Р Е Ш Е Н И Е № 497 гр.София , 10 март 2014 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, Трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на четиринадесети ноември две хиляди и тринадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДАНИЕЛА АТАНАСОВА ЧЛЕНОВЕ: АНТОАНЕТА ДАНОВА ЛАДА ПАУНОВА при участието на секретаря И. Петкова и в присъствието на прокурора от ВКП Пенка Маринова като изслуша докладваното от съдия ПАУНОВА наказателно дело № 1966/2013 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по протест, подаден от прокурор в Софийска Апелативна прокуратура, срещу присъда № 31 от 27.06.2013 г. по внохд № 987/2011 г. на Софийски апелативен съд, 8 състав. В касационния протест се релевират касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 2 НПК – нарушение на материалния закон и допуснати съществени нарушения на процесуалния закон, като присъдата се протестира, с изключение на частта, в която наказателното производство, водено срещу тримата подсъдими за извършено престъпление по чл. 251, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1 НК е прекратено. Прави се искане за отмяна на атакуваната присъда и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. В допълнение към протеста декларативно се твърди неправилна оценка на доказателствата, като се претендира да бъде споделена фактическата обстановка и доказателствения анализ, възприети от първата инстанция. Излагат се съображения относно начините на осъществяване на присвоителната дейност от подсъдимите. Постъпило е възражение срещу касационния протест от подс. М. Б. чрез защитника му – адв. С.. Моли се присъдата да бъде оставена в сила, а протеста – без уважение, като необоснован и неоснователен. В съдебно заседание пред касационната инстанция представителят на ВКП поддържа протеста на САП по изложените в него съображения. Поддържа искането за отмяна на присъдата и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. Упълномощеният защитник на подс. М. Б. – адв. С., поддържа съображенията, направени от него в депозираното писмено възражение. Счита присъдата на САС за правилна и законосъобразна и моли да бъде оставена в сила. Упълномощеният защитник на подс. Кр. П. – адв. П., моли протестът да бъде оставен без уважение. Посочва, че протестът е необоснован, защото не са конкретизирани оплакванията за допуснати нарушения на процесуалните правила, нито за неправилно приложение на материалния закон. Моли да бъде потвърдена атакуваната присъда. В последната си дума пред касационната инстанция подс. М. Б. моли да бъде потвърдена оправдателната присъда. Подс. К. П. също моли за потвърждаване на въззивната присъда. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и провери обжалваното решение в пределите на правомощията си по чл. 347, ал. 1 НПК, за да се произнесе, взе предвид следното: С присъда № 91а от 28.09.2009 година по нохд № 983/03 г. по описа на Софийски градски съд, НО, 14а с-в, подсъдимите М. С. Б. и К. П. П. са били признати за виновни за извършени престъпления по чл. 202, ал. 2, т. 1, вр. чл. 201, вр. чл.20, ал. 2, вр. чл. 26, ал. 1 НК, като са били оправдани по обвинението по чл. 203, ал. 1, вр. чл. 202 ал. 1, т. 1 НК относно квалифициращите обстоятелства „особено големи размери и особено тежък случай, относно извършване на деянието в определени населени места, за стойността на предмета на престъплението до сумата от 331 507.27 нед. лв. и по обвинението по чл. 283, ал. 3, вр. ал. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2, вр. чл. 26, ал. 1 НК като улесняващо длъжностното присвояване престъпление. За посоченото престъпление на М. Б. е наложено наказание три години „лишаване от свобода” и лишаване за същия срок от права по чл. 37, ал. 1, т. 6 и т. 7 НК. На подс. К. П. е наложено наказание три години „лишаване от свобода” и лишаване за същия срок от права по чл. 37, ал. 1, т. 6 и т. 7 НК. Със същата присъда подсъдимите М. С. Б., К. П. П. и П. С. П. са били признати за виновни за извършени престъпления по чл. 251, ал.1, вр. чл. 20, ал. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1 НК, като са им наложени наказания съответно - на М. Б. – три години „лишаване от свобода”, на К. П. – три години „лишаване от свобода”, на П. П. - три години „лишаване от свобода”, отложено по отношение на П. по реда на чл. 66, ал. 1 НК за изпитателен срок пет години. На подсъдимите М. Б. и К. П. е определено едно общо наказание по чл. 23, ал. 1 НК на всеки един от тях, а именно от по три години „лишаване от свобода”, което на основание чл.66, ал.1 НК е отложено за изпитателен срок от по пет години, присъединено е на основание чл. 23, ал. 2 НК на всеки един от тях към наказанието от три години „лишаване от свобода” наказание лишаване от право да заема държавна длъжност в управлението на кредитните институции в Република България и лишаване от право да упражнява банкова дейност за срок от по три години. На основание чл. 251, ал. 2 НК е присъдена равностойността на предмета на престъплението в полза на Държавата. С присъда № 31 от 27.06.2013 г., постановена по внохд № 987/2011 г. по описа на Софийски апелативен съд, НО, 8 състав, е отменена присъда № 91а от 28.09.2009 година по нохд № 983/03 год. по описа на 14 с-в, СГС, НО в частите, с които подсъдимите М. С. Б. и К. П. П. са признати за виновни за извършени престъпления по чл. 202, ал. 2, т. 1, вр. чл. 201, вр. чл. 20, ал. 2, вр. чл. 26, ал. 1 НК, относно наложеното наказание на всеки един от тях от по три години „лишаване от свобода”, определянето на едно общо наказание по чл. 23, ал. 1 НК на всеки един от тях, а именно от по три години „лишаване от свобода”, което на основание чл. 66, ал. 1 НК е отложено за изпитателен срок от по пет години, относно присъединеното на основание чл. 23, ал. 2 НК на всеки един от тях към наказанието от три години „лишаване от свобода” - наказание лишаване от право да заема държавна длъжност в управлението на кредитните институции в Република България и лишаване от право да упражнява банкова дейност за срок от по три години, както и относно лишаването от права по чл. 37, ал. 1, т. 6 и т. 7 НК на основание чл. 202, ал. 3 НК за всеки един от тях като вместо това, подсъдимия М. С. Б. е признат за невиновен и оправдан по обвинението за извършено престъпление по чл. 202, ал. 2, т. 1, вр. чл. 201, вр. чл. 20, ал. 2, вр. чл. 26, ал. 1 НК; подсъдимия К. П. П. е признат за невиновен и оправдан по обвинението за извършено престъпление по чл. 202, ал. 2, т. 1, вр. чл. 201, вр. чл. 20, ал. 2, вр. чл. 26, ал. 1 НК. Присъдата е отменена в частта, с която подсъдимите М. С. Б., К. П. П. и П. С. П. са признати за виновни и са осъдени на три години „лишаване от свобода” за извършено престъпление по чл. 251, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1 НК и е прекратено наказателното производство по отношение на всеки един от подсъдимите по отношение на престъплението по чл. 251, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1 НК. Присъдата е отменена и в частта, с която на основание чл. 251, ал. 2 НК е била присъдена равностойността на предмета на престъплението в размер на 242 333 ден. лв. в полза на Държавата. С оглед на депозирания протест, касационната проверка е ограничена само до частта на атакуваната присъда, с която подсъдимите Б. и П. са признати за невиновни и оправдани по обвинението за извършено престъпление по чл. 202, ал. 2, т. 1, вр. чл. 201, вр. чл. 20, ал. 2, вр. чл. 26, ал. 1 НК. П. протест от прокурор в САП съдържа формално позоваване на основанията по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 2 НПК. Внимателният прочит на допълнението към депозирания протест сочи, че оплакванията за допуснати нарушения на процесуалните правила не са конкретизирани. На практика, касационният протест съставлява дословен препис на част от обстоятелствената част на обвинителния акт, поставил начало на съдебната фаза на наказателното производство. В протеста се пресъздава съдържанието на обвинителния акт касателно претендираната от прокуратурата фактическа обстановка, обосновала повдигане на обвинение срещу Б. и П.. В протеста липсват конкретни доводи в подкрепа на заявеното касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК, като се съдържа единствено претенцията да бъде споделен доказателствения анализ, направен от първата инстанция и възприетата от тази инстанция фактическа обстановка. Касационната проверка на въззивното решение сочи, че не са налице нарушения по чл. 348, ал. 3, т. 1 – 4 НПК. Неконкретизираното и неподкрепено с конкретни доводи оплакване може да бъде разгледано само на плоскостта на неправилен анализ на доказателствата, довел до пороци във формиране на вътрешното убеждение на решаващия съд. Внимателният прочит на материалите по делото сочи, че въззивният съд е изпълнил задължението за обективно, всестранно и пълно изясняване на обстоятелствата по делото и не е допуснал нарушения при събирането, проверката и оценката на доказателствата. Въззивният съд, изпълнявайки задължението си да провери изцяло правилността на невлязлата в сила присъда, е подложил на собствен внимателен анализ доказателствата и средствата за тяхното установяване, като е обективирал този анализ в решението си. Подробно и обстоятелствено са обсъдени приетите по делото заключения на съдебно-счетоводни експертизи, както и на допуснатите и изслушани във въззивното съдебно следствие експертни заключения. Обсъждането на експертните изводи е направено във връзка с обективните констатации за липса на част от първичните счетоводни документи, отразяващи финансовите операции, извършвани в ФК ”ФТА”. На критична преценка от въззивния съд са били подложени свидетелските показания – на св. Ф. – гл. счетоводител на дружеството, включително и тези от допълнителния разпит във въззивното следствие, на свидетелите И. и П. – експерт счетоводители, заверили баланса на ФК [фирма] за 1995 г., на свидетелите И., Т., А., Ч., К. – относно отпуснати от ФК „ФТА” заеми, на свидетелите А., М., А., Д., Л. – изпълнителни директори на клонове на дружеството в страната, относно извършваната дейност; на свидетели – вложители във Финансовата къща относно вложените суми и получените плащания. Оценъчната дейност на апелативният съд е реализирана при спазване на правилата на формалната логика, като доказателствата са ценени съобразно действителното им съдържание, изложени са убедителни мотиви във връзка с кредитирането им. С оглед на изцяло декларативното позоваване на отменителното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК в протеста и предвид изложените съображения, свързани с липсата на нарушения при събирането и оценката на доказателствата, касационната инстанция намира, че въззивният съд не е допуснал съществени процесуални нарушения от категорията на тези по чл. 348, ал. 3, вр. ал. 1, т. 2 НПК, които да обосновават отмяна на атакувания акт. Следва да бъде отбелязано, а това е констатирано и от въззивния съд, че обвинителният акт не съдържа дължимото пълно описание на фактите, въз основа на които се претендира ангажиране на наказателната отговорност на всеки един от подсъдимите (за което конкретно ще стане дума във връзка с оплакванията за нарушение на материалния закон), което би могло да се разглежда на плоскостта на допуснато процесуално нарушение, но с оглед характера на постановения от въззивния съд акт, това не е необходимо, доколкото правата на подсъдимите са гарантирани в пълен обем. Възраженията в протеста за неправилно приложение на материалния закон също не са конкретизирани, като в съдържанието на протеста се преповтаря съдържанието на обвинителния акт по отношение на способите за осъществяване на присвоителна дейност от страна на подсъдимите Б. и П. и декларативно се посочва, че те са осъществили състава на престъпление по чл. 202, ал. 2, т. 1, вр. чл. 201, вр. чл.20, ал. 2, вр. чл. 26, ал. 1 НК. Касационната проверка за правилното приложение на материалния закон при приетото за установено от фактическа страна във въззивното решение, сочи на неоснователност на протеста и по това основание. Позицията на държавното обвинение и пред касационната инстанция е непроменена в поддържането на обвинителната теза, като не държи сметка за събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях фактически положения. Налице е формален подход от страна на прокуратурата, защото протестът пресъздава обвинителния акт, без да съдържа конкретно оспорване на правните изводи на въззивния съд. Настоящият касационен състав намира за правилни и обосновани правните изводи на въззивния съд, довели до оправдаване на подсъдимите. Въпросът за това, дали Инвестиционният фонд е бил формално регистриран и дали е осъществявал дейност, който въпрос е обсъждан от първоинстанционния и въззивния съд, е без значение, защото обвинението спрямо двамата подсъдими е за длъжностно присвояване по отношение на имущество на ФК „ФТА”. Обстоятелствата, свързани с дейността на Инвестиционния фонд биха могли да послужат при обосноваване на субективната страна на длъжностното присвояване, ако обаче се установят изобщо присвоителни действия от обективна страна. Държавното обвинение, а и първоинстанционният съд, по недопустим начин смесват длъжностното качество на подсъдимите П. и Б. с обстоятелството, че те са собственици на капитала на ФК „ФТА” и на Инвестиционния фонд. Принципно, собственикът на имуществото не може да е субект на длъжностно присвояване, защото характерно за това престъпно посегателство е отношението на субекта към предмета на престъпление – на субекта е поверено чуждо имущество. В случая обаче, доколкото става въпрос за имущество на юридическо лице, на правен субект, различен от собствениците на капитала, то съставомерността на поведението на подсъдимите в качеството им на длъжностни лица следва да се разглежда именно на плоскостта на отношението им, с оглед на участието им в управителните органи на юридическото лице, към имуществото на този правен субект – ФК „ФТА”. Обстоятелствата за това, по какъв начин се е осъществявало набиране на средства от вложители – че това е ставало от Инвестиционния фонд, чрез издаване на записи на заповед, на практика са без значение, след като е установено, че реално паричните средства, набирани от граждани, са постъпвали във ФК въз основа на двата сключени договора между ИФ и ФК. Твърди се от обвинението, че тези средства – вложенията на граждани, са предмет на длъжностно присвояване от двамата подсъдими. Такава идентичност на сумите, събрани от вложители чрез издаваните от името на ИФ записи на заповед и предмета на длъжностно присвояване не може да бъде претендирана, предвид наличието и на други постъпления във ФК – от закупени акции от граждани, предоставени средства от вложители въз основа на други документи, поради данните и за друга дейност, осъществявана от ФК, както и предвид начина на счетоводно отразяване на такива постъпления в счетоводството на ФК като получени заеми, независимо от липсата на отделно счетоводство на ИФ. Констатираните от първата инстанция нарушения при водене на счетоводството във ФК „ФТА”, свързани със счетоводното отразяване на постъпленията от издадени записи на заповед, с липсата на отчитане на поетите от ФК ангажименти като авалист, и неводенето на отделно счетоводство на ИФ, на редица нарушения при воденето на счетоводството в дружеството, са обстоятелства, които сами по себе си не могат да обосноват изводи за извършени от подсъдимите присвоителни действия, без да са установени конкретни фактически и юридически действия на длъжностните лица по разпореждане с чуждо имущество. Това е посочено и от двете решаващи съдебни инстанции. Принципно правилни са изводите на въззивния съд по отношение на длъжностното качество на подсъдимите Б. и П.. Първият съд е приел, че подсъдимите са били „длъжностни лица” за целия инкриминиран период – като управители и представляващи [фирма], подс. П. – като председател на СД на акционерното дружество след преобразуването, а подс. Б. – като изпълнителен директор, подс. П. – като председател на Надзорния съвет на АД, подс. Б. – като зам. председател на НС. Обосновано от САС е прието, в противовес на изводите на СГС, че подс. Б. и подс. П. не са имали качеството на „длъжностни лица” след 07.07.1995 г., когато в управлението на акционерното дружество са вписани промени, като е създаден Надзорен съвет с председател подс. П. и зам. председател – подс. Б.. Длъжностното качество и на двамата подсъдими за периода до 07.07.1995 г. е несъмнено установено, защото съобразно заеманите позиции в управителните органи на дружеството подсъдимите Б. и П. са били „длъжностни лица” по смисъла на чл. 93, ал. 1, б. „б” НК. Това качество на подсъдимите, необходимо с оглед особения субект на престъплението, в което са обвинени, не е налице след вписване на промени на 07.07.1995 г., съобразно които двамата подсъдими участват единствено в Надзорния съвет на акционерното дружество. За да възприеме този правилен извод, въззивният съд не е бил докрай прецизен, доколкото се е позовал само на разпоредбите на Търговския закон, касаещи правомощията на управителните органи в акционерно дружество с двустепенна система на управление. С оглед на функциите, изпълнявани от подсъдимите Б. и П. - на председател и зам. председател на Надзорния съвет на дружеството, те се характеризират като лица, извършващи ръководна работа в АД. При все това обаче, не е налице функционалният критерий, за да се приеме наличие на длъжностно качество по смисъла на чл. 93, ал. 1, б. „б” НК, който критерий е свързан с отношението на субекта към предмета на деянието – чуждото имущество да му е връчено в това му качество да го пази и управлява. След 07.07.1995 г. подсъдимите Б. и П. като председател и зам. председател на НС не са имали изискуемото отношение към чуждото имущество (това на юридическото лице), позволяващо им разпореждане с него. Като членове на НС подсъдимите са разполагали с правомощията, предвидени в ТЗ и в Устава на дружеството, но не са имали разпоредителни правомощия по отношение на имуществото на дружеството. Предвид изложеното, касационният състав намира за правилни и законосъобразни изводите на въззивната инстанция за това, че длъжностното качество на подсъдимите е налице само за част от инкриминирания период. Този извод съществено лишава от основание обвинителната теза, защото в обвинителния акт, в мотивите на осъдителната първоинстанционна присъда, както и в касационния протест се възприемат седем способа на извършване на присвояването от страна на подсъдимите, като част от тях обаче, не са времево детерминирани така, че да може да се прецени дали към момента на извършване на инкриминираните действия подсъдимите са имали длъжностно качество. За да е осъществен състава на длъжностно присвояване, следва да бъде осъществено изпълнителното деяние „присвояване”, което съобразно съдебната практика се дефинира като „външно проявена промяна на отношението на дееца към повереното му имущество”, изразено в противозаконно разпореждане с поверената вещ, в свой интерес или в интерес на другиго, във всяко противозаконно действие вещта на бъде отклонена от патримониума на организацията, от името на която владее имуществото Решение № 459/91 г. на І Н.О., разпореждане като със свое в свой или чужд интерес ППВС № 3/70 г., като разпореждането може да бъде фактическо и/или юридическо. На тази плоскост правилно е извършена преценка от въззивния съд за това, че не се установява по несъмнен и безспорен начин осъществяване на изпълнителното деяние от подсъдимите Б. и П. с оглед инкриминираните седем присвоителни способа. В касационния протест се поддържа, че първият реализиран от подсъдимите способ, е посредством раздаване на суми с разходни касови ордери, които не са намерили отражение в счетоводната документация на дружеството, на обща стойност 6 757.85 ден. лв. Въззивната инстанция в решението си е изложила пространни и обосновани съображения, като е подложила на критика изводите на първоинстанционния съд за установеност на този присвоителен способ. Правилно от САС е прието, че изводите за съставомерност на извършеното от подсъдимите във връзка с този способ почиват на предположения. В тази връзка въззивният съд е направил внимателен анализ на показанията на св. Ф. – главен счетоводител, протоколът за доброволно предаване (неоригинален), с който тя е предала съхранявани от нея счетоводни документи, на приложените РКО, съставяни от св. Ф., които не съдържат всички реквизити, на заключението на експертизите, приети в хода на въззивното следствие. Тази доказателствена съвкупност правилно е оценена от САС, като е прието, че не се установява точният размер на разходваните по този начин суми, както и не се установява подсъдимите да са разпоредили разходването им, съответно и да са получили суми. Не следва да бъде пренебрегвано и обстоятелството, че обвинението не сочи и по делото не се установяват датите на разпореждане с паричните средства и по този начин не може да се направи извод, че това е направено в периода, когато подсъдимите са имали качеството на „длъжностни лица”. В касационния протест декларативно се заявява, че „размерът на раздаваните парични средства се определял от двамата подсъдими, както и кръгът на избраните от тях служители.” Това е изцяло голословно твърдение, защото още в обвинителния акт липсва посочване на конкретни обстоятелства с какви точно действия и кой от подсъдимите е разпоредил изплащане на суми, на какви суми и на кои лица, като единствено се сочат стойностни величини на суми, присвоени съответно от Б. и от П.. В касационния протест се поддържа установеност на втория претендиран от обвинението присвоителен механизъм – получаване на служебни аванси, невключени в редовното счетоводство на дружеството, на стойност 2 467.33 ден. лв. Изводите за осъществяване на този присвоителен способ от подсъдимите, направен от първоинстанционния съд в мотивите на присъдата, е декларативен. Въззивната инстанция е изложила обосновани съображения за това, че изводите на СГС почиват на предположения, базирайки се на констатацията за липса на първични счетоводни документи, а оборотната ведомост, съдържаща данни за счетоводни операции, е за 1996 г., когато подсъдимите не са имали качество на „длъжностни лица”, както и на невъзможността да се индивидуализира отговорността на всеки един от подсъдимите по отношение на отпуснати и неотчетени аванси. Освен това, неотчитането на служебни аванси, даже и да се приеме, че такива са били отпускани (без да може да се индивидуализира размерът им по отношение на всеки един от подсъдимите), само по себе си не е достатъчно за това, да се приеме за осъществено присвояване. Това е така, защото за съставомерността се изисква преминаването на имуществото в чужд патримониум в резултат на разпореждането, да е окончателно. В случая, неотчитането на получени служебни аванси не сочи на извод за окончателно разпореждане с имущество, на фона на констатациите за липса на първични счетоводни документи и на изводите на експертизите, приети от въззивния съд по отношение на размера на вземанията на дружеството за предоставени служебни аванси, който размер съществено се различава от претендираната от обвинението сума. Протестът, инициирал настоящето производство, поддържа и тезата, че подсъдимите Б. и П. са осъществили състава на длъжностно присвояване чрез отпускане на заеми на физически и юридически лица, което е ставало със знанието и съгласието на подсъдимите. Първоинстанционният съд в мотивите на осъдителната присъда е приел за несъмнено установени обстоятелствата на отпускани заеми и техния размер, както и е приел, че последващото движение на парични средства във връзка с тези заеми е без значение, доколкото е налице неправомерно разходване на парични средства от патримониума на дружеството. Тези изводи с основание не са били възприети от въззивната инстанция. Касационният съдебен състав не следва да преповтаря доводите на въззивния съд, свързани с този присвоителен способ, доколкото ги споделя изцяло. Следва да бъде отбелязано, че още в обвинителния акт липсва конкретизация кой от подсъдимите е наредил или се е съгласил с отпускане на съответните заеми, като единствено се сочат конкретните дати на отпускане на заеми, без да се индивидуализира кой е сторил това. Също така, част от отпуснатите заеми са в период, в който подсъдимите не са имали разпоредителни права по отношение на имуществото на дружеството като членове на Надзорния съвет. Въззивният съд е кредитирал като най-пълни и обосновани заключенията на съдебно счетоводните експертизи, допуснати и изслушани от него, според които сумата по този пункт на обвинението е различна от приетата в присъдата, съобразил е и обстоятелството на частично погасяване по заемите. Доколкото става въпрос за отпуснати заеми/кредити със съответни уговорки за плащане на лихва и с уговорени обезпечения, правилно е съобразена и съдебната практика, че отпускането на заем от търговско дружество, при наличие на уговорки за връщане, лихви и обезпечение, не може да се възприеме като присвоителна дейност В този смисъл, ТР № 50/80 г. на ОСНК на ВС, Решение № 173/87 г. на І Н.О. на ВС. Поради това, твърденията в протеста, че наличните активи на ФК „ФТА” биха били достатъчни за удовлетворяване на кредиторите /гражданите/, в случай че сателитните фирми на подсъдимите си върнели дълговете, заедно с лихвите, са хипотетични, а и удовлетворяването на кредиторите /в това число и на вложителите/ е без отношение към обвинението. В касационния протест се поддържа тезата за осъществяване на присвояване от двамата подсъдими посредством балансова сметка „Клиент 1256”, № 1516 „получени заеми в лева”, партида № 010106, средствата по която били отклонявани и отнасяни като загуба на дружеството без основание. По отношение на този механизъм, СГС не е изложил никакви съображения защо приема тезата на обвинението за това, подсъдимите да са реализирали присвояване по описания начин. Правилно въззивният съд не е приел, че описаните от обвинението обстоятелства, съответно - фактическите изводи въз основа на събраните по делото доказателства, не могат да доведат до извод за осъществяване на длъжностно присвояване от страна на подсъдимите Б. и П.. Касационният съдебен състав споделя изводите на въззивния съд. На първо място, в обвинителния акт се съдържа описание на обстоятелствата, свързани с движението на парични средства, отразено по посочената сметка, несъответствието й с националния сметкоплан и се прави извод, че „по този начин Финансовата къща безотчетно и незаконосъобразно се е разпореждала с паричните постъпления чрез изтегляне на суми от тази сметка през инкриминирания период” от подс. Б. и подс. П.. Видно е, че още в обвинителния акт липсва описание на това, с какви действия – конкретизирани по време и размер на сумата, всеки един от подсъдимите е осъществил присвоителни действия. На второ място, самото създаване и счетоводно отразяване на движения на парични средства по посочената сметка само по себе си не може да се свърже еднозначно с извършване на разпоредителни действия от подсъдимите. Освен това, обосновани и правилни са изводите на САС, че не се установява