Ключови фрази


6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 396
София, 29.06. 2022 година

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, второ отделение, в закрито заседание на двадесет и трети март две хиляди двадесет и втора година в състав :

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Камелия Ефремова

ЧЛЕНОВЕ: Бонка Йонкова
Евгений Стайков

изслуша докладваното от съдия Е.Стайков т.д.№1430/2021г. и за да се произнесе взе предвид следното :

Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на жалба на Т. Г. Д. срещу решение №260052 от 10.03.2021г., постановено по в.т.д.№ 727/2020г. на Пловдивски апелативен съд, ГО, 3 с-в, в частта му, с която е потвърдено решение №98/11.03.2020г. по т.д.№53/2019г. на Окръжен съд-Стара Загора (поправено по реда на чл.247 ГПК с решение № 260030/20.08.2020г.) за отхвърляне на предявения от Т. Г. Д. против „ЗД Евроинс“ АД иск за сумата над 50 000лв. до 130 000лв. - претендирано застрахователно обезщетение за причинените на ищеца неимуществени вреди, вследствие на ПТП, настъпило на 30.10.2015г., в резултат на което на 31.10.2015г. е починал неговия баща Г. Д., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 26.02.2016г.
В касационната жалба се поддържа, че в обжалваната му част въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Твърди се, че апелативният съд необосновано и в противоречие с разпоредбата на чл.52 ЗЗД и със съдебната практика, е приел, че сумата от 100 000лв. представлява справедливо обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди. Излагат се доводи, че от събраните по делото доказателства се установят, както изключително близките отношения между ищеца и неговия баща, така и негативните последици върху психиката на ищеца в резултат на застрахователно събитие, което обуславя присъждане на обезщетението в пълния претендиран размер от 130 000лв. Отделно се оспорват изводите на въззивния съд за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия в размер на 50% с твърдение, че произшествието е настъпило по изключителна вина на застрахования водач. Сочи се, че в други съдебни решения във връзка със същото ПТП, съдилищата са определили принос на загиналия баща на ищеца съответно от 1/3 и 20%. Претендира се отмяна на въззивното решение в обжалваната му част, уважаване на предявения иск в пълния претендиран размер от 130 000лв., ведно със законната лихва, считано от 26.02.2016г. и присъждане на разноски за трите съдебни инстанции.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поддържа наличието на основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Формулирани са следните правни въпроси:
1.„Кои факти и обстоятелства са от значение за съда при прилагането на принципа за справедливост при определяне на обезщетение за неимуществени вреди, въведен с разпоредбата на чл.52 от ЗЗД, и как следва да се прилага този принцип?“ Сочи се, че въпросът е решен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №179/29.01.2016г. по т.д.№ 2143/2014г. на I т. о.; определение №216/05.04.2019 г. по т.д.№1813/2018г. на II т.о.; определение №126/01.03.2017г., по т.д.№2358/2016 г. на II т. о., както и в противоречие с постановките в т.ІІ на ППВС №4/1968г.
.2. „Кога съдът следва да приеме, че е налице доказано от страна в производството възражение по чл.51, ал.2 от ЗЗД за наличие на съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалото лице и как следва да бъде определен размерът на съпричиняването ?“. Според касаторът изводите на съда са в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 206/12.03.2010г. по т.д.№35/2009г. на II т. о.; решение №151/12.11.2012г. по т.д.№ 1140/201 г. на II т.о.; решение №98/24.06.2013г. по т.д.№596/2012г. на II т. о.; решение №16/04.02.2014г. по т.д.№1858/2013г. на I т.о.; решение №99/08.10.2013г. по т.д.№44/2012г. на II т.о.; решение №54/22.05.2012г. по т.д. №316/2011г. на II т.о.; решение №33/04.04.2012г. по т.д.№172/2011г. на II т. о., както и в противоречие с разясненията в т.7 от ППВС №17/1963 г.
