Р Е Ш Е Н И Е
№ 60116
София, 07 септември 2021 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на осми юни две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДАНИЕЛА АТАНАСОВА
ЧЛЕНОВЕ: МАЯ ЦОНЕВА
МИЛЕНА ПАНЕВА
при секретаря Невена Пелова
и в присъствието на прокурора Петя Маринова
като изслуша докладваното от съдия Даниела Атанасова наказателно дело № 382/2021 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Касационното производство е образувано по жалба, подадена от защитниците на подсъдимия И. Д. Х. – адв. П. Х. и адв. С. К., и допълнение към нея, депозирано лично от подсъдимия, срещу въззивно решение № 8 от 15.02.2021г., постановено по внохд № 325/2020г. по описа на Апелативен съд – Велико Търново.
В касационната жалба се релевират основанията за проверка по чл. 348, ал. 1, т. 1-3 от НПК. Излагат се аргументи, че апелативният съд е допуснал съществено нарушение на процесуалните правила, като не е съобразил спецификата на производството по реда на Глава двадесет и седма от НПК, по-конкретно на хипотезата по чл. 371, т.2 от НПК, и е обсъждал факти и обстоятелства, които не се съдържат в обвинителния акт и в направеното самопризнание. Твърди се, че е нарушен законът, тъй като подсъдимият неправилно е бил осъден за нарушаване на нормата на чл. 116 от ЗДвП. Оспорва се задължението на подсъдимия да намали скоростта и да спре, предвид обективната невъзможност да възприеме наличието на пешеходна пътека, тъй като същата не е била сигнализирана с пътен знак „Д-17“, а е имало само маркировка и слънцето се е отразявало върху мократа настилка. Защитава се теза за съпричиняване от страна на пострадалата пешеходка, с твърдение за нарушение на разпоредбата на чл. 113, ал.1, т.1 от ЗДвП и необходимост от третирането на това допринасяне за съставомерния резултат като смекчаващо вината обстоятелство Поддържа се оплакване за явна несправедливост на наказанието. Касаторът счита, че въззивният съд е подценил смекчаващите вината обстоятелства, някои изобщо не отчел, а от друга страна неправилно е определил броя на отегчаващите, като им е придал значителна тежест. Защитникът намира, че целите на наказанието по чл. 36 от НК могат да бъдат постигнати и с прилагане на института на условното осъждане, тъй като подсъдимият притежава необходимото самосъзнание да се поправи, деянието не разкрива някакви специфични особености, които да го отличават от обичайните престъпления от същия вид, както и че приоритетната цел, заложена в разпоредбата на чл. 66 от НК, е тази на специалната превенция. Правят се алтернативни искания за отмяна на въззивното решение в частта, с която подсъдимият е признат за виновен в извършването на нарушение на чл.116 от ЗДвП и оправдаване по това обвинение; за приложението на чл. 66, ал.1 от НК; за отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане.
С допълнението към касационната жалба, депозирано лично от подсъдимия, се възразява единствено срещу отмяната на условното осъждане. Акцентира върху опитите си да помогне на пострадалата след инцидента. Счита, че за да се поправи не е необходимо отделянето му от обществото, като добавя, че има дете и възрастна майка, за които да се грижи. Изразява съжаление за извършеното деяние. Искането е за прилагане на чл.66, ал.1 от НК.
В съдебното заседание пред Върховния касационен съд защитникът на подсъдимия И. Х. – адв.С. К., поддържа подадената жалба по изложените в нея аргументи. Акцентира върху възраженията в жалбата, свързани със съществените процесуални нарушения на въззивния съд при установяване на фактическата и нарушението на материалния закон, с оглед осъждането на подсъдимия за нарушение на чл. 116 от ЗДвП. Счита, че за поправянето на подсъдимия не е необходимо ефективно изтърпяване на наложеното наказание.
Другият защитник на подсъдимия – адв.П. Х., поддържа жалбата по изложените в нея съображения. Излага доводи в подкрепа на възражението за оценката на смекчаващите и отегчаващите отговорността обстоятелства и за относителната тежест на данните за санкционирането на подсъдимия по административен ред за предходни нарушения. Счита, че подзащитният й не следва да търпи ефективно наказание.
Подсъдимият се присъединява към пледоарията на защитниците си.
Представителят на прокуратурата изразява становище за неоснователност на възраженията за нарушения на процесуалния и материалния закон, релевирани с жалбата. Намира, че наложеното на подсъдимия наказание не е справедливо, с оглед обществената опасност на деянието и дееца, като предлага на съда да намали наказанието на три години лишаване от свобода, след което същото да бъде редуцирано съобразно чл.58а, ал.1 от НК, или размерът на наказанието да остане същия, но неговото изпълнение да бъде отложено на основание чл. 66, ал. 1 от НК за срок от пет години.
Подсъдимият в последната си дума моли за отлагане изтърпяването на наложеното наказание лишаване от свобода.
Частните обвинители не участват в заседанието.
Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на правомощията си, намери следното:
С присъда № 12 от 09.03.2020г., постановена по нохд № 105/2020г., Окръжен съд – Русе е признал подс. И. Д. Х. за виновен в това, че на 23.12.2018г. в [населено място], при управление на моторно превозно средство – лек автомобил марка „марка“ модел „модел“ с регистрационен номер /номер/ нарушил правилата за движение по пътищата - чл. 21, ал. 2 от Закона за движение по пътищата и по непредпазливост причинил смърт на Н. Г. П., като деянието е извършено на пешеходна пътека, поради което и на основание по чл. 343, ал. 3, пр. последно, б.„б“, пр.1, вр. ал.1, вр. чл.342, ал.1, пр.3 от НК, чл.54, ал.1, чл.58а, ал.1 и чл.343 г от НК му наложил наказание лишаване от свобода за срок от три години и наказание лишаване от право да управлява МПС за срок от три години. На основание чл.304 от НПК оправдал подсъдимия по повдигнатото обвинение - да е нарушил правилата за движение, визирани в чл.116 от Закона за движение по пътищата.
На основание чл.66, ал.1 от НК съдът е отложил изтърпяването на така наложеното наказание лишаване от свобода за срок от три години с изпитателен срок от пет години.
На основание чл.59, ал.4 от НК приспаднал времето от 30.07.2019 г. до влизане на присъдата в сила, през което подс.И. Д. Х. е бил лишен от право за управлява МПС по реда на чл.69а от НПК.
Съдът се е произнесъл по веществените доказателства и разноските.
С решение № 100134 от 16.07.2020г., постановено по внохд № 157/2020г., Апелативен съд – Велико Търново е отменил присъда № 12 от 09.03.2020г. по нохд № 105/2020г. по описа на Окръжен съд – Русе и върнал делото за ново разглеждане от друг съдебен състав.
С присъда № 260001 от 17.08.2020г. по нохд № 590/2020г. Окръжен съд –Русе е признал подсъдимия И. Д. Х. за виновен в това, че на 23.12.2018г. в [населено място], при управление на моторно превозно средство – лек автомобил марка „марка“ модел „модел“ с регистрационен номер /номер/, като деянието е извършено на пешеходна пътека, нарушил правилата за движение по пътищата: чл. 116 от ЗДвП и чл. 20, ал. 2 от ЗДвП – в резултат на което причинил смъртта на Н. Г. П., поради което и на основание по чл. 343, ал. 3, пр. последно, б.„б“, пр. 1, вр. ал. 1, вр. чл. 342, ал. 1, пр. 3 от НК, чл.54, ал.1, чл.58, ал.1 от НК му наложил наказание лишаване от свобода за срок от четири години и шест месеца, което на основание чл. 58а, ал. 1 от НК намалил с 1/3, като определил окончателен размер на наказанието лишаване от свобода – три години.
На основание чл.66, ал.1 от НК отложил изтърпяването на така наложеното наказание лишаване от свобода с изпитателен срок от пет години.
На основание чл.343г от НК съдът е наложил на подсъдимия наказание лишаване от право да управлява МПС за срок от четири години.
На основание чл.59, ал.4 от НК приспаднал времето, през което подс.И. Д. Х. е бил лишен от право за управлява МПС по реда на чл.69а от НПК, считано от 30.07.2019г. до влизане на присъдата в сила.
Съдът се е разпоредил по веществените доказателства и разноските.
С решение № 8 от 15.02.2021г., постановено по внохд № 325/2020г.Апелативен съд – Велико Търново е изменил първоинстанционната присъда, като я е отменил в частта, с която е постановено изтърпяването на наказанието лишаване от свобода да бъде отложено на основание чл. 66, ал. 1 от НК за изпитателен срок от пет години. На основание чл. 57, ал. 1, т. 3 от ЗИНЗС е определил първоначален общ режим за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода. Увеличил е размера на наказанието по чл.343г от НК – лишаване от право да управлява МПС от четири на пет години. Потвърдил е присъдата в останалата й част.
Подадената касационна жалба е в срок, депозирана е от страна с активна процесуална легитимация и е насочена срещу акт, подлежащ на касационна проверка, поради което същата е допустима. Разгледана по същество е частично основателна.
На първо място, следва да се даде отговор на възраженията за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, тъй като констатирането на основанието по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК, би направило по нататъшната касационна проверка безпредметна.
Оплакванията за допуснати съществени процесуални нарушения са във връзка с провеждането на първоинстанционното производство по реда на Глава двадесет и седма от НПК, в рамките на съкратено съдебно следствие по чл.371, т.2 от НПК. При тази особена процедура подсъдимият И. Х. е признал изцяло фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт, като се е съгласил да не се събират доказателства за тях.
Първоинстанционният съд е изпълнил задължението си по чл.372, ал.4 от НПК, постановявайки, че производството ще се проведе по диференцираната процедура, след като е установил, че самопризнанията на подсъдимия се подкрепят от събраните на досъдебното производство доказателства. В горепосоченото особено производство, подсъдимият получава по-леко наказание, но същевременно се съгласява с известни процесуални ограничения, свързани с възможността да спори по поддържаните от прокурора факти и във връзка с това да участва непосредствено и лично в събирането на доказателства и проверката на доказателствените средства, поради което допустимата му защита остава ограничена в рамките на признатите по обвинителния акт фактически положения.
В хода на първоинстанционното производство, подс. Х. е изразил желание делото да се разгледа по реда на съкратеното съдебно следствие. Съдът е изпълнил задълженията си, визирани в чл.372, ал.1 от НПК, като е разяснил правата му по чл.371 от НПК и го е уведомил, че доказателствата събрани от досъдебното производство и направените самопризнания ще се ползват при постановяване на присъдата. В това съдебно заседание, подсъдимият е бил защитаван от упълномощения защитник – адв. П. Х.. Във връзка с диференцираната процедура в жалбата на адв. К. и адв. Х. се излагат доводи, които сочат на оспорване на признатите факти. Съгласно ТР № 1 от 06.04.2009г. на ВКС цялостното признаване на фактите, изложени в обвинителния акт, обуславя ограничения в пределите на инстанционния контрол и фактическите рамки на въззивното решение. Въззивният съд проверява дали процесуалната дейност на първостепенния съд е осъществена при съблюдаване нормативната уредба на диференцираното производство и законосъобразността на доказателствената преценка. Също така следи за спазване регламентирания ред за допускане и провеждане на съкратено съдебно следствие, както и относно спазване изискванията на чл.373, ал.2 и 3 от НПК при постановяване на присъдата. При установено изпълнение на лимитираните правни предписания, въззивната инстанция не разполага с процесуална възможност да реши делото на основата на фактическа обстановка, различна от очертаната в обвинителния акт, и да приеме фактически положения, несъвместими с признатите факти, поради което не може да се приеме, че е допуснато нарушение от въззивния съд по реализиране на процедурата по Глава двадесет и седма от НПК. Отново във връзка с цитираната по-горе задължителна практика на ВКС, изявленията на подсъдимия по чл.371, т.2 от НПК не могат за бъдат оттеглени след постановяване на определението по чл.372, ал.4 от НПК. В настоящия случай защитата възразява срещу решението на въззивния съд да не кредитира обясненията на подсъдимия затова, че е бил “заслепен” от слънцето, поради което не е възприел пешеходката. Счита, че фактът на заслепяване съвсем точно отговаря на фактическата обстановка, очертана в обвинителния акт, а именно, че „Слънцето е било разположено ниско, греело срещу подсъдимия и се отразявало в асфалтовата настилка, която била мокра.“ , като се подкрепя и от показанията на свидетелите Н. С. и С. М., упоменати в ОА като доказателствени източници на установената фактическа обстановка. Във връзка с тези възражения следва да се има предвид, че Върховният касационен съд не притежава правомощие да интервенира върху вътрешното убеждение на инстанциите по същество. Тяхна суверенна преценка е кои доказателствени източници да поставят в основата на определен фактически извод. ВКС в тази насока следи единствено спазени ли са изискванията на процесуалния закон, визирани в разпоредбите на чл. 13, 14, 18, 107, ал. 3 и 5 от НПК, както и, в настоящия случай, на разпоредбите в Глава двадесет и седма от НПК, касаещи доказателствената дейност на съда в рамките на особената процедура. Необходимо е да се отбележи още, че съгласно т. 4 от ТР № 1 /2009г. по т.д. №1/2008г. на ОСНК на ВКС изискуемата се от закона подкрепа на направеното самопризнание от приобщения доказателствен материал не следва да се абсолютизира и отъждествява с необходимост от изключителна еднопосочност на доказателствените източници и пълна съответност на инкорпорираните чрез тях фактически данни. Необходимо и достатъчно условие за приложението на диференцираната процедура по чл. 371,т. 2 от НПК е надлежно приобщените и проверени доказателства, убедително да потвърждават признатите от подсъдимия факти. В случая това изискване е изпълнено.
Настоящият състав не констатира допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, при провеждане на съкратеното съдебно следствие в хипотезата на чл. 371, т. 2 от НПК, поради което липсва необходимост от отмяна на оспорения съдебен акт и връщането на делото за ново разглеждане на това основание.
По отношение на оплакванията във връзка с нарушаването на материалния закон. Оспорва се деянието да е извършено на пешеходна пътека, като това се аргументира с липсата на указателен пътен знак „Д-17“ и невъзможността на подсъдимия да възприеме маркировката М8 тип „зебра“, предвид отразяването на слънцето в мократа пътна настилка. Съгласно § 6, т.54 от Допълнителните разпоредби на Закона за движението по пътищата „пешеходна пътека" е част от платното за движение, очертана или не с пътна маркировка и сигнализирана с пътни знаци, предназначена за преминаване на пешеходци. На кръстовищата пешеходните пътеки са продълженията на тротоарите и банкетите върху платното за движение. В процесния случай се намираме в хипотезата на първото изречение на цитираната разпоредба. В материалите по делото – на л. 90 от том 1А на ДП се съдържа схема на кръстовището, към датата, на която е реализирало пътнотранспортното произшествие/изпратена от [община]/, от която е видно, че преди пешеходната пътека е имало поставен предупрeдителен знак „А 18“ „Пешеходна пътека“. Предвид изложеното горепосочените възраженията на защитата, са неоснователни.
Доводът за наличие на съпричиняване от страна на пострадалата пешеходка, е несъстоятелен. Твърди се, че пешеходката е нарушила разпоредбата на чл.113, ал.1, т.1 от ЗДвП, с позоваване на ТР № 2/2016г. по т.д. № 2/2016г. на ОСНК на ВКС, т.6, б.„а“. Аргументира се с твърдението, че правото на пресичане на пешеходеца дори на пешеходна пътека е обвързано със спазването на задълженията му по чл.113 и 114 от ЗДвП, като в конкретният случай за разлика от подсъдимия/срещу когото е греело слънцето/, пострадалата е възприела приближаващия автомобил и е следвало да прецени, че той ще достигне до нея, преди тя да е успяла да пресече пътното платно, поради което е следвало да съобрази поведението си с приближаващото се превозно средство. Съгласно разпоредбата на чл.113, ал.1, т.1 от ЗДВП при пресичане на платното за движение пешеходците са длъжни да преминават по пешеходните пътеки при спазване на следните правила: преди да навлязат на платното за движение, да се съобразят с приближаващите се пътни превозни средства. В цитираната от жалбоподателите т.6, б.„а“ на ТР № 2/2016г. изрично е посочено, че при използване на право си за преминаване през пешеходна пътека, пешеходецът пресича със съзнанието, че водачите имат задължението да им осигурят упражняването на това право, за разлика от преминаването на необозначено място, като разбира се, поведението на пешеходците следва да е съобразно с техните задължения по чл. 113 и чл. 114 от ЗДвП. Правилно въззивният съд е приел, че пострадалата е имала задължение да се съобрази с приближаващите се ППС, а не да се увери, че такива няма. Предвид приетата за установена фактическа обстановка, когато пострадалата е имала възможност да възприеме автомобила на подсъдимия, същият се е намирал на 150м от пешеходната пътека и е нормално нейното очакване, че водачът ще изпълни задълженията си да намали скоростта или спре, като според заключението на АТЕ, същият е имал и такава обективна възможност. Впрочем такава възможност е съществувала и в момента на стъпване на П. на пешеходната пътека, когато автомобилът се е намирал на 52-57,8м. от пешеходната пътека, и тя не се е попадала в опасната зона от 33,13-38,30м. Пострадалата не е била длъжна да се съобрази с възможното незаконосъобразно поведение на водача да не намали скоростта или спре, като тя е изпълнила задължението си единствено да прецени дали същият е имал обективната възможност затова. Поради което, настоящият състав се съгласява с извода на въззивния съд, че в процесният случай не е налице съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалата.
Основателен е доводът затова, че подсъдимият неправилно е признат за виновен да е нарушил разпоредбата на чл. 116 от ЗДвП. Защитата сочи, че няма данни пострадалата да е сред специфичния кръг лица, които следва да бъдат обект на особено внимание и предпазливост. Нормата на чл.116 от ЗДвП има смесен характер – тя е обща по отношение на пешеходците и специална относно децата и хората с увреждания. Следващите на цитираната разпоредба текстове от Раздел ХІІ на ЗДвП – “Поведение на водачите към пешеходците”, установяват конкретни задължения за водачите по отношение на пешеходците. В случая с обвинителния акт е инкриминирана разпоредбата на чл. 116 от ЗДвП само в частта, в която тя се явява обща и създава нормативно задължение за водача на ППС да бъде внимателен и предпазлив към пешеходците. Вярно и съобразено с практиката на ВКС е становището на защитата, че тази разпоредба предвижда едно общо, абстрактно правило за поведение, без да конкретизира задълженията на водача. Извън правомощията на ВКС е да отстрани констатираното нарушение на материалния закон, но не се налага връщане на делото за ново разглеждане, доколкото горното не води до промяна на приложимото право и до ограничения в правата на подсъдимия. В случая е безспорно установено, че инкриминираното нарушение на разпоредбата на чл.20, ал. 2 от ЗДвП е в причинна връзка с настъпилите вредоносни последици и само по себе си е достатъчно за съставомерността на деянието.
С жалбата е ангажирано и касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК.
Индивидуализацията на наказанието е основен принцип при налагането му, по силата на който съдът е длъжен да го съобрази с индивидуалните особености на конкретния случай. Обстоятелствата, които следва да бъдат взети предвид са тези, определящи конкретната тежест на извършеното престъпление и характеризиращи личността на дееца. Те обуславят по-голяма или по-малка степен на обществена опасност на извършеното, както и необходимостта от повече или по-малко интензивно въздействие върху извършителя, с оглед постигане целите на генералната и специална превенции.
В настоящия казус първоинстанционното производство е проведено по реда на Глава двадесет и седма от НПК, в рамките на съкратено съдебно следствие по чл. 371, т.2 от НПК. При тази диференцирана процедура наказанието подлежи на определяне по правилата, визирани в разпоредбата на чл. 373, ал. 2 от НПК, която препраща към нормата на чл.58а от НК. Първата съдебна инстанция е индивидуализирала наложеното на подс. Х. наказание при предпоставките на чл.58а, ал.1 от НК – определила е наказание лишаване от свобода за срок четири години и шест месеца, което е рецудирала с една трета на три години.
Великотърновският апелативен съд, бидейки сезиран с искане за увеличаване на наложените на подс.Х. наказания - лишаване от свобода и лишаване от права, както и за отмяна приложението на условното осъждане, след като е извършил собствена оценка на установените смекчаващи и отегчаващи отговорността обстоятелства, е завишил размера на наказанието лишаване от право да управлява МПС от четири на пет години и е отменил приложението на чл. 66, ал. 1 от НК, като е определил първоначален общ режим на изтърпяване на наложеното наказание лишаване от свобода.
Първата инстанция е включила в кръга на смекчаващите вината обстоятелства чистото съдебно минало на дееца, направеното признание, изразеното от него съжаление и разкаяние за извършеното, поведението на подсъдимия след деянието – ежедневното посещаване на пострадалата в болничното заведение до смъртта й; проявена загриженост към състоянието и нуждите й; осъщественият контакт с лекуващия я медицински персонал; лично дарил кръв и организирал акции по кръводаряване; трудовата му ангажираност; полагането на грижи за непълнолетното си дете след развода. Като отегчаващи вината обстоятелства Окръжен съд – Русе е приел нарушаването на две разпоредби на ЗДвП и множеството допуснати нарушения на същия закон, за които подсъдимият е санкциониран по административен ред.
Въззивният съд от своя страна е приел, че от кръга на смекчаващите отговорността обстоятелства следва да бъде изключено направеното самопризнание, което е предпоставка за реализиране на диференцираната процедура по Глава двадесет и седма от НПК, тъй като на ДП подсъдимият е отказал да даде обяснения. Този извод се оспорва от защитниците на подсъдимия, като се възразява и срещу третирането като отегчаващо обстоятелство на нарушаването на две разпоредби на ЗДвП.
Настоящият състав не може да се съгласи с оценката на контролираната инстанция, че нарушаването на две разпоредби от Закона за движение по пътищата се явява отегчаващо вината обстоятелство, освен във връзка със съображенията, изложени по-горе, но и поради това, че количественото натрупване само на едно допълнително нарушение на цитирания закон, в конкретния случай не води до качествено изменение в степента на обществена опасност на деянието и дееца. Поради което не следва да му се придава тежест при индивидуализацията на наказанието, както и при формиране на преценката относно приложението на чл. 66, ал. 1 от НК.
Правилно въззивният съд не е отчел като смекчаващо отговорността обстоятелство поведението на подсъдимия на досъдебното производство. Данните, че той не е пречил на органите на досъдебното производство да извършват процесуалната си деятелност, нито е правил опити да се укрие, са свързани с неговото дължимо процесуално поведение, произтичащо от качеството му на обвиняем, поради което тези обстоятелства не могат да бъдат ценени като смекчаващи вината.
Споделя се разбирането на контролираната инстанция, че самопризнанието не следва да бъде ценено като допълнително смекчаващо обстоятелство, предвид критерия, даден с ТР №1/09г. по т.д. №1/08г. на ОСНК на ВКС.
По-нататък правилно въззивният съд е приел, че осъждането на подсъдимия по нохд № 82/2003г. на Военен съд – Варна, за което същият е реабилитиран по право, не следва да бъде отчитано като отегчаващо отговорността обстоятелство, тъй като институтът на реабилитацията заличава всички последици на реализираната наказателна отговорност, включително правомощието на държавата да третира дееца като осъждан.
В принципен аспект е необходимо за се посочи, че при индивидуализацията на всяко наказание няма място за механичен формален подход на съпоставка между смекчаващите и отегчаващи обстоятелства, тъй като става въпрос за различни фактически констатации, които следва да бъдат съотнесени към конкретната степента на обществена опасност на деянието и дееца. В контекста на това разбиране и с оглед на смекчаващите и отегчаващи обстоятелства/ така както са посочени по-горе/, настоящият състав, макар да не се съгласява с част от оценките, направени от въззивния съд, намира размера на наложеното на подсъдимия наказание лишаване от свобода за съответен, както на конкретната степен на обществена опасност на деянието и дееца, така и на целите по чл.36 от НК.
Неоснователни са оплакванията в жалбата на защитниците на подсъдимия, че наказанието лишаване от свобода следва да се определи при условията на чл. 55 от НК. Макар и да е налице значителен превес на смекчаващите отговорността обстоятелства, същите не биха могли да се категоризират като многобройни, нито някое от тях може да се третира като изключително такова. Не е налице и другият оценъчен критерий – и най- лекото предвидено в закона наказание да се оказва несъразмерно тежко. След обективния прочит на установените по делото фактически положения, правилно въззивният съд е достигнал до извода, че наказанието следва да бъде определено, съгласно разпоредбата на чл.54 от НК, при превес на смекчаващите отговорността обстоятелства към предвидения минимум от три години, а именно четири години и шест месеца лишаване от свобода. След задължителната редукция наложеното на подсъдимия наказание лишаване от свобода е в размер на три години. Намаляването на така наложеното наказание би било проява на една неоправдана снизходителност, като би довело и до своеобразно игнориране на целите, залегнали в разпоредбата на чл.36 от НК.
По отношение на възражението за придадена прекомерна тежест на предходни нарушения на подсъдимия на ЗДвП:
Действително подсъдимият многократно е санкциониран по административен ред за нарушения на правилата за движение - с 23 наказателни постановления и 11 фиша, като част от санкциите са за тежки нарушения на правилата за движение, обстоятелство, което не може да бъде пренебрегнато. От друга страна, не може да се пренебрегне и факта, че не малка част от нарушенията са допуснати преди 2010г. Също така, е необходимо да се посочи, че при оценката на горните данни от значение е не само броя на административните наказвания, а и естеството, сериозността на нарушенията, степента на обществената им опасност, от кога датират и други. В случая данните досежно предходните санкционирания на подсъдимия по административен ред, правилно са били отчетени от долните инстанции сред отегчаващите обстоятелства, без да бъде подценявано или надценявано тяхното значение. Предвид изложеното, настоящият състав счита, че въззивният съд правилно е увеличил размера на наложеното наказание лишаване от право да управлява МПС от четири на пет години, но до известна степен е преекспонирал значението на това отегчаващо вината обстоятелство при преценката относно приложение на чл. 66 от НК.
Основателни са доводите, залегнали в касационната жалба, че въззивният съд неправилно е преценил, че целите на наказанието и преди всичко поправянето на дееца не биха могли да бъдат постигнати без ефективно изтърпяване на наложеното наказание лишаване от свобода.
Разпоредбата на чл. 66, ал. 1 от НК подчертава преимущественото значение на задачата за поправяне на дееца, при преценката относно приложението на института на условното осъждане, без разбира се да игнорира въздействието, което същото ще окаже върху обществото. Съдебната практика също е константна в насока, че е необходимо да се разгледа преди всичко въпросът, дали подсъдимият може да бъде поправен без ефективното изтърпяване на наказанието лишаване от свобода, като съдът е длъжен да направи тази преценка и с оглед нуждите на генералната превенция, защото и тя е цел на наказанието и не трябва да бъде игнорирана. Следователно необходимо е да се постигне съчетание между изискванията на специалната превенция и тези на генералната. Ето защо, когато съдът преценява дали наказанието да бъде изтърпяно ефективно или неговото изпълнение да бъде отложено, той трябва да отчете, както личните качества на дееца, така и конкретната обществена опасност на деянието.
Транспортните престъпления са сред най-разпространените общественоопасни прояви, което предпоставя налагане на такова наказание, което да осигури психическо въздействие не само върху дееца, но и върху останалите членове на обществото. Тенденцията в увеличаване извършването на неправомерни деяния по чл.343 от НК, не може единствено и самоцелно да обуслови ефективното изтърпяване на наложеното наказание лишаване от свобода. Противното би означава изначално изключване на възможността за приложение на чл.66 от НК по отношение на определен вид престъпление, което е в нарушение на закона, както и би било в нарушение на основен принцип за индивидуализация на наказанието, а именно определянето му в съответствие с индивидуалните особености на конкретния случай. За приложението на института на условното осъждане винаги е необходимо да се достигне до положителен извод, че целите на наказанието ще бъдат постигнати и без изолирането на лицето от обществото в пенитенциарно заведение.
В конкретния случай значителният превесът на смекчаващите вината обстоятелства свидетелства за ниската обществена опасност на дееца. Обществената опасност на деянието също не се отличава като висока, с оглед неговите характеристики, при сравнение с престъпни прояви от същия вид. Подсъдимият след извършване на деянието демонстрира едно морално поведение на социално ангажирана личност, която проявява състрадание и човечност. От значение и обстоятелството, че това поведение не е инцидентна проява, а се отлича с трайност и последователност, което показва, че за него процесът на поправяне е започнал на един по-ранен етап от налагането на наказание. Изпитваното от него разкаяние е искрено и е белязало цялостното развитие на наказателния процес. Действително подс.Х. многократно е допускал нарушения на ЗДвП, но тези нарушения, са намерили възмездието си веднъж – когато са били санкционирани, като той е изплатил наложените му глоби, и втори път – с увеличаване размера на наказанието лишаване от право да управлява МПС, а и са отчетени при определяне размера на наказанието лишаване от свобода. Не следва да им се придава доминираща тежест при преценката дали е наложително подсъдимият да изтърпи ефективно наложеното му наказание лишаване от свобода и да бъде изолиран от обществото за периода от три години. Настоящият състав намира, че за постигане целите на наказанието и преди всичко поправянето на дееца, не е необходимо същият да бъде отделен от обществото. Също така определянето на максималния изпитателен срок от пет години ще допринесе за осъществяване на необходимия превантивен ефект над подсъдимия, с оглед характеристиките на неговата личност.
С оглед изложеното, съдът счита, че са налице основанията за приложение на чл. 66, ал. 1 от НК, като изпълнението на наложеното на подсъдимия И. Х. наказание лишаване от свобода следва да бъде отложено с изпитателен срок в неговия максимален петгодишен размер.
Предвид горните съображения и на основание чл.354, ал.2, т.3, вр. ал. 1, т. 4 от НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение
Р Е Ш И :
ИЗМЕНЯВА въззивно решение № 8 от 15.02.2021г., постановено по внохд № 325/2020г. по описа на Апелативен съд – Велико Търново, като на основание чл. 66, ал. 1 от НК ОТЛАГА изтърпяването на наложеното на подсъдимия И. Д. Х. наказание от три години лишаване от свобода с изпитателен срок от пет години, считано от влизане в сила на присъдата.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: |