8 О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 374 гр. София, 10.08.2022 г. ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на девети август през две хиляди двадесет и втора година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА ЧЛЕНОВЕ: БОНКА ЙОНКОВА ИВО ДИМИТРОВ изслуша докладваното от съдията Иво Димитров ч.т.д. № 1239 по описа на съда за 2022 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 274, ал. 3 от ГПК. Образувано е по частна касационна жалба, подадена от Л. К. У. и Н. А. У. против определение № 1 от 04. 01. 2022 г., постановено от Апелативен съд – В. по ч.т.д. № 707 по описа на съда за 2021 г. С обжалваното по касационен ред въззивно определение е потвърдено първоинстанционно определение № 260018 от 18. 01. 2021 г., постановено от Силистренски окръжен съд по т.д. № 148 по описа на съда за 2018 г., с което е прекратено производството по делото в частта по предявените установителни искове за прогласяване на нищожността на някое от алтернативно посочените основания по чл. 26, ал. 2, предл. 2, предл. 5, евентуално – по чл. 40 ЗЗД, на договори за продажба на недвижими имоти, сключени между „АВМОР ШИПИНГ ЕНД ТРЕЙДИНГ“ ООД /н./ в качеството на продавач и „ВАРНАИНВЕСТ БЪЛГАРИЯ“ ООД в качеството на купувач, съответно – и за приемането за установено, че договорите не са породили правни последици и вещнотранслативен ефект, чрез прехвърляне на собствеността, като прехвърлените с тях недвижими имоти са собственост на „АВМОР ШИПИНГ ЕНД ТРЕЙДИНГ“ ООД /н./, съответно В. В., гражданин на Украйна, род. на 23. 11. 1962 г., който е придобил същите имоти от „ВАРНАИНВЕСТ БЪЛГАРИЯ“ ООД, чрез последваща сделка между тях, не е придобил права на собственост върху имотите, които неговият праводател няма. В жалбата се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното определение, като постановено при нарушение на материалния закон и необосновано. Твърди се липса на мотиви на обжалвания съдебен акт, както и на необосновано позоваване в него на практика на ВКС, обективирана в определение, което не представлява задължителна практика по чл. 280, ал. 1 от ГПК, и което е постановено по друг процесуален въпрос, съответно – в него липсват мотиви относно правните изводи, на които се позовава въззивния съд в обжалваното му определение. Претендира се вътрешна противоречивост на обжалваното определение, в което от една страна въззивният съд приема, че предявените искове, по които производството е прекратено са такива за попълване на масата на несъстоятелността, а от друга – че кредиторите с приети вземания нямат активна процесуална легитимация за предявяване на същите, каквато има само синдикът, а на разположение на кредиторите са предоставени само специалните отменителни искове по чл. 649 от ТЗ. Твърди се неправилност на изводите на съда в обжалваното му определение, като формирани без съдът да е отчел вида недействителност на процесните сделки, прогласяването на която се иска с предявените главни искове, производството по които е прекратено, а именно - абсолютна такава, нищожност, предвид характера на която всеки може да се позовава на нея и при наличието на правен интерес – да иска прогласяването и по исков ред, което би дало възможност кредиторите на несъстоятелността в крайна сметка да се удовлетворяват и от стойността на имуществото – предмет на същите сделки. Сочи се, че уреждането в ТЗ на специалните искове по Глава четиридесет и първа от същия закон не ограничава и не прегражда пътя за защита по общият исков ред, предвиден в чл. 26 и чл. 40 от ЗЗД тогава, когато кредиторите не могат да защитят правния си интерес по специалния ред на ТЗ. Излага се, че чл. 134 от ЗЗД легитимира всеки кредитор на длъжника, при бездействието му, в качеството си на процесуален субституент да поиска прогласяването за нищожни на сделки, които го увреждат, което право да предяви исковете по чл. 26 от ЗЗД в случая, при бездействие на синдика възниквало за всеки кредитор. Иска се отмяната на обжалваното определение със законните последици. В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК допускането на касационно обжалване се обосновава с наличието на основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като се твърди, че липсва конкретна практика на ВКС по формулираните в изложението съществени правни въпроси и това налага произнасянето по тях, което би допринесло за развитието на правната наука, и съставлява нов принос в прилагането на закона и в тълкуването му. Формулират се като обусловили изхода на делото въпросите: ВЪПРОС № 1: Допустимо ли е предявяване на установителни искове от кредитор с прието вземане за прогласяване на нищожност по смисъла на чл. 26 ЗЗД, на разпоредителни сделки с недвижими имоти, извършени от длъжника преди откриване на производството по несъстоятелност и определената дата на неплатежоспособност? ВЪПРОС № 2: Приложими ли са общите правила за предявяване на исковете по смисъла на чл. 26 ЗЗД за установяване на