Р Е Ш Е Н И Е № 176 София, 29 януари 2021 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на единадесети ноември две хиляди и двадесета година в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУЖЕНА КЕРАНОВА ЧЛЕНОВЕ: РУМЕН ПЕТРОВ НЕВЕНА ГРОЗЕВА при секретар: Марияна Петрова и в присъствието на прокурора Калин Софиянски изслуша докладваното от съдия Ружена Керанова н. дело № 471/2020 година Касационното производство е образувано на основание чл. 346, т. 1 от НПК по жалба от защитника на подсъдимия И. А. Ч. против въззивно решение № 35/30.01.2020 г., постановено по ВНОХД №1084/2019 г. от Софийския апелативен съд. В жалбата се сочи, че решението е постановено в нарушение на материалния закон и процесуалните правила, а наложеното наказание е явно несправедливо. Нарушението на закона се поддържа с твърдението, че дейността на втората инстанция по проверката и анализа на материалите по делото не съответства на заложените стандарти в законодателството. В обхвата на второто от касационните основания се заявява, че са допуснати нарушение на процесуалните правила – чл. 13, чл. 14, чл. 107, ал. 5 от НПК, като съдът е боравил с част от доказателствата, фаворизирал е едни доказателствени източници за сметка на други, при което не е изследвал всички възможни и реални версии на случилото се. Явната несправедливост на наложеното наказание е подкрепено с твърдения за подценяване на смекчаващите отговорността обстоятелства, определящи приложението на чл. 55 от НК, както и срещу оценката на предходните инстанции, че наказанието на подсъдимия следва да се определи при превес на отегчаващите такива. В заключение се отправя искане касационният съд да осъществи ново тълкуване на събраните вече доказателства, да направи различна оценка на обстоятелствата, както и да намали размера на наложеното наказание. В съдебното заседание подсъдимият Ч. и неговата защита поддържат жалбата при направените там възражения. Частният обвинител И. Б. и неговият повереник оспорват основателността на жалбата. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура пледира за оставяне в сила на обжалвания съдебен акт. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал.1 от НПК, установи следното : С присъда № 114/07.05.2019 г., постановена по НОХД № 5782/2018 г., Софийският градски съд признал подсъдимия И. А. Ч. за виновен в това, че на 18.04.2016 г., около 00, 50 ч. в [населено място], при управление на моторно превозно средство нарушил правилата за движение по пътищата (чл. 5, ал. 3, т. 1, чл. 20, ал. 2, изр. 2, чл. 21, ал. 1 от ЗДвП) и по непредпазливост причинил смъртта на М. Н. Б., като деянието е извършено в пияно състояние, поради което и на основание чл. 343, ал.3, пр. 1 б. „б“ във вр. с ал.1, б. „в“ и чл. 58а, ал. 1 от НК му наложил наказание осем години лишаване от свобода, търпими при първоначален „общ“ режим. На основание чл. 343г от НК подсъдимият е лишен от правото да управлява моторно превозно средство за срок от осем години. На основание чл. 68, ал. 2 от НК съдът постановил подсъдимият Ч. да изтърпи изцяло наказанието лишаване от свобода за срок от девет месеца, наложено му по НОХД № 783/2015 г. по описа на СГС. С атакуваното сега решение Софийският апелативен съд изменил присъдата, като подсъдимият е оправдан да е нарушил правилото на чл. 21, ал. 1 от ЗДвП. Касационната жалба е неоснователна. Преди всичко следва да се направят няколко уточнения. Заявеното нарушение на материалния закон е бланкетно, а предложеният аргумент в негова подкрепа не разкрива съдържанието на това касационно основание. Общо формулираните възражения за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила също не съдържат конкретни доводи, основани на процесуалното развитие на делото. Производството пред първата инстанция е протекло по реда на глава двадесет и седма от НПК, в хипотезата на чл. 371, т. 2 от НПК, след като подсъдимият признал изцяло фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт, и се съгласил да не се събират доказателства за тях. Редът, по който подсъдимият е избрал да се разгледа делото, изключва последващи възражения за необходимостта от изследване на нови версии на фактическата обстановка. Претенцията за промяна на фактическите изводи в решението би имала своето основание само при отклонение от изискването на чл. 372, ал. 4 от НПК. Няма съмнение, че съдът би допуснал съществено процесуално нарушение, ако събраните на досъдебното производство доказателства не подкрепят самопризнанието на подсъдимия, но въпреки това осъдителната присъда се основава именно на това признание, без да се установят изложените в обстоятелствената част на обвинителния акт факти. Разгледано в този аспект възражението за допуснати процесуални нарушения е неоснователно. Във въззивното решение е мотивирана доказателствената подкрепа на обвинението, чиято обстоятелствена част подсъдимият Ч. е признал. В тази връзка съдът се е позовал на гласните доказателствени средства, съдържащи данни за детайлите на възникналия пътен инцидент, на протоколите за извършените процесуално следствени действия, както и на експертна интерпретация на релевантните факти, и така е стигнал до извод, че те в своята съвкупност водят еднозначно до направените в обвинителния акт фактически заключения. Въззивното решение не подлежи на ревизия и на основание чл. 348, ал.1, т. 3 от НПК поради явна несправедливост на наложените наказания. Изводите на предходните инстанции относно степента на обществена опасност на деянието и дееца са правилни. Претенцията, че съдът не е обсъдил всички смекчаващи обстоятелства е неоснователна. В жалбата при изброяване на смекчаващите отговорността фактори е включено и „чистото съдебно минало на подсъдимия“, но информацията, съдържаща се в приложената по делото справка за съдимост, показва друго. Подсъдимият Ч. с влязла в сила присъда (споразумение) на 24.03.2015 г., постановена по НОХД № 783/2015 г. по описа на Софийски градски съд, е осъден за извършено на 10.12.2014 г. престъпление по чл. 354а, ал.1, пр. 5 от НК, за което му е наложено наказание девет месеца лишаване от свобода, изпълнението на което е отложено с изпитателен срок от три години. Не се оправдава от данните по делото и твърдението, че втората инстанция неоснователно е пренебрегнала самопризнанието на подсъдимия, като обстоятелство от категорията на смекчаващите. Напротив, съдът е дал аргументиран отговор на идентичен довод, ръководейки се от задължителните указания, дадени с Тълкувателно решение № 1 на ОСНК по т.д. № 1/2008 г, т. 7, и адекватно е оценил процесуалното поведение на подсъдимия в досъдебната фаза на процеса. Правилна е преценката, че неговите обяснения не са допринесли, а още по-малко да са с решаващо значение за разкриване на обективната истина в процеса предвид останалите, събрани без участието му, доказателствени средства. Претендираното смекчаване на отговорността при условията на чл. 55 от НК, тъй като по делото са събрани многобройни смекчаващи обстоятелства, е лишено от правно основание. Съвкупността от смекчаващите обстоятелства (позитивни данни за личността на подсъдимия, трудовата му ангажираност, съпричиняването от страна на пострадалия на престъпния резултат – липса на обезопасителен колан), не удовлетворява изискването за многобройност по смисъла на цитираната разпоредба от закона. Съпричиняването, на което се акцентира в жалбата, не е достатъчно по своя обхват в контекста на всички обстоятелства на пътното произшествие, за да обуслови извод за значително по-ниска степен на обществена опасност от типичната за този вид престъпления. Смекчаващите обстоятелства са ценени наред с установените отегчаващи, които обяснимо се пренебрегват в жалбата. Правилно въззивният съд е обсъдил високата концентрация на алкохол в кръвта на подсъдимия (2,6 на хиляда), отчитайки и даденото експертно мнение за тежестта на алкохолното опиване. Несъмнено е, че пияното състояние е съставомерен признак от престъпния състав, по който е повдигнатото обвинение. Степента на алкохолно опиване обаче е обстоятелство, което има своето значение при преценката на обстоятелствата по чл. 54 от НК. Нивото на алкохолната концентрация по различен начин повлиява на състоянието на водача и на годността му да управлява МПС. Съответно, това определя и различна степен на риска от настъпване на пътен инцидент. Установеното процентно съдържание на алкохол в кръвта на подсъдимия е значително и следва да се цени като обстоятелство, очертаващо по-висока степен на обществена опасност на деянието, а и на самия деец и в този смисъл не е допуснато нарушение на чл. 56 от НК. Втората инстанция не е имала основание да пренебрегне информацията, изводима от приложената справка по делото за не малкото на брой административни нарушения на правилата за движение, за които подсъдимият е бил наказван. Превишената скорост (105 км/ч.), с която Ч. е управлявал автомобила в населено място в тъмната част на денонощието, макар и да е прието, че не е в причинна връзка с настъпилото произшествие, също е белег на неговата лоша дисциплина като водач, показваща и резистентност към упражненото върху него въздействие със средствата на административнонаказателните мерки. Въззивният съд е отбелязал настъпилата реабилитация за осъждането на подсъдимия с влязлата в сила на 02.08.2002 г. присъда, постановена по НОХД № 1100/2001 г., за извършено от него транспортно престъпление по чл. 343, ал.2, пр. 3, б. „б“ във вр. с ал.1, б. „в“ от НК. Споменаването на това осъждане е по-скоро в контекста доколко наложеното наказание по цитираното дело е постигнало своя ефект. Видно от редакцията на въззивното решение не от това осъждане обаче следва заключението на съда за обременената съдебна биография на подсъдимия. Миналото осъждане, третирано като отегчаващо отговорността обстоятелство, предопределящо и отрицателна обществена оценка на личността на дееца, произтича от постановената присъда по вече споменатото НОХД № 783/2015 г. Твърдението за погрешна преценка на съда относно това, че Ч. е извършил сега разглежданото деяние в рамките на изпитателния срок „на друго осъждане, а такова не е приведено от нито една инстанция“, е неубедителна и неясна. За неоснователността й е достатъчно да се препрати към съдържанието на първоинстанционната присъда, потвърдена в тази част от втората инстанция, с която е приложена разпоредбата на чл. 68, ал. 2 от НК и е постановено подсъдимият да изтърпи изцяло наказанието от девет месеца лишаване от свобода, наложено му по НОХД № 783/2015 г. Фактът, че подсъдимият е извършил настоящето деяние в изпитателния срок демонстрира отсъствие на респект към наложеното условно наказание и правилно е ценено като признак на високата му обществена опасност. Претенцията за влошеното здраве на подсъдимия не е от естество да обуслови смекчаване на санкцията. В местата за лишаване от свобода съществуват медицински центрове и специализирани болници за активно лечение, обезпечаващи медицинското обслужване на лишените от свобода. Съгласно разпоредбата на чл. 143 от ЗИНЗС подсъдимият, като лишен от свобода, има право да поиска медицински преглед в случай на промяна в неговия здравен статус. В заключение, наказанието лишаване от свобода адекватно държи сметка за цялото своеобразие на конкретно разглеждания случай и при неговата индивидуализация не е допуснато нито подценяване, нито надценяване на обстоятелствата, определящи обществената опасност на деянието и дееца. В този смисъл определеното при превес на отегчаващите отговорността обстоятелства наказание от дванадесет години лишаване от свобода, редуцирано съобразно разпоредбата на чл. 58а, ал.1 от НК на осем години, съответства на тежестта на извършеното престъпление, на данните за личността на подсъдимия и ще съдейства за постигане на целите по чл. 36 от НК. Наказанието лишаване от право да управлява МПС е съобразено с изискването на закона. Предвид на гореизложеното и на основание чл. 354, ал.1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 35/30.01.2020 г., постановено по ВНОХД № 1084/2019 г. от Софийски апелативен съд. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2. `