3. „Следва ли по аналогия с тълкуването, дадено в т.2 от Тълкувателно решение №3/2016г. от 22.04.2019г., постановено по тълк.д. №3/2016г. на ОСГТК на ВКС, да се приеме, че решението по уважен осъдителен иск за парично вземане на ищец - роднина на загинал при ПТП, се ползва със сила на пресъдено нещо относно правопораждащите факти на спорното субективно материално право при предявен в друг исков процес иск от друг ищец - също роднина на загиналия при ПТП, за защита на паричното вземане на този друг ищец, произтичащо от същото право?“. Твърди се, че въпросът е решен от въззивния съд в противоречие т.2 от ТР №3/22.04.2019г. по тълк.д.№3/2016г. на ОСГТК на ВКС, както и че е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
В срока по чл.287, ал.1 ГПК не са представени писмени отговори на касационната жалба от ответника „ЗД Евроинс“ АД и от третото лице-помагач Г. И. Б..
Върховният касационен съд, търговска колегия, състав на второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите на касатора по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
С въззивното решение в обжалваната му от касатора част, въззивният състав от Пловдивски апелативен съд е потвърдил решение №98/11.03.2020г. по т.д.№53/2019г. на Окръжен съд - Стара Загора (поправено по реда на чл.247 ГПК с решение №260030/20.08.2020г.) в частта, с която е отхвърлен предявеният от Т. Г. Д. против „ЗД Евроинс“ АД иск за сумата над 50 000лв. до 130 000лв.- претендирано застрахователно обезщетение за причинените на ищеца неимуществени вреди, вследствие на ПТП, настъпило на 30.10.2015г., в резултат на което на 31.10.2015г. е починал неговия баща Г. Т. Д., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 26.02.2016г.
Въззивният състав е приел за установено, чрез обвързващата сила на основание чл.300 ГПК на влязлата в сила присъда №4/30.01.2018г. по н.о.х.д. №286/2017г. на Окръжен съд Стара Загора (частично изменена с решение №286/03.12.2018г. по в.н.о.х.д.№342/2018г. на ПАС), че смъртта на бащата на ищеца Г. Т. Д. е настъпила на 31.10.2015г., вследствие ПТП от 30.10.2015г., причинено от водача на л.а.„БМВ 320 И“, с per. [рег.номер на МПС] - Г. И. Б.. Съдът е посочил, че с влязлата в сила присъда Г. Б. е признат за виновен в това, че на 30.10.2015г. около 15.47ч. в на път 1-5, км. 231+800, в землището на [населено място], при управление на лекия автомобил БМВ, без да има необходимата правоспособност да управлява МПС, е нарушил чл.20, ал.2, изр. второ ЗДвП и чл.150 ЗДвП и по непредпазливост причинил смъртта на Г. Д. като водач на МПС л.а. „Опел А.“ с per. [рег.номер на МПС] . Въззивният състав е отразил, че между страните не е спорно, че е ангажирана отговорността на застрахователя „ЗД Евроинс“ АД по чл.226 ал.1 КЗ (отм.), основана на договор за задължителната застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите”, сключен със застрахователна полица №07116002616025 със срок на действие от 22.10.2015г. до 21.10.2016г.
По отношение на спорния по делото размер на дължимото на ищеца обезщетение за претърпените от него неимуществени вреди, въззивният състав е посочил, че се съобразява с постановките в ППВС №4/1968г., според които съдът следва да определи онзи точен паричен еквивалент, не само на болките и страданията, понесени от конкретното увредено лице, но и на всички онези неудобствата, емоционални, физически и психически сътресения, които съпътстват същите. Съдът се е позовал на показанията на свидетелите Д. - съпруга на ищеца, и П. - негов съсед, от които се установява, че ищецът и починалият му баща са били в изключително близки отношения, обусловени не само от роднинска обвързаност. Двамата са поддържали връзка един с друг, независимо че семейството на ищеца и семейството на родителите му са били отделни домакинства и че ищецът е работел в Италия. Съдът е кредитирал показанията на свидетелките и относно настъпилата у ищеца негативна психоемоционална промяна. За да определи справедливия размер на обезщетението от 100 000лв. (идентичен с този определен от първата инстанция), апелативният съд е подчертал, че отчита следните обстоятелства: загубата на изключително близък човек; към датата на ПТП починалият Г. Д. е бил на 73 години, а ищецът - 42-годишен; макар че починалият е бил морална опора и подкрепа за своя син, последният е имал самостоятелен живот и собствено семейство. Въззивната инстанция е обсъдила също заключението по извършената пред окръжния съд съдебнопсихологична експертиза, съгласно което обстоятелствата около смъртта на бащата са се отразили с емоционални реакции върху ищеца, съответни на скръб от загубата на родител и последващо нормално психологично поведение, свързано с тази загуба, като към датата на изследването - 14.01.2020г. ищецът е в стабилно емоционално състояние.
Обсъждайки оплакването на въззивника относно приетото от първата инстанция съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия в размер на 50%, въззивният съд е очертал конкретната фактическа обстановка на процесното ПТП, съпоставяйки неправомерното поведение на двамата водачи и причинната връзка с вредоносния резултат. Позовавайки се на заключението на вещото лице по извършената автотехническа експертиза, съдът е приел за установен следния механизмът на ПТП: лекият автомобил „БМВ“, управляван от Г. Б., се е движил по път 1-5 в посока юг със скорост на движение около 70 км/ч и опасна зона за спиране 52м.; в същото време на км.231+800 от крайпътна отбивка, намираща се отдясно по посока на движението на л.а. „БМВ“, водачът на л.а. „Опел“ Г. Д. е предприел пресичане на път 1-5 в посока на изток, с намерение да премине на намиращия се в тази посока „черен“ път.; в този момент л.а.„БМВ“ е бил на разстояние около 127м., което е повече от два пъти по-голямо от опасната му зона на спиране; вследствие на възникналата опасност за движението му, водачът Б. завил волана наляво, в резултат на което настъпил удар между двете МПС; видимостта на водача на л.а„БМВ“, както и тази на водача на л.а.„Опел“ е била неограничена.
На базата на така установената фактическа обстановка въззивният съд е приел, че произшествието не би настъпило ако водачът Б. бе задействал своевременно спирачната уредба или просто бе останал в своята лента, т.е. ударът е бил предотвратим за Б. от техническа гледна точка. Ударът е бил предотвратим и от страна на водача на л.а. „Опел“, който ( с оглед добрата видимост от повече от 300м.) е могъл да изчака преминаването на движещия се по път с предимство л.а.„БМВ“ и да започне пресичане на път 1-5, след като се убеди, че няма да създаде опасност за участниците в движението. които се движат по него, като се съобрази с тяхното положение, посока и скорост на движение, като да пропусне л.а. преминаването на л.а. „БМВ“. Съпоставяйки допуснатите от застрахования водач Б. нарушения на правилата за движение по пътищата, визирани в чл.150 ЗДвП и чл.20 ал.2, изр. второ ЗДвП, с поведението на пострадалия Г. Д., който от своя страна е нарушил правилата за движение по пътищата, визирани в чл.37 ал.З ДЗДвП – „водачът на пътно превозно средство, излизащо на път от крайпътна територия, е длъжен да пропусне пътните превозни средства, които се движат по този път“, въззивният състав (аналогично на първата инстанция) е приел, че приносът на пострадалото лице за настъпване на вредоносния резултат, следва да бъде определен в съотношение 50%. След като е приложил разпоредбата на чл.51, ал.2 ЗЗД, въззивният състав е потвърдил определения от окръжния съд размер на дълживото от застрахователя обезщетение за неимуществени вреди от 50 000лв. ( 50% от справедливото обезщетение от 100 000лв.).
Настоящият състав намира, че не са налице поддържаните от касаторите основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната му част.
Извън случаите по чл.280, ал.2 ГПК допускането на касационно обжалване предпоставя с обжалваното решение въззивният съд да се е произнесъл по материалноправен и/или по процесуалноправен въпрос, обусловил правните му изводи по предмета на спора, и по отношение на този въпрос да са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т.1 - т.3 на чл.280 ал.1 ГПК. Съгласно разясненията, дадени в т.1 от Тълк.решение №1/19.02.2010г. по т.д.№1/2009г. на ВКС, ОСГТК, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.
Не е решен в противоречие със задължителната практика на ВС, формирана със ППВС №4/1968г., поставеният от касатора въпрос №1: .„Кои факти и обстоятелства са от значение за съда при прилагането на принципа за справедливост при определяне на обезщетение за неимуществени вреди, въведен с разпоредбата на чл.52 от ЗЗД, и как следва да се прилага този принцип?“. Въпросът е относим към критериите за определяне от съда на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди по чл.52 ЗЗД. В т.ІІ от Постановление №4/23.12.1968г. на ПВС е прието че понятието "справедливост" по смисъла на чл.52 ЗЗД не е абстрактно; то е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид при определяне размера на обезщетението като при причиняването на смърт от значение са и възрастта на увредения, отношенията между пострадалия и близкия, който търси обезщетение за неимуществени вреди. Анализът на мотивите на въззивното решение сочи, че при определяне размера на обезщетението за неимуществените вреди на ищеца от 100 000лв. (преди намалението по чл.51, ал.2 ЗЗД), въззивният състав стриктно се е съобразил с посочените в постановлението критерии. Въззивният съд е отчел изключително близките отношения между ищеца и неговия баща независимо, че не са живеели в едно домакинство и че са имали отделни семейства. Съдът е взел предвид възрастта на пострадалия и възрастта на ищеца, както и фактът, че бащата е продължил да бъде морална опора за своя син. При определяне размера на обезщетението са обсъдени като релевантни за спора негативните емоционални реакции върху ищеца, съответни на скръб от загубата на родител, и последващо нормално психологично поведение. В тази връзка, поставеният въпрос не е решен и в противоречие с цитираната в изложението практика на ВКС. Несъгласието на касатора с определения размер на обезщетението за неимуществени вреди (доколкото са взети предвид от съда посочените по-горе критерии), в случая представлява оплакване на неправилност на въззивното решение, която не е предмет на проверка в производството по чл.288 ГПК.
Не следва да се допуска касация на въззивното решение с оглед формулирания от касатора въпрос №2, свързан с приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД, а именно: „Кога съдът следва да приеме, че е налице доказано от страна в производството възражение по чл.51, ал.2 ЗЗД за наличие на съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалото лице и как следва да бъде определен размерът на съпричиняването?“. От една страна въпросът е формулиран като общотеоретичен въпрос и в този смисъл не покрива общия селективен критерий по чл.280, ал.1 ГПК. От друга страна, въпросът не е решен в противоречие с постановките в т.7 от ППВС №17/1963 г., тъй като въззивният съд е изложил обосновани аргументи относно допуснатото от пострадалия водач на л.а. “Опел“ Г. Д. нарушение на правилата за движение и за наличието на пряка причинна връзка между неговото неправомерно поведение и настъпилата смърт. Съдът е определил процентно размера на съпричиняването - 50%, анализирайки поотделно приносът на всеки един от участниците в процесното ПТП за реализиране на вредоносния резултат.
Не може да обоснове допускане на касационно обжалване на въззивното решение и въпрос №3 на касатора: Следва ли по аналогия с тълкуването, дадено в т.2 от Тълкувателно решение №3/2016г. от 22.04.2019г., постановено по тълк.д.№3/2016г. на ОСГТК на ВКС, да се приеме, че решението по уважен осъдителен иск за парично вземане на ищец - роднина на загинал при ПТП, се ползва със сила на пресъдено нещо относно правопораждащите факти на спорното субективно материално право при предявен в друг исков процес иск от друг ищец - също роднина на загиналия при ПТП, за защита на паричното вземане на този друг ищец, произтичащо от същото право?“. Въпросът не е обусловил решаващите изводи на съда по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, доколкото не е бил предмет на въззивната жалба и не е обсъждан в обжалваното решение. Отделно следва да се отбележи, че въпросът нито е решен в противоречие с практиката на ВКС, нито може да бъде от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Приетото разрешение в т.2 от ТР №3/22.04.2019г. по тълк.д.№3/2016г. на ОСГТК на ВКС, а именно - че решението по частичен иск се ползва със СПН относно правопораждащите факти на спорното субективно материално право, е мотивирано с принципното положение в чл.300 ГПК, според което страните по материалното правоотношение са необходимата част от обективните и субективни предели на СПН. В случая (за разлика от частичния иск), няма идентичност на страните, поради което, независимо, че претенциите са основават на един и същ факт, отделните решения, постановени по искове на различни ищци, не се ползват със сила на пресъдено нещо.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, търговска колегия, състав на второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №260052 от 10.03.2021г., постановено по в.т.д.№ 727/2020г. на Пловдивски апелативен съд, ГО, 3 с-в, в обжалваната му част.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: