Ключови фрази


- 3 -
РЕШЕНИЕ

№ 240

гр. София 22.05.2019 година

В ИМЕТО НА НАРОДА


Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, в публичното заседание на 10.10.2018 (девети май две хиляди и осемнадесета) година в състав:

Председател: Борислав Белазелков

Членове: Борис Илиев

Димитър Димитров


при участието на секретаря РАЙНА ПЕНКОВА, като разгледа докладваното от съдията ДИМИТЪР ДИМИТРОВ, гражданско дело № 406 по описа за 2018 година, за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 290 от ГПК и е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 5934/05.12.2017 година, подадена от Р. Г. Р., срещу решение № 237/31.10.2017 година на Апелативен съд Велико Търново, постановено по гр. д. № 243/2017 година.
С обжалваното решение съставът на Апелативен съд Велико Търново е потвърдил първоинстанционното решение № 181/19.04.2017 година на Окръжен съд Русе, постановено по гр. д. № 78/2017 година. С последното, на основание чл. 135, ал. 1 от ЗЗД, са обявени за недействителни по отношение на „ДАВ-Виктор Епщайн” ЕООД [населено място] договорите за дарение на недвижим имот, сключени между Р. Г. Р. и Е. Г. Р., в качеството им на дарители и Г. Р. Р., в качеството му на дарен, обективираин в нотариален акт № ***, том **, рег. № ****, дело № 208/2016 година и нотариален акт № ***, том **, рег. № ****, дело № 209/2016 година, двата на А. М.-нотариус с район на действие района на Районен съд Русе, вписана под № *** в регистъра на Нотариалната камара. В подадената от Р. Г. Р. касационната жалба се излагат доводи за това, че обжалваното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявените срещу него, Е. Г. Р. и Г. Р. Р. от „ДАВ-Виктор Епщайн” ЕООД [населено място] искове с правно основание чл. 135, ал. 1 от ЗЗД да бъдат отхвърлени.
Ответникът по касационната жалба „ДАВ-Виктор Епщайн” ЕООД [населено място] е подал отговор на същата с вх. № 215/12.01.2018 година, с който е изразил становище, че подадената от Р. Г. Р. касационна жалба срещу решение № 237/31.10.2017 година на Апелативен съд Велико Търново, постановено по гр. д. № 243/2017 година е неоснователна и като такава трябва да бъде оставена без уважение като атакуваното с нея решени бъде потвърдено.
Е. Г. Р. и Г. Р. Р. не са подали отговор на касационната жалба, както и не са изразили становище по допустимостта и основателността на същата.
Р. Г. Р. е бил уведомен за обжалваното решение на 09.11.2017 година, а подадената от него касационна жалба е с вх. № 5934/05.12.2017 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.
С постановеното по делото определение № 673/17.07.2018 година обжалваното решение е допуснато до касационно обжалване по отношението на правния въпрос за това съществува ли вземане на продавача по предварителния договор за продажната цена или за остатъка от същата в случая, когато то не е посочено изрично в решението по чл. 362, ал. 1 от ГПК и същото не съдържа диспозитив задължаващ купувача да изпълни свое задължение към продавача за заплащане на продажната цена или на остатъка от нея, в двуседмичен срок от влизане на решението по чл. 19, ал. 3 от ЗЗД в сила, както и погасява ли се възможността на продавача по предварителния договор да предяви претенцията за заплащане на продажната цена или на остатъка от нея в отделно производство, в случаите когато заплащането й не е поискано от продавача с отговора на исковата молба по предявен от купувача иск по чл. 19, ал. 3 от ЗЗД и продавачът не е упражнил правата си по чл. 211 от ГПК в предвидения в чл. 133 от ГПК срок. По така поставените въпроси настоящият съдебен състав намира, че съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 3 от ЗЗД всяка от страните може да предяви иск за сключването на окончателния договор, като в случай че искът бъде уважен, договорът ще се счита сключен от момента, в който решението влезе в законна сила. От този момент страните по делото ще се считат обвързани от правните последици на окончателния договор, независимо от нежеланието на ответника, което е дало повод за предявяването на иска, да сключи такъв. Влязлото в сила решение по чл. 19, ал. 3 от ЗЗД внася промяна в съществуващото до този момент правоотношение между страните, като същата е вследствие не от волята на двете страни, а е резултат от действие на една от тях-ищеца по иска по чл. 19, ал. 3 от ЗЗД. Затова в чл. 19, ал. 3 от ЗЗД е уредено потестативното право на една от страните по предварителния договор да обяви същия за окончателен, въпреки противопоставянето на насрещната страна, което потестативно право се упражнява по исков ред. За да бъде уважен иска за обявяване на предварителния договор за окончателен трябва да бъде установено дали потестативното право на ищеца съществува или не което става с постановеното по делото решение. Поради това предмет на иска по чл. 19, ал. 3 от ЗЗД, е посоченото право и с постановеното по спора решение, съществуването му се признава или отрича със сила на пресъдено нещо. В случай че искът бъде отхвърлен, съществуването на правото е отречено. Обратно, ако искът бъде уважен, със сила на пресъдено нещо се признава съществуването на правото към момента на приключване на устните състезания пред инстанцията по същество, в която е приключило производството. В този случай, от момента на влизане на решението в сила потестативното право по чл. 19, ал. 3 от ЗЗД ще се счита погасено и ще бъде заместено от настъпилата вследствие на конститутивното действие на решението промяна.
Обявяването на предварителния договор за окончателен може да се иска от всяка една от страните по него. С влязлото в сила решение, с което искът е уважен, ще се установи, със сила на пресъдено нещо, че към релевантния за формиране на тази сила момент са настъпили всички, предвидени в закона и в предварителния договор, предпоставки за сключването на окончателния договор. Когато искът по чл. 19, ал. 3 от ЗЗД е предявен от купувача по предварителния договор, продавачът по него, който е ответник по иска, може да противопостави на ищеца възражение за неизпълнен договор. Това възражение може да бъде направено, когато правото да се иска сключването на окончателен договор е поставено в зависимост от изпълнението на уговорени в предварителния договор задължения на купувача, като например заплащането на цялата или на част от цената, и възниква в резултат на изпълнението на тези задължения. В тези случаи правото на купувача да иска сключване на окончателния договор, а съответно и потестативното му право да иска обявяването на предварителния договор за окончателен по реда на чл. 19, ал. 3 от ЗЗД, ще възникне едва след изпълнението на предвидените в договора задължения. Затова при предявен от купувача по предварителния договор иск по чл. 19, ал. 3 от ЗЗД и направено от продавача възражение за неизпълнен договор искът може да бъде уважен само ако се установи, че възражението е неоснователно. В другия случай, когато възражението е основателно предявеният иск по чл. 19, ал. 3 от ЗЗД подлежи на отхвърляне, тъй като предявеното с него потестативно право не е възникнало надлежно. Когато са налице предвидените в закона и предварителния договор предпоставки за сключването на окончателния договор, но е предвидена едновременност на насрещните престации, както е по чл. 200, ал. 2 от ЗЗД, продавачът разполага с възможността по чл.362 от ГПК, да иска постановяването на решение, което замества окончателния договор, при условие ищецът да изпълни насрещното си задължение. В този случай, ищецът трябва да изпълни задължението си в двуседмичен срок от влизането в сила на решението, а ако не направи това се прилага санкцията на чл. 362, ал. 2 от ГПК и първоинстанционният съд по искане на прехвърлителя по предварителния договор-ответник по иска обезсилва решението. Правилото на чл. 362, ал. 1 от ГПК е установено в интерес на прехвърлителя по предварителния договор и цели да обезпечи пълното получаване на дължащата се от приобретателя насрещна престация.
За да бъде прието, че искът следва да бъде уважен под условие, трябва да се установи дали ищецът има насрещно задължение по предварителния договор или не и ако има в какъв размер е същото. Поради това този въпрос се включва в предмета на делото, доколкото има значение за постановяване на решението под условие това неизпълнено задължение да бъде изпълнено в рамките срока по чл. 362 от ГПК. Затова ищецът може да обжалва постановеното решение само в частта му, с която е прието съществуването на неизпълнено задължение и действието на решението е поставено под условие, съществуването, на което той отрича. Същевременно ответникът може да обжалва решението само в частта му, с която е прието, че не са налице условията за постановяване по решение под условие при положение, че твърди наличието на предпоставки за това. Тези възможности на страните са свързани и с възможността за евентуално обезсилване на решението по реда на чл. 362, ал. 2 от ГПК. От редакцията на разпоредбата е видно, че при направено от ответника искане за обезсилване на решението по иска по чл. 19, ал. 3 от ЗЗД съдът не може да приеме, че ищецът не дължи нищо или дължи, но не в установения с решението размер. Същевременно ищецът не може да се брани с правоизключващи или правоунищожаващи възражения, а само с правопогасяващи такива и то въз основа на факти, настъпили след влизането в сила на решението по чл. 19, ал. 3 от ЗЗД. С оглед на това силата на пресъдено нещо по това решение, обхваща и съществуването на задължението на ищеца, по повод на което решението е постановено при условието на чл. 362 от ГПК. Както задължението на ищеца-приобретател да заплати цената, така и задължението на ответника-прехвърлител, произтичат от един и същи юридически факт, а именно сключения между тях предварителен договор. Затова възражението на ответника по предявения по чл. 19, ал. 3 от ЗЗД иск, че ищецът има насрещното си задължение и искът следва да бъде уважен при условието на чл.362 от ГПК, е аналогично на това по чл. 90 от ЗЗД, поради което и постановеното по делото решение се ползва със сила на пресъдено нещо и по отношение на него (чл. 298, ал. 4 от ГПК), в какъвто смисъл да дадените в т. 6 от мотивите на ТР № 1/04.01.2001 година, постановено по тълк. д. № 1/2000 на ОСГК на ВКС и в т. 4 от мотивите на ТР № 1/09.12.2013 година, постановено по тълк. д. № 1/2013 година на ОСГТК на ВКС, указания. Поради това, ако съдът намери, че направеното възражение е неоснователно, то със сила на пресъдено нещо ще бъде установено, че ищецът няма насрещно задължение към ответника, поради което не се налага постановяването на решението при условията на чл. 362 от ГПК. При това силата на пресъдено нещо на решението по чл. 19, ал. 3 от ЗЗД ще продължи да обвързва страните по него и след обезсилването му по реда на чл. 362, ал. 2 от ГПК, тъй като то води до отпадане само на конститутивното му действие, т. е. отпада потестативното право на страната по предварителния договор да иска обявяването му за окончателен, което положение е аналогично на развалянето на окончателния договор, а не на установителното му такова. Затова страните по разваления предварителен договор може да се позовават на установените с решението обстоятелства при уреждане на отношенията си във връзка с развалянето.
В случаите, когато искът по чл. 19, ал. 3 от ЗЗД се уважава при условието по чл. 362, ал. 1 от ГПК, това трябва да бъде посочено в диспозитива на решението. Същевременно въпрос на конкретна преценка е как следва да процедира съдът, ако намери възражението по чл. 362, ал. 1 от ГПК за неоснователно-дали да постанови изричен диспозитив, с който да го остави без уважение или да констатира този факт в мотивите на решението си. В последния случай изводите на съда относно съществуването или не на неизпълнение на цялото или на част от задължението на ищеца-приобретател по предварителния договор няма да намерят отражение в диспозитива на съдебното решение. Такъв ще е и случая, когато съдът е пропуснал да отрази в диспозитива на решението си, че искът трябва да бъде уважен при условието по чл. 362, ал. 1 от ГПК. В тези случаи всяка една от страните, с оглед на нейния интерес, може да иска поправка на допусната в решението очевидна фактическа грешка, като съдът постанови изричен диспозитив по отношение на условието по чл. 362, ал. 1 от ГПК, като изводи за съществуването му или не, ще бъдат правени с оглед на произнасянето на съда по искането за допълване на решението. При липса на такова искане за поправка, за извода на съда за условието по чл. 362, ал. 1 от ГПК, ще трябва да се съди по изложените към решението мотиви. Както е посочено в решение № 378/28.07.2010 година, постановено по гр. д. № 148/2010 година и решение № 186/18.07.2016 година, постановено по гр. д. № 810/2016 година, двете по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. по предмета на делото съдът се произнася в диспозитива на решението си, а по преюдициалните правоотношения-в мотивите към него и затова мотивите на решението не се ползват със сила на пресъдено нещо. Определящо обаче за това, дали произнасянето по определено правоотношение се ползува със сила на пресъдено нещо е не мястото в решението, където съдът се е произнесъл по съществуването на правоотношението, а дали то е включено в предмета на делото. Затова ако е налице такова произнасяне в мотивите към решението то следва да бъде взето предвид. Освен това задължението на ищеца за заплащане на цената по предварителния договор има материалноправен характер и произтича от предварителния договор, а не от съдебното решение. Последното няма конститутивно действие по отношение на посоченото задължение, поради което, ако същото е установено по делото, но съдът е пропуснал да постанови условен диспозитив по чл. 362, ал. 1 от ГПК това не може да лиши ответника от възможността да иска обезсилване на решението по реда на чл. 362, ал. 2 от ГПК, както е посочено в решение 2341/27.11.1968 година, постановено по гр. д. № 1685/1968 година по описа на ВКС, ГК, І г. о. Това произтича от обстоятелството, че задължението на ищеца е установено, а обезсилването на решението има същите последици като разваляне на окончателния договор и както е посочено в решение № 569/09.04.1955 година, постановено по гр. д. № 1877/1955 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. двуседмичният срок по чл. 362, ал. 1 от ГПК с оглед прилагането на разпоредбата на ал. 2 на същия текст е от материалноправен характер и е задължителен за страните, независимо дали е определен в диспозитива на решението по иска по чл. 19, ал. 3 от ЗЗД или не.
Сключеният между страните, в изпълнение на задълженията им по предварителния договор за покупко-продажба, окончателен такъв, поражда насрещните задължения-на продавача да предаде вещта, предмет на договора, на купувача и на купувача да заплати цената на продавача. Съгласно чл. 200, ал. 2 от ЗЗД, изпълнението на тези две насрещни задължения трябва да стане едновременно, освен ако страните не са уговорили друго. В случай, че купувачът не изпълни задължението си за заплащане на цената продавачът разполага както с възможността да иска реалното изпълнение на задължението, заедно с обезщетение за забава, така и с възможността да развали договора, като поиска връщане на даденото и обезщетение за неизпълнение. Преценката, от коя от двете възможности ще се възползва, е на кредитора-продавач и зависи от неговия интерес. Тъй като решението по иска по чл. 19, ал. 3 от ЗЗД замества, окончателния договор, продавачът следва да разполага със същите възможности, както и ако договорът е сключен доброволно. Поради това той може да иска от купувача реалното заплащане на цената, вместо обезсилване на решението по чл. 362, ал. 2 от ГПК. Това обаче изисква снабдяване на продавача с изпълнително основание срещу купувача, за дължимата му се цена. Постановеното, при условието на чл. 362, ал. 1 от ГПК, решение по иска по чл. 19, ал. 3 от ЗЗД не представлява такова основание, тъй като не се ползва изпълнителна сила по отношение на това задължение. Затова продавачът, който е ответник по иска по чл. 19, ал. 3 от ЗЗД, може да предяви срещу купувача-ищец по иска, осъдителен иск за цената на вещта. Забрана за това не може да бъде извлечено от разпоредбата на чл. 362, ал. 1 от ГПК, тъй като изборът за начина за защита на правата принадлежи на продавача, а разпоредбата не съдържа изрично ограничение за упражняването му. Искът за цената може да бъде предявен като насрещен такъв, в производството по чл. 19, ал. 3 от ЗЗД, ако са налице предвидените в чл. 211 от ГПК предпоставки за това. В този случай купувачът ще може да направи на продавача всички възражения отнасящи се до съществуването на претендираното с насрещния иск задължение, включително и тези, които не би могъл да направи в производството по чл. 19, ал. 3 от ЗЗД, с оглед на предмета на последното. Постановеното по насрещния иск решение ще се ползва със сила на пресъдено нещо по отношение на вземането на продавача за цената и евентуално с изпълнителна сила, ако е установено съществуването на същото. Поради това, освен с изпълнителен титул за дължимата се по обявения за окончателен договор цена, продавачът-ответник разполага и с възможността да иска обезсилване на решението по реда на чл. 362, ал. 1 от ГПК, ако присъдената по насрещния иск цена, не бъде платена в срока по чл. 362, ал. 1 от ГПК. Във втория случай купувачът може да противопостави обезсилването на евентуално предприетото срещу него принудително изпълнение за задължението му за цената, тъй като същото е отпаднало с обратна сила, от момента на обезсилването на решението по чл. 19, ал. 3 от ЗЗД, който факт е последващ влизането в сила на решението по насрещния иск. Същевременно успешното реализиране на вземането за цената влече след себе си отпадането на правото на продавача да иска, на основание чл. 362, ал. 2 от ГПК, обезсилване на решението по чл. 19, ал. 3 от ЗЗД. Отхвърлянето на насрещния иск води до това, че купувачът е изправна страна по предварителния договор и не са налице предпоставките за постановяване на решението при условието на чл. 362, ал. 1 от ГПК.
В случай, че продавачът по предварителния договор предпочита да получи цената на вещта, вместо да иска обезсилване на решението по чл. 19, ал. 3 от ЗЗД, той разполага с възможността да предяви осъдителен иск за цената и след постановяване на съдебното решение. Такъв иск ще е допустим, ако при обявяването на предварителния договор за окончателен, ответникът не е правил възражение за уважаването на иска под условието на чл. 362 от ГПК или то не е било разгледано от съда. Искът ще е допустим и в случаите, когато решението за обявяване на предварителния договор за окончателен е постановено при условията на чл. 362, ал. 1 от ГПК, като при разглеждането на спора съдът ще следва да се съобрази с вече формираната сила на пресъдено нещо, по отношение на задължението на купувача. Такъв иск обаче ще е недопустим, ако съдът е разгледал направеното от ответника-продавач, в производството по чл. 19, ал. 3 от ГПК, възражение за обявяването на предварителния договор за окончателен при условие за заплащане на цената от страна на ищеца-купувач и е намерил същото за неоснователно. Това, че продавачът не е упражнил правото си да предяви насрещен иск за цената в срока за отговор на исковата молба, не води до невъзможност за последващо предявяване на самостоятелен иск за вземането. Неупражняването на правото по чл. 211 от ГПК не води до погасяване на задължението на купувача да заплати уговорената с предварителния договор цена. Предявяването на насрещния иск е предвидено като възможност, а не като задължение на страната, която може да предяви самостоятелен иск за вземането си, във всеки един момент, независимо от това, че не се е възползвала от правото си по чл. 211 от ГПК. Такава невъзможност за предявяване на иск за цената не следва и от това, че ответникът по иска по чл. 19, ал. 3 от ЗЗД не се е възползвал от правото си да направи, в това производство, възражение за неизпълнен договор от страна на ищеца. Поначало ответникът в исковото производство е длъжен да изчерпи всичките си възражения, с които разполага по отношение на предявения срещу него иск и които могат да доведат до отхвърляне на иска или до ограничаване на отговорността му спрямо ищеца. Ако не направи това тези възражения се преклудират, тъй като влязлото в сила съдебно решение е задължително за страните, като преклудира споровете по всички релевантни факти, осъществени до релевантния за формирането на силата на пресъдено нещо момент, независимо дали са били наведени или не в процеса. Това правило обаче се отнася само за възраженията по отношение на предмета на иска. Възражението по чл. 362 от ГПК не е такова. Както и възражението за неизпълнен договор то има обезпечителен характер и защитава интересите на ответника. Тези възражения защитават ответника като осигуряват получаването на дължащата се от ищеца на ответника насрещна престация (чл. 90, ал. 1 от ЗЗД) или обезпечават изпълнението й (чл. 90, ал. 2 от ЗЗД и чл. 362 от ГПК). Поначало тази насрещна престация не е предмет на предявения иск, по който се прави възражението, поради което, ако то не бъде направено решението няма да се ползва със сила на пресъдено нещо по отношение на нея. Както предявяването на насрещния иск, така и навеждането на възражението по чл. 362 от ГПК, представляват възможност, но не и задължение за страната. Затова неупражняването им не води до недопустимост на предявен от нея иск за вземането й, нито пък погасява същото. Последиците от уважаването на този последващ иск за цената, изцяло или частично, са идентични с последиците от уважаването на насрещния иск, така както са посочени по-горе. Същевременно отхвърлянето му ще означава, че задължението на купувача за заплащане на цената е погасено и продавачът не разполага с възможността да иска обезсилване на решението по чл. 19, ал. 3 от ЗЗД, по реда на чл. 362, ал. 2 от ГПК, дори и да е имал същата към момента на постановяване на решението.
С оглед на така дадения отговор на правния въпрос, по повод на който е допуснато касационно обжалване Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение приема, че решението на Апелативен съд Велико Търново е неправилно по следните съображения:
От фактическа страна по делото е прието, че с влязло в сила на 18.02.2014 година решение № 309/ 25.11.2013 година на Апелативен съд Велико Търново, постановено по гр. д. № 147/2013 година е било отменено решение № 757/15.12.2012 година на Окръжен съд Русе, постановено по гр.д. № 266/2012 година и е бил обявен за окончателен предварителният договор, сключен на 09.05.2008 година, между „ДАВ-Виктор Епщайн” ЕООД [населено място] и Р. Г. Р.. за продажба на недвижими имоти, за сумата 116 000.00 €, от която са били платени 68 500.00 €, като на основание чл. 362, ал. 1, изр. 2 от ГПК Р. Г. Р. е бил задължен да заплати в двуседмичен срок от влизане в сила на решението дължимите данъци и такси за имотите. В мотивите на решението си, въз основа на допуснатата пред първата съдебна инстанция съдебно-техническа експертиза съдебният състав на Апелативен съд Велико Търново бил приел, че общата пазарна стойност на имотите била 94 000.00 лева, тъй като не са били завършени напълно, докато купувачът Р. Г. Р. бил заплатил на продавача „ДАВ-Виктор Епщайн” ЕООД [населено място] равностойността на 68 500.00 € или 133 974,36 лева. Не било спорно, че с договори за дарение от 24.06.2016 година, оформени с нотариален акт № ***, том **, рег. № ****, дело № 2018/2016 година и нотариален акт № ***, том **, рег. № ****, дело № 209/2016 година-двата на А. М.-нотариус с район на действие района на Районен съд Русе, вписана под № *** в регистъра на Нотариалната камара, Р. Г. Р. и съпругата му Е. Г. Р. са дарили на сина си Г. Р. Р., имотите предмет на предварителния договор.
Съставът на Апелативен съд Велико Търново е приел, че „ДАВ-Виктор Епщайн” ЕООД [населено място] основава качеството си на кредитор с твърдението си, че има вземане в размер на 47 500.00 €, произтичащо от неплатената част от продажната цена на недвижимите имоти, предмет на посочения по-горе предварителен договор. От своя страна ответниците по предявените искове по чл. 135, ал. 1 от ЗЗД възразявали, че твърдяното от дружеството вземане е погасено чрез прихващане в производството по обявяване на предварителния договор за окончателен и такава претенция не е била предявявана от „ДАВ-Виктор Епщайн” ЕООД [населено място], като съдът не бил присъдил заплащане на остатък от продажната цена в решението, с което предварителния договор е бил обявен за окончателен.
Въззивният съд е приел, че „ДАВ-Виктор Епщайн” ЕООД [населено място] има качеството на кредитор, като е посочил, че с решение № 309/ 25.11.2013 година на Апелативен съд Велико Търново, постановено по гр. д. № 147/2013 година е било отменено решение № 757/15.12.2012 година на Окръжен съд Русе, постановено по гр.д. № 266/2012 година и е бил обявен за окончателен предварителният договор, сключен на 09.05.2008 година, между „ДАВ-Виктор Епщайн” ЕООД [населено място] и Р. Г. Р.. за продажба на недвижими имоти, за сумата 116 000.00 €, от която са били платени 68 500.00 €. В мотивите на решението си съставът на Апелативен съд Велико Търново бил посочил, че съгласно допуснатата по делото съдебно-техническа експертиза, пазарната стойност на недвижимите имоти била 94 000.00 лева, тъй като те не са били довършени, както и че купувачът Р. Г. Р. бил заплатил на продавача „ДАВ-Виктор Епщайн” ЕООД [населено място] сумата 68 500.00 € или 133 974.36 лева, т. е. бил заплатил повече от пазарната стойност на имотите. По искове с правно основание чл. 135, ал. 1 от ЗЗД съдебната практика била еднозначна, че вземането на кредитора можело да не е ликвидно и изискуемо и за да приемел съдът, че то не съществува, вземането следвало да е отречено със силата на присъдено нещо. Позовавайки се на тази практика съставът на Апелативен съд Велико Търново констатирал, че по делото липсвали данни процесното вземане да е отречено със силата на присъдено нещо, като е посочил, че от съдебното решение, с което предварителният договор бил обявен за окончателен и което го замествало било видно, че със сила на присъдено нещо е установено, че предварителният договор е сключен за сумата 116 000.00 €, като била заплатена сумата 68 500.00 €. Тази сила на присъдено нещо на решението била задължителна за съда. В тази връзка следвало да се посочи, че увреждащите сделки се считали несъществуващи единствено по отношение на увредения кредитор, в случая „ДАВ-Виктор Епщайн” ЕООД [населено място]. Ако впоследствие това негово качество отпаднело, защото вземането е било погасено, непротивопоставимостта губела смисъл. Разпоредителните сделки били увреждащи кредитора актове, тъй като намалявали имущество на длъжниците, служещо за общо обезпечение на кредитора. Очевидно било знанието на ответниците Р. Г. Р. и Е. Г. Р., че с даряването на двата имота на сина си Г. Р. Р. намаляват своето имущество и по този начин възможността на кредитора да се удовлетвори от него. Презумпцията на чл. 135, ал. 2 от ЗЗД била приложима към двете дарения с оглед близкото родство по пряка линия между дарителите и надарения, като същата не била оборена.
Видно от посочените мотиви съставът на Апелативен съд Велико Търново е приел, че „ДАВ-Виктор Епщайн” ЕООД [населено място] има качеството на кредитор на Р. Г. Р., въз основа на твърденията му за сключен между тях на 09.05.2008 година предварителен договор за покупко-продажба на недвижими имоти, по който дружеството имало качеството на продавач. Уговорената с този договор цена на имотите била в размер на 116 000.00 €, от които Р., в качеството му на купувач, заплатил сумата от 68 500.00 €, като останал задължен за сумата от 47 500.00 €. Тези твърдения на „ДАВ-Виктор Епщайн” ЕООД [населено място], с изключение на това за съществуващо задължение, не са оспорени от страна на Р. Г. Р.. Същевременно с решение № 309/ 25.11.2013 година на Апелативен съд Велико Търново, постановено по гр. д. № 147/2013 година е било отменено решение № 757/15.12.2012 година на Окръжен съд Русе, постановено по гр.д. № 266/2012 година и сключения между страните предварителен договор е бил обявен за окончателен. С диспозитива на въззивното решение Р. Г. Р. е бил задължен, на основание чл. 362, ал. 1, изр. 2 от ГПК, да заплати в двуседмичен срок от влизането в сила на решението дължимите данъци и такси за имотите, предмет на предварителния договор, като му е указал че ако не направи това решението може да бъде обезсилено по искане на „ДАВ-Виктор Епщайн” ЕООД [населено място]. Липсва обаче такова задължаване за остатък от уговорената с предварителния договор цена на имотите. Въпросът за това дали обявяването на предварителния договор за окончателен е трябвало да стане при условието на чл. 362, ал. 1 от ГПК е бил предмет на производството по иска по чл. 19, ал. 3 от ЗЗД. В исковата си молба Р. Г. Р. е посочил, че не е заплатил сумата от 47 500.00 €, но тъй като окончателния договор е трябвало да бъде сключен до 31.03.2009 година дружеството му дължало уговорената неустойка за забава, която към момента на предявяването на иска възлизала на 41 470.00 €. Затова е поискал обявяването на предварителния договор за окончателен, като бъде задължен да заплати на „ДАВ-Виктор Епщайн” ЕООД [населено място] сумата от 5030.00 €, която представлявала остатък след прихващането на неплатената част от цената, с дължимата се от дружеството неустойка. Същевременно с отговора на исковата молба „ДАВ-Виктор Епщайн” ЕООД [населено място] е оспорило твърдението, че дължи неустойка за забава, но ако се приемело, че дължи такава е оспорило размера й, Направено е искане, ако предварителния договор бъде обявен за окончателен, след приспадане на двете насрещни задължения Р. Г. Р. да бъде задължен да доплати на „ДАВ-Виктор Епщайн” ЕООД [населено място] сумата от 28 344.00 €. При така направените насрещни твърдения и искания съставът на Апелативен съд Велико Търново е следвало да се произнесе по това дали предварителния договор трябва да бъде обявен за окончателен при условието на чл. 362, ал. 1 от ГПК, като Р. бъде задължен да заплати на „ДАВ-Виктор Епщайн” ЕООД [населено място] дължим се остатък от уговорената в договора цена и в какъв размер. При тази своя преценка съставът на Апелативен съд Велико Търново е посочил, че сградата, в която се намират обектите, предмет на предварителния договор е въведена в експлоатация по реда на чл. 177, ал. 3 от ЗУТ. В нарушение на задълженията си по предварителния договор „ДАВ-Виктор Епщайн” ЕООД [населено място] не било извършило всички договорени строително монтажни работи по обектите, предмет на предварителния договор, като същите не били завършени напълно и в съответствие с договореното. В това им състояние, съгласно заключението на изслушаната по делото съдебно-техническа експертиза с вещо лице Й. И. В. пазарната стойност на имотите, предмет на предварителния договор била 94 000.00 лева, докато Р. Г. Р. бил заплатил сумата от 133 974,36 лева. От тези мотиви на състава на Апелативен съд Велико Търново, който е разгледал спора по чл. 19, ал. 3 от ЗЗД, е видно че той е приел че Р. Г. Р. е изправна страна по сключения между страните на 09.05.2008 година предварителен договор и заплатеното от него съответства и дори надвишава насрещната престация на „ДАВ-Виктор Епщайн” ЕООД [населено място], поради което не е обявил договора за окончателен при условията на чл. 362, ал. 1 от ГПК. Това произнасяне на съда обвързва страните по делото и се ползва със сила на пресъдено нещо, като се отрича съществуването на задължение на Р. Г. Р. към „ДАВ-Виктор Епщайн” ЕООД [населено място] по сключения между тях на 09.05.2008 година предварителен договор. Правилността на даденото от съда разглеждащ спора по чл. 19, ал. 3 от ЗЗД разрешение на въпроса не може да бъде проверявана в настоящето производство. Това е могло да бъде направено по реда на инстанционния контрол, но решенето за обявяване на предварителния договор за окончателен ни и било обжалвано и е влязло в сила.
Както е посочено в решение № 552/15.07.2010 година, постановено по гр. д. № 171/2009 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о., ако искът по чл. 135, ал. 1 от ЗЗД е съединен обективно с иска за вземането, предмет на делото наред с потестативното право са и правоотношенията, които легитимират ищеца като кредитор. В този случай съдът ще съобрази в решението по иска по чл. 135, ал. 1 от ЗЗД дали вземането съществува, както и в решението по иска за вземането-правната промяна. Кредиторът обаче може да предяви само иск по чл. 135, ал. 1 от ЗЗД, без да предяви вземането си или да предяви вземането си в друго производство. В този случай правоотношенията, от които произтича вземането не стават предмет на делото и съдът не може да преценява дали съществуват правоотношенията, които легитимират ищеца като кредитор, както и не може да го задължи да предяви вземането си с иск. В производството по чл. 135, ал. 1 от ЗЗД съдът изхожда от положението, че вземането съществува, ако то произтича от твърдените факти. Той може да приеме обратното, ако вземането е отречено със сила на пресъдено нещо. В конкретния случай по делото са налице доказателства, че твърдяното от „ДАВ-Виктор Епщайн” ЕООД [населено място] вземане е отречено със сила на пресъдено нещо по решение № 309/ 25.11.2013 година на Апелативен съд Велико Търново, постановено по гр. д. № 147/2013 година. Затова не е установено дружеството да е кредитор на Р. Г. Р., а това от своя страна води до неоснователност на предявения иск по чл. 135, ал. 1 от ЗЗД.
По изложените съображения обжалваното решение на Апелативен съд Велико Търново трябва да бъде отменено, като се постанови друго, което предявените от „ДАВ-Виктор Епщайн” ЕООД [населено място] срещу Р. Г. Р., Е. Г. Р. и Г. Р. Р. искове, с правно основание чл. 135, ал. 1 от ЗЗД, за обявяване за недействителни по отношение на „ДАВ-Виктор Епщайн” ЕООД [населено място] договорите за дарение на недвижим имот, сключени между Р. Г. Р. и Е. Г. Р., в качеството им на дарители и Г. Р. Р., в качеството му на дарен, обективираин в нотариален акт № ***, том **, рег. № ****, дело № 208/2016 година и нотариален акт № ***, том **, рег. № ****, дело № 209/2016 година, двата на А. М.-нотариус с район на действие района на Районен съд Русе, вписана под № *** в регистъра на Нотариалната камара бъдат отхвърлени.
С оглед изхода на спора „ДАВ-Виктор Епщайн” ЕООД [населено място] ще трябва да заплати на Р. Г. Р., Е. Г. Р. и Г. Р. Р. сумата от 6072.44 лева, представляваща извършени разноски пред всички съдебни инстанции.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение


РЕШИ:

ОТМЕНЯВА решение № 237/31.10.2017 година на Апелативен съд Велико Търново, постановено по гр. д. № 243/2017 година, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявените от „ДАВ-Виктор ЕПЩАЙН” ЕООД [населено място], [улица] срещу Р. Г. Р. с ЕГН [ЕГН], Е. Г. Р. с ЕГН [ЕГН] и Г. Р. Р. с ЕГН [ЕГН], тримата от [населено място], [улица], искове, с правно основание чл. 135, ал. 1 от ЗЗД, за обявяване за недействителни по отношение на „ДАВ-Виктор ЕПЩАЙН” ЕООД [населено място] договорите за дарение на недвижим имот, сключени между Р. Г. Р. и Е. Г. Р., в качеството им на дарители и Г. Р. Р., в качеството му на дарен, обективираин в нотариален акт № ***, том **, рег. № ****, дело № 208/2016 година и нотариален акт № ***, том **, рег. № ****, дело № 209/2016 година, двата на А. М.-нотариус с район на действие района на Районен съд Русе, вписана под № *** в регистъра на Нотариалната камара.
ОСЪЖДА „ДАВ-Виктор ЕПЩАЙН” ЕООД [населено място], [улица] да заплати на Р. Г. Р. с ЕГН [ЕГН], Е. Г. Р. с ЕГН [ЕГН] и Г. Р. Р. с ЕГН [ЕГН], тримата от [населено място], [улица], сумата от 6072.44 лева, представляваща извършени разноски пред всички съдебни инстанции.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.

Председател:

Членове: 1.

2.