нищожност на разпоредителни сделки извършени от длъжника преди датата на неплатежоспособността в производството по несъстоятелност? ВЪПРОС № 3: При уважаване на иск по чл. 26 ЗЗД за прогласяване на нищожност на разпоредителна сделка с недвижим имот на длъжника, заведен от кредитор с прието вземане ще се попълни ли масата на несъстоятелността с имуществото, за което е установено, че е предмет на нищожната сделка, респективно ще може ли да бъде осребрено от синдика за изплащане на приетите вземания в несъстоятелността? ВЪПРОС № 4: Имат ли активна процесуална легитимация кредиторите с приети вземания да предявяват искове по чл. 26 ЗЗД за установяване на нищожност на разпоредителни сделки на длъжника, като упражнят правата на бездействащия длъжник по чл. 134 ЗЗД? ВЪПРОС № 5: Допустимо ли е кредитори на дружеството в несъстоятелност, явяващи се и управители на същото да предявят самостоятелно искове за установяване на имуществени права на дружеството по нищожни сделки на дружеството, извършени преди откриване на производството по несъстоятелност и приетата дата на неплатежоспособност? ВЪПРОС № 6: Ако кредитор, явяващ се и управител на дружеството в несъстоятелност, предяви иска от свое име и при положение, че синдика може да води от името на длъжника такъв иск, съдът не е ли длъжен да даде указания за уточняване на активната и пасивната легитимация по този иск, ако се приеме, че става въпрос за суброгация по чл.134 ЗЗД? Ответниците по касация „ВАРНАИНВЕСТ БЪЛГАРИЯ“ ООД и „АВМОР-ШИПИНГ ЕНД ТРЕЙДИНГ“ ООД /н./, както и синдикът на същото дружество, конституиран в производството като съищец по реда на чл. 649, ал. 3 от ТЗ, оспорват наличието на основания за допускане на касационно обжалване, по същество намират жалбата за неоснователна. Ответникът по касация В. В., чрез назначения му в производството особен представител не взема становище по жалбата. Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното: Частната касационна жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивният едноседмичен срок по чл. 275, ал. 1 от ГПК срещу определение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване пред Върховния касационен съд по реда на чл. 274, ал. 3 от ГПК. За да потвърди определението, с което първоинстанционният съд е прекратил производството в частта му по предявените главни искове, основани на чл. 26 и чл. 40 от ЗЗД въззивният съд е изложил, че същите имат характер на искове за попълване на масата на несъстоятелността, какъвто характер има всеки иск, чието уважаване би довело до нейното увеличаване или съхраняване. Според въззивния състав в процесният случай главните искове за попълване на масата на несъстоятелността са предявени от кредитор, поради което, дори и същите да бъдат уважени, решението би имало действие само в отношенията между ищците от една страна, и ответниците – от друга, но не и в отношенията между последните и останалите кредитори на несъстоятелността. За разлика от специалните искове по Глава четиридесет и първа от ТЗ, които освен от синдика могат да бъдат предявявани и от всеки кредитор (чл. 649, ал. 1 ТЗ), и по които решението има действие и за останалите кредитори (чл. 649, ал. 5 ТЗ), решенията по предявени от кредитори искове по чл. 26 ЗЗД вр. чл. 124 ГПК не разпростират действието си и спрямо останалите кредитори. По изложените съображения според въззивния състав, искове за попълване на масата на несъстоятелността извън посочените в чл. 649, ал.1 ТЗ, независимо от конкретната им разновидност могат да се предявят единствено от длъжника, представляван от синдика /арг. чл. 658, ал. 1, т. 7 ТЗ/. Кредиторите в производството по несъстоятелност не са активно процесуално легитимирани да водят самостоятелно искове за попълване на масата, основани на общите разпоредби на чл. 26 ЗЗД и чл. 40 ЗЗД, в какъвто смисъл въззивният съд се е позовал и на определение № 60267 от 13. 07. 2021 г. на ВКС, ТК, Първо т.о. по ч.т.д. № 639/2021 г. Според въззивния състав е безспорно, че всеки кредитор с прието вземане в производството по несъстоятелност има правен интерес от съдебно установяване на нищожността на прехвърлителните сделки на длъжника и от съдебно установяване на неговите вещни права, но в производството по несъстоятелност попълването и съхраняването на масата на несъстоятелността е правомощие на синдика, а неговото бездействие легитимира кредиторите с приети вземания да предявят единствено специалните отменителни искове, предвидени в чл. 649, ал.1 ТЗ. Във всички останали случаи бездействието на синдика не поражда самостоятелни процесуални права за кредиторите, а само правата да ангажират отговорността на синдика със специалните средства и по специалният ред, предвидени в производството по несъстоятелност - пр. 657, ал. 1 и ал. 2 ТЗ, и чл. 663 от ТЗ. Настоящият касационен състав намира, че касационно обжалване на обжалваното въззивно определение не следва да бъде допуснато, доколкото по делото не се установява наличието на основания за такова допускане. Първите два въпроса, формулирани от частните жалбоподатели в изложението им следва да бъдат разглеждани общо, доколкото „общите правила за предявяване на исковете“, за които във втория въпрос се пита дали са приложими в случаи като процесния са тези, обуславящи именно допустимостта на исковете, която е предмет на поставения първи въпрос. Отговорите на същите въпроси са обусловили изхода на делото във въззивната инстанция, доколкото въззивният състав е приел процесните искове за недопустими, поради липса в лицето на касаторите – ищци, които са ги предявили в качеството си на кредитори с приети вземания в производството по несъстоятелност, на активна процесуалноправна легитимация да ги предявяват и да ги водят, признавайки по отношение на атакуваните с тях сделки и конкретните основания на предявените искове такава легитимация само на длъжника, представляван от синдика по арг. от чл. 658, ал. 1, т. 7 ТЗ. При изложеното тези два въпроса съставляват годно общо основание за допускане на касационно обжалване, съобразно задължителните за съдилищата указания, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19. 02. 2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., ОСГТК на ВКС. В случая обаче не е налице поддържаният от частните жалбоподатели допълнителен селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Не всяка липса на практика на ВКС по определен правен въпрос, дори и отговорът на същия да е обусловил изхода на делото, сочи на наличие на така установеното в закона и поддържано от касаторите основание за допускане на касационно обжалване, както това се поддържа в изложението на основания за допускане на такова обжалване. Точното съдържание на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК е разяснено по задължителен за съдилищата начин с т. 4 от посоченото Тълкувателно решение № 1 от 19. 02. 2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., ОСГТК на ВКС. Съобразно това задължително разяснение правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Двете така законоустановени хипотези формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, което е налице във всички случаи, при които приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите. В случая приложимите по делото специални процесуалноправни норми на чл. 649, ал. 1, ал. 2 и ал. 3 от ТЗ, легитимиращи синдика, а при негово бездействие – всеки кредитор на несъстоятелността да завеждат и водят специалните искове по Глава четиридесет и първа от ГПК, общите такива на чл. 124 от с.з., свързаните с тяхното прилагане норми на чл. 658, ал. 1 от ТЗ, уреждащи правомощията на синдика, както и общите разпоредби на чл. 26 и чл. 40 от ЗЗД, уреждащи общите правила за недействителност на сделките не са нито неясни, нито непълни или противоречиви. Напротив – същите са ясни, пълни и безпротиворечиви и по тях, противно на твърденията на касаторите в изложението им, съдебна практика не липсва, а наличната такава според касационния състав не е създадена в резултат на неточното им тълкуване, което да налага същата да бъде променяна или пък да бъде осъвременявано тълкуването и вследствие настъпили в законодателството и обществените условия промени, поради което и първите два въпроса от изложението на частните жалбоподатели не обуславят допускане на касационно обжалване при условията на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Останалите формулирани от частните жалбоподатели въпроси не съставляват годно общо основание за допускане на касационно обжалване, при съобразяването на задължителните за съдилищата указания, дадени с цитираната и по-горе т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., доколкото отговорите им не са обусловили изхода на делото във въззивната инстанция. По отношение на третия въпрос това е така, доколкото конкретните твърдения и базираните на тях оплаквания на частните жалбоподатели в жалбата им срещу обжалваното определение предпоставят съдът да му е отговорил отрицателно – т.е., че при уважаване на иск по чл. 26 ЗЗД за прогласяване на нищожност на разпоредителна сделка с недвижим имот на длъжника, заведен от кредитор с прието вземане, това не би довело до попълване на масата на несъстоятелността с имуществото, за което е установено, че е предмет на нищожната сделка, респективно – че същото няма да може да бъде осребрено от синдика за изплащане на приетите вземания в несъстоятелността. Нищо такова не е видно от мотивите на обжалваното определение. От една страна въззивният съд в същите мотиви изрично е признал качеството на иск за попълване на масата на несъстоятелността, на всеки иск, чието уважаване би довело до нейното увеличаване или съхраняване. От друга страна никъде в решаващите си изводи, обусловили изхода на делото във въззивната инстанция, съдът не е формулирал извод в смисъла, съдържащ се във втората част от разглеждания въпрос, а именно – че при уважаване на иск от категорията на процесните, имуществото предмет на атакуваната с иска разпоредителна сделка няма да може да бъде осребрено от синдика за изплащане на вземания на кредитори в несъстоятелността. Решаващите изводи на въззивния състав относно недопустимостта на исковете в случая са основани на отричането от страна на съда, на активна процесуална легитимация в лицето на ищците – кредитори с приети вземания в производството, да ги предявяват и водят, без при това съдът въобще да е подлагал на преценка или пък, още по-малко - да е отрекъл възможността в случай на евентуално уважаване на искове като процесните, за връщане на имотите – предмет на атакуваните с тях разпоредителни сделки в масата на несъстоятелността, или пък за тяхното осребряване от синдика за изплащане на приетите в несъстоятелността вземания. Четвъртият въпрос въобще не намира опора както в конкретните изявления и действия на страните по делото, така и в обективираните в мотивите на обжалваното определение решаващи изводи на съда, обусловили изхода на делото във въззивната инстанция. В нито едно свое изявление по делото частните жалбоподатели, освен че не са се позовавали изрично на разпоредбата на чл. 134 от ЗЗД /каквото задължение същите и нямат, доколкото правната квалификация на заявените за съдебна защита субективни граждански материални права на страните, е изключително правомощие, но и задължение само на сезирания с разрешаването на спора съдебен състав/, но и не са излагали каквито и да било твърдения в насока на заявените едва в частната им касационна жалба и в изложението към нея на основания за допускане на касационно обжалване – че упражняват права на длъжника, та да може въобще да се приеме, че съдът им е отрекъл някакво тяхно право, основано на разпоредбата на чл. 134 от ЗЗД. Напротив – от самото начало на производството до постановяването на обжалваното въззивно определение твърденията им по делото и обосноваването им са в насока на това, че ищците упражняват свои права, в качеството си на кредитори с приети вземания в производството по несъстоятелност, поради което и така поставеният четвърти въпрос е въобще несъответен на конкретните обстоятелства по делото. Същият извод се потвърждава и от позиционирането на страните в производството, което се определя изключително от ищеца с исковата му молба - ако и доколкото въобще някога ищците биха твърдели, че предявяват сурогационен иск именно по чл. 134 от ЗЗД в упражняване право на длъжника им, а не на свое собствено такова, то и длъжникът - дружеството в несъстоятелност, съобразно разпоредбата на чл. 134, ал. 2 от ЗЗД би се явил техен задължителен другар на страната на ищеца - съищец, а не ответник, каквато процесуална роля частните жалбоподатели са му отредили, и каквато е имал през цялата висящност на процеса. Изложеното по този четвърти въпрос, се отнася и до шестия въпрос, който освен че в частта му относно суброгацията по чл. 134 от ЗЗД се явява изцяло хипотетичен – основани на такава хипотеза както твърдения на страните, така и изводи на съда въобще не са били заявявани или предмет на обсъждане в производството, та да е бил длъжен съдът да дава някакви указания или да оказва съдействие на страните при упражняването на правата им по см. на чл. 7, ал. 1, чл. 10, чл. 101, ал. 1 и/или чл. 145 от ГПК, но и в частта си относно специално изтъкваното в него качество на ищците, освен на кредитори с приети вземания в несъстоятелността, и на управители на дружеството - длъжник, също въобще не е бил предмет на обсъждане по делото. Петият въпрос е смислово идентичен с първия и втория от въпросите, с уточнението, че допълнително наслагва към качеството на ищците на кредитори с приети вземания в производството по несъстоятелност – предмет на първия и втория въпрос, това и на управители на дружеството – длъжник. Поради това по отношение на петия въпрос изцяло важи съвкупно изложеното по отношение на първия, втория и шестия въпроси – в частта си относно качеството на ищците и на управители на дружеството, същият не е обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, доколкото това им качество въобще не е било предмет на обсъждане в производството и изводите на съда, обусловили изхода на делото във въззивната инстанция в никаква степен не са основани на значението му за спора, поради което и въобще не съставлява годно общо основание за допускане на касационно обжалване, а по отношение на останалата част от петия въпрос, изцяло е приложимо изложеното по-горе в настоящите мотиви относно първия и втория въпроси. По изложените съображения, касационното обжалване не следва да бъде допуснато. Страните не претендират разноски за касационното производство. Така мотивиран, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение О П Р Е Д Е Л И: НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на определение № 1 от 04. 01. 2022 г., постановено от Апелативен съд – В. по ч.т.д. № 707 по описа на съда за 2021 г. ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: