Р     Е     Ш     Е     Н     И     Е   № 222   гр.София, 30.03.2010 г.   Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на осемнадесети март две хиляди и десета година, в състав:   ПРЕДСЕДАТЕЛ:  Красимира Харизанова ЧЛЕНОВЕ: Марио Първанов Борис Илиев   при секретаря Борислава Лазарова    и прокурора като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д. № 4076/ 2008 г. за да постанови решението, взе предвид следното:   Производството е по чл.290 от ГПК. С определение № 100/ 09.02.2009 г. на ВКС, ІV г.о. по гр.д. № 4076/ 2008 г е допуснато до касационно обжалване решение на Софийски градски съд от 02.01.2008 г. по гр.д. № 452/ 2007 г. по жалба на М. П. Н.. С допуснатото до касация въззивно решение са решени спорове по чл.108 от ЗС, 109 от ЗС и чл.59 ал.1 от ЗЗД по искове, предявени от М. П. Н. против Р. Х. Р., както и по насрещни искове със същата правна квалификация, предявени от Р. Р. против М. Н. Въззивното решение е обжалвано в частта, в която е уважен предявеният от Р. Р. против М. Н. иск по чл.108 от ЗС – за предаване на паркомясто с площ 15 кв.м., находящо се в сутерена на сграда на ул.”К” № 1 в гр. С., както и в частта, в която М. Н. е осъдена да заплати на Р. Р. сумата 2 352,90 лв – обезщетение за лишаване от ползване на това място за времето от 01.03.2002 г. до 20.12.2004 г., както и сумата 700 лв разноски. Тъй като в другите си части въззивното решение не е обжалвано следва да се приеме, че в тези части то е влязло в сила. С молба вх. № 2752/ 18.03.2010 г. по описа на ВКС ответницата по касация (ищцата по насрещните искове Р. Х. Р.) е направила изявление, с което се отказва от иска по чл.108 от ЗС, предявен срещу М. П. Н.. Тъй като е валидно десезиран, съдът трябва да обезсили решенията на двете долустоящи инстанции по този иск и да прекрати производството по него. Производството следва да продължи по иска по чл.59 ал.1 от ЗЗД, предявен от Р. Р. против М. Н. , за заплащане на обезщетение за ползване на вещта, чиято ревандикация е искана. От този иск не е направен отказ и съдът не е десезиран да се произнесе по него. Обжалването е допуснато поради необходимостта да се осигури точното прилагане на закона и развитието на правото по въпроса дали суперфициарят е собственик на всички обекти в построена сграда, извън тези обекти, за които учредителите са си запазили право на строеж. На този въпрос следва да се даде положителен отговор, тъй като съгласно чл.63 ал.1 от ЗС, когато собственикът на земята отстъпи на друго лице правото да построи сграда върху земята му, то това трето лице придобива собствеността върху постройката. Обаче собственикът може да отстъпи правото на строеж, като запази върху себе си собствеността върху отделни обекти в сградата, която суперфициарят ще изгради. В този случай с приключването на строителството възниква етажна собственост, като отговорът на въпросът, във връзка с който е допуснато касационно обжалване, търпи известни модификации. В този случай отделните обекти в сградата ще станат собственост на тези лица, които са посочени в договора като титуляри на правата върху тях. Частите от сградата, които нямат характер на самостоятелен обект, ще бъдат общо притежание на етажните собственици, независимо от естеството и предназначението им. Основание за този извод дава разпоредбата на чл.39 ал.1 от ЗС, която позволява с договор между съсобствениците на една сграда тя да бъде реално поделена между тях. В този случай договорът е определящ за това, какво всеки от бившите съсобственици ще получи като реален обект в изключителна собственост и какво ще остане за общо ползване от новите етажни собственици. Няма основание разрешението в случая, при който не се поделя съществуваща сграда, а се учредява право за построяване на такава, да бъде различно. Следователно и при учредяване на суперфиция със запазване на право на строеж върху отделни обекти в сградата, договорът между страните е меродавен за това, коя от страните по него какъв обет ще придобие и кои части от сградата ще останат общи за етажните собственици. Касателно последните, всеки етажен собственик ще има права върху оставащите за общо ползване части, определени съгласно чл.40 вр. чл.38 от ЗС. След така приетия отговор на въпроса, поради който е допуснато касационно обжалване, съдът намира по жалбата на М. Н. следното: Обжалваното решение е постановено в нарушение на материалния закон. Въззивният съд е пренебрегнал разпоредбата на чл.20 от ЗЗД, която го задължава да тълкува договорът, търсейки действителната обща воля на страните и изследвайки отделните уговорки във връзка една с други и с оглед произтичащия от целия договор смисъл. В конкретния случай М. Н. и бившият й съпруг са сключили с Р. Р. договор, с който са й учредили право на строеж върху собствената им земя за построяване (съгласно одобрен работен архитектурен проект от 22.01.1997 г.) на шестетажна жилищна сграда с подземни гаражи.чредителите си запазили правото на строеж за апартаменти с номера 2 и 3 в сградата и за подземен гараж № 1. Останалите обекти в сградата, без тези, за които учредителите си запазили изрично право на строеж, следвало да останат в изключителна собственост на Р. Р. При тези уговорки в договора не може да има съмнение, че действителната обща воля на страните е Р. Р. да придобие тези обекти, които са самостоятелни такива съгласно одобрения работен проект от 22.01.1997 г. Става дума за обекти – а не за части от сградата, които по проекта нямат самостоятелно битие. Като е приел, че с договора е учредено право на строеж и върху обект, който не съществува в цитирания проект, въззивният съд е нарушил материалноправните критерии по чл.20 от ЗЗД за тълкуване на договора. Това налага в обжалваната част въззивното решение да бъде касирано, като при липса на необходимост от повтаряне или извършване на нови съдопроизводствени действия, спорът следва да бъде решен по същество от настоящата инстанция. От фактическа страна по делото е установено, че с нотариален акт от 31.03.1997 г. М. и С. Н. като собственици на дворно място учредили на Р. Р. право за построяване, съгласно одобрен на 22.01.1997 г. проект, на шестетажна жилищна сграда с подземни гаражи, запазвайки си право на строеж върху три обекта от сградата. От заключението на приетата по делото техническа експертиза е видно, че по проекта от 1997 г. на сутеренния етаж на сградата е предвидено изграждането на три подземни гаража, но не и на паркомясто. Там, където според Р. Р. е разположено нейното паркомясто, в проекта от 1997 г. е предвидено изграждането на подземна улица. Не е допустимо след построяването на сградата и без съгласие между етажните собственици една обща част от тази сграда да се превърне в самостоятелен обект на собственост. Нещо повече – не може да е такъв обект на собственост „паркомясто”, тъй като законодателството не съдържа норми, които да позволяват извод за възможно съществуване на такава вещ. Паркомястото не може да е самостоятелен обект на право на собственост, а представлява необособена и несамостоятелна част от друг обект (решение № 53 от 05.05.2009 г. на ВКС, І г.о. по гр.д. № 5871/ 2007 г.). Паркомястото в един гараж е правно невъзможно да бъде обособено като самостоятелен обект в етажна собственост (решение № 1* от 30.12.2008 г. по гр.д. № 3834/2007 г., ВКС ІІІ г.о.). То не може да бъде обект на прехвърлителна сделка вън от обекта, от който това „паркомясто” е част. Следователно касае се за обща част на всички етажни собственици, върху което суперфициарят Р. не би могъл да има изключителни самостоятелни права. При това положение искът по чл.59 ал.1 от ЗЗД е неоснователен. Претенцията на Р. Р. се базира на фактически твърдения, че ответникът по иска (касатор М. Н. ) се е обогатил без основание за сметка на ищцата, като си е спестил разходи ползвайки паркомясто, чиито собственик не е, лишавайки действителния собственик от възможността да извлича икономически ползи от това паркомясто. За да има обогатяване и обедняване, съответно вземане за изравняването им, трябва да се установи съответната вещ да е била собствена на ищеца по претенцията. Както съдът изложи съображения по ревандикационния иск, М. Н. не е собственик на „паркомясто”, такова въобще няма. В процесната сграда има гаражна (подземна) улица, която е обща част на сградата. Ако е възможно на тази улица да се паркира автомобил, без да пречи на ползването на гаражите, то това може да прави всеки от етажните собственици в сградата. Ако има спор по начина на ползване, въпросът, следва да се реши от общото събрание на етажните собственици в съответствие с правомощията му по чл.11 ал.1 т.10 б.”и” от ЗУЕС. Съответно на основание чл.40 от ЗУЕС съдът, при сезиране от недоволен етажен собственик, може да провери законосъобразността на решението на общото събрание за начина на ползване на въпросната подземна улица. В конкретния случай обаче по делото не се доказа (а и не се твърди) да има такова решение, съответно при аналогично приложение на чл.31 от ЗС всеки етажен собственик може да ползва общата част (подземната улица), ако не пречи на останалите. Той не дължи никому обезщетение за това ползване, съответно искът на друг етажен собственик за плащане на такова обезщетение се явява неоснователен. Ако този друг етажен собственик има възражения как се ползва общата част от сградата, той следва да отнесе въпроса но общото събрание на всички етажни собственици. Предвид изложеното решението на въззивния съд следва да бъде отменено в частта, в която е уважен предявения от Р. Р. против М. Н. иск за заплащане на обезщетение за ползване на паркомясто, като този иск бъде отхвърлен. Съответно следва да се отмени решението и в частта, в която М. Н. е осъдена да заплати разноски по делото, тъй като при отхвърляне на иска ищецът по него няма право на разноски. При този изход на спора на касатора следва да бъдат присъдени и разноските направени по касационното производство. По изложените съображения съдът   Р Е Ш И :   ОТМЕНЯ въззивното решение на Софийски градски съд от 02.01.2008 г. по гр.д. № 452/ 2007 г., в частта, в която е оставено в сила решение на Софийски районен съд, 28 с-в по гр.д. № 5/ 2005 г., в частта, в която М. П. Н. е осъдена да заплати на Р. Р. сумата 2 352,90 лв – обезщетение за лишаване от ползване на паркомясто за времето от 01.03.2002 г. до 20.12.2004 г., както и сумата 700 лв разноски и вместо него ПОСТАНОВЯВА: ОТХВЪРЛЯ предявения от Р. Х. Р., ЕГН **********, гр. С., ул.”К” № 1 против М. П. Н., ЕГН **********, гр. С., съд. адрес гр. С., бул.”В” № 1А, адв. Е, иск за заплащане на сумата 2 352,90 лв – обезщетение за ползване без основание на чужд недвижим имот за времето от 01.03.2002 г. до 20.12.2004 г. ОБЕЗСИЛВА въззивното решение на Софийски градски съд от 02.01.2008 г. по гр.д. № 452/ 2007 г., в частта, в която е оставено в сила решение на Софийски районен съд, 28 с-в по гр.д. № 5/ 2005 г., осъждащо М. П. Н. да освободи и предаде на Р. Х. Р. паркомясто с площ 15 кв.м., находящо се в сутерена на сграда на ул.”К” № 1 в гр. С. и ПРЕКРАТЯВА производството по делото по този иск на основание чл.233 от ГПК поради направен отказ от спорното право. ОСЪЖДА Р. Х. Р. да заплати на М. П. Н. сумата 622 лв (шестстотин двадесет и два лева) разноски по касационното производство. Решението не подлежи на обжалване.     ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: