Р Е Ш Е Н И Е № 224 гр. София, 04 юни 2015г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и осми май, през две хиляди и петнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЦВЕТИНКА ПАШКУНОВА ЧЛЕНОВЕ: СЕВДАЛИН МАВРОВ МАЯ ЦОНЕВА при секретар ИЛИЯНА ПЕТКОВА и в присъствието на прокурора БОЖИДАР ДЖАМБАЗОВ изслуша докладваното от съдията ЦВЕТИНКА ПАШКУНОВА н. д. № 452/2015г. Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимия Д. Д., подадена чрез неговия защитник срещу решение №5 от 30.01.2015г. на Апелативен съд /АС/-Велико Търново, с което е потвърдена обявената по нохд №368/2014г. присъда на Русенски окръжен съд /ОС/. В депозираната жалба се релевират оплаквания за допуснати в досъдебната и съдебна фаза на наказателния процес съществени процесуални нарушения и за несъблюдаване на материалния закон при лимитиране на правната квалификация на инкриминираното престъпно посегателство. В подкрепа на визираните основания по чл.348, ал.1, т.т.1 и 2 от НПК се сочи провеждането на разпита на пострадалия Т. И. по чл.223 от НПК, в отсъствие на упълномощения от Д. Д. адвокат и извършената между свидетелите Н. Б. и С. А. очна ставка, без участието на обвиняемия, който бил лишен от възможността да задава въпроси към съпоставените при процесуалното действие лица. Изразява се недоволство и от отказа на разследващите и на решаващия орган да уважи предявеното доказателствено искане за допускане и изслушване на съдебномедицинска експертиза, която да се произнесе със заключение Н. Б. употребявала ли е наркотични вещества към датата на престъплението и през времевия период на снетите от нея показания. Аргументира се и престъпна обективна и субективна несъставомерност на инкриминираното деяние по чл.199, ал.1, т.4, вр.чл.198 ал.1 от НК, с неясно изложени съображения за „ексцес” на умисъла, обоснован с липса на предварителен сговор и на разпределение на ролите на съпричастните към неправомерния акт Д. Д. и С. Й., и с недоказаност на обстоятелството у подсъдимия да са намерени отнетите чрез насилие от Т. И. вещи, и същият да е установил фактическа власт върху тях. Декларира се и явна несправедливост на наложеното наказание. При условията на алтернативност се предлага упражняване на правомощията по чл.354, ал.1, т.т.3 и 4 от НПК, чрез отмяна на въззивния акт и връщане на делото за ново разглеждане на първостепенния съд или чрез неговата ревизия в санкционната част, в полза на Д. Д.. В съдебно заседание на 28.05.2015г., подсъдимото лице, редовно уведомено, не се явява, писмено заявявайки нежеланието си да участва в касационната процедура, като неговите процесуални права и законни интереси се охраняват от назначен служебен адвокат, който поддържа жалбата, и пледира за приложението на чл.354, ал.1, т.т.3 и 4 от НПК. Прокурор от Върховната касационна прокуратура дава заключение за правилност и справедливост на атакуваното решение. Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, в пределите на инстанционната проверка по чл.347 от НПК, взе предвид следното: С присъда №32 от 15.09.2014г., по нохд №368/2014г., Русенски ОС е признал Д. И. Д., за виновен в това, че на 02.12.2013г., в [населено място], в съучастие със С. Г. Й., в качеството на съизвършители и чрез употреба на сила, отнел чужди движими вещи, на стойност 3 039,53 лева, от владението на Т. Р. И., с намерение противозаконно да ги присвои, като деянието е осъществено при опасен рецидив, поради което и на основание чл.199, ал.1, т.4, вр.чл.198, ал.1, вр.чл.20, ал.2, и чл.54 от НК го осъдил на лишаване от свобода за срок от ДЕСЕТ ГОДИНИ, при първоначален строг режим на изтърпяване в затворническо общежитие от закрит тип. С решение №5 от 30.01.2015г., АС-Велико Търново, в производство по внохд №317/2014г., инициирано по жалби на подсъдимото лице и служебния му защитник е потвърдил изцяло пръвоинстанциония съдебен акт. Касационната жалба на Д. Д. е неоснователна. При реализирания контрол, настоящият съд не констатира дерогиране на предписанията на чл.223 от НПК при проведения на 03.02.2014г. разпит на пострадалия И., в отсъствие на упълномощения от Д. адвокат. Съгласно цитираната разпоредба, при наличие на опасност за участието на свидетел в открито съдебно заседание /тежка болест, продължително отсъствие от страната или други причини, възпрепятстващи явяването му в съдебната фаза на наказателния процес/ и в случаите на необходимост от закрепване на показания от изключително значение за разкриване на обективната истина, по искане на органа на досъдебното производство се извършва разпит пред съдия от съответния първостепенен съд или от първоинстанционния съд, в чийто район се осъществява процесуалното действие, като разследващият е длъжен да осигури лицето и възможността на обвиняемия и неговия защитник, ако има такъв да присъстват. Установеният нормативен регламент е спазен стриктно. Конкретиката по делото, сочеща на упражняваната от Т. И. професия като шофьор в дружество за международни товарни превози [фирма] - Истанбул, налагаща продължително отсъствие от страната и важността на неговите показания в качеството му на пострадало от престъпление лице, е предпоставило правоприлагането на чл.223 от НПК. Изпълнена е и процедурата при провеждане на разпита на свидетеля.Видно от приложения протокол показанията на И. пред съдия, са дадени на 03.02.2014г., преди конституирането на Д. Д. като обвиняем, какъвто статут придобива с постановлението от 04.12.2013г. за привличане в това му качество, с произтичащите процесуални последици. Независимо от очертаната фактология, разследващият е уведомил лично задържаното за престъпното деяние лице и посочения от него адвокат П. Цонева за провеждането на разпита на пострадалия Т. И., като Д. е бил доведен от следствения арест и участвал в процесуалното действие, а защитникът не се явил без уважителни причини. Процесуалните права на Д. Д. не са нарушени и при извършената на 09.05.2015г., в хода на досъдебното производство, очна ставка между свидетелите Н. Б. и С. А., за която не било надлежно информирано обвиняемото лице. Внимателният прочит на разпоредбата на чл.224 от НПК формира заключение за отсъствие на подобни задължения на разследващите органи. При липса на изрично предвидено участие на обвиняемия и неговия защитник или на пострадалия и неговия повереник при осъществяване на определени действия в досъдебната фаза на наказателния процес, присъствието им може да бъде разрешено, само и единствено, ако това няма да затрудни разследването, с което компетентните длъжностни лица са се съобразили. За пълнота на изложението следва да се постави акцент и на обстоятелството, че визираните свидетели Н. Б., С. А. и Т. И., са разпитани в рамките на проведено при условията на чл.276 - чл.290 от НПК съдебно следствие, в присъствието на подсъдимия Д. и на неговия служебен защитник, и при тяхното активно участие. Разглеждането на делото по общия ред в съдебната фаза на производството, заемаща централно място в наказателния процес (чл.7, ал.1 от НПК) създава всички необходими гаранции за установяване на обективната истина по делото и за охраняване в максимална степен на интересите на страните. При съблюдаване на установените в чл.чл.12, 19 и 20 от НПК основни принципи на състезателност, устност и публичност, се събират нужните доказателства за включените в предмета на доказване факти; прокурорът, частният обвинител и граждански ищец, подсъдимият и техните процесуални представители имат възможност да направят своите доказателствени искания, да задават въпроси на свидетелите и вещите лица, да развият тезите си по обвинението и защитата, и да депозират съответни доводи и възражения; като решаващият орган е длъжен да постанови съдебен акт, след всеобхватен и задълбочен анализ на приобщения доказателствен материал. Процесуалният статут на Д. Д. не е накърнен и с отказа на досъдебните органи и на решаващия съд да назначат претендираната от служебния адвокат съдебномедицинска експертиза, която да се произнесе по отношение на свидетелската годност на Н. Б.. Съдържимите се само в обясненията на подсъдимото лице твърдения, че Б. употребява марихуана и амфетамин, не са достатъчни да обусловят очертаните от процесуалната норма на чл.144, ал.2 от НПК предпоставки, изискуеми се в предвидените случаи на задължителна експертиза. Непосредствените впечатления на разследващите и на първостепенния съд от поведението на Н. Б. по време на проведените разпити, не пораждат възникнали съмнения досежно способността на свидетеля с оглед неговото физическо и психическо състояние правилно да отразява релевантните за делото обстоятелства и да дава достоверни показания за тях. В надлежно изготвени и мотивирани актове /постановления от 31.03.2014г. и 07.04.2014г., и съдебно определение от 09.07.2014г./, компетентните органи са предложили убедителна аргументация за лични възприятия, индициращи на обичайно за възрастта и психофизическото развитие на Б. държане, и за липса на обективни данни за наркозависимост на лицето, налагащи изслушване на желаната от защитника на подсъдимия експертиза за нейната свидетелска годност. Формираното заключение не се опровергана от съществуващите противоречия в депозираните от Н.Б. показания, на които се обръща специално внимание в касационната жалба при обосноваване на необходимостта от научно мнение на вещо лице – специалист в медицината. Констатираната промяна в разказа на визираното лице - очевидец на престъплението, не се дължи на особености, свързани с нейното физическо и психическо здраве, възпрепятстващи възможността й да свидетелства, а са обясними с отношенията на интимна близост и материална зависимост от Д. Д., и с упражнявания от подсъдимия системен и целенасочен натиск за лъжесвидетелстване в негова полза, категорично установени чрез гласните доказателствени източници; чрез представените в хода на наказателното разследване писма /т.2, л.102 и 103 от д.п.№3968/2013г., по описа на ОДМВР, [населено място]/ и документация от МП-ГД „Изпълнение на наказанията” за намерени в арестното помещение на подсъдимия неразрешени вещи- мобилен телефон /л.128-л.135 от нохд №368/2014г. на Русенски ОС/; и чрез отправените в съдебно заседание на 09.07.2014г. директни заплахи, в присъствието на решаващия състав и прокурора, подробно обсъдени в постановените от контролираните инстанции присъда и решение, при интерпретацията на дадените от Б. показания, и на тяхната доказателствена стойност и сила. В контекста на изложеното акцентираното от защитата в жалбата неуважаване на предявеното искане за назначаване на съдебномедицинска експертиза не индицира на реализирано съществено процесуално нарушение. Отказът за удовлетворяване на доказателствена претенция на страните ограничава процесуалните им права, когато тя е насочена към събиране на допустими, относими и необходими доказателства по делото, без които е невъзможно обективното, всестранно и пълно изследване на свързаните с обвинението факти и разкриването на истината в наказателното производство Визираната хипотеза сочи на пренебрегване императивните изисквания на чл.чл.13, 14 и 107 от НПК, и неминуемо води до процесуални пороци, отразяващи се негативно на правния статут на участващите страни, и предпоставящи упражняване на касационните правомощия по чл.354, ал.1, т. 4, вр.ал.3, т.2, вр.чл.348, ал.1, т.2, вр.ал.3, т.1 от НПК. Такава обаче не е конкретиката в разглеждания казус. Правилно е приложен и материалният закон. Инкриминираното поведение на Д. Д. се субсумира от особената норма на чл.199, ал.1, т.4, вр.чл.198, ал.1, вр.чл.20, ал.2 от НК. Грабежът е сложно престъпление, включващо две прояви /принуда и противозаконно отнемане на чужда вещ/, всяка от които сама по себе си консумираща състав на престъпно деяние, като дадени в определена обективна и субективна връзка придобиват своеобразна обществена опасност. При визираното умишлено съставно престъпление съотнасянето и зависимостта между отделните посегателства се изразява в това, че принудата е средство, начин и условие за извършване на кражбата, поради което тя предхожда или се извършва едновременно с отнемането на вещта, освен при грабежоподобната кражба по чл.198, ал.3 от НК, като при задружна престъпна дейност /съучастие/, съпричастните лица могат да осъществяват едното или другото от включените в престъпното единство деяния. Използваната на 02.12.2013 година, от Д. Д. и С. Й. спрямо пострадалия Т. И., принуда чрез нанасяне на побой, за отнемане на мъжка кожена чанта с документи, телефонни карти и пари, и последващите действия на лицата по прекъсване на владението на собственика, и установяване на своя фактическа власт върху инкриминирания предмет, покриват обективните и субективни дадености на лимитирания в чл.198, ал.1 от НК състав, като с оглед предходните осъждания по нохд №58/2008г. и нохд №166/2008г. на Русенски ОС и РС-Русе, инкриминираното престъпление е квалифицирано, при условията на опасен рецидив. В коментирания смисъл, юридически неиздържани са възраженията за престъпна обективна несъставомерност, поради обстоятелството, че вещите са отнети от С. Й. и впоследствие не са открити у подсъдимия. В обсега на приетите за доказателствено обезпечени фактически положения се описват обстоятелства, сочещи на набелязване на жертвата /шофьор, управляващ камион с чужда регистрация/, на предварително взето решение за извършване на грабеж, на прецизно обмислена неправомерна дейност с разпределение на ролите на участващите лица, и на последвалото им точно изпълнение – при ангажираното от Н. Б. внимание на Т. И., шофьорът бил нападнат от Д. Д., който нахлул в товарния автомобил през дясната врата, след което С. Й. изненадал пострадалия отляво, като го удряли с юмруци по главата, и същевременно пребърквали дрехите му и тършували из кабината на камиона, разпилявайки намиращите се там предмети. При тази конкретика, безспорно установяваща каузален принос на подсъдимия Д. при извършване на грабежа чрез упражняване на насилие спрямо Т. И. с цел отнемане на вещи, ирелевантно е че инкриминираната кожена чанта със съдържимите се в нея документи и пари /1550 евро/ е взета от пострадалото лице, от съучастника му С. Й.. Налице е и общност на умисъла, обективиран в очертаните координирани действия на Д. Д. и С. Й., който процесуалният представител на подсъдимия оспорва с неясни доводи за „ексцес”, неубедително аргументиран с липсата на „предварителен сговор”.Субективният обединяващ момент на съизвършителството е конкретният общ умисъл на съпричастните към осъществяването на определено престъпно деяние, при който всеки от тях при реализиране на своята проява съзнава, че участва в изпълнението на неправомерното посегателство заедно с други лица, и иска или допуска от така съчетаната дейност да бъде извършено престъплението, съответно да бъдат предизвикани вредоносните последици. Общият умисъл на съучастниците може да бъде инцидентен и да съществува без предварителна или изрична уговорка. Визираният случай не индицира обаче на правния институт „ексцес” /отклонение/ от умисъла, когато извършеното престъпление надхвърля интелектуалните и волеви параметри на общия умисъл на съпричастните към осъществяването на престъплението лица, като всеки един съучастник отговаря в рамките на онова, което се обхваща от неговия умисъл. Подобни обстоятелства не са установени по настоящото дело. По справедливост, при съблюдаване тежестта на инкриминираното престъпно посегателство, личната опасност на неговия автор, и отегчаващите и смекчаващи наказателната отговорност обстоятелства, при условията на чл.54 от НК са отмерени санкционните последици за подсъдимия. При индивидуализация на наказанието – ДЕСЕТ ГОДИНИ лишаване от свобода са взети предвид характеризиращите обществената опасност на престъплението време и място; механизъм на извършване на деянието, вид и интензитет на употребената принуда; стойностни измерения на отнетия инкриминиран предмет /3039,53 лева/ и медикобиологични белези на причинените на пострадалия И. телесни увреждания; особености на вината; както и доказаното съучастие при форма на съизвършителство. Отчетени са и значимите за личната опасност на дееца данни- неполагането на обществено полезен труд и осигуряването на издръжка от сексуална експлоатация на жени; направените частични самопризнания в хода на разследването и оказаното процесуално съдействие за установяване самоличността на съпричастния към грабежа С. Й.; обременено съдебно минало /осъждан 14 пъти на брой/ с влезли в сила присъди за престъпления против собствеността, като 12 от предходните осъждания не са релевантни за правната квалификация –опасен рецидив по чл.199, ал.1, т.4 от НК/; многократното изтърпяване на наложено наказание лишаване от свобода и изтеклия кратък период от време от датата на изпълнение на последното, определено при условията на чл.25, вр.чл.23 от НК по нохд №№33/2008г.и 166/2008г. на Русенски ОС и РС-Русе за срок от ПЕТ ГОДИНИ И ДВА МЕСЕЦА /31.08.2012г./ - индиция за изградени антисоциални навици и демонстрирана упоритост от Д. Д., обуславящи адекватни на репресивната и поправително-възпитателна функция санкции. Очертаните факти и липсата на ефективно предупредително-възпиращо въздействие чрез постановените спрямо подсъдимото лице, и предшестващи разглежданото дело присъди, сочи на необоснованост на предявеното искане за ревизия на решението, чрез правоприлагане на чл.354, ал.1, т.3, вр.ал.2, т.1, вр.чл.348, ал.1, т.3 и ал.5, т.1 от НПК, и за редуциране на наказанието. Мотивиран от изложените съображения касационният състав счита, че в пределите на предоставената му компетентност в това съдебно производство, следва да остави в сила постановения въззивен акт на АС-Велико Търново, по внохд №317/2014г., с който е потвърдена първоинстанционна присъда №32 от 15.09.2014г. на Русенски ОС, по нохд №368/2014г. Воден от горното и на основание чл.354, ал.1, т.1 от НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение №5 от 30.01.2015г., обявено по внохд №317/2014г., по описа на Великотърновски АС. РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.