Ключови фрази


- 15 -
ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 634

гр. София, 04.08.2022 година.


Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, в закрито заседание на 16.03.2022 (шестнадесети март две хиляди и двадесет и втора) година в състав:

Председател: Зоя Атанасова

Членове: Владимир Йорданов

Димитър Димитров


като разгледа докладваното от съдията Димитър Димитров, гражданско дело № 4210 по описа за 2021 година, за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК и е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 13 482/30.07.2021 година, подадена от Прокуратурата на Република България и втора такава с вх. № 14 012/09.08.2021 година, подадена от Х. И. Д., двете против решение № 731/28.06.2021 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, 8-ми състав, постановено по гр. д. № 3795/2020 година.
С обжалваното решение съставът на Софийския апелативен съд е изменил частично първоинстанционното решение № 4578/28.07.2020 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, трети състав, постановено по гр. д. № 576/2019 година при което като краен резултат Прокуратурата на Република България, на основание чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ, е осъдена да заплати на Х. И. Д. сумата от 15 000.00 лева, представляващи обезщетение за неимуществени вреди, причинени от нарушаване на правото му за разглеждане и приключване в разумен срок на следствено дело № 1/1997 година, впоследствие преобразувано в ДП № ІІ-048/1999 година по описа на Военно-окръжна прокуратура София, заедно със законната лихва върху сумата, считано от датата на предявяване на иска 15.01.2019 година до окончателното заплащане, като за разликата над уважения размер от 15 000.00 лева до пълния претендиран такъв от 100 000.00 лева искът е отхвърлен като неоснователен.
В касационната жалба на Прокуратурата на Република България е посочено, че въззивното решение на Софийския апелативен съд, в осъдителната му част, е постановено при нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила, което е довело и до неговата необоснованост Излагат се доводи за това, че въззивният съд не е съобразил в достатъчна степен всички установени по делото факти от значение за спорното правоотношение. Сочи се, че не са обсъдени всички доводи на Прокуратурата и всички факти от значение за определяне на размера на обезщетението, а последното не било съобразено с изискванията на чл. 52 от ЗЗД. Извън вниманието на въззивния съд бил останал икономическия стандарт в страната. Въззивният съд не е съобразил всички обстоятелства и не е изложил мотиви, в каква степен и с каква продължителност са засегнати правата на Д.. Били направени погрешни изводи за обема, интензитета и паричния еквивалент на търпените от Д. неимуществени вреди. Излагат се твърдения, че присъденото обезщетение за тези вреди е прекомерно завишено и не съответства на реално претърпените вреди, поради което е нарушен принципа на справедливост по чл. 52 от ЗЗД. Поискано е обжалваното решение да бъде отменено в осъдителната му част и да се постанови ново такова, с което размерът на присъденото на Х. И. Д. обезщетение за неимуществени вреди по чл. 2б от ЗОДОВ да бъде намален в съответствие с действително претърпените неимуществени вреди и принципа на справедливост по чл. 52 ат ЗЗД. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Прокуратурата на Република България е посочила, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.
Ответникът по тази касационната жалба Х. И. Д. е подал отговор на същата с вх. № 15 997/16.09.2021 година, с който е изразил становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение № 731/28.06.2021 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, 8-ми състав, постановено по гр. д. № 3795/2020 година в оспорваната от Прокуратурата на Република България част и такова не трябва да се допуска, а ако се допусне жалбата се оспорва като неоснователна и се иска оставянето и без уважение, като въззивното решение бъде потвърдено в оспорваната с нея част.
В подадената от Х. И. Д. касационна жалба въззивното решение се обжалва в частта му, с която искът за обезщетение за претърпените неимуществени вреди е отхвърлен за разликата над уважения до пълния претендиран размер от 100 000.00 лева. Твърди се, че в тази част решението на Софийския апелативен е постановено при нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано, като е поискано същото да бъде отменено и да се постанови друго, с което искът да бъде уважен до пълния претендиран размер. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, Х. И. Д. твърди, че са налице предвидените в разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК предпоставки за допускане на обжалваното решение до касационен контрол.
Ответникът по тази касационна жалба Прокуратурата на Република България не е подала отговор на същата, както и не е изразила становище по допустимостта и основателността й.
Прокуратурата на Република България е била уведомена за обжалваното решение на 05.07.2021 година, а подадената от нея касационна жалба е с вх. № 13 482/30.07.2021 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.
Х. И. Д. е бил уведомен за обжалваното решение на 08.07.2021 година, а подадената от него касационна жалба е с вх. № 14 012/09.08.2021 година, като 08.08.2021 година е неприсъствен ден. Поради това и с оглед разпоредбата на чл. 60, ал. 6 от ГПК е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, като е частично допустима.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателите в подаденото от тях изложения на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:
Съставът на Софийския апелативен съд е приел, че е сезиран с осъдителен иск с правно основание чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ, във връзка с чл. 6 § 1 от ЕКЗПЧОС. Според чл. 2б, ал. 1 и ал. 2 ЗОДОВ (ДВ, бр. 98/2012 година) Държавата отговаряла, чрез съответния орган за вредите, причинени на граждани в резултат на нарушаване правото им на разглеждане и разрешаване на делата в разумен срок съгласно чл. 6, § 1 от Конвенцията. В случая Х. И. Д., излагал твърдения, че бил пострадал от престъпления, изразяващи се в незаконно задържане, въдворяване в концлагер на остров Белене и принудително изселване, извършени по време на т. нар. „въз родителен процес“, за който било образувано следствено дело № 1/1991 година, преобразувано в ДП № II 048/1999 година по описа на Военно-окръжна прокуратура София, което и към момента било висящо на досъдебна фаза и нямало възможност да се конституира като частен обвинител и граждански ищец, което било допустимо в съдебната фаза. Поддържал, че в резултат на продължилото повече от двадесет и седем години наказателно производство бил претърпял вреди, изразяващи се в разочарование от това, че дълги години нямало изгледи за приключване на делото; страх, че обвиняеми те щели останат ненаказани; излъгани очаквания за възмездие за погазените му права и достойнство; загуба на доверие в институциите и усещане за липса на справедливост; безпомощност, раздразнителност, затваряне в себе си, постоянно емоционално напрежение, стрес, депресия, безсъние.
Въззивният съд е посочил, че разпоредбата на чл. 2б от ЗОДОВ представлявала специална вътрешноправна защита на признатото от чл. 6, § 1 от ЕКЗПЧОС право като ангажирала отговорността на държавата да обезщети вредите, настъпили вследствие на нарушено право на неин гражданин за разглеждане и решаване на дело в разумен срок. Материално-правно легитимирано да предяви иска било лицето, което имало статут на жертва по смисъла на чл. 6 ЕКЗПЧОС-носител на права, признати от националното право, които били засегнати от неоправданото забавяне и изходът на производството имал решаващо значение за тези права. В случая, част от вредните обществено опасни последици на престъплението, по което било повдигнато обвинение в процесното ДП № II-48/1999 г. по описа на Военно-окръжна прокуратура София (първоначално образувано като следствено дело № 1/1991 година) по чл. 387, ал. 2, във връзка с ал. 1 от НК, били именно засягането на основни права на етническа принадлежност, право на име, на свободно придвижване, право на труд и други, като в случая липсвал спор, че Д. бил сред тези лица, които били засегнати от действията на обвиняемите при превишаването на власт. Именно обстоятелството, че била засегната неимуществената сфера на Д., чрез описаните действия, му придавала качеството на пострадал от престъплението и обосновавало правото му да се ползва от търсената с предявения иск закрила (статут на жертва по смисъла на чл. 6, § 1 от ЕКЗПЧОС), обусловена от интереса образуваното досъдебно производство да се разгледа и реши в разумен срок. Качеството жертва/пострадал от престъплението, Д. бил придобил от момента на образуване на досъдебното производство, който бил и началният момент за определяне продължителността, съответно разумността на срока на разследване. Нормата на чл. 2б, ал. 2 ЗОДОВ (ДВ, бр. 98/2012 година) давала ясно указание по въпроса за фактическото основание на иска и предвидените критерии, които съдът бил длъжен да вземе предвид. Тези критерии били дефинирани в закона по начин, вече установен в практиката на ЕСПЧ, като били: общата продължителност и предмета на производството, неговата фактическа и правна сложност, поведението на страните и техните процесуални представители, поведението на останалите участници в процеса и на компетентните органи, както и други факти, които имали значение за правилната преценка за разумност на периода. Влизането в сила на чл. 2б от ЗОДОВ на 15.12.2012 година не определяло допустимостта на иска, тъй като към момента на завеждането му законът действал. В този смисъл възражението на Прокуратурата на Република България за недопустимост на иска било неоснователно.
Освен това, за периода на търпените неимуществени вреди преди 15.12.2012 година., Д. можел да се позове директно на чл. 6, § 1 от ЕКЗПЧОС. Процесното следствено дело било образувано на 30.01.1991 година и към момента-повече от тридесет години било на фазата на досъдебното производство. Действително фактите, обосноваващи обвиненията (видно от представените копия от обвинителни актове), били много бройни-посочени били множество деяния, представляващи репресивни мерки спрямо огромен брой лица по време на т. нар. „възродителен процес“, повдигнатите обвинения били първоначално срещу три лица и били за извършването на отделни деяния, което предполагало и извършване на множество процесуално-следствени действия, включително и такива в чужбина. Въпреки това, въззивният съдебен състав намирал, че тази фактическа сложност на следственото дело, не можела да оправдае продължилото повече от тридесет години досъдебно производство за установяване на фактите, поради което смятал, че било налице нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок, съгласно чл. 6, § 1 от ЕКЗПЧОС, което било в резултат на действията на органите на досъдебното производство. Не се установявали причини от обективно естество, които да налагали изключително дългата продължителност на делото. Неоснователно било възражението на Прокуратурата на Република България, че от общата продължителност на наказателното производство следвало да бъде приспаднат периодът, през който делото било в съдебна фаза. Разглеждането и решаването на наказателното дело в разумен срок било основен принцип в наказателното производство, като безспорно задължението било на съда, но възможността да бъде изпълнено следва пряко от изпълнението на задължението на прокурора и разследващите органи да осигурят провеждането на досъдебното производство в предвидените в НПК срокове. Всички факти относно движението на процесното следствено дело и на действията на Прокуратурата на Република България, които били безспорни в настоящото производство, водели до категоричния извод, че последната не била изпълнила своевременно задължението си за пълно и всестранно разследване, че не била създала организация за приключване на разследването в разумни срокове, не била извършила своевременно необходимата оперативно-издирвателна работа по установяване на лицата, пострадали от престъпленията, които били и очевидци на инкриминираните деяния, както и не била предприела в предвидените в НПК срокове дължимата преценка за относимостта и необходимостта от събиране на всички тези гласни доказателствени средства за разкриване на обективната истина и целите на разследването. Наказателно дело с обща продължителност над тридесет години, каквато и да била фактическата и правната му сложност, каквито и обяснения да имало за забавянето му, не можело да е било „проведено с дължимата грижа“. Тази продължителност надхвърляща няколко пъти срока на абсолютната давност, не можела да бъде оправдана с характера и сложността на знаково за държавата дело, като причина за преви шаване на разумния срок. Двукратното прекратяване на образуваните по внесените обвинителни актове съдебни наказателни производства било поради едни и същи, допуснати от страна на Прокуратурата на Република България, нарушения-неясно изложение на обстоятелствата или липса на такова относно състава на престъплението по чл. 387 от НК, противоречия в обвинителния акт, непосочване на пострадалите от престъплението лица, съответно неразясняване на процесуалните им права. Затова причина за това забавяне на производството било неизпълнение на задължението на съответния наблюдаващ прокурор да изготви обвинителен акт, съдържащ всички факти от обективната и от субективна страна на престъплението, така че да бил годен за предаване на обвиняемото лице на съд.
Поради това съставът на Софийския апелативен съд намира, че в случая досъдебното производство било надхвърлило многократно разумния срок, а Прокуратурата на Република България не била направила необходимото, за да обезпечи своевременното извършване на необходимите процесуално-следствени действия. Именно по този начин, от неизпълнение на задълженията на Прокуратурата на Република България, било нарушено правото на Д., като пострадал от престъпление, за разглеждане и решаване на процесното следствено дело в разумен срок. По този начин той бил лишен от възможността да се ползва от представените му от закона права на пострадал, като основен елемент на това право било поддържането на обвинението, наред с Държавата, с цел получаване на справедливост, в случай на наказване на виновните. За пълнота, следвало да се посочи, че според практиката на ЕСПЧ спазването на гаранцията за разглеждане на делата в разумен срок била с цел съхраняване на доверието на обществеността в правораздавателната система и възмездяване чувството за справедливост на страните в процеса, както лицата по отношение на които било инициирано наказателно преследване, така и по отношение на пострадалите. Съществен критерий за определяне разумната продължителност на делото бил и „значението на делото за лицето“, което според практиката на ЕСПЧ не се преценявал единствено, с оглед крайния резултат от производството, а често бил свързан с предмета на делото. В хипотезата на неразумно продължило наказателно производство отговорността на Държавата произтичала от това, че производството било инициирано от държавното обвинение, което разполагало с достатъчен ресурс (процесуални средства, и компетентни лица) да организира провеждането на наказателното преследване в разумен срок. Правото да се получи справедливост, възмездие и спокойствие, че виновните ще бъдат наказани било толкова по-интензивно засегнато, колкото по-значими били накърнените от престъплението права или критерият значение на делото за пострадалия, залогът за него бил е ключов за спора. Интересът на пострадалия, залогът за него, обикновено бил свързан с предмета на делото. В случая Д. бил жертва на т. нар. „възродителен процес“, представляващ опит на управляващите Република България в периода от 1984 година до 1989 година да наложат насилствена асимилация на мюсюлманското население в страната, чрез системни репресии срещу тези социални групи и етноси (политическите причини за този процес не можели да бъдат обсъждани в съдебното решение). Нямало спор, че такива мерки били предприети и спрямо Д., в резултат на което са били засегнати основни негови човешки права. Деянията, довели да накърняване на тези основни права, били извършени от конкретни физически лица, висши държавни служители, които са ги били извършили именно в това си качество и използвайки целия държавен ресурс, като предприетата по отношение на Д. репресия била единствено заради етническия му произход и била с цел насилствена промяна на етнокултурната му идентичност, от една страна, така и с цел подчиняването на останалите лица в общността.
Безспорно образуваното наказателно производство по сл. дело № 1/1991 година за пострадалия от репресиите Д., било надежда за въздаване на справедливост, за налагане на заслужено наказание на виновните, за постигане на удовлетворение и репариране, макар и частично на преживените от него унижения и страдания. Тази надежда продължавала повече от тридесет години и очевидно отдавна била загубена, ведно с вярата за възмездие, чрез върховенството на закона, каквото и до момента Д. не бил получил. В случая по делото били ангажирани гласни доказателства, от които се установявали конкретни негативни психо-емоционално преживявания на Д., именно вследствие на неразумната продължителност на процесното следствено дело. От една страна той бил пострадал от деяния с висока обществена опасност, при което били накърнени негови основни права и свободи и преживяванията му през периода от 1984 година до 1989 година, свързани с преименуване, задържане, принудително заселване, напускане на страната, били преживявания с висок стресогенен потенциал. От гласните доказателства се установявало категорично настъпването на неимуществени вреди, изразяващи се в разочарование на Д., чувство на излъганост в очакванията си да получи морално възмездяване на преживените репресии спрямо него, той бил отчаян и изнервен от протакането на делото, изгубил надеждата, че до като е жив ще получи удовлетворение, въпреки проявения интерес от развитие на делото и подаването на молби за ускоряването на движението му. От заключението на съдебно-психичната експертиза се установявало наличие на посттравматично стресово разстройство, свързано с преживяното от Д. по време на т. нар. „възродителен процес“, като прекалено голямата продължителност на досъдебното производство по този процес му пречела да преработи травматичните следи от случилото се като непрекъснато актуализирал преживяването си като жертва и усещането за безсилие от безнаказаността на преките извършители и без изгледи за справедлив процес.
Съставът на Софийския апелативен съд е посочил, че при определяне на обезщетението за неимуществени вреди, причинени от нарушаване на правото на разглеждане и решаване на процесното следствено дело в разумен срок, вземал предвид вида на конкретното ДП, качеството на Д. по него-пострадал от престъпление, поведението на компетентните органи във фазата на досъдебното производство, нарушеното чувство на справедливост, загубата на вяра в институциите, напредналата възраст на ищеца-към 1991 година бил на 44 години, а към днешна дата вече бил на 74 години, което засилвало чувството му на безсилие и липса на вяра, че ще дочака справедливото разглеждане на делото и поемането на отговорност на виновните лица. Поради това, въззивният съд намирал, че справедливият размер на обезщетение бил 15 000.00 лева, в който размер следвало да бъде уважена исковата претенция и отхвърлена за разликата до уважения от състава на Софийски градски съд размер от 70 000.00 лева. За да намали значително присъденото от първоинстанционния съд обезщетение, въззивният съдебен състав съобразявал обстоятелството, че в случая наказателната принуда не била пряко насочена против личността на Д., тъй като същият имал качеството на едно от многото пострадали лица, т. е. продължителността и изхода на следственото дело касаела само моралната удовлетвореност да бъде потърсена отговорност от виновните лица. Иначе, българското общество и държава многократно по различни поводи били осъждали начина, по който се осъществил т. нар. „Възродителен процес“ и предприетата срещу съгражданите си репресия. В потвърждение на проявената от обществото съпричастност и реакция за случилото се били фактите за получена от Д. официално реабилитация от Комисия на НС, както и за декларацията на 41-то Народно събрание от 11.01.2012 година, с която категорично се осъждала асимилационната политика на тоталитарния комунистически режим спрямо мюсюлманското малцинство в Република България, включително и т. нар. „Възродителен процес“. Това били актове на морална подкрепа и някаква форма на покаяние, които трябвало да се отчетат и да имат значение за пострадалите в контекста на обсъжданата морална удовлетвореност. В обема на болките и страданията следвало да се включат само доказаните такива по повод неразумно дълго продължилия период на досъдебното производство, свързан с очакване и надежда виновните да получат заслуженото. Установените болки и страдания, причинени от упражнената спрямо Д. репресия, които безспорно били с много висок интензитет, не били предмет на настоящото обезщетение. Именно поради високия интензитет на тези болки и страдания, въззивният съд присъждал по-висок размер от обичайните в съдебната практика при забавено правораздаване и търсене на обезщетение по чл. 2б от ЗОДОВ, който не надхвърлял 10 000.00 лева, така например сума от 10 000.00 лева била присъдена за продължило деветнадесет години наказателно производство за разкриване виновните за смъртта на единствения син на ищеца в производството, конституиран като пострадал. Затова, и при толкова съществено значение за пострадалия на изхода на наказателното производство, каквото било разкриването на виновниците за смъртта на единствения му син, практиката на върховната инстанция била в посочения размер.
Освен това, по време на репресиите Д. бил част от голяма група с идентична съдба, като повечето от потърпевшите имали качеството на пострадали в същото наказателно производство. Като такива заедно били пускали жалби и молби по делото, организирали се били в сдружение т. е. изживяванията били споделени, което обичайно помагало в процеса на преработване на душевните болки и разстройства. Отделен бил въпросът, дали в случай на приключване на делото с акт на съда по същество, резултатът изцяло щял да удовлетвори очакванията на Д., което да тушира безпокойството и депресивните му състояния. Недопустимо било с определянето на необичайно високо за съдебната ни практика обезщетение по чл. 2б от ЗОДОВ, каквото било присъденото от състава на първоинстанционния съд, да се компенсира ниския размер на нормативно определените размери на обезщетенията по ЗПГРРЛ от 1991 година, по който Д. безспорно бил право имащ по повод незаконното му задържане в поделения на МВР и други места-по чл. 1, т. 2; за въдворяване в лагер и други подобни места-по чл. 1, т. 3; за интерниране, изселване и заселване по административен ред-по чл. 1, т. 4 и за насилствената смяна на имената му-по чл. 1, т. 4 от същия закон. По така тези съображения и като съобразявал социално-икономическите условия на живот в страната за целия процесен период, въззивният съд намирал, че сумата от 15 000.00 лева в случая била справедливото по смисъла на чл. 52 от ЗЗД обезщетение.
С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Прокуратурата на Република България иска допускането на решението на Софийския апелативен съд по правния въпрос за задължението на съда да определи размера на обезщетението за неимуществени вреди, след като извърши преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства от значение за точното прилагане на принципа на справедливостта, който въпрос е бил разрешен в противоречие с т. ІІ от ППВС № 4/23.12.1968 година. Освен това се твърди, че въззивният съд е разрешил и правния въпрос за наличието на причинна връзка между незаконното обвинение и твърдените вреди в противоречие със задължителните указания по т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 година, постановено по тълк. д. №3/2004 година на ОСГК на ВКС. На последно място се сочи, че с обжалваното решение въпросът за задължението на въззивния съд да изложи собствени мотиви въз основа на установените по делото факти и обстоятелства, като при това обсъди всички твърдения и възражения на страните и отговори на тях е разрешен в противоречие с установеното в т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 година, постановено по тълк. д. № 1/2001 година на ОСГК на ВКС задължение за това. Във връзка с последното твърдение се сочи, че въззивният съд не е изложил мотиви за съществуването на причинно-следствена между продължителността на наказателното производство и причинените вреди. Освен това е поискано допускането на касационно обжалване на решението на Софийския апелативен съд и по материалноправния въпрос за определянето на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице и за това как се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 от ЗЗД при хипотезата на чл. 2б от ЗОДОВ, във връзка с чл. 6 § 1 от ЕКЗПЧОС. Твърди се, че този въпрос е разрешен в противоречие с решение № 161/15.03.2021 година, постановено по гр. д. № 105/2020 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о., решение № 222/15.03.2021 година, постановено по гр. д. № 120/2020 година и решение № 69/29.04.2021 година, постановено по гр. д. № 3169/2019 година, двете по описа на ВКС, ГК, ІV г. о.
