6

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 137

София, 15.03.2022 г.

Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение, в закрито заседание на шестнадесети февруари две хиляди двадесет и втора година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ
ПЕТЯ ХОРОЗОВА

изслуша докладваното от председателя /съдия/ Татяна Върбанова
т.дело № 995/2021 година

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Черпивир“ ЕООД, ЕИК[ЕИК], чрез процесуален пълномощник, срещу решение № 260102 от 01.12.2020 г. по в.гр.д. № 290/2020 г. на Апелативен съд – Пловдив, Гражданско отделение, трети състав, с което: 1. е отменено решение № 169 от 22.03.2019 г. по т.д. № 166/2016 г. на Окръжен съд – Стара Загора за уважаване на предявения от касатора срещу „Ремотекс – Раднево“ ЕАД /н./ и Й. Е. Г. главен иск по чл.647, ал.1, т.3 ТЗ, като този иск – за обявяване за недействителна по отношение на длъжника, синдика и всички кредитори, сделката, извършена с договор за прехвърляне на движими вещи в изпълнение на задължение от 20.06.2014 г., с нотариална заверка на подписите, сключена между „Ремотекс – Раднево“, в качеството на длъжник/продавач, и Й. Г., в качеството му на кредитор/ купувач, е отхвърлен като неоснователен; 2. са отхвърлени и евентуалните искове, основани на чл.647, ал.1, т.6 ТЗ и на чл.135 ЗЗД за обявяване относителната недействителност на същата сделка.
В касационната жалба се поддържат всички основания по чл.281, т.3 ГПК за неправилност на въззивния съдебен акт, с искане за неговото касиране. Жалбоподателят твърди, че апелативният съд е пропуснал да изследва дали е налице действителен договор за посредничество и консултантски услуги от 20.02.2006 г., а при липса на доказателства, установяващи валидността и изпълнението по такъв договор от страна на консултанта Й. Г., то за „Ремотекс-Раднево“ ЕАД не е възникнало задължение спрямо това физическо лице, с което да се обоснове изпълнението по процесния договор. Касационният жалбоподател оспорва процесуалните действия на апелативния съд във връзка с констатирана нередовност на исковата молба, с оглед съдържащото се в обстоятелствената й част позоваване на нищожност на сделката. В тази насока твърди, че исковата молба не е страдала от нередовност, а петитумът е уточнен още в първоинстанционното производство и приет в доклада по делото на окръжния съд, в каквато насока са развитите от касатора подробни съображения.
Искането за допускане на касационно обжалване е основано на чл. 280, ал.1, т.3 ГПК, по следните въпроси: 1. Длъжен ли е съдът да изследва и обоснове съществуването, валидността и изпълнението на договор /договор за посредничество и консултантски услуги от 20.02.2006 г./, който представлява възмездна сделка и като такъв е основание и правопораждащ факт за възникване на последващо задължение за плащане, обективирано в нов договор /процесния договор/, между същите страни; 2. Длъжен ли е съдът да изследва и обоснове съществуването, валидността и изпълнението на договор, който представлява възмездна сделка и като такъв е основание и правопораждащ факт за възникване на последващо задължение за плащане, обективирано в договор, между същите страни, във връзка с възможността уговорено задължение по договор да бъде заменено с нещо друго, която е уредена в чл.65 ЗЗД; 3. Налице ли е възможност за въззивния съд да извлича аргументи за отмяна от факти и обстоятелства, посочени от ищеца с цел – пълнота на изложението в обстоятелствената част на исковата молба, които не са част от заявения и приет с окончателния доклад по делото петитум, и с което в действителност се разширява заявения с исковата молба петитум, както и налице ли е възможност въззивният съд да се произнесе по незаявен от ищеца петитум, въз основа на аргументи, съдържащи се/извлечени от обстоятелствената част на исковата молба; 4. Влече ли нищожност на целия договор включването на описание на прехвърлен актив в приложение към договора, за който не е спазена предвидената от закона форма за действителност, в случаите когато в текста на самия договор ясно е записано, че предмет на сделка са само движими вещи, за чието прехвърляне законът не изисква форма за действителност; 5. Длъжен ли е въззивният съд да събере доказателства и да изследва при условията на пълно и главно доказване възникването и съществуването на валидно, ликвидно и изискуемо задължение по валиден и действителен договор между страните, който впоследствие е заменен от същите страни с ново съглашение, което се постига в хода на изпълнението на съществуващ договор, по силата на което кредиторът се съгласява да получи нещо друго вместо дължимото и 6. Непредставянето на исканите документи от ответника по делото, след изрични указания на съда за приложението на чл.190, ал.2 ГПК, което влече последиците съгласно чл.161 ГПК, достатъчно основание ли е да се приеме за доказано твърдението на страната, която иска представянето на съответното доказателство.
В срока по чл.287, ал.1 ГПК ответниците по касационната жалба – „Ремотекс Раднево“ ЕАД /н./ и Й. Г., не са заявили становище. Отговор на касационната жалба не е постъпил и от синдика на „Ремотекс – Раднево“ ЕАД – Ц. В. М..
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото, приема следното:
Касационната жалба е подадена от легитимирана страна, при спазване на преклузивния срок по чл.283 ГПК и е насочена против подлежащ на касационно обжалване съдебен акт на въззивен съд, поради което е процесуално допустима.
За да постанови атакуваното решение, съставът на Апелативен съд – Пловдив е приел за безспорно, че: ищецът притежава качеството на кредитор на масата на несъстоятелността на „Ремотекс – Раднево“ ЕАД, а сделката, предмет на предявените главен и евентуални искове, е договор от 20.06.2014 г., сключен между „Ремотекс – Раднево“ ЕАД, наречен длъжник или продавач, и Й. Г. – кредитор или купувач, наименован договор за прехвърляне на движими вещи в изпълнение на задължение за консултантско възнаграждение на Й. Г. в общ размер на 2 160 000 лв., произтичащо от договор за посредничество и консултантски услуги от 20.02.2006 г., с последващи споразумения към него; съгласно този договор, длъжникът е прехвърлил на кредитора собствеността върху вещите в Приложение № 1, част А и част Б към договора, с отразяване, че на основание чл.65 ЗЗД кредиторът приема собствеността върху същите вещи. Съдът е констатирал, че посоченото приложение към договора представлява опис на балансови активи – 81 страници и задбалансови активи – 6 страници, в които описи фигурират и недвижими имоти - 36 броя сгради и два поземлени имота. По отношение на тези недвижими имоти апелативният съд е споделил изразеното от първостепенния съд становище за нищожност на договора, поради липса на предвидената от закона форма – чл.18 ЗЗД. Не е възприел обаче изводът на окръжния съд, че тази нищожност е частична, тъй като договорното съглашение е едно цяло, изразена е обща воля, определена е една продажна цена. Въззивният съд е изтъкнал, че именно тази нищожност не позволява да се извърши преценка относно равностойността на престациите, съотнесена само към движимите вещи.
В мотивите към решението въззивният състав е изложил подробни съображения за правната характеристика на исковете по чл.647 ТЗ и правните последици при уважаването им, като е акцентирал, че тези последици настъпват само при валидна правна сделка, която, по силата на закона, няма действие само по отношение на визираните в чл.649, ал.5 ТЗ лица – длъжника, синдика и всички кредитори. Апелативният съд е извел извод, че за де е основателна търсената искова защита по главния иск с правно основание чл.647, ал.1, т.3, освен визираните в тази норма предпоставки, сделката, чиято относителна недействителност се цели, следва да не страда от порока нищожност и, че на отмяна подлежат само действителните възмездни сделки. Поради това, главният иск е счетен за неоснователен.
С оглед възстановената висящност на делото по евентуалните искове: по чл.647, ал.1, т.6 ТЗ и за обявяване относителна недействителност на сделката по реда на П. иск, въззивният съд е възприел за важими съображенията по главния иск. След разграничаване на общите правила за нищожност на сделки или действия по ЗЗД и специалните правила в ТЗ при открито производство по несъстоятелност, както и специалната уредба на относителната недействителност, съдът е извел извод, че: само за действителна сделка може да се прогласи относителна недействителност, както и че само в предвидените от закона случаи може да се прогласи относителна недействителност, такава, чийто увреждащ характер е предвиден от законодателя и е предвидено право да бъде атакувана.
В мотивите към атакувания съдебен акт апелативният съд е констатирал, че независимо от проведеното пред него производство за отстраняване на недостатъци на исковата молба, изразяващи се: в неконкретизирана обстоятелствена част на исковата молба, в частта, съдържаща позоваване на нищожност на сделката, поради прехвърляне на недвижими имоти без спазване на императивната форма за това, без формулиран петитум за нищожност на сделката, евентуално, в какво съотношение се предявяват исковете, ищецът е заявил че поддържа предявените, при условията на евентуалност, искове по чл.647, ал.1, т.3 ТЗ, чл.647, ал.1, т.6 ТЗ и чл.135 от ЗЗД. Съдът, зачитайки диспозитивното начало в процеса, се е произнесъл въз основа на твърдените обстоятелства и с оглед заявеното от ищеца искане.
Като краен резултат, след отмяна на първоинстанционния съдебен акт, в частта за уважаване на отменителния иск по чл.647, ал.1, т.3 ТЗ, са отхвърлени всички искови претенции.
Настоящият съдебен състав счита, че не е налице основание за допускане на касационно разглеждане на делото.
Предвид решаващите правни изводи на въззивния съд, въз основа на които предявените отменителни искове – главен и евентуални, са отхвърлени като неоснователни, поставените от касационния жалбоподател въпроси не удовлетворяват основната селективна предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК, разяснена в т.1 от Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС.
Първият, вторият, петият и шестият въпроси, формулирани в приложението към жалбата по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, не могат да се характеризират като обуславящи за изхода на спора. Обобщено, те се свеждат до необходимостта от попълване на делото с писмени доказателства, относими към преценката за валидността и изпълнението на договор за посредничество и консултантски услуги от 20.02.2006 г., с допълнителните споразумения към него, и констатираните в тази връзка неизпълнени финансови задължения на „Ремотекс-Раднево“ ЕАД към Й. Г. в общ размер на 2 160 000 евро, обусловили сключването на процесния договор. При постановяване на атакуваното решение, въззивният състав не се е произнесъл относно съдържащата се в договора от 20.06.2014 г. установителна част, съдържаща признание на страните по него /ответници по предявените искове/ за основанието и размера на дължимите на Й. Г. консултантски възнаграждения. Във въззивното решение не са формирани и изводи относно последиците от непредставяне на документ – в случая, договор за посредничество и консултантски услуги от 2006 г. /чл.161 ГПК, към който препраща чл.190, ал.2 ГПК/.
Третият въпрос от изложението на основанията за допускане на касационно обжалване е формулиран въз основа на твърденията на касационния жалбоподател, че съдът се е произнесъл по незаявен петитум и въз основа на съдържащи се в исковата молба аргументи, само с цел пълнота на изложението. Тези твърдения не съответстват на цялостното съдържание на атакувания съдебен акт, нито на изведените от апелативния съд решаващи правни изводи за неоснователност на предявените искове за обявяване на относителна недействителност на договора от 20.06.2014 г. От друга страна, въпросът е изведен въз основа на доводи в касационната жалба за неправилност на въззивното решение, с което е прието, че се касае за невалидна правна сделка и невъзможност да настъпят претендираните преобразуващи субективни права. Последните доводи не подлежат на преценка в селективното производство по чл.288 ГПК, в какъвто смисъл са задължителните за съдилищата в РБългария указания в цитираното по-горе тълкувателно решение.
Четвъртият въпрос не касае тълкуването на конкретна правна норма, а отговорът му е обусловен от преценката на конкретни обстоятелства по делото, поради което не притежава характеристиката на правен, по см. на чл.280, ал.1 ГПК. Въпросът е изведен въз основа на поддържани от ищеца /сега касатор/ доводи, невъзприети от апелативния съд, че преценката относно равностойността на престациите /дали се касае за нееквивалентна разпоредителна сделка/ следва да се съотнесе само към движимите вещи. Поради това, въпросът е пряко относим към обосноваността на изведения от апелативния съд извод, че договорът, предмет на отменителните искови претенции, не е само частично нищожен /в какъвто смисъл е било изразеното от първостепенния съд разбиране/. Този извод е в резултат на извършена от решаващия съдебен състав преценка на цялостното съдържание на сделката от 20.06.2014 г., а не само на нейното наименование, и обективираната обща воля на страните, включително и общата продажна цена на всички описани в приложението движими вещи и недвижими имоти. Съгласно обективираното в мотивите към т.1 от цитирания по-горе акт на нормативно тълкуване, основанията за достъп до касационно обжалване не са идентични с основанията за неправилност по чл.281, т.3 ГПК, а преценката на последните е извън предмета на селективното производство.
Поради неустановяване на основната селективна предпоставка, ВКС не дължи произнасяне по допълнителната селективна предпоставка по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 260102 от 01.12.2020 г. по в.гр.д. № 290/2020 г. на Апелативен съд – Пловдив, Гражданско отделение, трети състав.
Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: