Р Е Ш Е Н И Е   № 221   София, 25 юни 2010 г.   В ИМЕТО НА НАРОДА   Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение в съдебно заседание на четиринадесети април две хиляди и десета година в състав :                                            ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН ТОМОВ                                                  ЧЛЕНОВЕ: ЕВЕЛИНА СТОЯНОВА                                                                       РУЖЕНА КЕРАНОВА при секретар: Румяна Виденова и в присъствието на прокурора Мария Михайлова изслуша докладваното от съдията Ружена Керанова н. дело № 141/2010 година Върховният касационен съд е трета инстанция по делото, образувано по жалби на подсъдимите Р. Г. С. (Маринова), Д. И. И., Г. Й. Н. против въззивно решение № 187/18.12.2009 г., постановено по ВНОХД № 194/09 г. от Апелативен съд – Варна, с което е потвърдена осъдителната присъда на Окръжен съд - Д. С първоинстанционната присъда № 7 от 05.03.2009 г. по НОХД № 139/07 г., подсъдимите са признати за виновни, както следва : 1. Подсъдимата Р. Г. С. (Маринова) е призната за виновна - в това, че на 18.12.2001 г. предумишлено е направила опит да умъртви С. В. С., като престъплението е останало недовършено по независещи от подсъдимата причини – престъпление по чл. 116, ал.1, т.9 във вр. с чл. 18, ал.1 от НК. Наложеното наказание е при условията на чл. 55 от НК, а именно – осем години лишаване от свобода; - в това, че през месец декември 2001 г. е подбуждала И. Д. Р. към убийство на С. В. С. – престъпление по чл. 117, ал.2 от НК. На основание чл. 78а, ал.1 от НК е освободена от наказателна отговорност и е наложено административно наказание глоба в размер на 1000 лева; - в това, че в периода от месец януари до 30.04.2002 г. е подбуждала И. М. И. , Д. И. И. и Г. Й. Н. към убийство на С. В. С. – престъпление по чл. 117, ал.2 от НК. На основание чл. 78а, ал.1 от НК е освободена от наказателна отговорност и е наложено административно наказание глоба в размер на 1000 лева. 2. Подсъдимата И. М. И. е призната за виновна в това, че в периода м. февруари - м. април 2002 г., при условията на продължавано престъпление, след предварителен сговор с Д. И. И. и Г. Й. Н., с цел да набави за себе си имотна облага е възбудила и поддържала заблуждение у Р. С. , с което й е причинила имотна вреда в размер на 13 952 лева, представляваща големи размери – престъпление по чл. 210, ал.1, т. 2 и т. 5 от НК. Наложеното наказание е една година лишаване от свобода, изпълнението на което е отложено за срок от три години на основание чл. 66 от НК. 3. Подсъдимият Д. И. И. е признат за виновен в това, че в периода м. февруари - м. април 2002 г., при условията на продължавано престъпление, след предварителен сговор с И. М. И. и Г. Й. Н., с цел да набави за себе си имотна облага е възбудил и поддържал заблуждение у Р. С. , с което й е причинил имотна вреда в размер на 13 952 лева, представляваща големи размери – престъпление по чл. 210, ал.1, т. 2 и т. 5 от НК. Наложеното наказание е една година лишаване от свобода, при “общ” първоначален режим. 4. Подсъдимият Г. Й. Н. е признат за виновен в това, че в периода м. февруари - м. април 2002 г., при условията на продължавано престъпление, след предварителен сговор с И. М. И. и Д. И. И., с цел да набави за себе си имотна облага е възбудил и поддържал заблуждение у Р. С. , с което й е причинил имотна вреда в размер на 13 952 лева, представляваща големи размери – престъпление по чл. 210, ал.1, т. 2 и т. 5 от НК. Наложеното наказание е една година лишаване от свобода при “общ” първоначален режим. Жалбите, подадени от името на подсъдимата Р. С. (Маринова), се позовават на всички касационни основания. Претендира се отмяна на съдебния акт и оправдаване на подсъдимата или връщане на делото в досъдебната му фаза, както и прекратяване на производството по обвиненията по чл. 117, ал.2 от НК, при предпоставките на чл. 24, ал.1, т. 3 от НПК. В съдебното заседание пред касационната инстанция жалбата се поддържа от подсъдимата и от процесуални представители. Жалбата, подадена от името на подсъдимия Д, заявява касационните основания по чл. 348, ал.1, т. 1 и т. 2 от НПК. Прави се искане решението да бъде отменено и да се постанови оправдаване, алтернативно връщане на делото на въззивната инстанция. Жалбата, подадена от името на подсъдимия Г, заявява касационните основания по чл. 348, ал.1, т. 1 и т. 2 от НПК. Прави се искане решението да бъде отменено и да се постанови оправдаване, алтернативно връщане на делото на въззивната инстанция. Частният обвинител С. В. С., лично и чрез процесуален представител, поддържа становище за неоснователност на жалбата на подсъдимата Р. С. (Маринова). Прокурорът от Върховната касационна прокуратура дава заключение за частична основателност жалбата на подсъдимата Р. С. (Маринова) по доводите за явна несправедливост на наложеното наказание, а по отношение жалбите на другите двама подсъдими, счита същите за неоснователни. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал.1 от НПК, установи следното : І. По жалбата на Р. С. (Маринова). Основните доводи, поддържани в подкрепа на касационното основание по чл. 348, ал.1, т. 2 от НПК, се свеждат до отказа на съда да назначи комплексна съдебно-медицинска експертиза, поради което е останал неразрешен същественият въпрос по делото – дали деянието не представлява “негоден опит”. Поддържа се още, че съображенията на съда относно мотива за извършеното престъпление по чл. 116 от НК противоречат на доказателствата. Липсата на мотиви се свързва и с това, че съдебните актове не са дали отговор на възраженията на защитата за нарушаване разпоредбата на чл. 284 от НПК. В жалбата се съдържат и твърдения, че първата инстанция не е изпълнила указанията, дадени с първото отменително въззивно решение, оспорва се доказателствената годност на доказателствени средства. Възраженията, макар и многословни, са неоснователни. Преди всичко следва да се отбележи, че отказът да се уважи доказателствено искане не води непременно до ограничаване правото на защита и/или до неизясняване на съществени обстоятелства, значими за правилното решаване на делото. Твърденията, че в сумарното количество татул, използвано като изходна точка в двете съдебно-медицински експертиза (обозначени в жалбата, като “софийска” и “варненска”), е различно, което води и до разнопосочност в изводите, са неверни. И двете експертизи са използвали като основа при изследването си установеното по протокол № 84 на НИКК – МВР стрита растителна дрога (татул), която е с тегло 0,190 гр., а според експертното мнение, отразено в експертизите, приетото от пострадалия количество (пет броя капсули), е достатъчно, за да причини смъртта на възрастен човек. Вярно е, че данни за количеството, прието от пострадалия С. се съдържат в показанията на последния, но същите са били предмет на детайлен анализ още от първата инстанция, която е утвърдила тяхната достоверност, спазвайки правилата за оценка на доказателствените източници, а резултатът от този анализ е надлежно отразен в мотивите. Оспорванията, свързани с “не приетата експертиза, изготвена от вещото лице Веселинов”, също не намират опора в данните по делото. Първата инстанция (последвана от въззивната) са посочили точно и ясно, защо не възприемат експертното мнение по тази експертиза – не само заради противоречието й с останалите такива, а и заради уточнението, направено от вещото лице при разпита му, а именно, че същественият въпрос (дали определената от него доза на отровни алкалоиди може да доведе до летален изход), не е от неговата компетентност, а на специалист - токсиколог. Иначе казано, касационната проверка не констатира претендираните нарушения – ограничаване на правото на защита или недостигане на истината по делото, като своеобразно проявление на първото. На следващо място, по начало “негоден опит” е налице, ако средството, което е използвал деецът, въобще не е годно да създаде каквато и да е реална опасност за причиняване на съставомерния резултат, поради което и липсва реално застрашаване на обекта. Следва да се посочи още, че ненаказуем е само “абсолютно негодният опит”, осъществен със средство, което никога и при никакви обстоятелства не би могло да предизвика целения резултат. В конкретния случай, подобна теза се опровергава от доказателствата по делото – използваното вещество, вид и количество е средство, което е в състояние да предизвика смъртта на пострадалия, а причините, поради които това не е станало, са подробно изяснени във вече цитираните две експертизи. Неоснователни са твърденията, че първата инстанция не е изпълнила указанията, дадени с отменителното въззивно решение по повод назначаването на експертиза, която да преодолее противоречията в експертните мнения. Такава експертиза е назначена (виж с.з. 11.03.2008 г.), приета е от съда, а това, че отговорите на поставените въпроси са идентични с тези по предходните и не удовлетворяват тезата на защитата, не води до претендирания порок. Възраженията, поддържани във връзка с протокола за претърсване и изземване, са били на вниманието на предходните инстанции. В мотивите към присъдата (виж л. 645 от първоинстанционното дело, отделно и на л. 151 към решението), е отделено значително място на това възражение, както и на възможността иззетата капсула, предмет на изследване, да бъде приобщена към доказателствата по делото по друг начин – разпит на поемните лица. Претенцията за противоречивост в показанията на последните е голословно заявена, без конкретика, а и такава противоречивост липсва. По - нататък, възражението за нарушаване на чл. 284 от НПК – непредявяване на веществените доказателства, също е неоснователно. Към досието на делото (досъдебно и съдебно) не са описани веществени доказателства. Отхвърлянето на искане да се предявят вещите, иззети с протокола за претърсване и изземване, е отразено в нарочно определение още от първостепенния съд (виж с.з. 04.03.2009 г., л. 588 от делото). Иззетата капсула е била предмет на изследване, в процеса на което съдържимото в нея вещество е изразходвано. Останалите вещи, описани в цитирания протокол, не са били приложени към делото, поради тяхната неотносимост към предмета му. Накрая, неубедителен е и опитът да бъдат оспорени съдебните актове по повод мотива на извършеното деяние по чл. 116 от НК. Неубедителността е повече от очевидна, при заявеното в жалбата, че мотивите на съда “..противоречат на доказателствата, тъй като в действителност С. е нямала имуществен мотив и полза от смъртта на С. Напротив такъв мотив е имал пострадалия, тъй като благодарение на задържането на С. той се е обогатил, получавайки семейните ценности, бърз развод, ползване на семейно жилище..”. Така заявеното не държи и сметка за всичко посочено от предходните инстанции в тази връзка. Останалите възражения са свързани с обвиненията по чл. 117 от НК. Въззивното решение, в тази му част, е влязло в законна сила, тъй като по смисъла на чл. 346, ал.1, т. 1 от НПК, потвърденото освобождаване от наказателна отговорност с налагане на административно наказание по чл. 78а от НК, не подлежи на касационно обжалване. Допуснатите пороци могат да бъдат отстранени по реда на Глава тридесет и трета от НПК. По доводите за явна несправедливост. Предходните инстанции са приели, че наказанието от осем години лишаване от свобода е определено достатъчно ниско при първоначалното разглеждане на делото. Същевременно не е отречен фактът, че са налице смекчаващи отговорността обстоятелства, изрично изброени от съдилищата. Извън оценката на последните е останало обстоятелство, което има съществено значение за степента на отговорността, а именно изтеклият период от време от извършване на престъпното посегателство до неговото санкциониране. Върховният касационен съд в своята практика, съобразявайки и тази на Европейския съд по правата на човека, многократно е отбелязвал, че обвинените лица следва да бъдат премирани с определяне на по-леко наказание, което в достатъчна степен да компенсира продължителността на наказателното производство и произтичащият от това негативен ефект по отношение на гарнираното им по чл. 6, т. 1 от ЕКПЧОС право на разглеждане на обвинението в “разумен срок”. Преценката за последното зависи от няколко фактора : самата продължителност (в случая приблизително девет години), както и от сложността на делото и поведението на обвиненото лице (данните по делото не позволяват да се направи извод това да е повлияло върху забавянията), което обуславя и извод, че изтеклият период може да се разглежда като изключително обстоятелство, имащо значение за определяне степента на отговорността на жалбоподателката. В тази връзка следва да се посочи и още, че правоприложението на чл. 55 от НК не е достатъчно, защото посоченото обстоятелство следва да се определя не само като изключително по своя характер, но и неговата сериозна тежест да намери адекватно отражение в размера на наложеното наказание. С оглед на изложеното и при оценка на съотношението на релевантните за наказанието обстоятелства, тяхната тежест и значение, настоящият състав намери, че наложеното наказание на подсъдимата С. следва да бъде намалено от осем години лишаване от свобода на пет години лишаване от свобода. Налага се промяна на първоначалния режим и типа затворническо заведение, който след направената корекция на наказанието и съобразно чл. 59, ал.1 и чл. 61 от ЗИНЗС, следва да се определи на “общ” първоначален режим на изтърпяване на наказанието в затворническо общежитие от открит тип. ІІ. По жалбите на подсъдимите Д. И. и Г. Н. Доводите, изложени и в двете жалби, са абсолютно идентични, което не налага отделното им разглеждане. Основният акцент, поставен в тях, се свежда до това, че обвинението е повдигнато, “..без да е налице жалба от страна на измаменото лице, което да се е тъжило пред компетентните органи относно извършване на подобно престъпление..”, а тъй като измамата е резултатно престъпление, то “щом няма измамено лице, то няма и имотна вреда”. Оспорването е неоснователно. Повдигнатото обвинение е за престъпление от общ характер и наказателното преследване не е поставено в зависимост от поведението на пострадалото лице. В мотивите на съдебните актове ясно е очертано извършеното, което точно покрива обективните и субективни признаци на измамата по чл. 209 от НК. Подсъдимите, в това число и С. , не отричат факта, че последната е предоставяла суми на другите подсъдими, но с друго обяснение за това – пострадалият да бъде сплашен, набит, а не убит, както и за размера на сумата. Така поддържаната теза е разгледана от предходните инстанции, като съображенията за отхвърлянето й са намерили отражение в мотивите на съдебните актове. Решението да се кредитират обясненията на подсъдимите, дадени в хода на досъдебното производство пред съдия, е резултат от надлежен анализ на същите, довел до утвърждаване на възможността да бъдат ползвани като доказателствен източник, както и на установения синхрон между тях с данните за деятелността им, изведени от другите гласни доказателствени средства. На следващо място, фактът, че в хода на досъдебното производство на подсъдимата С. не са й били разяснени правата на “пострадал”, с нищо не обслужва оспорването на осъждането по чл. 210 от НК. Обобщено казано, претендираните в касационните жалби пороци не са налице, поради което не може да се удовлетвори искането, отправено с тях за оправдаване или отмяна на решението и ново разглеждане на делото. В предвид на горните съображения и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, Р Е Ш И :   ИЗМЕНЯ въззивно решение № 187/18.12.2009 г., постановено по ВНОХД № 194/09 г. от Апелативен съд – Варна, като НАМАЛЯВА наложеното на подсъдимата Р. Г. С. (Маринова) наказание за престъплението по чл. 116, ал.1, т. 9 във вр. с чл. 18 от НК от осем години лишаване от свобода на пет години лишаване от свобода, което да изтърпи в затворническо общежитие от открит тип и при “общ” първоначален режим. ОСТАВЯ В СИЛА решението в останалата му част.   ПРЕДСЕДАТЕЛ :   ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.