От своя страна с изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Х. И. Д. е поискал допускането на обжалваното решение на Софийския апелативен до касационен контрол по отношение на правните въпроси за това допустимо ли е с оглед на принципите на равнопоставеност, състезателност и диспозитивност, съдът да се произнесе по ненаведени от ответника в съдебния процес факти и възражения и може ли въззивният съд служебно да се произнася по правилността на решението, в частност за справедливостта на размера на обезщетението за неимуществени вреди, присъдено от първоинстанционния съд, щом във въззивната жалба бланкетно се твърди, че то е несправедливо високо, но не се сочат конкретни съображения и обстоятелства, които да обуславят това твърдение във въззивната жалба, а с отговора на исковата молба също липсват такива; за това може ли въззивният съд служебно да изведе и изтъкне фактически обстоятелства, съображения и доводи за справедливост, за да и въз основа на които значително да намали размера на присъденото от първоинстанционният съд обезщетение за неимуществени вреди, щом в ответниковата въззивна жалба бланкетно се твърди, че то е несправедливо високо, но не се сочат конкретни фактически съображения, обстоятелства и доводи, които да обосновават това оплакване във въззивната жалба, а в отговора на исковата молба също липсват конкретни такива във връзка с прилагането на принципа на справедливостта; за това длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доводи във въззивната жалба и доказателствата по делото; за това към кои правила следва да приложи съдът, за да определи справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди по иск с правно основание чл. 2б от ЗОДОВ, причинени с нарушаване на правото по чл. 6 § 1 от ЕКЗПЧОС, дали националните такива или стандартите, установени в практиката на ЕСПЧ по прилагането на чл. 6 § 1 от ЕКЗПЧОС в аспекта на правото на решаване и приключване на делото в разумен срок и за това кои критерии, конкретни факти и обстоятелства следва да вземе предвид и отчете съдът при определяне на справедливия размер на обезщетението по иск по чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ за неимуществени вреди от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок съгласно чл. 6 § 1 от ЕКЗПЧОС и какво е значението им за размера на обезщетението и спадат ли към тези критерии стандартите, заложени в практиката на ЕСПЧ по въпроса за определяне на неимуществените вреди от нарушаване на това право. По отношение на първите три от поставените в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК въпроси Х. И. Д. твърди наличието на предпоставките за допускане на касационното обжалване на решението на Софийския апелативен съд по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като се позовава на посочени в изложението решения на ВКС, с което според него въззивното решение е в противоречие по тези въпроси. По отношение на четвъртия и петия от въпросите се обосновава приложното поле на предпоставката за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.
Във връзка с поставените от Прокуратурата на Република България в изложението й по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК въпроси трябва да се има предвид, че въпросите за задължението на съда да определи размера на обезщетението за неимуществени вреди, след като извърши преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства от значение за точното прилагане на принципа на справедливостта и за това да изложи собствени мотиви въз основа на установените по делото факти и обстоятелства са включени в предмета на делото, били са разглеждани от въззивния съд и са обусловили решението му. Отразеното в т. ІІ от мотивите на ППВС № 4/23.12.1968 година становище на Пленума на ВС е намерило израз в т. 11 от диспозитива на същото ППВС. Съгласно даденото в т. 11 от ППВС № 4/23.12.1968 година указание при определяне размера на неимуществените вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди като в мотивите към решенията си съдилищата трябва да посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди. Това указание е доразвито с т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 година, постановено по тълк. д. № 3/2004 година на ОСГК на ВКС, където е посочено, че обезщетение за неимуществени вреди се дължи и в случаите на частично оправдаване на лицето като същото се определя глобално по справедливост като се вземат предвид броя на деянията, за които е постановена оправдателна присъда и тежестта на тези, за които деецът е осъден, съпоставени с тези, за които е оправдан и като се вземат предвид особеностите на всеки конкретен случай. След съпоставката между посочената задължителна практика на Върховния касационен съд по посочените въпроси и възприетото от състава на Софийския апелативен съд разрешение на същите сегашния състав на ІV г. о. на ВКС намира, че при постановяване на решението си съставът на Софийския апелативен съд не се е отклонил от така установената практика. В случая са обсъдени и преценени всички, сочени от страните и реално установени по делото, обстоятелства имащи значение за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди като същите са посочени в мотивите на съдебния акт и е отразено значението им за определения размер на обезщетението.
Обжалваното решение е съобразено и със задължителните указания по т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 година, постановено по тълк. д. №3/2004 година на ОСГК на ВКС за това, че обезщетение за вреди по ЗОДОВ се присъжда при наличието на причинно-следствена връзка с увреждащото действие, в какъвто смисъл са и самите законови разпоредби. Преценявайки събраните по делото доказателства съставът на Софийския апелативен съд е достигнал до извода, кои от претендираните от Х. И. Д. вреди са в причинно-следствена връзка с продължителността на наказателното производство и кои не, като в мотивите към решението си е обосновал съществуването на тази връзка именно в оглед на тези доказателства. Затова не може да се допусне касационно обжалване на въззивното решение и по този въпрос. Не трябва да се допуска касационно обжалване на решението и по свързания с т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 година, постановено по тълк. д. № 1/2001 година на ОСГК на ВКС правен въпрос, тъй като въззивният съд е изложил мотиви, които се основават на собствената му преценка на фактите и доказателствата, а също така и по отношение на съществуването на причинна връзка между продължителността на наказателното производство и претърпените от Д. вреди, поради което не е налице твърдяното от Прокуратурата на Република България противоречие. При това въззивният съд се е съобразил с установената практика задължаваща го при постановяването на решението си да обсъди всички доводи и възражения на страните и да отговори на тях. Затова не са налице предвидените в разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решението на Софийския апелативен съд., по тези въпроси.
По отношение на въпросите свързан с определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди и за това как се прилага общественият критерий за справедливост по чл. 52 от ЗЗД следва да се има предвид, че както ППВС № 4/23.12.1968 година, така и ТР № 3/22.04.2005 година, постановено по тълк. д. № 3/2004 година на ОСГК на ВКС дават общи указания за начина, по който следва да процедира съда при определяне на размера на обезщетението и какви факти и доказателства трябва да бъдат взети предвид за това. Размерът на обезщетението обаче се определя конкретно за всеки отделен случай, като се вземат предвид специфичните за случая обстоятелства и установената по делото фактическа обстановка. Това води до възможността сходно за два случая на непозволено увреждане обстоятелство да има една тежест при определяне на размера на обезщетението по първото производство и друга тежест по второто производство. Обстоятелството, че размерът на обезщетението се определя конкретно за всеки отделен случай не дава възможност да бъде извлечено общо правило за определяне на конкретен размер на обезщетението при сходства между част от фактите и обстоятелствата по посочените от страните случаи, което да послужи за преценка на размера на обезщетението за неимуществени вреди при сходни случаи. Затова и твърдяното противоречие на въззивното решение с установената съдебна практика, не може да се извлича от определения с различните решения размер на обезщетението за неимуществени вреди.
С оглед на горното не са налице предпоставките за допускането на касационно обжалване на решение № 731/28.06.2021 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, 8-ми състав, постановено по гр. д. № 3795/2020 година по подадената против него от Прокуратурата на Република България касационна жалба с вх. № 13 482/30.07.2021 година, поради което такова не трябва да се допуска по нея.
Налице са обаче предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК за допускане на касационно обжалване на решение № 731/28.06.2021 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, 8-ми състав, постановено по гр. д. № 3795/2020 година по поставения от Х. И. Д. в изложението му по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК четвърти въпрос и такова трябва да бъде допуснато, като при това положение разглеждането на останалите въпроси в изложението на Д. трябва да стане при разглеждането на спора по същество.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение


ОПРЕДЕЛИ:

ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 731/28.06.2021 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, 8-ми състав, постановено по гр. д. № 3795/2020 година по подадената против него от Х. И. Д. с постоянен адрес [населено място], [община], [улица], с ЕГН [ЕГН] и съдебен адрес [населено място], [улица], [жилищен адрес]0, Адвокатско дружество „Есен Ф.“, чрез адвокат Есен Ф., касационна жалба с вх. № 14 012/09.08.2021 година.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 731/28.06.2021 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, 8-ми състав, постановено по гр. д. № 3795/2020 година по подадената против него от Прокуратурата на Република България касационна жалба с вх. № 13 482/30.07.2021 година.
ДЕЛОТО да се докладва за насрочване в съдебно заседание.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.

Председател:

Членове: 1.

2.