подсъдимите да са знаели за воденето на тази сметка и да са нареждали движението на средствата. Заключенията на изслушаните от въззивния съд експертизи са за незаконосъобразно водене на сметката с оглед счетоводното отразяване на постъпилите средства, като не е ясно неосчетоводените разходи в чия полза са предоставени. Държавното обвинение в депозирания протест поддържа и тезата за присвояване от подсъдимите на парични средства чрез „игра” на международния банков пазар, като по сключените от ФК договори с Пощенска банка дружеството е реализирало загуба от 12 262.66 ден. лв., която не е компенсирана. Възприемането от първия съд на посочените обстоятелства като присвоително действие от подсъдимите е декларативно, докато въззивният съд правилно е приел, че тези действия не могат да бъдат присвоителен механизъм, с които мотиви настоящият състав се съгласява. Както вече стана дума, присвояването като изпълнително деяние на престъплението, за което е повдигнато обвинение, се изразява в разпореждане като със свое с чуждо имущество, което субектът пази или управлява. Влагането чрез сключване на договори с друго юридическо лице на имущество на дружеството в действия на международния банков пазар не може да се приеме като окончателно разпореждане с това имущество, при това в свой или чужд интерес. Става въпрос за рискова инвестиция, която обаче нито от обективна, нито от субективна страна, е присвояване. Липсва от субективна страна „присвоително” намерение да се набави за себе си или за другиго имотна облага. В касационния протест се поддържа тезата за осъществяване на присвояване на средства, преведени за наем на дилинг-техника, с аргументи, че този договор е сключен със средства на вложителите, при липса на същинска стопанска дейност и това, че е изключено ползването на средства на вложителите за такива сделки. Въззивният съд обосновано е изложил тезата си за несъставомерност на инкриминираните фактически обстоятелства и за неправилност и необоснованост на изводите в тази насока на първоинстанционната присъда. Касационната инстанция също както и САС констатира, че по този пункт присъдата на СГС е извън рамките на обвинението, което съставлява съществено нарушение. От друга страна, самото плащане на наем за ползване на техника не може да бъде определено като присвояване, освен ако разпореждането с имущество (плащането на наем) не е изначално лишено от основание. А това в случая не е така, предвид изводите за наличност и използване на техниката. Освен това, соченото в протеста, за недопустимост средствата на вложителите да бъдат използвани по несъвместим с договора с вложителите начин, е лишена от основание, защото, както стана дума вече, не могат да се направят категорични изводи за пълна идентичност на предмета на деянието със средствата, предоставени от вложителите. В касационния протест се поддържа и извършване на присвояване от двамата подсъдими на парични суми чрез превод по лични банкови сметки от средствата на дружеството, като се твърди, че обективно е установена като краен резултат липса на средства от сметките на дружеството. Настоящият състав споделя като верни и обосновани изводите на въззивния съд, мотивирани чрез анализ на доказателствените източници за това, че не се установява по несъмнен начин подсъдимите да са получили и усвоили средства, собственост на дружеството. Това е така, понеже по експертен път е установено, че действително парични средства са превеждани от сметки на дружеството в лични сметки, като е налице и обратно движение на тези средства към сметки на дружеството с оглед получаване на по-голяма лихва. Освен това, правилно въззивният съд се е позовал на свидетелски показания за това, че св. В. П. е откривала и се е разпореждала със средства по тези сметки, като не се обосновава подсъдимите Б. и П. да са се разпореждали за откриване или захранване на сметки. Предвид изложеното, не могат да бъдат възприети като основателни възраженията в протеста по правилното приложение на материалния закон от въззивната инстанция. Изложените съображения изграждат вътрешното убеждение на настоящия касационен състав за липса на касационни основания по чл. 348, ал. 1 т. 1 и т. 2 НПК, обосноваващи отмяна на обжалвания съдебен акт. Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, Върховният касационен съд, Трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА присъда № 31 от 27.06.2013 г. по внохд № 987/2011 г. на Софийски апелативен съд, 8 състав. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.