Ключови фрази
изменение на иска * правен интерес * договор за финансов лизинг * застрахователно обезщетение за имуществени вреди * косвен иск * допълнителна искова молба

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

   О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

                                                                       № 362

Гр.София, 30.04.2010  г.

     

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на двадесет и осми април през две хиляди и десета година, в състав:

 

                                                                                  ПРЕДСЕДАТЕЛ: Таня Райковска

                                                           ЧЛЕНОВЕ:           Дария Проданова                                                                                          

                                                                                                                Тотка Калчева

 

при секретаря ................... след като изслуша докладваното от съдия Калчева, ч.т.д.№ 156 по описа за 2010г., за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството е по чл.274, ал.3, т.1 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на “А” ЕООД, гр. С. срещу определение № 138/27.01.2010г., постановено по ч.гр.д. № 104/2010г., с което Софийският апелативен съд е потвърдил определение от 16.12.2009г. по т.д. № 2293/2008г. на Софийския градски съд за оставяне без уважение на искането за изменение на петитума на исковата молба и за прекратяване на производството по делото поради недопустимост на иска.

Частният жалбоподател поддържа, че определението е неправилно, а допускането на касационното обжалване основава на наличието на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК.

Ответникът “З“А”, гр. С. оспорва частната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение констатира, че частната жалба е подадена от надлежна страна, срещу акт, подлежащ на обжалване по реда на чл.274, ал.3, т.1 ГПК и е спазен преклузивният срок по чл.275, ал.1 ГПК.

Производството по т.д. № 2293/08г. е образувано по искова молба, подадена от “А” ЕООД, против З. “А” за заплащане на застрахователно обезщетение. Ищецът твърди, че лек автомобил, собственост на “Х” ЕООД, е отнет чрез употреба на сила от шофьора В. Р. Автомобилът се е владеел от ищеца по силата на договор за лизинг, сключен между “А” ЕООД и “Х” ЕООД, както и че е бил застрахован при ответника по риска “П”. По силата на договора лизингополучателят имал право да търси застраховката, тъй като продължавал да заплаща лизинговите вноски.

В отговора на исковата молба ответникът З. “А” е направил възражение за недопустимост на иска. Същият бил предявен от лице, което не разполага с процесуална легитимация, тъй като не е носител на материалното право – на заплащане на обезщетение на застрахования по договор за застраховка.

С допълнителна искова молба по чл.372 ГПК ищецът се позовава на О. условия на лизинговия договор и заявява, че лизингодателят е длъжник на лизингополучателя за платените до момента лизингови вноски, от които, в случай на кражба на автомобила, лизингодателят приспада платеното му застрахователно обезщетение. Поддържа, че е овластен по договора и от закона да защити иска срещу застрахователя, което обосновава правния му интерес да предяви претенцията поради бездействието на застрахования - лизингодател. Моли, на основание чл.26,ал.4 ГПК и съгласно чл.134 ЗЗД, да бъде призовано “Х” ЕООД и да се допусне изменение на петитума на иска, като вместо “да осъдите ответника да ни заплати” да се чете “да осъдите ответника да заплати на “Х” ЕООД застрахователно обезщетение”.

 

Първоинстанционният Софийски градски съд е приел, че с допълнителната исковата молба ищецът иска едновременно изменение на основанието и на петитума на иска, което е недопустимо съгласно чл.214 ГПК. Основание за този извод е констатацията, че в първоначалната исковата молба ищецът е твърдял, че е носител на правото на застрахователно обезщетение, докато с молбата за изменение на иска твърдението му е, че носител на това право е трето лице. По тези съображения е оставено без уважение искането за изменение на петитума, а производството по делото е прекратено на основание на извършеното признание, че ищецът не е носител на материалното право по иска за заплащане на застрахователно обезщетение.

Въззивният съд изцяло е споделил аргументацията на градския съд и е потвърдил обжалваното определение.

 

Според частния жалбоподател е налице основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационното обжалване за произнасяне по въпросите за обхвата на допълнителната искова молба и за приложението на чл.214 ГПК преди провеждането на първо по делото заседание. Приложното поле на касационното обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК е основано на О. № 52/09.02.2009г. по ч.т.д. № 393/08г. на ВКС по въпроса следва ли да се прекрати производството по първоначално предявения иск, ако предприетите изменения на иска са недопустими.

 

Настоящият състав на ВКС, ТК, І отд. намира, че е аргументирана хипотезата по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационното обжалване. Поставените въпроси са от значение за надлежното упражняване на правото на иск и са относими към процесуалните права на страните в процеса. Липсва задължителна за съдилищата практика на ВКС относно съдържанието на допълнителната исковата молба и изменението на иска в контекста на поставените от частния жалбоподател въпроси.

Разпоредбата на чл.372, ал.2 ГПК предвижда, че в допълнителната искова молба ищецът може да поясни и допълни първоначалната, както и в срока за предявяването й, да измени предявения иск, да привлече трети лица и предяви искове срещу тях и да поиска съдът да се произнесе със самото решение относно съществуването или несъществуването на едно оспорено в отговора правоотношение, от което зависи изходът на делото. В изр. 2 на ал.2 на нормата са изброени процесуални действия на ищеца, упражняването на които е преклудирано с изтичането на срока по чл.372, ал.1 ГПК за депозиране на допълнителна искова молба. Тези процесуални действия са регламентирани в Ч. втора “О” на ГПК и правилата за надлежното им упражняване намират приложение и за търговските дела / по Ч. трета “Особени искови производства”/ съгласно чл.377 ГПК, доколкото няма изрично уредени особености.

Общото правило за изменение на иска по чл.214 ГПК определя срока, в който ищецът би могъл да предприеме изменението, а производството по търговските спорове не предвижда специални изисквания досежно изменението, извън срока за предприемането му – в срока за подаване на допълнителна искова молба. Следователно за наличието на предпоставките и условията, на които следва да отговаря изменението, съдът прилага нормата на чл.214 ГПК.

Действително, в разпоредбата на чл.372, ал.2, изр.1 ГПК са употребени понятията “да поясни и допълни” първоначалната искова молба. Тези правомощия на ищеца са изрично и самостоятелно регламентирани, извън действията по изр.2 на ал.2, и изводът, който се налага е, че същите не са равнозначни на предоставена възможност на изменение на иска, без спазване на правилото на чл.214 ГПК. Под поясняване и допълване на исковата молба следва да се разбира уточняване и въвеждане на нови твърдения по обстоятелствата, изложени в първоначалната исковата молба.точняването на обстоятелствата би могло да е с характер на пояснение относно наведени твърдения, които не изменят релевантните за спора факти, обуславящи основанието на претенцията. Допълнителните - нови твърдения за факти и обстоятелства също следва да са във връзка с първоначалните, с оглед на отстраняване на неясноти или попълване на пропуски при очертаване на основанието на иска. В светлината на поставения въпрос, поясняването или допълването на първоначалната искова молба по чл.372, ал.2, изр.1 ГПК се изразява в излагане на нови факти и обстоятелства за уточняване на първоначалната искова молба, но без същите да имат за последица изменение на основанието на иска. В този смисъл е разликата с процесуалните действия на ищеца по чл.372, ал.2, изр.2 ГПК, при които изменението на иска може да се изразява в промяна или на основанието, или на петитума, т.е. като се съблюдават изискванията на чл.214 ГПК.

На следващо място, съдът разполага с правомощието на извърши преценка за допустимостта на предявения иск по чл.130 ГПК съобразно и с твърденията в допълнителната искова молба. Ако наведените факти и обстоятелства поясняват първоначалната искова молба, то изводите за липсата на положителна или за наличието отрицателна процесуална предпоставка могат да се основат на твърденията в допълнителната исковата молба. Ако заявените факти и обстоятелства в допълнителната искова молба се квалифицират като недопустимо изменение на иска, то съдът дължи произнасяне по първоначално предявения иск.

 

По тези съображения на поставените въпроси по чл.280, ал.1 ГПК ВКС отговоря в следния смисъл: Предприетото изменение на иска с допълнителната искова молба по чл.372, ал.2, изр.2 ГПК следва да отговаря на изискванията на чл.214 ГПК, като отклонението от общото правило се изразява единствено в срока, до който същото може да бъде заявено – в срока за допълнителна искова молба. Поясненията и допълненията на първоначалната искова молба по чл.372, ал.2, изр.1 ГПК могат да се изразяват в уточнения на факти и обстоятелства и са допустими, доколкото не представляват изменение на основанието на предявения иск. При отхвърляне на искането за изменение на иска по чл.214 ГПК, съдът дължи произнасяне по първоначално предявената претенция.

По същество на частната жалба.

В първоначалната искова молба ищецът е изложил твърдения, че между него и трето лице е сключен договор за финансов лизинг, по който продължава за заплаща лизинговите вноски, независимо от автомобилът е отнет от негово владение. Претендира заплащане на застрахователно обезщетение, но изрично обоснова правен интерес от предявяване на иска, произтичащ от клаузите на О. условия на лизинговия договор.

Така формулираният правен интерес не е бил конкретизиран в достатъчна степен. С допълнителната искова молба наведените твърдения, че при кражба на автомобила, предмет на договора за лизинг, лизингодателят следва да приспадне от исковете си срещу лизингополучателя за дължими лизингови вноски изплатеното му от застрахователя застрахователно обезщетение, представляват допълнение на първоначалната искова молба по смисъла на чл.372, ал.2, изр.1 ГПК. Изявлението за бездействие на кредитора – лизингодател по договора за застраховка пояснява правния интерес от предявяване на иска за заплащане на застрахователно обезщетение. С тези твърдения, не се изменя основанието на иска – претенция за заплащане на застрахователно обезщетение с оглед на настъпило застрахователно събитие по риска, предмет на застрахователния договор.

С допълнителната искова молба е внесено уточнение, че ищецът предявява пред съда чуждо право в хипотезата на чл.26, ал.4 ГПК. По силата на законовата разпоредба за съда съществува задължение да призове като страна по делото и лицето, чието право е предявено. Изричното посочване в допълнителната искова молба на лицето, чието право се предявява и искането ответникът да бъде осъден да заплати застрахователно обезщетение на това лице представлява изменение на петитума на иска съгласно чл.372, ал.2, изр.2 ГПК.

За произнасяне по предприетото изменение съдът следва да извърши преценка за наличието на предпоставките на чл.214 ГПК. В случая - и за правния интерес от предявяване на правото на трето лице срещу конституирания ответник.

Настоящият състав на ВКС намира, че искът за заплащане на застрахователно обезщетение е предявен в хипотезата на чл.134 ЗЗД. Ищецът твърди, че е кредитор на едно лице – негов длъжник, което от своя страна е кредитор на ответника по иска, но бездействието на длъжника заплашва удовлетворението му, поради което кредиторът упражнява имуществените права на своя длъжник. Качеството си на кредитор ищецът извежда от задължението на лизингодателя да приспадне платените лизингови вноски по договора за лизинг от застрахователното обезщетение, което би получил по договора за застраховка. Лизингодателят е кредитор на застрахователя по договора за застраховка и бездейства, поради което е налице правен интерес за ищеца от предявяване на иска. По силата на чл.26, ал.4 ГПК съдът конституира лицето, чието права са предявени като съищец по делото, с оглед и на разпоредбата на чл.134, ал.2 ЗЗД.

 

Първоинстанционният Софийски градски съд не е допуснал изменение на иска, което определение не подлежи на инстанционен контрол. В тази част определението на Софийския апелативен съд за потвърждаване на акта на СГС следва да се обезсили, предвид и на обстоятелството, че частна въззивна жалба срещу това определение не е била депозирана. В частта, с която е потвърдено определението за прекратяване на производството по делото, същото е неправилно. Ищецът е обосновал правния си интерес от предявяване на правото на трето лице и притежава качеството надлежна страна в процеса, поради което съдът дължи произнасяне по иска. С оглед на изложените съображения относно допустимостта на иска, СГС следва да се произнесе по спора, с който е сезиран. В правомощията на първоинстанционния съд е да допусне изменение на иска и да конституира като съищец “Х” ЕООД, доколкото определението, с което е оставена без уважение молбата за изменение на иска не подлежи на обжалване, но може да бъде отменено от постановилия го съд.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд

 

 

О П Р Е Д Е Л И :

 

 

ОБЕЗСИЛВА определение № 138/27.01.2010г., постановено по ч.гр.д. № 104/2010г., в частта, с което Софийският апелативен съд е потвърдил определение от 16.12.2009г. по т.д. № 2293/2008г. на Софийския градски съд за оставяне без уважение на искането за изменение на петитума на исковата молба.

ОТМЕНЯ определение № 138/27.01.2010г., постановено по ч.гр.д. № 104/2010г. от Софийския апелативен съд и определение от 16.12.2009г. по т.д. № 2293/2008г. на Софийския градски съд, в частта, с която прекратено на производството по делото поради недопустимост на иска.

ВРЪЩА делото на Софийския градски съд за продължаване на съдопроизводствените действия.

Определението не подлежи на обжалване.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

ЧЛЕНОВЕ: 1.

 

2.