, изпълнението на което е отложил на осн. чл. 66, ал. 1 НК, /а по отношение на подс. Ц. - на осн. чл. 69, ал. 1 НК/, както следва: за срок от четири години - по отношение на подсъдимия С., за срок от пет години - относно подсъдимия С. А. и за срок от три години - по отношение на подсъдимия Ц. като е оправдал всеки от тримата по обвинението за това да е извършил престъплението в съучастие като съизвършител с останалите подсъдими и с К. К. И. по квалификацията на деянието във връзка с чл. 20, ал. 2 НК. С присъдата съдът е осъдил тримата подсъдими солидарно да заплатят в полза на всеки от гражданските ищци И. А. и В. А. обезщетение за претърпени неимуществени вреди от престъплението в размер на по 45 000лв., като в останалата му част и до пълния заявен размер от по 50 000лв., всеки от исковете е бил отхвърлен като неоснователен. На основание чл. 189, ал. 3 НПК съдът е възложил в тежест на подсъдимите заплащането на направените по воденето на делото разноски, както и държавната такса върху уважената част от гражданските искове и за служебно издаване на изпълнителен лист. Присъдата е обжалвана от тримата подсъдими пред Софийския апелативен съд с оплаквания за неправилност и незаконосъобразност и искания за оправдаване. Въззивна жалба са подали /л. 24 от внохд № 918/2011год. на САС/, и конституираните по делото частни обвинители и граждански ищци със същите оплаквания, но с обратна насоченост-за утежняване наказателноправното положение на С., А. и Ц. и искане за признаването им за виновни и осъдени по първоначално предявеното обвинение по чл. 116, ал. 1, т. 11, във вр. чл. 20, ал. 2 от НК, като наказанията им бъдат определени над средния законоустановен за престъплението размер, а предявените граждански искове да бъдат увеличени изцяло. С решение № 439 от 09.01.2012год. по внохд № 918/2011год. на Софийския апелативен съд присъдата е изменена, като наказанията на Г. С. и С. А. са увеличени на по четири години лишаване от свобода, а на подсъдимия С. Ц.-на три години лишаване от свобода. На основание чл. 61, т. 3 от ЗИНЗС е постановено всеки от подсъдимите да изтърпи наказанието ефективно при първоначален общ режим в затворническо общежитие от открит тип, като присъденото на гражданските ищци И. М. А. и В. В. А. е увеличено от по 45.000лв. на по 50.000лв за всеки един от тях. Подсъдимите са осъдени да заплатят на държавата солидарно сумата от 400лв. представляваща такса върху допълнително уважената част от гражданските искове. С решение № 236 от 05.07.2012год. по н.д. № 531/2012год. на ВКС, първо н.о., поради констатацията за допуснати съществени процесуални нарушения, въззивното решение е отменено и делото е върнато за ново разглеждане на Софийския апелативен съд, чието ново решение по внохд № 691/2012год. е предмет на настоящата касационна проверка. Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт в очертаните от чл. 347, ал. 1 от НПК рамки, намира жалбите на касаторите Г. С. и С. А. за неоснователни, а на С. Ц. за частично основателна. Доколкото в касационните жалби на тримата подсъдими се навеждат основания за касационна проверка с еднакви или припокриващи се доводи, те следва да получат и общ отговор. Производството пред Софийския апелативен съд е проведено без да са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила от категорията на посочените в чл. 348, ал.3 т.1 НПК, довели до ограничаване процесуалните права на подсъдимите. Формата и съдържанието на въззивната жалба на частните обвинители и граждански ищци е отговаряла на изискването по чл. 320 НПК. Процесуалният закон не вменява в задължение на обжалвалата страна да направи конкретно искане, както за наказанието, така и за размера на гражданските последици от деянието, поради което е незаконосъобразен довода, че липсата на конкретно искане за размера на наказанието лишава въззивния съд от възможност при постановяване на решението си да изпълни правомощието си по чл. 337, ал. 2, т. 1 и ал. 3 НПК. Защитата некоректно твърди, че въззивната жалба на частните обвинители и граждански ищци не съдържа искане за „утежняване положението на подсъдимите” т.е. оспорва се неговата „съответност” по смисъла на чл. 337, ал. 2 от НПК. В делото от въззивното производство № 918/2011год. на САС /отменено с реш. № 236/05.07.2012год. по н.д. № 531/2012год. на ВКС, първо н.о. и върнато за ново разглеждане от друг въззивен състав/ е приложена жалбата на частните обвинители и граждански ищци, в която изрично е отразено несъгласие с приетата правна квалификация и искане за осъждане на подсъдимите по първоначално внесеното срещу тях обвинение по чл. 116 от НК, в рамките на което да се определят наказанията им и ясно е изразено искане за неговата отмяна, което е поддържано от повереника им в пледоарията му пред съда. Исканата преквалификация на деянието по чл. 116 от НК, с оглед предвидения в него размер на наказанието лишаване от свобода /долна и горна граница/ изключва приложението на чл. 66, ал. 1 от НК. Така че, доводът за липса в жалбата на частните обвинители на „съответно“ искане пред въззивния състав за увеличаване размера на наказанията на подсъдимите, не се споделя от настоящия съдебен състав. Неоснователно е и твърдението на защитата, че съдът е допуснал закононарушение като е признал подсъдимите за виновни по обвинения, които не са били ясно формулирани от обвинителната власт. От обстоятелствената част на прокурорския акт е видно, че в него надлежно са отразени всички фактически данни и е посочена дейността на всеки от дейците, насочена към предварително определената цел-„да набият циганите намиращи се на площада“. Тримата подсъдими са разбрали смисъла и съдържанието на първоначално предявеното им, както и на последващо измененото в съдебното следствие с ново обвинение по същите факти, включително и за характера на телесните повреди, които са причинили на пострадалия и от най-тежката, от които в краен резултат по непредпазливост е настъпила смъртта му. Така че, несъответствие между фактическите положения в обвинителния акт и формулираната чрез измененото по реда на чл. 287 от НПК обвинение, не е налице. Друг е въпроса, налице ли са били обстоятелствата, съдът да приеме по реда на чл. 287, ал. 1 от НПК новото обвинение по чл. 124, ал. 1, пр. 2, във вр. чл. 20, ал. 2 от НК. Необходимост от промяна на обвинението не е съществувала, тъй като в рамките на първоначалното фактическо обвинение, подсъдимите са могли да бъдат осъдени за същото, еднакво или по-леко наказуемо престъпление, без извършване на процесуални действия за изменение на обвинението. При предявяване на ново обвинение по реда на чл. 287, ал. 1 от НПК законодателят е имал предвид случаите, когато на съдебното следствие се установят основания за прилагане на закон за по-тежко наказуемо престъпление или основания за прилагане на закон за същото, еднакво или по-леко наказуемо престъпление при съществено изменение на обстоятелствената част на обвинението, каквото в случая, очевидно не е така. Като е допуснал предявяването на новото обвинение, без да са налице условията за това, съдът е нарушил обсъжданата процесуална норма, което защитата не може да ползва като аргумент за нарушено право на защита, защото с това процесуално действие, без да са налице условията за изменение на обвинението, е облекчено наказателноправното положение на подсъдимите. При създалата се ситуация съдът не е имал друга процесуална възможност и е бил длъжен да се произнесе в рамките на новопредявеното срещу подсъдимите обвинение, като на базата на установените фактически положения, основаващи се на събраните и проверени по делото доказателства, е стигнал до фактически и правни изводи, с които е ангажирал наказателната им отговорност. От фактическа страна е установено, че на инкриминираната дата и място и час, след предварително сговаряне за саморазправа с български граждани от друга етническа група, тримата подсъдими се насочили към централната част на [населено място]. По това време през площада на града, прибирайки се по домовете си, минавали свидетелите Т. М., Р. Г., А. М., С. М. и пострадалия А. А./всички от ромски произход/. Виждайки ги, тримата подсъдими и К. И./, по отношение на когото наказателното производство е прекратено на основание чл. 289, ал. 1, във вр. чл. 24, ал. 1, т. 5 НПК/ се нахвърлили в гръб на момчетата от ромската група, като всеки един от тях нанасял с юмруци и ритници удари в областта на тялото и на главата на пострадалия и на свидетелите, с целта да им причинят телесни увреждания. Свидетелите Т. М., Р. Г., А. М. и С. М. успели да се отскубнат от нападателите си и побягнали, отдалечавайки се от мястото, но А. А. бил застигнат от подсъдимите и И., които го съборили на земята. Там четиримата нападатели му нанесли множество удари с крака по торса, крайниците и главата. Първоначално А. предпазвал с ръце главата си, но в процеса на побоя престанал да се защитава и отпуснал ръце. Тогава четиримата нападатели също избягали от местопрестъплението и пред заведение „Е.“ се разделили. В заведението влезли С. и К. И. и пред свидетеля П. А. споделили, че „са набили циганите“. През това време, свид. Р. Г., който отдалече наблюдавал побоя над А., отишъл до лежащото му тяло и го обърнал по гръб. Виждайки тежкото му състояние Г. започнал да вика за помощ, на който призив се отзовал свид. В. Д. , който по телефона се обадил на ЦСМП-гр. С.. Пристигналият на място медицински екип констатирал настъпилата вече смърт на А. А.. При извършения впоследствие оглед и аутопсия на трупа на пострадалия е било установено наличие на: - закрита черепно-мозъчна травма - охлузване в лявата челно-слепоочна област на главата с изразен оток и подлежащо кръвонасядане и отлепяне на слепоочния мускул, охлузване над дясната вежда с подлежащо кръвонасядане, кръвонасядане на горния клепач на лявото око и лявата скула, охлузвания в дясната предушна област, по гърба на носа, ноздрите и горната устна и брадата, кръвонасядане на дясната буза, масивен мозъчен оток с приплескване на мозъчните гънки и кръвоизливи в меката мозъчна обвивка, в мозъчния паренхим и в ствола на мозъка, малкомозъчно вклиняване, кръвоизлив в капсулата на хипофизата; - кръвонасядания на нивото над двете лопатки и на шията в основата към гръдния кош с дълбоки кръвонасядания на мускулатурата над и върху двете лопатки и в мускулатурата на гръбнака на нивото на първите три прешлена отзад; - охлузване и кръвонасядане под дясната ребрена дъга, охлузвания на дясната предмишница, на 3-ти пръст на дясната ръка, на левия лакът и на двете колена; По експертен път е дадено заключение, че причината за смъртта на А. А. е мозъчният оток с малкомозъчното вклиняване с притискане на стволовите структури на мозъка, където са локализирани жизненоважните центрове на дишането и на сърдечно-съдовата дейност, настъпил вследствие на нанесената закрита черепно-мозъчна травма с кръвоизливи в меката мозъчна обвивка и мозъчните структури. Така възприетата от съдилищата фактическа обстановка е основана на цялостния анализ на събраните и проверени по делото писмени и гласни доказателства, от експертните заключения, протоколите за оглед и тези за претърсване и изземване, както и частично от обясненията на подсъдимите. С оглед установените фактически положения и рамките на новопредявеното обвинение за първоинстанционния съд не е съществувала друга възможност за решаване на делото, освен с признаването на вината на всеки от тримата подсъдими за осъществено от тях в съучастие като съизвършители и с К. И. престъпление по чл. 124, ал. 1 от НК. Неоспорим и обективен факт по делото е настъпилата смърт на А. А., получените при нанесения му побой телесни увреждания, както и последиците от тях, които са довели до фаталния за живота му резултат, като е установен и механизма на получаването им - чрез нанасяне на удари с или върху твърди тъпи предмети. Верни са принципните изводи на въззивната инстанция, че обстоятелството кой от извършителите на деянието е нанесъл фаталното за живота на пострадалия нараняване, е без определящо значение за виновността им и за квалификацията на поведението им, защото крайният престъпен резултат е причинен с общите им усилия. Трайно установена е практиката на съдилищата, че при съучастническата дейност, не е нужно степента на оказано от всеки от съучастниците въздействие върху обекта на посегателство да бъде еднаква, за да бъде отговорен всеки от тях за настъпването на вредоносния резултат. Достатъчно е всеки един от тях да е съзнавал собствените си противоправни действия и тези на останалите съучастници насочени към постигане на желаната противоправна цел. Тук обаче, следва да се отбележи, че непредпазливото престъпление по чл. 124 от НК не може да бъде извършено в съучастие /по аргумент от разпоредбата на чл. 20 ал.1 от НК, която изрично предвижда, че съучастието е възможно само при умишлени престъпления/. При разглеждане на делото и постановяване на решението въззивният съд не е допуснал съществени процесуални нарушения, представляващи основание за отмяна на обжалвания съдебен акт по смисъла на чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК. Неверни са твърденията, че въззивният съд не е изпълнил задълженията си по чл. 339, ал. 2 от НПК. Видно от мотивите на решението той е изпълнил надлежно правомощията си като контролно-ревизионна инстанция, като е отговорил на всички, съдържащи се във въззивните жалби на подсъдимите, оплаквания срещу присъдата. Поставеният от защитата на подсъдимия Ц. въпрос за наличието на ексцес е получил надлежен отговор от въззивната инстанция, с който не го е възприела за основателен и тези съображения се споделят с оглед установеното, че всеки от дейците е имал достатъчна възможност да възприема действията на останалите в процеса на побоя при нанасянето им на удари с крака в главата на пострадалия като се е съгласил с тях и сам е нанасял на пострадалия удари. Верни са съображенията на въззивния съд и основателна е критиката му към първоинстанционния в сферата на виждането за смесена форми на вина при престъплението по чл. 124 от НК и невъзможността за квалификация, обосноваваща съучастническа дейност по смисъла на чл. 20 от НК при него. Правилни са и съжденията, че при това престъпление е допустимо само съпричиняване, но за да съществува то, отговорността на всеки от съпричинителите не би трябвало да има връзка с поведението на останалите, тъй като се касае за непредпазливо причиняване на по-тежкия престъпен резултат – смъртта. Вярна е и констатацията, че последната хипотеза в случая, не е налице, при установеното едновременно и продължително нанасяне на многобройни и силни удари от четири лица в различни, при това жизненоважни зони от организма на пострадалия, при което всеки един от четиримата е възприемал действията на останалите, осъзнавал е естеството на собствените си действия, естеството на действията на останалите свои съучастници и риска, който те в съчетание са създавали пред здравето и живота на пострадалия, но тази констатация, макар и правилна в теоритичен и практически аспект, е неотносима към фактите по делото, с оглед изменението на обвинението, в чиито рамки съдът дължи произнасяне. От друга страна, неоснователен е доводът на защитата, че с оглед изменението на обвинението и невъзможността деянието да се квалифицира като извършено в съучастие и да се установи кой от извършителите е нанесъл удара причинил крайния съставомерен резултат по чл. 124 от НК, единственият изход в случая е, оправдаване на подсъдимите. Това виждане противоречи на разпоредбата на чл. 304 от НПК, съгласно която: “ Съдът признава подсъдимия за невинен, когато не се установи, че деянието е извършено, че е извършено от подсъдимия или че е извършено от него виновно, както и когато деянието не съставлява престъпление“. Сочената норма допуска подсъдимия да бъде признат за невинен само, когато се установи, че деянието не е извършено и то не само c оглед дадената в обвинителния акт квалификация, но и въобще липсва извършено такова. Ето защо, оплакванията на защитата на подсъдимите за нарушение на закона, е неоснователно. При индивидуализацията на наказанията въззивният съд е отчел като смекчаващи отговорността обстоятелства чистото съдебно минало на тримата подсъдими, липсата на инициирани други производства срещу тях и налагани мерки по ЗБППМН по отношение на Ц., а като отегчаващи за всички подсъдими- фактът на показното извършване на престъплението, както и множеството и тежестта на причинените на пострадалия А. телесни травми, извън причинилата смъртта му, както и наличните данни от ИДПС за нееднократни нарушения на обществения ред и предходни противообществени прояви от страна на всеки от подсъдимите С. и А.. Оценявайки обстоятелствата по чл. 54 от НК за определяне на наказанията, съдът е приел наличието на баланс на смекчаващите и отегчаващите обстоятелства, поради което е преценил, че размерът на наказанията, следва да бъде около средния предвиден за престъпленията /за подс. Ц. и след редукцията по чл. 63, ал. 1, т. 3 от НК/, като постановил ефективното им изтърпяване в условията на затвор при първоначален общ режим с оглед разпоредбите на чл. 59, ал. 1 и чл. 61, т. 3 ЗИНЗС. За престъплението по чл. 124, ал. 1 от НК е предвидено наказание от две до осем години лишаване от свобода. Разпоредбата на чл. 63, ал. 1, т. 3 от НК предвижда наказание до три години лишаване от свобода за непълнолетни извършили престъпление, наказуемо в общата част на НК с повече от пет години лишаване от свобода. При отчетените за всички подсъдими обстоятелства по чл. 54 от НК за определяне на наказанията им, въззивният състав очевидно е допуснал нарушение при индивидуализацията по отношение непълнолетния С. Н. Ц., което настоящата инстанция може да отстрани като го приведе в съответствие с изводите на съда за наличието на баланс между отегчаващите и смекчаващите отговорността обстоятелства. Изложеното налага обжалваният съдебен акт да бъде изменен и наказанието на подсъдимия Ц., определено в размер на три години лишаване от свобода, да бъде намалено на една година и шест месеца лишаване от свобода. Касационната инстанция не може да се съгласи със становището на защитата, че по определения начин на изпълнение, наказанието на подс. Ц. е явно несправедливо. Приложението на чл. 66, ал.1 от НК е винаги конкретен въпрос, което предполага преценка на редица фактори, в това число и на въпроса дали деецът може да се поправи, без да попада в местата за лишаване от свобода. Вярно е, че до този момент Ц. не е осъждан и не е регистриран за извършени противообществени прояви като непълнолетен, но с оглед активното му участие в деянието, както и движението му в среда, в която търси изява, споделяйки нетърпимост към други етнически групи сочи, че положителни промени в съзнанието и превъзпитаването му към спазване на законовите порядки изисква отделяне от нея при ефективно изтърпяване на наказанието. При тези съображения ВКС намира, че в конкретния случай приложението на института на условното осъждане не би осигурил възможност за поправянето на подсъдимия със своя възпитателен и възпиращ ефект и не би оказал предупредително въздействие върху другите членове на обществото, т.е. не би постигнал и генералната превенция по смисъла на чл. 36 от НК. По отношение на другите двама подсъдими-Г. С. и С. А.- водещи фигури в деянието, липсват нови смекчаващи обстоятелства или неотчетени от съдилищата такива, а наличните отегчаващи обстоятелства определят склонността им към агресивно поведение и незачитане на установения в страната правов ред и сочат, че целите на чл. 36 от НК не биха могли да се постигнат с по-леко дозирано по размер наказание, поради което жалбите им в тази насока, също са неоснователни. Предвид на горните съображения и на основание чл. 354, ал.2, т.1, във вр. ал. 1, т. 3 от НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, Р Е Ш И : ИЗМЕНЯ въззивно решение № 358 от 22.01.2013год. по внохд № 691/2012год. на Софийския апелативен съд като намалява наложеното на подсъдимия С. Н. Ц. наказание от три години лишаване от свобода на една година и шест месеца лишаване от свобода. ОСТАВЯ В СИЛА обжалваното решение в останалата част. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: