1 Р Е Ш Е Н И Е №.196 София, 15 април 2020 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение, в съдебно заседание на дванадесети ноември две хиляди и деветнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ : БЛАГА ИВАНОВА ЧЛЕНОВЕ : ДАНИЕЛА АТАНАСОВА КРАСИМИРА МЕДАРОВА при участието на секретаря Невена Пелова и в присъствието на прокурора Ивайло Симов като изслуша докладваното от съдия Атанасова касационно дело №817/2019г., за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по жалба на адв.Р. Д., защитник на подсъдимия Т. Ф. срещу въззивна присъда № 5 от 13.06.2019г., постановена по внохд № 187/19г. по описа на Апелативен съд – Пловдив. В жалбата, която е бланкетна се релевират всички касационни основания по чл.348, ал.1 от НПК. В срока по чл.351 от НПК е депозирано допълнение към касационната жалба в което се поддържат оплаквания за допуснати нарушения на материалния закон и явна несправедливост на наложеното наказание, и се излагат аргументи в подкрепа на тези касационни основания /по чл.348, ал.1, т.1 и 3 от НПК/. В съдебното заседание пред касационната инстанция представителят на Върховната касационна прокуратура изразява становище за неоснователност на жалбата. Счита, че въззивната инстанция след собствен подробен анализ на доказателствата, аргументирано е изложила становището си по въпросите, касателно неизбежната отбрана и защо този институт не е приложим в настоящия случай. Също така намира, че съдът аргументирано и правилно е приел, че подсъдимият не е извършил престъплението в състояние на физиологичен афект. Пледира за оставяне в сила на въззивната присъда, тъй като не са налице касационните основания по чл.348, ал.1 от НПК. Адвокат Д. – защитник на подсъдимия Т. Ф. поддържа касационната жалба по изложените в нея съображения и по-точно оплакванията за нарушение на материалния закон и за явна несправедливост на наложеното наказание. Намира, че събраните доказателства безпротиворечиво установяват, че действията на подсъдимия по възпроизвеждане на изстрела са били с цел прекратяване противоправното поведение на пострадалия. Счита, че в изводите си по правото апелативният съд е допуснал противоречие, като от една страна е приел, че е прекратено нападението, а от друга приема наличието на снижена и донякъде хипотетична възможност за продължаване противоправното поведение на пострадалия. Моли за приложение на разпоредбата на чл.119 от НК, а алтернативно за намаляване размера на наложеното наказание. Подсъдимият Ф. в своя лична защита и в последната си дума, моли за уважаване на жалбата. Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл.347 от НПК, установи следното: С присъда № 4 от 22.01.2019г., постановена по нохд № 1392/2019г. по описа на Окръжен съд - Пловдив подсъдимият Т. А. Ф. е признат за виновен в извършването на следните престъпления: по чл.119, вр. чл.115, вр. чл.18 от НК/като е оправдан по първоначалното обвинение по чл.115, вр. чл.18 от НК/, за което му е наложено наказание две години лишаване от свобода; по чл.339, ал.1 от НК с наложено наказание от три години лишаване от свобода. На основание чл.23 от НК му е било определено едно общо и най-тежко наказание, а именно три години лишаване от свобода, което да изтърпи при първоначален “общ” режим. Съдът е зачел времето на предварителното задържане на подсъдимия, произнесъл се е по веществените доказателства и деловодните разноски. С въззивна присъда № 5 от 13.06.2019г., постановена по внохд № 187/2019г., Апелативен съд – Пловдив, НО, 1 състав, е отменил първоинстанционната присъда в частта, с която подс.Ф. е признат за виновен в извършването на престъпление по чл.119, вр. чл.115, вр. чл.18, ал.1 от НК и оправдан по първоначалното обвинение по чл.115, вр. чл.18, ал.1 от НК, като вместо това е постановил: признал е подсъдимия Т. А. Ф. за виновен в това, че на 01.01.2018г. в [населено място], е направил опит умишлено да умъртви другиго – Н. Н., като деянието е останало недовършено по независещи от дееца причини, поради което и на основание чл.115, вр. чл.18, ал.1, вр. чл.55, ал.1, т.1 от НК го е осъдил на лишаване от свобода за срок от шест години. Присъдата е изменена в следните части:относно приложението на чл.23 от НК като е определено общо най-тежко наказание от шест години лишаване от свобода и относно определения първоначален режим на изтърпяване на общото наказание, който следва да бъде “строг”. В останалата част присъдата е била потвърдена. Касационната жалба е допустима, но неоснователна. Във връзка с пределите на касационната проверка е необходимо да се посочи, че първоначално депозираната от защитата на подсъдимия жалба е бланкетна, като в нея се сочат всички касационни основания по чл.348, ал.1 от НПК. В допълнението към жалбата, касаторът изрично поддържа и аргументира доводи само за нарушение на материалния закон и явна несправедливост на наказанието. По отношение твърденията за нарушения на материалния закон - чл.348, ал.1, т.1 от НПК. Оплакването на касатора е за неправилност на приетата от въззивната инстанция правна квалификация на деятелността на подсъдимия по чл.115, вр. чл.18, ал.1 от НК, а не по чл.119 от НК. Значителна част от аргументацията, изложена в подкрепа на поддържаната теза, че подсъдимият е действал при условията на неизбежна отбрана/в допълнението към касационната жалба/, пресъздава мотивите на двете предходни инстанции, обусловили различни правни изводи. Необходимо е да се посочи, че твърдението в допълнението на жалбата за превратно тълкуване на събрания доказателствен материал от въззивната инстанция е все в контекста на оплакването за нарушение на материалния закон. Същото е лишено от каквато и да било конкретика, която да позволява на тази инстанция да извърши проверка на дейността на въззивния съд по оценка на доказателствата през призмата на първоначално заявеното касационно основание по чл.348, ал.1, т.2 от НПК, което обаче не се поддържа от касатора/видно от допълнението на жалбата и от съдебните прения/. По същество оплакването за нарушение на материалния закон е неоснователно. Въззивният съд въз основа на приетите за установени фактически положения, правилно е квалифицирал деятелността на подсъдимия като опит за убийство по чл.115, вр. чл.18 от НК, като е отхвърлил аргументирано тезата на първата инстанция за убийство при превишаване пределите на неизбежна отбрана. Институтът на “неизбежната отбрана” предполага наличието на указаните в нормата на чл.12, ал.1 от НК предпоставки, свързани с налично нападение, срещу което е насочено увреждащото отбранително деяние.Само при наличието на нападение е възможна отбраната, която се характеризира с това, че е човешка проява, насочена към увреждане на определени правно защитени интереси. Нападението трябва да бъде непосредствено, което означава да е започнало уврежданото на съответните интереси или да е създало предпоставка за предстоящо такова увреждане, както и същото да е противоправно, а то е такова, когато увреждането към което е насочено, е правно недопустимо. Неизбежна отбрана не е допустима при предполагаемо, бъдещо или завършило нападение. Нападението е прекратено, когато е отблъснато от нападнатия или трети лица, когато нападателят сам се е отказал да го завърши, завършил го е и др. Кратковременното прекъсване на нападението, което може бързо да се възобнови, не означава прекратяване на нападението.Преценявайки тези принципни положение в контекста на приетите за установени фактически констатации, въззивният състав на АС-Пловдив е достигнал до верни крайни изводи, а именно, че не са налице предпоставките за квалифициране деятелността на подсъдимия по чл.119 от НК. Настоящият състав напълно споделя изводите на контролираната инстанция затова, че подсъдимият не е осъществил деянието при хипотезата на неизбежна отбрана, респективно превишаване прелите й. Невярна обаче е част от изложената в съдебния акт аргументацията, обусловила тези изводи. Спорният момент, който е довел до различни правни изводи на двете решаващи инстанции е относно това дали нападението на пострадалия Н. е било преустановено или не, и по-точно дали е налице кратковременно прекъсване, което не означава прекратяване на нападението. По този въпрос настоящата инстанция констатира някой неточности, както по отношение на приетото от въззивния съд, така и в изводите на първоинстанционния съд. Както е посочил касаторът, апелативният съд приема, че нападението е преустановено, след което прави недопустими предположения за твърде снижена и хипотетична бъдеща опасност от възобновяване на поведението на пострадалия спрямо св.Ф.. Тези изводи са лишени от необходимата категоричност, което впрочем се отнася и до изводите на първата инстанция. Става въпрос за приетото и от двата решаващи състава относно бъдещото поведението на пострадалия. По делото е безспорно установено къде се е намирал пострадалият Н. непосредствено преди произвеждане на изстрела от подсъдимия/ до вратата/, а дали той е имал намерение да излезе от къщата или да поднови действията по нападение, е въпрос на който не може да се даде категоричен отговор в рамките на доказателствената обезпеченост по делото. Противното означава да бъдат направени изводи, касаещи преценката на съда относно виновното, респективно невиновно поведение на подсъдимия, почиващи на предположения, лишени от изискваща се от закона несъмненост и категоричност. В случая обаче по-съществено е допуснатото от долните инстанции неточно и непълно позоваване на съдебната практика по въпросите на неизбежната отбрана – ППВС №12/73г. и по-точно във връзка с хипотезите, при които се приема, че нападението е прекратено. Една от тях е при кратковременното прекъсване на нападението, което не означава прекратяване на нападението, когато същото може бързо да се възобнови.Това означава, че не е достатъчно да има принципна възможност за подновяване на нападението, а е необходима бързина са възобновяването му, която изисква много кратко време от прекъсване на нападението до неговото подновяване. В случая не сме изправени пред такава хипотеза. Така както е приел въззивният съд към момента на произвеждане на изстрела от подсъдимия разположението на лицата в помещението е било следното: двете жени са стояли седнали една до друга на едно от леглата в стаята, подсъдимият зад масата, а пострадалият на разстояние около два метра от него до вратата. От значение е и обстоятелството, че подсъдимият неколкократно е извеждал пострадалия от помещението, с което нападението се е преустановявало. Също така първоначално пистолетът не е бил в подсъдимия, а едва след едно от връщанията му в помещението, той го е взел в себе си. При горните данни се налага извод, че към момента на произвеждане на изстрела, с който са причинени нараняванията на пострадалия, нападението от негова страна е било преустановено. Данни за неговото непосредствено, бързо възобновяване по делото не са събрани, противно на това цялостната картина на събитията сочи, че повтаряемостта на действията на Н. е през интервали от време, които са обективирали възможност и за друго поведение от страна на подсъдимия. Ето защо в случая не са налице предпоставките на чл.12 от НК, респективно на чл.119 от НК, поради което правилно въззивният съд е приел, че с действията си подсъдимият Ф. е осъществил от обективна и субективна страна състава на чл.115, вр. чл.18, ал.1 от НК. Относно оплакването за явна несправедливост на наложеното на подс.Ф. наказание за престъплението по чл.115 от НК. Индивидуализацията на наказанието е основен принцип при налагането му, по силата на който съдът е длъжен да го съобрази с индивидуалните особености на конкретния случай. Обстоятелствата, които следва да бъдат взети предвид са тези, които определят конкретната тежест на извършеното престъпление и характеризират личността на дееца. Те обуславят по-голяма или по-малка степен на обществена опасност на извършеното, както и необходимостта от повече или по-малко интензивно въздействие върху извършителя с оглед постигане целите на генералната и специална превенция. В настоящият случай наложеното на подс.Ф. наказание, е определено при хипотезата на чл.55, ал.1, т.1 от НК под най-ниския предел на предвиденото в закона, поради наличието на изключително смекчаващо вината обстоятелство – поведението на пострадалия. Последният като гост на подсъдимия, на рождения му ден, си е позволил в негово присъствие и на жената, с която живее на фактически начала да извърши непристойни действия по отношение на сестра му, с което серозно е засегнал неговото достойнство. Наред с това обстоятелство, съдът е отчел и други смекчаващи вината обстоятелства - младата възраст на дееца, чистото съдебно минало, направените самопризнания още от началото на досъдебното производство. Не са пренебрегнати и отегчаващите обстоятелства – извършването на деянието след употреба на алкохол и неговата висока стенен на обществена опасност, предвид механизма на осъществяването му. Този състав на касационната инстанция намира за законосъобразно приложението на разпоредбата на чл.55, ал.1, т.1 от НК, като счита за правилна преценката на съда за наличието на изключително смекчаващо обстоятелство. Също така справедливо е отмереното наказанието от шест години лишаване от свобода, около средния размер в пределите от три месеца до законови минимум от десет години. В случая съотношението между смекчаващите/без, обуславящото приложението на чл.55 от НК/ и отегчаващи отговорността обстоятелства не сочи на значителен превес на смекчаващите, за да се обсъжда определянето на наказание под средния размер на горепосочения диапазон към общия законов минимум/защитата прави искане за налагане на наказание от две години лишаване от свобода/. Още повече, че при преценката на смекчаващите и отегчаващи обстоятелства няма място за механичен формален подход, тъй като не става въпрос за математически величини, а за различни фактически констатации, които следва да бъдат съотнесени към конкретната степен на обществена опасност на деянието и дееца. Обстоятелството, че представителят на Апелативна прокуратура – Пловдив е хода на пренията пред въззивната инстанция е поискал налагането на наказание от пет години лишаване от свобода, не е обвързващо за съда и не налага намеса от настоящата инстанция. С оглед изложеното неоснователно е твърдението за явна несправедливост на наложеното на подсъдимия Т. Ф. наказание лишаване от свобода за срок от шест години за престъплението по чл.115 от НК. В обобщение, атакуваната въззивна присъда следва да бъде оставена в сила. Водим от горното и на основание чл.354, ал. ал.1, т.1 от НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивна присъда № 5 от 13.06.2019г., постановена по внохд № 187/19г. по описа на Апелативен съд – Пловдив. Решението не подлежи на обжалване и протест. Председател: Членове: