Р Е Ш Е Н И Е № 3 гр. София, 11.04.2017г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на шестнадесети януари през 2017г. в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: БИСЕР ТРОЯНОВ ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА ЗАХАРОВА МИЛЕНА ПАНЕВА при участието на секретаря Ил. Рангелова и в присъствието на прокурора Б. Джамбазов разгледа докладваното от съдия Панева касационно наказателно дело № 1131 по описа за 2016г. и за да се произнесе, взе предвид следното: С присъда № 224 от 14.12.2015 г., постановена по НОХД № 224/2015 г., състав на Софийския военен съд е признал подсъдимия М. Н. Н. за виновен в това, че на 09.12.2014 г. в [населено място], [улица], в казино „П.” извършил непристойни действия, грубо нарушаващи обществения ред и изразяващи явно неуважение към обществото, поради което и на осн. чл. 325, ал. 1 НК и чл. 55, ал. 1, т. 2, б. „б” НК го е осъдил на пробация при пробационни мерки: „задължителна регистрация по настоящ адрес“ два пъти седмично, „задължителни периодични срещи с пробационен служител“ и „включване в програма за обществено въздействие“, с осем месечен срок на прилагане на всяка от трите мерки. Извършено е на осн. чл. 59, ал. 2 вр. ал. 1 НК приспадане на времето, през което подсъдимият е бил задържан на осн. чл. 72, ал. 1, т. 1 ЗМВР. С решение № 12 от 02.08.2016 г., постановено по ВНОХД № 8/2016 г. състав на Военно-апелативния съд е потвърдил присъдата изцяло. С подадена в срока по чл. 350, ал. 2 НПК касационна жалба адв. К., като защитник на подсъдимия е заявила претенция за допуснати при разглеждането на делото нарушения на материалния закон, съществени процесуални нарушения и явна несправедливост на наложеното наказание. Претенцията е обоснована с твърдението, че неправилно е отказана приложимостта на правилата на изпълнителската давност по чл. 82, ал. 1, б. „а” ЗАНН по отношение на предходно наложената спрямо Н. по НАХД № 197/2010г. на Варненския военен съд глоба. Неправилно, според защитника е отказано и приложението на института на реабилитацията по отношение на това наказание. Поискано е изменяване на решението с освобождаване на подсъдимия от наказателна отговорност за извършеното от него престъпление и определяне на глоба на осн. чл. 78а, ал. 1 НК. В срока по чл. 351, ал. 3 НПК допълнение към жалбата не е представено. В съдебното заседание пред настоящата инстанция новоупълномощеният от подсъдимия защитник пледира за уважаване на жалбата, като поддържа изложените в нея аргументи. Наред с това заявява становище за порочност на досъдебното производство поради воденето му от некомпетентен орган, настоявайки, че това производство е проведено от орган на МВР, а не от военен разследващ полицай. Моли за отмяна на въззивното решение и на потвърдената с него присъда и за оневиняване на подсъдимия. Алтернативно предлага връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. Представя и писмено допълнение към касационната жалба, в което развива тезата за едностранчивост при събирането на доказателствата и за неправилна тяхна преценка. Представителят на Върховната касационна прокуратура пледира за оставяне на въззивното решение в сила. Подсъдимият, редовно призован, не взема лично участие в съдебното заседание. Настоящият състав на ВКС, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка в рамките, определени от чл. 347, ал. 1 НПК, прие за установено следното: Изтъкнатите от защитника в съдебното заседание пред настоящия съд, както и в представеното от него писмено допълнение към жалбата доводи поставят необходимост от разглеждане с приоритет на въпроса за пределите на касационната проверка. Тези предели, съгл. чл. 347, ал. 1 НПК се определят с касационната жалба, съотв. с касационния протест чрез посочване в тях на поддържаното касационно основание и доводите, които го подкрепят. Предвидената в чл. 351, ал. 3 НПК възможност за представяне на допълнение към жалбата или протеста означава възможност за допълване на вече изложените доводи в полза на съответното поддържано касационно основание, а не обосноваване наличието на такова основание за пръв път пред касационния съдебен състав и още по-малко едва в хода на съдебните прения. Всяко друго решение би било в отклонение от принципното положение в наказателния процес за равнопоставеност на страните. Като гаранция за този принцип законът е установил изискването за изпращане на преписи от жалбата/протеста на останалите страни, а по отношение на допълнението към тях е поставил изискване за представянето му до даване ход на делото. В случая по съдържанието си пледоарията на защитника, както и представеното в съдебното заседание писмено изложение практически представляват непредвидено в закона допълнително сезиране на касационния съд чрез обосноваване тепърва на немотивирани в касационната жалба основания за отмяна на въззивното решение. Не налага друго заключение факта, че в началото на изложението в касационната жалба в декларативен план е заявена претенция за нарушение на закона и за допуснати съществени процесуални нарушения. Очевидно е от цялостното изложение, че като е заявил становище за допуснати от съда съществени процесуални нарушения при разглеждането на делото, съответният защитник е изхождал от друг, а не от действителния смисъл на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК, като изложените съображения са изцяло в подкрепа на основанието по чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК. В пледоарията си и в писменото изложение, което представя пред касационния съд, новоупълномощеният защитник не излага доводи, свързани с това основание, а изтъква единствено такива за допуснати процесуални нарушения и за необоснованост на съдебните изводи, поради което и прави касационни искания, различни от направените в жалбата. Обосноваването за пръв път едва в съдебните прения на касационни основания е недопустимо и затова нововъведените от защитника доводи е невъзможно да бъдат обсъждани от настоящия състав. Решаването на проблема, поставен в касационната жалба, с която по допустим начин е сезирана настоящата инстанция, е по необходимост свързано с правилното решаване на въпросите за изпълнителската давност и реабилитацията при наложено на осн. чл. 78а, ал. 1 НК административно наказание глоба. Всички, изложени в касационната жалба разсъждения относно абсолютната и обикновената давност за изпълнение на административното наказание глоба и тяхната приложимост при образувано изпълнително производство за събиране на глобата са верни в принципен план. Но в конкретния случай те не са достатъчни, за да аргументират настъпила реабилитация по отношение на факта на освобождаването на подсъдимия от наказателна отговорност с налагане на административно наказание по НАХД № 197/2010г. на Военен съд – гр. Варна. Фактите, значими за разрешаване на поставения с жалбата проблем са следните: На 16.09.2010г. е влязло в сила решение № 197 от 31.08.2010 г. на Военен съд-гр. Варна, постановено по НАХД № 197/2010 г., с което подсъдимият е бил освободен от наказателна отговорност за престъпление по чл. 212б НК, като му е била наложена глоба в размер на 500 лв. На 21.09.2010г. е бил издаден изпълнителен лист, а на 27.08.2015г. глобата е била платена от Н.. Инкриминираното понастоящем деяние по чл. 325, ал. 1 НК е извършено на 09.12.2014г. При тези факти, за да откаже приложение на чл. 78а, ал. 1 НК, въззивният съд е приел, че липсва едно от необходимите за това условия, а именно деецът да не е освобождаван от наказателна отговорност. Аргументирал се е с това, че към датата на хулиганството – 09.12.2014 г. глобата, наложена на Н. по НАХД № 197/2010г. на Варненския военен съд не е била платена, съответно към тази дата той не е бил реабилитиран. В декларативен план съдът е определил като абсурдна претенцията на защитата, изпълнителската давност за тази глоба да е изтекла преди 09.12.2014г. и е заявил отказ от обсъждане на доводите в тази връзка с аргумент, че те са основани на нормата на чл. 82 ЗАНН, а този закон е неприложим в наказателния процес. Преди всичко основателно се поддържа в касационната жалба, че правилата относно изпълнителската давност за глобата, наложена на осн. чл. 78а НК се съдържат именно в Закона за административните нарушения и наказания, а не в Наказателния кодекс, както е счел въззивния съд. Правилата на наказателно-правната давност по гл. ІХ НК са приложими при налично осъждане, а такова по отношение на лицата, освободени от наказателна отговорност няма. Тези лица не се считат осъждани. Поради това давността за изпълнение на наложеното на осн. чл. 78а, ал. 1 НК административно наказание глоба е уредената именно в чл. 82 ЗАНН, като правилно защитникът е основал тезата си, развита в касационната жалба, именно на предвидената в тази норма правна уредба. Неприемлива е от юридическа гледна точка и аргументацията, с която апелативната инстанция е отрекла възможността за прилагане на чл. 78а НК спрямо подсъдимия. Принципно вярно е, че реабилитацията настъпва с изтичането на фиксиран в закона срок, който за глобата е едногодишен и тече от изпълнението на наказанието (чл. 86, ал. 1, т. 3 НК, приложим по отношение на наложената на осн. чл. 78а НК глоба с оглед указанията в ППВС № 7/85 г., т. 4). Но вярно също така е, че изпълнението на наложено наказание може да се погаси и поради изтичане на давността за изпълнение. Особеният характер на глобата предполага както възможност за изпълнението й по принудителен ред чрез намеса на държавата, така и възможност за самото лице, спрямо което е наложена да я изпълни доброволно, включително и след изтичане на изпълнителската давност (стига вземането да не е заличено от регистрите на приходната администрация съгл. чл. 173 ДОПК). При изтичане обаче на сроковете по чл. 82 ЗАНН не само държавата губи правото да предприеме действия по събирането на глобата, но и към лицето не може да се поставя изискване да изпълни глобата, след като тя е вече погасена по давност. Такова изискване би било лишено от правно основание. То би било противозаконно. Още повече, че самият закон дава възможност на лицето при изтичане на обикновената давност за изпълнение да направи възражение за изтекла давност и да поиска отписване на вземането от съответните регистри на приходната администрация (чл. 171, ал. 1 ДОПК). А при изтичане на абсолютната давност за изпълнение законът предвижда служебно отписване на вземането (чл. 171, ал. 2 ДОПК). Тогава при евентуално внасяне на сумата по глобата вече не би имало вземане на държавата, към което тази сума да бъде отнесена и направената вноска не би била в изпълнение на глобата. Дори обаче санкционираното лице да внесе сумата по глобата след изтичането на изпълнителската давност, било то като не направи възражение за изтекла давност или изпреварвайки отписването на вземането, този факт не би могъл да елиминира факта на изтеклата изпълнителска давност. Няма процесуална пречка след изтичането на срока по чл. 86, ал. 1, т. 3 НК освободеният от наказателна отговорност да бъде реабилитиран, ако са налице и останалите, предвидени в закона условия за това. Аргумент срещу възможността инкриминираното по делото деяние да е извършено след изтичането на изпълнителската давност за глобата по НАХД № 197/2010г. въззивният съд е извел и от нормата на чл. 82, ал. 5 НК (вероятно поради техническа грешка в решението е посочен чл. 82, ал. 5 НПК), като според предложения с решението прочит на този текст, относно изпълнението на глобата давностните срокове спират от момента на образуване на изпълнително производство за нейното събиране. Всъщност съдържащата се в посочения законов текст регламентация е в друг смисъл. Спирането на давността е свързано с възникване на обстоятелство, което създава временна правна невъзможност за извършване на действия от компетентните органи на държавата по изпълнението на наказанието, при това на наказанието въобще, а не само на глобата. А чл. 82, ал. 5 НК третира конкретна хипотеза на предприети такива действия по изпълнението – образувано изпълнително производство, при наличието на каквото нормата изключва приложението на абсолютната изпълнителска давност по чл. 82, ал. 4 НК. Не по-различно е уреден проблема в чл. 82 ЗАНН. В решението е допусната и друга неточност при правната трактовка на фактите, която неточност фигурира и в касационната жалба, при това като централен аргумент за направеното с тази жалба искане. Издаването на изпълнителен лист е приравнено от съда, както и от защитника, на образуване на изпълнително производство. Всъщност издаването на изпълнителния лист е част от системата от действия на компетентните органи на държавата по изпълнение на глобата, като предшества във времето образуването на изпълнителното производство и представлява действие, от категорията на тези, които има предвид чл. 82, ал. 2 ЗАНН (съотв. чл. 82, ал. 3 НК) и които прекъсват давността. Датата, която са посочили въззиввният съд и защитникът като такава на образуване на изпълнително производство за събиране на глобата, наложена на подсъдимия по НАХД № 197/2010 г. на Варненския военен съд – 21.09.2010г. е датата, на която е бил издаден изпълнителен лист по посоченото наказателно дело от административен характер /в този смисъл отговор от НАП с изх. № 20-00-4019 от 02.10.2015г. - л. 38-39 от първоинстанционното съдебно дело/. Не са събирани в случая нито от първостепенния, нито от въззивния съд данни за това дали и евентуално кога е било образувано изпълнително производство, както и за това дали, евентуално кога и какви действия по изпълнението са били предприети след издаването на изпълнителния лист. Изясняването на този въпрос е от съществено значение за правилното решаване на делото, за което ще стане дума в по-нататъшното изложение. От друга страна, евентуалното образуване на изпълнително производство само по себе си не изключва възможността за погасяване на правото на държавата за принудително събиране на глобата и не елиминира възможността за реабилитация, както практически е счел въззивния съд. Възраженията на защитата в тази връзка са основателни. Образуването на изпълнително производство изключва приложението на абсолютната давност по чл. 82, ал. 3 ЗАНН (съотв. по чл. 82, ал. 4 НК), като по този начин се гарантират интересите на фиска, както вече е отбелязвано в практиката на ВКС (Р № 252 от 11.06.2015 г. на ВКС, І-во н.о. по н.д. № 520/2015 г.). Но факта на образуваното изпълнително производство не изключва приложението на обикновената давност по чл. 82, ал. 1 ЗАНН (съотв. по чл. 82, ал. 1 НК). Глобата, наложена с влязла в сила присъда или със съдебно решение, съгл. чл. 162, ал. 2 ДОПК е публично държавно вземане. Според чл. 171, ал. 1 ДОПК публичните вземания се погасяват с изтичане на 5-годишен давностен срок, считано от 01-ви януари на годината, следваща тази, през която е следвало да се плати публичното задължение, освен ако в закон е предвиден по-кратък срок. Такъв по-кратък срок е установения в чл. 82, ал. 1, б. „а” ЗАНН 2-годишен срок от влизане в сила на акта, с който е наложена глобата. Аргумент в този смисъл се съдържа и в ТР № 3 от 03.07.2014 г. на ВАС по т.д. № 5/2013 г., ОСК. Т.е. срокът на обикновената погасителна давност е приложим и при образувано изпълнително производство, както правилно е изтъкнато и в касационната жалба. В случая въззивния съд, а преди това и първоинстанционния, не е проверил дали този срок е изтекъл, съответно дали и евентуално кога и какви действия по принудително изпълнение са били предприети за събиране на глобата по НАХД № 197/2010 г., освен издаването на изпълнителен лист и кога във времето е било реализирано хронологически последното от тях. Напр. изпратен ли е бил този изпълнителен лист на органа по изпълнението и кога, образувано ли е било изпълнително дело, изпратена ли е била покана за доброволно изпълнение, налаган ли е бил запор или възбрана и пр. Прецизното изясняване на всичко това е важно, защото съгл. чл. 82, ал. 2 ЗАНН давността се прекъсва с всяко действие на надлежните органи, предприето спрямо наказания за изпълнение на наказанието, като след завършване на действието, с което е прекъсната давността, започва да тече нова давност. Съответно в случая, ако след последното действие по изпълнението на глобата е изтекъл срок, равен на срока по чл. 82, ал. 1, б. „а” ЗАНН, изпълнението на глобата би било погасено по давност, като в този случай не би имало процесуална пречка пред възможността за прилагане на разпоредбите относно реабилитацията. Този извод не е в конфликт с изискването на чл. 86, ал. 1 НК наказанието да е изпълнено, защото тази норма, както и нормите на чл. 87, ал. 3 и чл. 88а, ал. 1 НК имат предвид случаите, когато изпълнението не е погасено по давност. При това положение както претенцията на подалия касационната жалба защитник за настъпила реабилитация по НАХД № 197/2010 г. на Варненския военен съд, така и извода на въззивната инстанция, че такава реабилитация не е настъпила, е преждевременен и необоснован от данните по делото, които в актуалния им вид не подкрепят заключение нито в едната, нито в другата насока. Доколкото делото не е попълнено с необходимата за правилното му решаване информация, налице е допуснато от въззивния съд нарушение на чл. 13, чл. 14 и чл. 107, ал. 2 НПК, изискващо отмяна на въззивното решение и връщане на делото за новото му разглеждане от друг състав на въззивния съд. Поради това и на осн. чл. 425, ал. 1, т. 1 НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение Р Е Ш И: ОТМЕНЯ решение № 12 от 02.08.2016 г. на Военно-апелативния съд, постановено по ВНОХД № 8/2016 г. ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд от стадия на съдебното заседание. Решението е окончателно.