Р Е Ш Е Н И Е № 81 гр. София, 13.08. 2018 г. В И М Е ТО НА Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, трето гражданско отделение, в съдебно заседание на седемнадесети май две хиляди и осемнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛ ТОМОВ ЧЛЕНОВЕ: ДРАГОМИР ДРАГНЕВ ГЕНОВЕВА НИКОЛАЕВА при участието на секретаря Р. Стоименова . изслуша докладваното от съдията Емил Томов гр. дело № 2973/2017 година. Производството е по реда на чл.290 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на на И. М. П. срещу решение от 16.03.2017г по в. гр.дело № 11021/2016г. на Софийски градски съд, ІІб състав ,с което е потвърдено решение №10206 от 05.07.2016г по гр.д.53936/2015г на Софийски районен съд . Отхвърлен е предявен от касатора И. М. П. по реда на чл.422 ГПК иск срещу [фирма] , който и в двете постановени решения е квалифициран с правно основание чл.79 ЗЗД за установяване , че ответникът дължи на ищеца 13 661,10 лв неплатени вноски за периода м. юли 2012г-м.януари 2013г по двустранно споразумение С-474 от 04.10.2011г , нотариално заверено на същата дата, за която сума е издадена заповед за изпълнение по чл.417 ГПК.Ответникът е спрял плащанията по споразумението,в което е било постигнато съгласие на ищеца да бъде заплатена на вноски , всяка в размер на 1952,30 лв ,сумата 39046 лева ,представляваща обезщетение при пенсиониране по чл. 49 от Колективен трудов договор от 01.12.2009г. Вземането в исковия размер представлява част от обезщетение, полагащо се и разпоредено за изплащане при работодателя след прекратяване на трудовото правоотношение съгласно КТ, след като ищецът е придобил право на пенсия за осигурителен стаж и възраст при стаж повече от двадесет и пет години в НДК, а съгласно чл. 49 от действащ Колективен трудов договор (цитиран и в споразумението) същото е за 20 месечни възнаграждения Правната квалификация в доклада на първоинстанционния съд е по чл. 79,ал.1 ЗЗД , основана на споразумението от 04.10.2011г и неизпълнението му, като е поддържал ищеца при предявяване на иска. Ответникът „НДК-Конгресен център“с възражение е въвел твърдения за отношенията си с ищеца, предхождащи и обуславящи споразумението, които са трудово-правни,с довод за неприложимост на Колективния трудов договор ( КТД) към него и е представил писмени доказателства.В отговор на възраженията ищецът е допълнил исковата си молба с твърдения,че се е присъединил съм КТД с писмено заявление от 11.01.2010г и е представил доказателства в тази връзка. Ответникът е поискал отсрочка за становище,като в съдебно заседание е заявил оспорване на обстоятелството,че представеното от ищеца негово писмено заявление с дата 11.01.2010г.е получено от служител на работодателя ,че поставената отметка с подпис „получил” е от лице представляващо работодателя Първоинстанционният съд не е взел становище по тези оспоравния , не е изменил доклада си, а го е обявил за окончателен в заседанието и въпреки направените искания във връзка с разширения спорен предмет е дал ход по същество ,съответно е постановил решение , с което е отхвърлил иска ,основано именно на преценка за тези обстоятелства. В решението Софийски районен съд е разгледал и отхвърлил като правопораждащо основание на вземането представеното споразумение , затова и като предпоставка за основателността на иска е приел за необходимо ищецът да установи вземането си по чл.222, ал.3 КТ във връзка с клауза на Колективен трудов договор от 01.12.2009г пораждащ за него правото на по-висок размер гратификация за 20 брутни заплати ,като лице с над 25 години стаж в НДК, включително да установи присъединяването си към КТД със заявление съгласно чл. 57,ал.2 КТ, в която връзка ищецът не е доказал приложеното заявление да е достигнало своя адресат – работодателя. Свързаните с приложението на чл.222 ал.3 КТ материално-правни предпоставки не са били изяснени на страните с проекта за доклад и не са давани указания, поради което по въззивна жалба на И. П. и предвид оплакването , че не е указано какви твърдения ще бъдат разгледани и каква е доказателствената тежест за тях, въззивният съд е допуснал страните да ангажират доказателства, на основание чл. 266, ал.3 ГПК. По искане на ищеца е изслушан свидетел за обстоятелството как е депозирано негово заявление от 11.01.2010г за присъединяване към КТД и свидетел за обстоятелството каква функция е изпълнявала служителката К. К., на която П. според твърденията си и предал същото. Върху документа има отбелязване ,че е получен. Ответникът , който е оспорил още в първа инстанция отметката като поставена от представляващо го лице, е представил входящ регистър - „Дневник ЕДСД” за това ,че заявление на лицето не е регистрирано за периода 08.01.2010г-14.01.2010г.и съдът е направил констатация за воденено му. Ищецът е оспорил инстинността на записванията, а с оглед показанията на изслушаната свидетелка, съпруга на ищеца,ответникът е поискал почеркова експертиза на отбелязването върху молбата във връзка с нейното приемане . Не са допуснати искани от ответника доказателства за отрицателни факти , прието е представено от тази страна щатно разписание за длъжностите в НДК,утвърдено на 01.01.2010г, но не и вътрешна заповед №18 от 04.02.1999г за реда за присъединитяване към КТД. Софийски градски съд, като се е позовал на същата дадена квалификация (чл.79,ал.1ЗЗД) не е давал указания с разпределяне на доказателствената тежест за относими към правото по чл. 222 ал.3 КТ и прилагането на КТД факти ,които обаче е преценил решаващо , за да потвърди отхвърлянето на иска . Като е обсъдил събраните доказателства Софийски градски съд е приел за безспорно това , че : при прекратяването на трудовото правоотношение между страните на 01.05.2011г съгласно чл.325 ал.1 т.1 КТ, със заповед от 28.04.2011г. на Генералния директор на НДК е разпоредено на ищеца И. П. да бъде заплатено обезщетение по чл.222 ал.3 КТ във вр. с чл.49 КТД - брутно трудово възнаграждение за 20 месеца; че между страните е постигнато споразумение от 04.10.2011г,с предмет начина на изплащане (суми и срокове) на обезщение от при пенсиониране в размер 39046лв съгласно чл.49 КТД. Начинът на плащането е на равни месечни вноски по 1952.30лв. всяка на десето число ,за исковия период включително. Прието е,че споразумението,сочено от ищеца като източник на спорното материално право, не представлява новация по чл. 107 ЗЗД ,тъй като с него не е извършена промяна на предмета и основанието на задължението и то не създава права само по себе си, а в зависимост от наличието на предпоставките по чл. 222 ал.3 КТ и чл.49 КТД . След като е отчел като безспорно по делото , че П. не е бил синдикален член на СО в НДК и че до предвиденият в Кодекса на труда размер , т.е за 6 месеца, обезщетение е получено, въззивният съд е изтъкнал приложимосттана чл.57,ал.2 КТ и е обсъдил събраните доказателства по спорния въпрос присъединил ли се е ищецът към Колективния трудов договор. Решаващо е прието , че не се установява П. действително да е сезирал работодателя си с писмено заявление от 11.01.2010г, в която връзка са обсъдени и свидетелските показания , и представения дневник. Поради това ишецът няма правото на обезщетение в размера по чл.49 КТД, който не е приложим за него. Като неоснователен е оценен и доводът на ищеца,че сключването на споразумението и извършването на плащания представляват признание на съществуването на спорното право. Изтъкнато е, че не се касае за признание на иска и че извънсъдебните признания по принцип не следва да се абсолютизират , тъй като подлежат на преценка съгласно чл. 175 ГПК. Касационната жалба съдържа искане за отмяна на въззивното решение като недопустимо. Предявеният по делото иск е по реда на чл. 422 ГПК и е бил за съществуването на права на ищеца,обективирани в нотариално заверено споразумение ,сключено между него и бившия му работодател, а не налице ли е хипотезата на чл. 222 ал.3 КТ във вр с чл. 49 от Колективен трудов договор при пенсионирането на ищеца. Поради това основанието на иска е споразумението,вземането е за вноски с настъпил падеж по новирано задължение, а предмета на делото е неговото неизпълнение като нов договор, преуреждащ отношенията - предвид твърденията на ищеца , евентуално валидността на споразумението предвид възраженията на ответника, но не и фактите по прекратеното трудово правоотношение. Според касатора правилно в доклада,приет без възражения от страните ,е била дадена квалификация по чл. 79 ал.1 ЗЗД ,а недопустимо е потвърдено отхвърляне на иска , задето ищецът не бил страна по колективния трудов договор, не се бил присъдединил към него и нямал право на предвидения в КТД размер на обезщетение при пенсиониране от 20 брутни заплати. Евентуално се поддържа ,че така искът е разгледан и отхвърлен на друга плоскост,с което е накърнено правото на защита на ищеца. В съществено нарушение на съдопроизводствени правила не са били указани подлежащите на устатновяване факти ,нито тежестта за доказването им , наред с това въззивният съд е отказал да допусне на въззивния жалбоподател част от поисканите доказателства за тези именно факти. Процесуалното бездействие на въззивната инстанция се изтъква относно разпределяне на доказателствената тежест при оспорвания : направено оспорване от ищеца на записванията във вх. регистър на ответника , направено оспорване на ответника на писмена молба от ищеца за присъединяване към КТД.Изтъква се материална незаконосъобразност по отношение на решаващите изводи за проявлението на споразуманието и правното му действие. Ефектът на споразумението се изразява в договор – спогодба, в новиране на съществуващите до тогава правоотношения.Необоснованост на решението се сочи във връзка с обсъждането на споразумението като признание, при останалите доказателства по делото .Всички оформени от ответника документи при пенсионирането,предхождащи и съпътстващи , свидетестват за принадлежността на ищеца към КТД.Ищецът е установил факта на своето заявление за присъдиняване към КТД,а представения списък на лица,подали заявления е оспорен, недостоверен и не може да опровергае факта,че волеизявлението е било направено.Ищецът е действал добросъвестно, аналогично следва се приложи чл.271 ал.1 КТ Нарушения при обработка на заявлението евентуално има в самото ведомство. Ответникът по касационната жалба НДК-Конгресен център ЕАД оспорва същата в отговор.Съществено процесуално нарушение по разпределяне на доказателствена тежест не е допуснато,тъй като на ищеца е дадена възможност и той е ангажирал доказателства пред въззивния съд. Без уважение е оставено единствено искането му за експертиза, но поради неотносимоcт на въпросите. Исканата задача е била дали други посочени четиринадесет пенсионирани лица при работодателя са получили обезщетение и в какъв размер, което е без значение за настоящия спор.Неправилно е поддържаното от касатора тълкуване на споразумението ,на доказателствената му стойност и на конкретни доказателства по делото .Правилен , изграден по доказателствените правила е извода на съда ,че ищецът не се е присъединил към КТД. Ответникът успешно е провел оспорване ,че вписаният текст за получаване в приложеното заявление не е на негова служителка, а това е единственото доказателство на ищеца за предаване на документа. Материалният закон е приложен правилно, споразумението нито е абстрактна сделка ,нито е новация. Съображения са развити и в открито съдебно заседание от адв Св. Б. , претендират се разноски . С определение №.157 от 02.03.2018г на ВКС , ІІІ г.о жалбата е допусната до разглеждане на основание чл. 280 ал.1,т.1 ГПК при изтъкнато противоречие с ТР №1/ 09.12.2013г по т.д №1/2013г ОСГТК по два свързано формулирани от касатора процесуалноправни въпроса: при констатиране на пропуск или недостатък в доклада , следва ли въззивнния съд да даде указания за ангажиране на доказателства за факти , които не са включени в предмета на доказване с доклада, първоинстанционният съд не ги е посочил като нуждаещи се от доказване, а се приемат за недоказани факти от решаващо значение и в тази връзка следва ли съдът да разпредели доказателствената тежест при оспорвания, в случая направени по отношение и на доказателства, допустимо ангажирани за първи път пред въззивната инстанция:направено оспорване от ищеца на записванията във вх.регистър на ответника . По въпроса, обусловил допускане на касационната жалба до разглеждане по същество и предвид обстоятелствата по делото, Върховен касационен съд ІІІг.о изтъква на първо място постановената своя задължителна практика в ТР №1/09.12.2013г по т.д №1/2013г ОСГТК за случаи , при които дадената от първата инстанция квалификация на предявения иск е неправилна,вследствие на което на страните са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти. Правната квалификация на предявен по реда на чл.422, ал.1 ГПК установителен иск е свързана и с правилната оценка на документа, дал основание за заповедно производство, тъй като не във всички случаи този документ материализира правопораждащият факт, като основание на вземането . Квалификация съгласно чл.79,ал.1 ЗЗД при неизпълнение на облигационно задължение в постигнато споразумение за плащане, отговарящо на формалното условие в чл.417 т.3 ГПК,е различна от тази на иск за установяване на вземането като обезщетение при пенсиониране, регламентирано в Кодекса на труда и основано на Колективен трудов договор, макар страните да се сключили и споразумение по повод изплащането му. Споразумение, постигнато между бивш служител и работодателя с предмет дължими обезщетения по Кодекса на труда не може да бъде изключено от института на доброволното уреждане на спорове между тях, но това не води до изключване на специфичната за трудовото право нормативна регулация при квалификацията на спора,за сметка на общата правна уредба на договорите, нито спестява на съда задължението да приложи съответните императивни материалноправни норми на трудовото право при решаване на делото. В този случай от решаващо значение са разясненията, дадени в т.1 от ТР №1/09.12.2013г по т.д №1/2013г ОСГТК. Трудовият характер на спора дължимо следва да бъде указан от съда,тъй като обуславя относимите факти и разпределението на доказателствената тежест за тях. Когато дадената от първата инстанция квалификация на предявения иск е неправилна, вследствие на което на страните са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти , въззивният съд следва служебно и без да е сезиран с такова оплакване, да обезпечи правилното приложение на материалния закон по спора, като даде указания относно релевантните факти и разпределението на доказателствената тежест и укаже на страните необходимостта да ангажират съответни доказателства. В този случай от решаващо значение са разясненията,дадени в т.2 от ТР №1/09.12.2013г по т.д №1/2013г ОСГТК за съчетаното приложение на основните начала на гражданския процес Когато е допустимо страните да ангажират доказателства пред въззивната инстанция поради грешки и непълноти в доклада и за първи път се представят, оспорват, или подлагат на проверка свидетелстващи документи за факти по трудово правоотношение, означаването им като частни или официални документи се дължи от въззивната инстанция с произнасяне по направените доказателствени искания,тъй като страната следва да знае дали решаващият съд се счита обвързан от доказателствената им сила.В първия случай, когато производство по чл.193 ГПК не следва да се открива и защитата се реализира чрез установяване или оспорване на факта,а не на писменото доказателство, остава задължението да се укаже на страната доказателствата тежест за съответния факт, засвидетелстван в документа,докато при оспорване съдържанието на официални свидетелстващи документи въззивният съд прилага реда за проверка по чл.194 ГПК,със съответните указания и последици. При регистри на постъпващи молби,заявления и други записвания от вътрешно-организационен характер , водени от работодателя като страна по трудови правоотношения , когато не е предвидено в закон, не се касае за официални документи с обвързваща съда материална доказателствена сила в трудовия спор. В зависимост от разпределението на доказателствената тежест за отразения факт,работникът или служителят може да установява нещо различно от отразеното, за което са допустими всички доказателствени средства, а работодателят може да ангажира и други доказателства за фактите и обстоятелствата по документа, включително чрез разпит като свидетел на едно или повече от лицата, които са го съставили. По касационната жалба . Неоснователно е оплакването на касатора за недопустимост на решението.Съдът не е разгледал непредявен иск и съображения в тази връзка настоящият състав на ВКС е изложил в определението по чл. 288 ГПК. Следва да се посочи, че макар в обстоятелствената част на исковата молба ищецът да се позовава на споразумението и да го кометнира по начин, който не засяга правоотношението между страните до неговото сключване, то с допълнителната и уточняваща искова молба са въведени твърдения за съществуващото право основание на вземането като обезщетение при пенсиониране по Кодекса на труда. Това са обстоятелства,наведени в уточнение, а не ново основание на иска,тъй като са положителни, правопораждащи факти, наведени от ищеца с оглед защитните възражения на ответника по основанието на иска.От разясненията в т.17 от ТР №4/2014г по т.д №4/2013г ОСГТК не следва друго , тъй като в случая с постигнатото споразумение не се касае за абстрактна сделка и менителничен ефект,следователно и за друго правно основание , в която връзка каузални отношения могат да бъдат въвеждани в процеса по чл.422 ГПК по възражение на длъжника. Касационната жалба е основателна в оплакването за допуснато процесуално нарушение от въззивния съд. Страните не са получили съответни на предмета на спора указания в доклада на първа инстанция. Първоинстанционният съд е дал неправилна квалификация на иска по чл. 79, ал.1 ЗЗД (цитираните норми на чл.422,ал.1 и чл.415,ал.1 ГПК са неотносими към материално-правната квалификация). Към нея въззивният съд се е придържал ,без на свой ред да даде указание по отношение предмета на доказване и доказателствената тежест за релевантни факти , иначе правилно са обсъдени в решението и на двете инстанции, тъй като са от решаващо значение за основанието на иска с оглед приложимите в случая материално-правни норми на трудовото право. Споразумение , постигнато между бивш служител и работодателя относно вземане за обезщетение не може да бъде изключено от института на доброволното уреждане на спорове между тях,но това уреждане не води до изключване на специфичната за трудовото право нормативна регулация, за сметка на общата правна уредба на договорите. Нормите, регулиращи дължимост на обезщетение при пенсиониране в посочения от закона размер са императивни,тъй като са в обществен интерес (чл.222,ал.3 КТ), но между страните по трудовото правоотношение се допуска и диспозитивна правна регулация на обезщетение в по-високи размери,в два случая - с Колективен трудов договор, или с индивидуален трудов договор(чл. 228,ал.2 КТ).Въззивният съд е приел ,че след като безспорно ищецът П. не е бил синдикален член на организация по действащия в предприятието КТД, ,същевременно не се е присъединил към него съгласно чл.57,ал.2 КТ с оспореното заявление от 11.01.2010г,в която връзка подробно са обсъдени ангажираните от страните писмени и гласни доказателства за този факт, ищецът няма право на обезщетение в размер от 20 заплати съгласно чл. 49 от КТД,а само на такова в размерите по чл. 222,ал.3 КТ от шест брутни трудови възнаграждения и по делото няма спор,че в този размер обезщетението вече се оказва платено. Ако въззивният съд бе изпълнил задължението си да укаже кои са релевантните по основанието на иска факти съгласно разясненията,даден в т.2 от ТР №1/09.12.2013г по т.д №1/2013г ОСГТК, т.е да вмени на ищеца доказателствената тежест при установяване трудово - правното основание за по-висок претендиран размер на гратификацията - с посочване на доказателства за съответните факти , страните биха имали възможност да изяснят становищата си по предвидените в закона хипотези,например като ангажират доказателства за съдържанието на трудовия договор. Съответна на обстоятелствата по спора тежест не е вменявана на ищеца в съществено нарушение на съдопроизводствени правила. Ищцовата защита е поддържала,че работодателят вече е изразил волята си относно правото на гратификация в размер на 20 заплати в писмена форма и че това право е надлежно признато както на него,така и на всички останали пенсионирани служители. Поддържа и в касационната си жалба, че след като тази насрещна воля не е била формирана в резултат на грешка,измама, или недобросъвестност от страна на работника , тя следва да се зачете от съда . При трудов характер на спора тези доводи на защитата не се свеждат единствено до изследване представлява ли споразумението една новация в гражданско-правен смисъл. Като теза, че се е осъществила замяна на трудово-правното основание с друго (чл.107 ал.1 ЗЗД) и това е достатъчно за успешно провеждане на иска доводът на ищеца правилно е преценен като неоснователен, но по делото е представена и заповед №7/28.04.2011г на Генералния директор на НДК за прекратяване на трудовите му правоотношения, като в нея е посочено право на ищеца за обезщетение в размер на 20 заплати,без да е посочено основание за това.Спорно е дали при конкретните обстотяелства се касае за грешка , предвид това , че предишното ръководство на предприятието е считало ищеца П. за синдикален член ,без последният да е членувал в синдикална организация. Доводите на страните в тази връзка не са обсъдени. Правилно въззивният съд е допуснал ищецът да ангажира гласни доказателства за твърдението си как се е присъединил към КТД,правилно е допуснато и ответникът да провежда насрещно доказване , но преди съдът да основе решението си за успешно проведено насрещно доказване на отрицателни твърдения на ответника в трудовия спор ,че ищецът не е имал право на по-висок размер обезщетение при пенсиониране , трябва да се даде възможност на последния да заяви и докаже откъде произтича правото му, щом споразумението не го материализира. В реда произнесени доказателствени искания,при изложените до момента тези на страните, правилно е и съображението на въззивния съд да не допуска назначаването на съдебна експертиза със задача проверка какви обезщетения при пенсиониране е плащал ответникът на други бивши служители , посочени поименно от ищеца. Допуснато е обаче друго съществено процесуално нарушание. След като ищецът и въззивен жалбоподател е съобразил че макар и предмет на споразумение , вземането му е по чл. 222 ,ал.3 КТ,с въззивната жалба е поискал експертно установяване на последното получено от него Б.,което е и базата за дължимото обезщетение. В съдебно заседание от 17.10.2016г. правилно и съответно на задълженията си въззивният съд е изискал от двете страни да уточнят спорят ли относно размера на последното пълно брутно трудово възнаграждение.Същите първоначално са заявили ,че то е безспорно предвид посочената в споразумението като месечна вноска сума от 1952,30лева , но в същото заседание въззивният жалбоподател ,чрез пълномощника си адв. И. е оттеглил изявлението като е изтъкнал ,че вноската по споразумението няма нищо общо с базата на обезщететието по КТ, че този факт е спорен и не е изяснен,а другата страна не е възразила. Въззивният съд, който на свой ред не е давал никакви указания по отношение на подлежащите на доказване факти с оглед квалификацията на спора като трудов(а не като облигационен предвид договорен характер на споразумението от 04.10.2011г) , при липса на други преки доказателства (приложената към допълнителната искова молба справка за получено трудово възнаграждение за м.април 2011г. посочва основното трудово възнаграждение и някои относими към базата по чл. 228, ал.1 КТ надбавки,като на изясняване подлежат сумите в т.21,24,152 от документа ) не е допуснал исканата от въззивния жалбоподател експертиза по съображение, че е обвързан с посоченото в исковата молба, а в нея претенцията се основавала изцяло на подписаното споразумение и визираните в него суми, т.е че ищецът нямал твърдение по този въпрос. За този случай са дадени указания в т.2 от с ТР №1/2013г по т.д №4/2012г ОСГТК които въззивният съд не е съобразил. Предмет на указанието по служебен почин е значението на даден факт, което не подменя преценката на страната какво твърдение да поддържа спрямо него - положително, отрицателно, или никакво. Вместо да поправи пропуска на първоинстанционния съд, иначе правилно констатиран в мотивите на протоколното определение при допускане на гласните доказателства , въззивият съд е допуснал идентично процесуално нарушение. В определението си въззивният съд е изхождал от един предмет на доказване и релевантност на фактите , а в решението е съобразявал друг , като по същество е отхвърил именно трудово-правното основание на иска за увеличен размер на обезщетение при пенсиониране. Поискани са били и доказателства , които са от значение в трудовия спор , а въззивният състав е преценил като неотносими и не е допуснал. Базата за обезщетяване съгласно чл. 228,ал.1 КТ би се оказала от значение , ако при следващите се служебно указания за релевантните факти ищецът установи основание за по-висок размер на обезщетение при пенсиониране включително на плоскостта на трудовия договор. Правната квалификация на иска е чл. 222, ал.3,предл. второ КТ ,във вр чл.228, ал.2 КТ, във вр. с чл. 49 от действащ Колективен трудов договор. От приложимия закон произтича необходимостта от служебна активност на въззивния съд, указана в ТР №1/2013г по т.д №4/2012г ОСГТК. При допуснато провеждане на доказване в условията на цитираните норми и чл. 49 от действащ Колективен трудов договор, не е указано следващото се разпределение на доказелствената тежест за спорни факти,за които работодателят е водел дневник(регистър), а в този дневник , представен като писмено доказателство,съответният факт не е отразен. Следвало е страните да получат насока дали свидетелстващият документ чиято верност е оспорена от ищеца, е официален или частен,тъй като следващите се процесуални действия на съда в двата случая са различни. Документът е по образец съгласно единната държавна система за деловодство (ЕДСД),но е частен и производство по оспорването му не е следвало да се открива. При изясняване на спорния факт осъществено ли е присъединяване към КТД в конкретния случай обаче , не е без значение какви са били условията в предприятието за отразяване на постъпилите писмени заявления на работниците и служителите, посочени като ред в чл.3,ал.2 от КТД във вр. с чл. 57,ал.2 КТ. В тежест на ответника е установяването на този ред и условия,за които законът изисква да се определят в КТД така,че да не му противоречат,да не го заобикалят и да не накърняват добрите нрави.Указания по доказателствената тежест са липсвали и в тази връзка, поради това въззивният съд неправилно е преценил, че представената от ответника пред второинстанционния съд заповед ІV-018 от 04.02.1999г не следва да се приема и обсъжда,тъй като е преклудирана възможността за нейното представяне.Значението на установения ред като съвкупност от договорна уредба (по КТД), вътрешни правила и конкретни практики произтича от това, че като служител в същото предприятие ищецът е подчинен на този ред, съответно не е „трето лице” по отношение на засвидетелстваните в регистъра на подадените заявления обстоятелства.Затова ищецът в случая следва да докаже твърдението си,т.е носи подлежаща на указване доказателствена тежест,че писменото му заявление за присъединяване , представено по делото с допълнението към исковата молба , е достигнало до работодателя като адресат.Приетите от въззивният съд доказателства са изяснили въпроса, че поставеното върху заявлението отбелязване за получаване с подпис не е извършено от лицето К. Д. К., бивш служител при ответника. Проведено насрещно доказване в тази връзка обаче не изчерпва твърденията на ищеца за основанието на правото му. Допуснатите процесуални нарушения са съществени и водят до отмяна на постановеното въззивно решение. Предвид изтъкнатите вече пропуски на първа инстанция, следвало е въззивният съд да укаже кои обстоятелства се нуждаят от доказване в трудовия спор и кой носи доказателствената тежест, за да съобразят страните съответни ли са на задачата им в процеса вече поисканите и ангажирани от тях доказателства. Делото следва да се върне на Софийски градски съд за ново разглеждане ,за указания по кръга релевантни факти, от които произтича претендираното право на увеличен размер обезщетение с правно основание чл. 222, ал.3, предл второ КТ,във вр. чл.228, ал.2 КТ, във вр. с чл. 49 от действащ Колективен трудов договор, съответно да се укаже доказателствената тежест за тях , в изложената по- горе насока . Действително,сключено между страните по трудово правоотношение нотариално заверено споразумение за разсрочване на плащане по Кодекса на труда няма новативния ефект да промени правното основание за претендираното с иска вземане така ,че да изключи приложим специален закон, още повече предвид съдържанието на конкретното споразумение, обосновано изтъкнато от въззивния съд.При новото разглеждане на делото обаче въззивният съд следва да обсъди и доводите на ищеца-касатор,че работодателят в това си именно качество е признал правото му да получи увеличен размер на обезщетението не само при подписване на споразумението , но и по- рано ,с релевантни за трудово-правната връзка актове , които ищецът счита за неоттегляеми едностранно.Следователно решаващият съд следва да даде правен отговор на въпроса отнасят ли се тези актове към предвиджането на по- висок размер обезщетение с трудов договор , по смисъла на чл. 228 ал.2 , предл последно КТ.По делото е представена заповед №7/28.04.2011г на Генералния директор на НДК за прекратяване на трудовите му правоотношения ,като в нея е посочено право на ищеца за обезщетение в размер на 20 заплати, без да е посочено основание за това. Принципно правилно е становището на въззивния състав , че погрешно заплащане на суми не е равнозначно на признание на иска ,както и че извънсъдебните признания не следва да се абсолютизират. Следвало е въззивният съд да обсъди признанието спрямо правата на ищеца и оттеглянето му в последствие с оглед на установените по делото обстоятелства след изясняването им, а не само да изтъкне необходимостта от преценка на признанието съгласно чл.175 ГПК . В обобщение, новата относимост на фактическите твърдения на страните към основанието на търсеното с иска вземане, не е намерило пълен и съответен , а само частичен израз при служебните действия на съда в хода на въззивното производство. Нарушено е правото на защита, което налага отмяна на решението и връщане на делото на въззивния съд за ново разглеждане ,за да се изпълни указаното по- горе. Водим от горното ,Върховният касационен съд, ІІІг.о. Р Е Ш И : ОТМЕНЯВА решение от 16.03.2017г по в. гр.дело № 11021/2016г. на Софийски градски съд и връща делото за ново разглеждане от друг състав на същия съд ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: