Р Е Ш Е Н И Е № 413 гр. София, 09 ноември 2023 година Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито заседание на шестнадесети юни през две хиляди двадесет и трета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУЖЕНА КЕРАНОВА ЧЛЕНОВЕ: ВАЛЯ РУШАНОВА КРАСИМИР ШЕКЕРДЖИЕВ при участието на секретаря Марияна Петрова, в присъствието на прокурора Тома Комов, като изслуша докладваното от съдия Рушанова н.д. № 407 по описа за 2023 година, взе предвид следното: Касационното производство е образувано на основание чл. 346, т. 1 от НПК по касационни жалби на защитниците на подсъдимия Н. Г. К. срещу решение № 32/10.03.2023 г. по внохд № 302/2021 г. на Апелативен съд - Варна. В жалбите се заявяват касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1-т.3 от НПК. Развива се оплакване за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила. Твърди се, че според обвинителния акт на подс. К. е повдигнато обвинение по „чл. 213, ал. 3, т. 5 вр. с ал. 2, т. 1 и 2 вр. с ал. 1 и вр. с чл. 26, ал. 1 и чл. 130, ал. 2 от НК“, а по обвинението по чл. 130, ал. 2 от НК в първоинстанционната присъда отсъствал оправдателен диспозитив. Налице било вътрешно противоречие в мотивите на ОС - Търговище, които били напълно споделени от АС - Варна по отношение на това коя група свидетели по делото следва да бъде кредитирана, а същевременно оправдателната част на присъдата се основавала именно на показанията, които са били отхвърлени от съдилищата като недостоверни. Претендират се и нарушения при събирането, анализа и оценката на доказателствата; неизпълнение на основното задължение на въззивната инстанция, регламентирано в чл. 314 от НПК; липса на мотиви; символично маркиране на доводите на защитата, без същите да са получили удовлетворителен процесуален отговор; неоснователно отхвърляне на доказателствени искания на защитата, непълноценна проверка на гласните доказателствени средства и неправилна тяхна оценка. Предвид дефицита в доказателствената дейност изцяло недоказани останали всички елементи от състава на изпълнителното деяние по чл. 213а от НК. Изразява се и несъгласие с мотивите на въззивния съд, който приел, че не било допуснато нарушение по отношение правото на защита на подс. К., с признаването за виновен на подсъдимия по непредявено обвинение - както по отношение на периода на продължаваното престъпление, така и относно целта на извършване на престъплението. Справедливостта на наложеното наказание се атакува с доводи за приложението на чл. 55 и чл. 66, ал. 1 от НК, като се изтъкват съображения за недооценяване от въззивния съд на изтеклия продължителен период на наказателното производство, през който подсъдимият нямал никакви простъпки и обвинения за други престъпления, което навеждало на заключение за невисоката лична обществена опасност на подсъдимия. В заключение, при условията на алтернативност, се иска отмяна на обжалваното решение и оправдаване изцяло на подсъдимия; отмяна на решението и връщане на делото на въззивната инстанция; изменяване на решението с прилагане на закон за по-леко наказуемо престъпление и/или намаляване размера на наложеното наказание с приложението на чл.66, ал.1 от НК. В съдебно заседание на касационната инстанция подсъдимият Н. К., редовно призован, не се явява. Защитниците му поддържат доводите, развити в касационните жалби, както и отправените в тях искания. Представителят на ВКП дава заключение, че въззивното решение следва да бъде оставено в сила, а касационните жалби – без уважение. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните, изтъкнатите съображения в съдебно заседание и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347 от НПК, намери за установено следното: С присъда от 21.05.2021 г. по нохд № 135/2018 г., Окръжен съд – Търговище е признал Н. Г. К. pа виновен в това, че при условията на продължавано престъпление на 12. 12. 2017г. в гр. Търговище в качеството си на длъжностно лице с цел да принуди З. Д. С., Е. И. Ф., С. А. С. и С. С. С. да се разпоредят със свое право - да върнат заемите си към „М. к.“ ЕАД, ги заплашил с насилие, като деянието е придружено със заплаха с убийство и с нанасяне на лека телесна повреда на С. С., изразяваща се в причиняване на болка и страдание без разстройство на здравето - поради което и на основание чл. 213а, ал. 3, т. 5 във вр. с ал. 2, т. 1 и 2 и ал. 1 и вр. с чл. 26, ал. 1 и чл. 130 ал. 2 от НК го осъдил на 5 (пет) години „лишаване от свобода“, при първоначален „общ“ режим, както и „глоба“ в размер на 5000 /пет хиляди/ лева. На основание чл. 59, ал. 1 от НК съдът приспаднал времето, през което подсъдимият е бил с мерки за неотклонение „задържане под стража” и „домашен арест”. С посочената присъда съдът признал подсъдимия за невиновен в това на 11.12.2017 г. да е извършил горепосоченото деяние по отношение на Х. Х. Г. в офиса на фирма „М. к.“ ЕАД – София в гр. Търговище посредством действия, с които да принуди Х. Г. да се да се разпореди със свое право - да върне заемите си към „М. к.“ ЕАД, да го е заплашил с насилие, като деянието да е придружено със заплаха с убийство и с нанасяне на лека телесна повреда на Х. Х. Г., поради което и на основание чл. 304 от НПК го оправдал по предявеното му обвинение в тази част. Съдът се е произнесъл по направените по делото разноски, както и по веществените доказателства. С атакуваното въззивно решение апелативният съд упражнил правомощията си по чл. 337, ал. 1, т. 1 и 2 от НПК, като: - изменил първоинстанционната присъда № 6 от 21.05.2021 г. на Окръжен съд – Търговище, постановена по нохд № 135/2018 г., в частта, в която е прието, че целта на подс. К. е да принуди пострадалите да се разпоредят със свое право, като приложил закон за същото наказуемо престъпление и приел, че целта на подсъдимия е да принуди пострадалите да се разпоредят с вещ/пари; - изменил присъдата и в частта, в която на подс. К. е наложено наказание пет години лишаване от свобода, като на основание чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК намалил наказанието до размер от четири години лишаване от свобода. Съдът се е произнесъл по направените разноски пред въззивната инстанция. В останалата част първоинстанционният съдебен акт бил потвърден. Касационните жалби на защитниците на подсъдимия са насочени към проверка на съдебен акт по чл. 346, т. 1 от НПК – решение на въззивната инстанция, депозирани са в законоустановения 15-дневен срок от връчване на съобщенията за изготвяне на въззивното решение и са допустими. Изложените в жалбите доводи, подкрепящи наведените касационни основания, позволяват общото им обсъждане. Разгледани по същество същите са неоснователни по следните съображения: І. По доводите за допуснати нарушения на процесуалните правила. Обобщено те са развити в няколко насоки – а) отсъствие на мотиви и задълбочен отговор на доводите и възраженията на защитата; б) процесуални нарушения, свързани с постановяването на осъждане по различно от предявеното с обвинителния акт обвинение; в) неизпълнение на задължението на съдилищата да разкрият обективната истина чрез събиране на доказателства, изразило се в недопускане на доказателствени искания на защитата; г) пороци в аналитичната и оценъчната дейност на въззивния съд. На първо място лишено от основание е оплакването за липса на отговор на наведените от защитата доводи и възражения. Прегледът на реализираната от апелативния съд процесуална дейност по събиране, проверка и оценка на доказателствения материал позволява да се заключи, че претендираните нарушения на процесуалните правила не са допуснати. Въззивният акт е изготвен в пълно съответствие с изискванията на чл. 339 от НПК - обстойно и детайлно са обсъдени доводите на защитата относно правилността на първоинстанционната присъда, като на всяко от тях е даден пространен и убедителен отговор. Невярно се сочи, че е налице съществен дефицит в коментара на въззивния съд относно качеството на подсъдимия като длъжностно лице по смисъла на чл. 93, ал. 1, т. 1, б. “б“ от НК . На л. 115 (на гърба) от въззивното производство съдът, обсъждайки приложението на материалния закон, се позовавал на изяснените факти във връзка с възложените по силата на трудов договор служебни задължения на касатора и обхвата на фактически осъществяваната от него дейност, след което е направил заключението за наличието на признака по чл. 213а, ал. 3, т. 5 от НК - „деянието да е извършено от длъжностно лице“. В контекста на отправеното оплакване за процесуално нарушение е достатъчно да се посочи, че мотиви по този въпрос са изложени от контролирания съд и те са достатъчни както в съдържателен план, така и като аргументация, че да е ясно проследим начина на формиране на вътрешното убеждение на решаващия съд. По идентичен начин – съдилищата са изтъкнали достатъчно съдържателни съображения по възраженията за противоречия в доказателствения материал, евентуалната предубеденост на св. З. С., С. С., Е. Ф. и С. С., съображенията си за некредитиране на св. В. В., К. И., В. В. и С. С., доводите за недоказаност на обвинението и отсъствието на елементи от обективната страна от състава на престъплението по чл. 213 а, ал. 3, т. 5 във връзка с ал. 2, т. 1 и т. 2 и ал. 1 от НК. На следващо място се твърди, че правото на защита на жалбоподателя е нарушено, като оплакването се подкрепя с три довода - всичките на плоскостта на обвинението, по което се е защитавал касатора. Според първия от тях нито първия съд, нито въззивният съд са се произнесли по обвинение по чл. 130, ал. 2 от НК, за което е бил предаден на съд Н. К.. Соченото е невярно и почива на неправилно разбиране на обвинението, по което е предаден на съд касатора. Установява се, че съдебното производство пред Окръжен съд – Търговище е образувано по обвинителен акт срещу подсъдимия К. за извършено едно престъпление - това по чл. 213а, ал. 3, т.5 във връзка с ал.2, т.1 и т. 2 и ал. 1 във връзка с чл. 26, ал. 1 и чл. 130, ал. 2 от НК. Видно е, че подсъдимият е предаден на съд за едно престъпление, а не за множество престъпления, така както се изтъква в една от касационните жалби и се претендира произнасяне с отделен диспозитив на присъдата. Използваната от прокурора техника да посочи връзката с чл. 130, ал. 2 от НК е, за да се поясни квалифициращия признак по чл. 213а, ал. 2, т. 2 от НК – „деянието да е придружено с причиняване на лека телесна повреда“. Именно това определя предмета на наказателното производство, обхвата на защитата, както и предмета на съдебното произнасяне. Друг е въпросът, че престъплението по чл.130, ал.2 от НК се преследва по тъжба на пострадалия по чл. 81 от НПК, като наказателното производство е от частен характер, а не от общ – както е в настоящия случай. Вторият довод е развит на плоскостта на вътрешна противоречивост в мотивите на съдебните актове, доколкото касаторът е бил осъден за продължавано престъпление, извършено на 12.12.2017г., а в приетите за установени фактически обстоятелства съдилищата са посочили, че един от елементите на престъпната деятелност (нанасянето на леката телесна повреда на св. С. С.) e осъществен на 11.12.2017 година. Оплакването е неоснователно. Отсъства претендираното противоречие. Касае се за продължавано престъпление, при което отделните деяния, включени в продължаваното престъпление, не се оценяват като самостоятелни престъпления, а като елементи от едно престъпление. То е довършено тогава, когато е приключило последното деяние. (арг. от чл. 80, ал. 3 от НК - вж. напр. Р. № 373 от 25.10.2011 г. на ВКС по н. д. № 1905/2011 г., II н.о и др.) В конкретния случай последното деяние е осъществено на 12.12.2017г. и именно за това време на извършване на престъплението е признат за виновен и осъден жалбоподателя. Лишено от основание е последно развитото съображение за осъждане по ненадлежно предявено обвинение, предвид изменението в специалната цел на дееца - от такава да се принудят пострадалите да се разпоредят със свое право в такава пострадалите да се разпоредят с вещ/пари. Фактите, определящи фактическия състав на престъплението нито са изменени, нито са разширени по обем с нови факти. Още от обвинителния акт подсъдимият се е защитавал срещу твърдението, че упражнената от него принуда е била с цел пострадалите да върнат заемите си на дружеството, т.е. да се разпоредят с пари и именно по това обвинение е бил признат за виновен и осъден. Затова, прилагайки закон за същото наказуемо престъпление, при отсъствие на съществено изменение на обстоятелствената част на обвинението, съдът не е допуснал съществено нарушение на процесуалните, нарушаващо правото на защита на подсъдимия. Лишено от основание е възражението, с което се оспорва правилността на осъществената от въззивния съд доказателствена дейност. Доводите за отсъствие на сериозен и качествен анализ, липса на аргументация поради какви причини съдът се е доверил на едни доказателствени източници за сметка на други и необосновани откази да се уважат доказателствени искания на защитата не намират обективна опора в материалите по делото. Съдът не е подходил повърхностно към доказателствената съвкупност – нито по отношение на нейната достатъчност, нито по отношение на анализа и оценката на отделните гласни доказателствени средства. Действително е постановен отказ да се допусне допълнителен разпит на част от свидетелите по делото, но е уважено друго от доказателствените искания на защитата - това за изследване по експертен път на вида, характера и механизма на причиняване на телесното увреждане на св. С. С.. С изясняването на въпросите относно телесното увреждане на св. С., съдът е проявил активност за запълване на доказателствената съвкупност, така както повеляват изискванията на процесуалния закон. Отказът да се уважат доказателствени искания на защитата не е довел нито до доказателствен дефицит, нито до обосноваване на фактически заключения на основата на предположения, така както се претендира неоснователно от защитата. Известно е, че задължението на съда да уважи доказателствени искания на страните произтича от необходимостта от изясняване на въпроси, свързани с предмета на доказване, т.е от задължението за разкриване на обективната истина по чл. 13 от НПК, като такова задължение не е налице в случаите, когато исканите доказателства или определено процесуално действие с нищо не биха допринесли за правилното изясняване на релевантните факти. В конкретния случай, въззивният съд е осъществил процесуално изрядна дейност като е преценил, че с оглед проведените пред първия съд разпити на свидетелите С. С. и Г. И., допълнителният им разпит е излишен, а по отношение разпита на св. Н. С. - че не се налага разпита му, тъй като обстоятелствата, чието изясняване се цели чрез разпита му, са изяснени от други доказателства по делото. По този начин съдът е изтъкнал съображения, с които е мотивирал отхвърлянето на доказателственото искане, с което е изпълнил и другото си задължение - да мотивира своите становище, така че волята му да е проследима както за страните, така и за контролиращите инстанции. На следващо място, касаторът неоснователно оспорва дейността на съдилищата, които са основали осъдителните си изводи върху показанията на св. З. С., Е. Ф., С. С. и С. С., за сметка на некредитирането на останалите свидетели (приятели и колеги на жалбоподателя) - св. В. В., К. И., В. В. и С. С.. Основното съображение, с което защитата оспорва аналитичната дейност на въззивния съд по отношение на показанията на св. Г., С., Ф. и С. се основава на обстоятелството, че същите са пострадали от деянията, т.е. изследването на въпроса за достоверността на заявеното от тях предполага изключително внимание от страна на решаващите инстанции. Прочитът на мотивите към въззивното решение позволява заключението, че такова внимание е проявено от апелативния съд. Показанията на пострадалите са били подложени на обстоен анализ, като са съобразени тяхната конкретност, непредубеденост (предвид обстоятелството, че те не се познават помежду си), сходството им по отношение на начина на протичане на срещите с подсъдимия и на последно място - подкрепеността им от останалите доказателствени материали по делото (напр. показанията на св. З. С. от показанията на св. Д. С., а тези на св. С. - от експертното заключение на назначената от въззивния съд СМЕ и съдебно-медицинското удостоверение). Съдът е обърнал и специално внимание на обстоятелството, че четиримата пострадали са били страни по гражданското правоотношение с "М. к."АД, като напълно правилно е заключил, че то се явява без значение за правилното решаване на въпросите за достоверност, а и на въпросите по същество, тъй като по делото поначало не може да се заключи, че сигнализирането на компетентните органи за упражненото върху тях насилие е било мотивирано по съображения да избегнат плащането на задълженията си към дружеството. Съвсем уместно въззивният съд е поставил акцент на обстоятелството, че всеки от пострадалите е имал в предходен момент и други договори за кредит с дружеството, по които всички задължения са били добросъвестно изплащани. Неизпълнението на последните договори за всеки един от тях се дължи на обективни причини – финансови затруднения, породени от различни обстоятелства, изложени в показанията им. Затова твърдението на защитата, че показанията на свидетелите били продиктувани от желанието им да избегнат плащанията по договорите, не намира обективна опора в материалите по делото. Без основание е възражението срещу оценката на показанията на св. В. В., К. И., В. В. и С. С.. Впрочем, доводи в какво точно се изразява допуснатото от съда нарушение при оценката на тази група свидетели, отсъстват в касационните жалби. Затова е напълно достатъчно да се посочи, че съдът не е подходил формално, а напротив – подложил е на анализ и тези свидетелски показания, като е отчел данните, че посочените лица са колеги и познати на подсъдимия, че са го придружавали при срещите му с неизрядните длъжници, провеждани с цел повишаване на събираемостта. Отчитайки връзките на посочените лица с подсъдимия и значението на посочените по - горе фактори, а от друга страна - опровергаването им от последователните и еднопосочни показания на пострадалите, напълно правилно Варненският апелативен съд е счел, че не следва да ги приема за достоверни. С оглед на изложените съображения касационната инстанция не констатира наличието на основанието по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК. ІІ. По правилното приложение на материалния закон. В касационните жалби липсват конкретни съображения в какво се изразява нарушението на материалния закон, като в общ план се претендира недоказаност на обвинението, което представлява оплакване за необоснованост, а тя е изключена от касационния контрол. Част от съображенията биха могли да се отнесат към оспорване на квалифициращия признак на чл. 213а, ал. 3, т. 5 от НК – „деянието да е извършено от длъжностно лице“. По делото е изяснено, че подсъдимият е изпълнявал различни длъжности в дружеството - "офис мениджър", "мениджър екип", а към инкриминирания период - длъжността „регионален мениджър". Като такъв разполагал с правомощия и отговорности, включително и такива по постигане на поставения план продажби и цели по събираемост в поверения му регион; за поверения му екип – като обучение и стандарт за обслужване на клиентите; за получените суми по одобрени кредити и предоставянето им на кредитополучателите; за разликата между получените парични суми в поверения му офис и отчетените в централния офис; по подписването от името на "М. к."АД на договори за кредит; по подбирането на екипа си и освобождаването на служители от него; по внасянето и изтеглянето на пари от името на "М. к."АД в банка; по подписването на договори за наем на офиси до 7000 лв. годишно; както и на договори договори за комунални услуги в поверените му офиси. Следователно подсъдимият притежава качество на длъжностно лице по смисъла на чл. 93, т. 1 б. “б“ от НК, тъй като с трудов договор му е било възложено да изпълнява както ръководна работа, така и такава, свързана с пазене и управление на имуществото на дружеството. Извършените от него отделни четири деяния, изразили се в отправянето на заплахи с насилие ( спрямо З. С., че "ще изкорми нея и семейството й и ще им запали къщата,... няма да посрещне Коледа и Нова година"; спрямо Е. Ф. – че ще я изнасили и "утрепе"; спрямо С. С. - че "ще убие нея и цялото й семейство, заедно с малките циганчета"; спрямо С. С. - че "ще го изкорми, и ще извади черния дроб и на него, и на семейството му") са били насочени към противозаконно мотивиране/принуждаване на пострадалите да върнат заемите си към „М. к. “ЕАД, като деянието спрямо С. С. е било придружено и с причиняването му на лека телесна повреда, изразяваща се в болки и страдания. По съдържание заплахите за насилие представляват „заплаха за убийство“ по смисъла на чл. 213 а, ал. 2, т.1 от НК, а причиняването на лека телесна повреда на св. С. – квалифициращия признак на чл. 213а, ал. 2, т. 2 от НК. Не се констатират основания за корекция на наложеното на подсъдимия наказание лишаване от свобода, което е съответно на извършеното престъпление и е справедливо. При индивидуализацията на последното Апелативен съд - Варна, съобразявайки се с установените по отношение на подс. К. смекчаващи обстоятелства – чисто съдебно минало, добри характеристични данни, трудова ангажираност и едно изключително смекчаващо отговорността обстоятелство – изминалия период от времето от извършване на деянието до постановяване на присъдата, при липса на отегчаващи отговорността обстоятелства, законосъобразно е определил наказание лишаване от свобода за срок от 4 години, при условията на чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК. За приложението на посочената норма във връзка с индивидуализация на наказанието с основание приоритет е отдаден на изтеклия значителен период от време от извършване на престъпното деяние до финализиране на наказателното производство. Допълнително намаляване на наложеното наказание не се налага предвид обществената опасност на деянието и неговите специфики (продължавана престъпна дейност с четири отделни деяния), а отмереното наказание от 4 години лишаване от свобода е напълно съответно както на обществената опасност на деянието, така и на конкретната обществена опасност на дееца. В касационните жалби не са излагани съображения относно явна несправедливост на кумулативно предвиденото наказание глоба, наложено на подс. К. в минимален размер (5000 лв.), но и такава не се констатира от настоящия състав. По изложените съображения, ВКС намери жалбите за неоснователни и като такива те следва да бъдат оставени без уважение. Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА решение № 32/10.03.2023 г., постановено по ВНОХД № 302/2021 г. по описа на Варненския апелативен съд. Настоящото решение не подлежи на обжалване и протестиране. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: