8 О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 204 [населено място], 30.04.2018 г. ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на двадесети април през две хиляди и осемнадесета година, в състав ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА като изслуша докладваното от съдия Николова ч. т. д. №389 по описа за 2018г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 274 ал.3 т.1 от ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на [фирма] срещу определение №3908/29.11.2017г. по ч. гр. д. №5371/2017г. на Софийски апелативен съд, ГО, с което е потвърдено определение от 05.04.2017г. за прекратяване на производството по т.д.№6279/2016г. на Софийски градски съд, ТО, VІ – 8 състав, поради наличие на арбитражна клауза, както и определение от 13.07.2017г. по т.д.№6279/2016г. на Софийски градски съд, ТО, VІ – 8 състав за допълване на определението от 05.04.2017г. по същото дело в частта за разноските. Частният касационен жалбоподател поддържа, че определението е неправилно, а допускането на касационното обжалване основава на наличието на предпоставките по чл. 280 ал.1 т.1 и т.3 от ГПК, както и по чл.280 ал.2 от ГПК. Поддържа,че въззивното определение е процесуално недопустимо и следва да бъде обезсилено, тъй като съдът се е произнесъл по предмет на спора, по който не е бил сезиран. Твърди, че съставът на САС неправилно е приел, че ищецът претендира вземания, които неговият праводател има като съдружник в дружеството по ЗЗД. Излага доводи, че не е въвеждал такива твърдения, а е посочвал многократно, че в качеството си на фактор или евентуално на пристъпил към изпълнение заложен кредитор, претендира процесните суми като произтичащи от валидно сключен договор за изработка между [фирма] и „Д. Чи Е. Д. К. Ф.“ С. П. А., които освен съдружници в гражданско дружество са и страни по договор за изработка. Поддържа също,че въззивното определение е неправилно и необосновано. Излага доводи за очевидна неправилност на определението. Посочва, че въззивният съд се е произнесъл по следните процесуалноправни въпроси: 1. В случай на обжалване на определението за прекратяване на делото, въззивният съд задължен ли е да извърши преценка за допустимостта на иска въз основа на конкретните твърдения на ищеца и в рамките на правомощията си по чл.269 от ГПК да се произнесе по всички доводи в жалбата, с които е аргументирана неправилността на прекратителното определение? 2. Уговорената между страните по договор за изработка арбитражна клауза остава ли в сила и спрямо третото лице, придобило чрез договор за цесия/факторинг вземането на изпълнителя за възнаграждение за извършената по същия договор работа и съответно, при надлежно заявено възражение в тази насока дерогира ли арбитражната клауза компетентността на държавния съд да разгледа повдигнатия от това трето лице правен спор относно така придобитото вземане? 3.Правоотношенията, породени от договор за изработка, по който възложител е дадено гражданско дружество по ЗЗД, а изпълнител – един от съдружниците, и с който са уговорени насрещни права и задължения на подписалите го страни, съставляват ли част от правоотношенията по самия договор за дружество или са отделни и независими от тях? Поддържа, че по първия поставен въпрос е налице противоречие с приетото в определение №433 от 28.07.2017г. по ч.т.д.№1333/2017г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., разрешение, че в случай на обжалване на определението за прекратяване на делото, въззивният съд също е задължен да извърши преценка за допустимостта на иска въз основа на конкретните твърдения на ищеца и в рамките на правомощията си по чл.269 от ГПК. По втория въпрос също се позовава на основанието по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК, като твърди, че е налице противоречие с определение №344/22.07.2016г. по ч.т.д.№1364/2016г. на ВКС, ТК, І т.о. За третия въпрос поддържа, че е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Поддържа, че въпросът има принципно значение, както и че по него липсва изрична законова уредба и установена трайна съдебна практика. Ответникът по частната касационна жалба „Д. Чи Е. Д. К. Ф.“ С. П. А., Италия, поддържа, че жалбата е неоснователна и моли същата да бъде оставена без уважение. Поддържа, че в правомощията на съда е да оцени сам фактическата обстановка и да квалифицира предмета на спора, като не е обвързан от наведените от страните правни твърдения и интерпретация на фактите по делото. Счита,че касаторът се стреми да заобиколи установената от договарящите по договора за учредяване на консорциум, както и от закона подсъдност. Твърди, че определението на въззивния съд и потвърденото с него определение на първоинстанционния съд са допустими съдебни актове, доколкото кредитират в цялост волята и целта на дружеството по ЗЗД. Поддържа, че е налице и алтернативно основание за прекратяване на производството с оглед правилата за подведомственост на спора, установени в Регламент (ЕС) № 1215/2012 на Европейския парламент и на Съвета от 12 декември 2012 година относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отд. констатира, че частната касационна жалба е подадена от надлежна страна, срещу акт, подлежащ на обжалване по реда на чл. 274 ал.3 т.1 от ГПК. Спазен е преклузивният срок по чл. 275 ал.1 от ГПК. Производството е по предявени от [фирма] срещу „Д. Чи Е. Д. К. Ф.“ С. П. А., Италия, искове за сумата от 1 009 263,52 лева, представляваща 60% от стойността по фактури №№ [ЕГН]/18.02.2013г., [ЕГН]/27.06.2014г., [ЕГН]/09.04.2015г., [ЕГН]/05.06.2015г., [ЕГН]/27.07.2015г., [ЕГН]/27.07.2015г., и [ЕГН]/03.08.2015г., издадени от доставчика [фирма], на получателя Д. “Д.С.Е. – СК-13 – Т.Р.К., както и за сумата от 112 719,37 лева – обезщетение за забава на главницата за периода от 18.02.2013г. до 22.07.2016г. Твърди, че доставчикът на услугите по фактурите е съдружник в Д. “Д. – СК-13 – Т. Р. Консорциум”. Поддържа, че между [фирма] и гражданското дружество, в което той е участник, е възникнало и правоотношение по договор за проектиране и извършване на СМР по силата на протокол от 10.03.2011г. и протокол от 23.04.2015г. С тези протоколи партньорите в консорциума разпределили помежду си работите по изпълнението на сключените между гражданското дружество и ДП Национална компания „Железопътна инфраструктура“ договори за изпълнение на обект: „Рехабилитация на железопътна инфраструктура в участъци от жп линията П. – Б.“. Счита, че стойността на изпълнените по договора за изработка СМР следва да бъде заплатена от съдружниците в гражданското дружество, според дела на всеки от тях в дружеството. Твърди, че делът на „Д. Чи Е. Д. К. Ф.“ С. П. А. в гражданското дружество е 60%, поради което същият дължи 60% от стойността на извършените в полза на гражданското СМР на изпълнителя [фирма]. В исковата молба поддържа, че вземанията по фактурите са му прехвърлени по силата на договор за събиране на вземания /факторинг/ от 17.12.2014г. и споразумение към него от 31.08.2015г. При условията на евентуалност [фирма] предявява, в качеството на процесуален субституент на [фирма], против „Д. Чи Е. Д. К. Ф.“ С.П.А., искове с правно основание чл.44а, ал. 2 от ЗОЗ вр. с чл. 266, ал. 1 вр. с чл. 364 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, за сумата от 1 009 263,52 лева, представляваща възнаграждение на [фирма] по протокол от 10.03.2011г. между съдружниците в гражданско дружество Д. “Д. – СК-13 – Т. Р. Консорциум”, която сума е част от заложеното в полза на банката вземане по договор за особен залог върху вземане №1/14.04.2014г., вписан в ЦРОЗ под №2014042800497, и която се претендира от ищеца предвид пристъпването на изпълнение по договора за залог върху вземания, вписано в ЦРОЗ под №2015092501733. Претендира плащането се извърши по сметка на депозитаря по реда на ЗОЗ.В отговора на исковата молба ответникът „Д. Чи Е. Д. К. Ф.“ С.П.А., Италия, е направил възражение за неподведомственост на спора пред държавния съд поради съществуването на валидно арбитражно споразумение между страните, обективирано в чл. 9.3. от договора за гражданско дружество. Ответникът е изложил съображения, че предявените осъдителни искове се обхващат от арбитражния договор и производството пред държавния съд следва да бъде прекратено като недопустимо при наличието на възражение за арбитражно споразумение. Първоинстанционният съд е приел за основателно направеното възражение за неподведомственост на спора поради наличие на арбитражна клауза и е прекратил производството по делото. Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280 ал.1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280 ал.1 т.1 – т.3 от ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Наред с това според задължителните за съдилищата в страната указания в т.1 на ТР №1/2009г. на ОСГТК на ВКС, касационната инстанция е длъжна всякога да допусне касационно обжалване, ако съществува вероятност обжалваният съдебен акт на въззивния съд да е недопустим. Констатирането на вероятност за наличие на някое от предвидените в ГПК основания за недопустимост на обжалвания съдебен акт обуславя допускане на касационно обжалване. При тази проверка касационната инстанция не е обвързана от доводите на касационния жалбоподател, с които е обосновано поддържаното основание за касиране по чл.281 т.2 от ГПК, нито от относимите към това основание правни въпроси от изложението на основанията по чл. 280 ал.1 от ГПК. Постановеното от въззивния съд определение е допустимо. С него въззивният съд се е произнесъл по предмета, с който е сезиран, а именно по частната жалба срещу определението за прекратяване на производството по т.д.№6279/2016г. на Софийски градски съд, ТО, VІ – 8 състав, и срещу определението от 13.07.2017г. по същото дело за допълване на определението от 05.04.2017г. в частта за разноските. Проверявайки допустимостта и правилността на тези актове, въззивният съд не се е отклонил от предмета на спора. Евентуалната погрешна интерпретация на твърденията в исковата молба и правното основание на предявените при условията на евентуалност осъдителни искове, би се отразила на правилността на постановеното от САС определение, а не на неговата допустимост. Не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване по първия поставен в изложението по чл.284 ал.1 т.3 от ГПК въпрос. Този въпрос е обуславящ за изхода на спора, но по него частният касационен жалбоподател не е обосновал наличието на допълнителната предпоставка по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК. Не е налице противоречие с цитираното от касатора определение №433 от 28.07.2017г. по ч.т.д.№1333/2017г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., в което е прието, че в случай на обжалване на определението за прекратяване на делото, въззивният съд също е задължен да извърши преценка за допустимостта на иска въз основа на конкретните твърдения на ищеца и в рамките на правомощията си по чл.269 от ГПК. В случая въззивният съд е извършил самостоятелна преценка на всички изложени в частната жалба оплаквания за неправилност на определението на Софийски градски съд за прекратяване на производството и е направил собствени изводи относно допустимостта на предявения иск. Конкретните изводи на съда, направени в резултат на извършената преценка на фактическия и доказателствен материал по делото, касаят правилността на постановения съдебен акт. Третият поставен в изложението въпрос не е свързан с тълкуването на определена правна норма, а е обусловен от преценката на фактите по конкретния спор. Евентуална погрешна преценка на съда относно наличието на две отделни правоотношения между страните по спора или само на правоотношение по договор за гражданско дружество, би представлявала отменително основание по чл.281 т.3 от ГПК, но не и основание за допускане на касационно обжалване с оглед критериите, предвидени в чл.280 ал.1 от ГПК. Настоящият състав на ВКС, ТК, I отд. намира, че вторият поставен от частния касационен жалбоподателя въпрос отговаря на общата предпоставка за достъп до касация, доколкото е обусловил решаващия извод на въззивния съд за недопустимост на предявените искове поради наличието на арбитражна клауза. По въпроса за действието на арбитражната клауза в отношенията между цедента, цесионера и длъжника, при прехвърляне на вземане, произтичащо от договор с включена в него арбитражна клауза, е налице практика на ВКС, обективирана не само в посоченото от касатора определение. По този въпрос е формирана практика на ВКС и с определение №289/01.7.2016г. по ч.т.д.№1252/2016г. на ВКС, ТК, І т.о., както и постановените в производството по чл.47 от ЗМТА решение №70/15.06.2012г. по т.д.№112/12г. на ВКС, ТК, І т.о. и решение №122/18.06.2013г. по т.д.№920/2012г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., както и решение №71 от 09.07.2015г. по т.д.№3506/14г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. и решение №44 от 29.06.2016г. по т.д.№971/2015г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. Поради това касационното обжалване на определение №3908/29.11.2017г. по ч. гр. д. №5371/2017г. на Софийски апелативен съд, следва да бъде допуснато при условията на чл. 280 ал.1 т.1 от ГПК. По поставения процесуалноправен въпрос настоящият съдебен състав намира следното: В определение №289/01.7.2016г. по ч.т.д.№1252/2016г. на ВКС, ТК, І т.о., се приема, че цесията на вземане по материалноправен договор не прави цесионера страна по включената в материалноправния договор арбитражна клауза освен ако цесионерът със съгласието на цедента и длъжника встъпи в арбитражната клауза / в този смисъл са и постановените в производството по чл.47 ЗМТА решение № 70/15.06.2012г. по т.д. № 112/12г. на ВКС, I т.о. и решение № 122/18.06.2013г. по т.д. № 920/2012г. на ВКС, II т.о./. Арбитражното споразумение е самостоятелен процесуален договор, а арбитражната клауза, включена в договор, е независима от другите негови уговорки, на осн. чл.19 ал.2 изр.1 от ЗМТА. Арбитражната клауза не съставлява акцесорно право, нито право, имащо обезпечителен характер спрямо материалното право, на което носител е станал цесионерът. Върху цесионера не преминават и задължения, а арбитражната клауза поражда не само права, но и задължения за сключилите този процесуален договор страни във връзка с разрешаването на спора. Не на последно място следва да се съобрази облигационното действие на арбитражната клауза /както тази в материалноправения договор, така и включената в договора за цесия/ - тя обвързва само страните по договора. В решение №71 от 09.07.2015г. по т.д.№3506/14г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение №44 от 29.06.2016г. по т.д.№971/2015г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., както и в цитираното от касатора определение№344/22.07.2016г. по ч.т.д.№1364/2016г. на ВКС, ТК, І т.о., също се изтъква самостоятелният характер на арбитражното споразумение спрямо договора, в който е инкорпорирано. Приема се, че само по себе си предвиденото в договор право на една от страните да отнесе спора пред арбитражен съд, не може да се прехвърли заедно с правата на страната по договора, тъй като на правото да се отнесе спора пред арбитражен съд съответства задължение на насрещната страна по арбитражното споразумение, да изпълни уговореното помежду им. Няма значение дали длъжникът е уведомен или не за цесията. Това уведомяване има значение за прехвърлянето на правата и действието на цесията спрямо длъжника, но уведомяването не означава, че има съгласие за постигане на арбитражно споразумение. Без изрично изразено писмено съгласие не може да се приеме, че има прехвърляне на арбитражна клауза. Предвид отговора на поставения правен въпрос, настоящият състав приема, че производството по предявените при условията на евентуалност осъдителни искове е неправилно прекратено от първоинстанционния съд. Частният жалбоподател – ищец в производството се легитимира като правоприемник на процесното вземане по силата на договор за факторинг, съответно той няма качеството на страна по правоотношението между неговия праводател [фирма] и ответника „Д. Чи Е. Д. К. Ф.“ С. П. А., независимо дали такова е възникнало само по силата на договор за гражданско дружество или между [фирма] и учреденото гражданско дружество е бил сключен и отделен, самостоятелен договор за изработка. Липсват доказателства за постигнато писмено съгласие между [фирма], „Д. Чи Е. Д. К. Ф.“ С. П. А. и фактора /цесионер/, последният да встъпи в арбитражната клауза, включена в договора за консорциум. Поради това предявеният осъдителен иск би бил допустим, дори и ако е правилна преценката на въззивния съд, че с оглед твърденията в исковата молба ищецът претендира вземане, което неговият праводател има като съдружник в дружество по ЗЗД и чието правно основание следва да се търси в разпоредбата на чл.361 от ЗЗД. Поради това спорният между страните въпрос за действителното основание на предявения иск не е обуславящ за подведомствеността на делото. Възраженията на ответника за недопустимост на исковете поради липса на международна компетентност, не следва да бъдат обсъждани в настоящото производство, доколкото те не са били обсъждани нито от първоинстанционния съд, нито от въззивния. По тези възражения първоинстанционният съд следва да се произнесе с изрично определение съгласно чл.28 от КМЧП, като съобрази приложимите правила на Регламент (ЕС) № 1215/2012 на Европейския парламент и на Съвета от 12 декември 2012 година относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела. Предвид изложеното обжалваното въззивно определение на Софийски апелативен съд, както и потвърдените с него определения на първоинстанционния съд за прекратяване на производството по делото и за допълване на същото определение по реда на чл.248 от ГПК чрез присъждане на разноски, следва да бъдат отменени, а делото върнато на първоинстанционния съд за продължаване на съдопроизводствените действия по подадената искова молба. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд О П Р Е Д Е Л И ОТМЕНЯ определение №3908/29.11.2017г. по ч. гр. д. №5371/2017г. на Софийски апелативен съд, както и потвърдените с него определение от 05.04.2017г. за прекратяване на производството по т.д.№6279/2016г. на Софийски градски съд, ТО, VІ – 8 състав, както и определение от 13.07.2017г. т.д.№6279/2016г. на Софийски градски съд, ТО, VІ – 8 състав, с което на основание чл.248 от ГПК е допълнено определение от 05.04.2017г. по същото дело чрез присъждане на разноски. ВРЪЩА делото на Софийски градски съд, ТО, VІ – 8 състав, за продължаване на процесуалните действия. ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.