Р Е Ш Е Н И Е   № 166 гр. София, 22,12,2009 г.   В       И М Е Т О       Н А       Н А Р О Д А              Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в откритото заседание на четиринадесети декември през две хиляди и девета година в състав:                                           ПРЕДСЕДАТЕЛ:  Никола Хитров                                                      ЧЛЕНОВЕ:  Елеонора Чаначева                                                                              Емил Марков   при секретаря ………………………………..……. и с участието на прокурора ………………………………….., като изслуша докладваното от съдията Емил Марков търг. дело № 346 по описа за 2009 г., за да се произнесе взе предвид:   Производството е по реда на чл. 290 ГПК. Образувано е по касационната жалба на „С” А. против решение № 142 на Бургаския апелативен съд, ТК, от 5. ХІІ.2008 г. по т. д. № 210/08 г., което е било постановено при повторно разглеждане на делото сред отменително решение на ВКС и с което са били отхвърлени предявените в условията на обективно съединяване облигационни искове на този търговец срещу „С” ООД-гр. Несебър за заплащане на сума в размер на 83 751 щатски долара, претендирана като дължима по приватизационен договор от 29.ІХ.1999 г. за извършени от касатора дейности по поддръжка на инфраструктурата на курортния комплекс „С” за поредните 2004-та, 2005-та и 2006-та години, ведно със законната лихва върху тази главница, считано от подаването на исковата молба /27.ІХ.2006 г./ и до окончателното й изплащане, както и за заплащане на сума в размер на 1 500 щатски долара, съответно на основание чл. 86 ЗЗД, представляваща мораторна лихва върху всяка закъсняла годишна вноска за горепосочените три години от процесния период, образуващи сумарно горепосочената главница, считано от датата на съответния й падеж и до предявяване на исковете. С определение № 502 от 24 юли 2009 г., постановено по делото, касационният контрол е допуснат поради наличие на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК: противоречивото решаване от съдилищата в Републиката на материалноправните въпроси относно това дали органът по чл. 3 ЗППДОбП /отм./ представлява дружеството, чиято обособена част, е предмет на приватизационната продажба или то е трето лице за сделката, в чиято полза тя е била сключена и оттам може ли такъв търговец да претендира пряко въз основа на нея изпълнение от купувача на задълженията му /извън плащането на покупната цена/ или това може да става само въз основа на съответни анекси към договора, подписвани помежду им. Ответното по касация „С” ООД-гр. Несебър е изразило чрез процесуалния си представител юрисконсулта М. С. Л. становище в откритото с.з. пред настоящата инстанция, че жалбата на „С” А. следва да бъде оставена без уважение, като обстойно мотивирани съображения за това са изложени в писмени бележки по делото. В тях се поддържа, че приватизационния договор от 29.ІХ.1999 г. не може да има пряко приложение, след като тъкмо въз основа на клаузата по т. 29.5 от него между страните по спора е бил подписан анекс от 27.ІІ.2003 г., съгласно който е била „предоговорена сумата, която се дължи за извършваните от касатора инфраструктурни дейности, както и техният обем”. Като взе предвид оплакванията и доводите по жалбата и извърши проверка по чл. 290, ал. 2 ГПК относно правилността на атакуваното въззивно решение, Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, приема следното: Жалбата на „С” А. е неоснователна. Бургаският апелативен съд се е съобразил стриктно със задължителните за него указания на ВКС по прилагане на процесуалния закон, отнасящи се до извършване на съвкупна преценка доколко реално са били осъществени от страна на „С” А. в течение на исковия период от три години дейностите по поддръжка на инфраструктурата в едноименния курортен комплекс, така както те са били посочени в т. 13 от приватизационния договор от 29.ІХ.1999 г. и, съответно – вече в обема им към 31. ХІІ.2003 г., както и доколко уговорената форма за уреждане на отношенията между страните по т. 29 във вр. т. 13 от същия – при липса на последващи конкретни споразумения за процесните 2004-та, 2005-та и 2006-та години, е основание за ангажиране на договорната отговорност на ответното „С” ООД-гр. Несебър. В този смисъл решаващите правни изводи на въззивния съд в атакуваното решение ще следва да бъдат споделени, макар съображенията да са други. Настоящият състав на Търговската колегия на ВКС приема, че в приватизационната процедура по ЗППДОбП /отм./ за продажба на обособена част от курортния комплекс „С” министърът на търговията и туризма, действащ като орган по чл. 3 от този закон, е представлявал ищцовото „С” АД. Това следва както по аргумент от текста на чл. 34, ал. 4 във вр. ал. 1, т. 4 ЗППДОбП /отм./, така и от изричната клауза на т. 48.1 от приватизационния договор, че в съдебно производство купувачът предявява претенциите си към „С” А. „по отношение задълженията му, произтичащи от този договор, уговорени от продавача”. Ноторно е, че ако от волята на лицето, което обещава действието, респ. задължението, е достатъчно ясно, че то е само пълномощник, както и тогава, когато едно лице заяви на друго, че трето лице ще сключи договор с него, разпоредбата на чл. 23 ЗЗД не намира приложение. Ето защо с категоричност се налага изводът, че приватизираното чрез продажба на негови обособени части акционерно д-во с фирмата „С” не се явява трето за приватизационната сделка лице. Напротив, то пряко се е задължило спрямо купувача по отношение текущото поддържане на общата инфраструктура на курортния комплекс, най-общо свеждаща се до: външната ВиК мрежа, на отводнителната дъждовна канализация и оросителна система, озеленяването и паркоподдържането, на съоръженията от телекомуникационния спектър, алейното осветление, настилките на вътрешните пътища, паркинги и пешеходни алеи, а също почистването им и сметосъбирането, както и провеждането на екологични мероприятия въобще. Отделно от поддръжката на тези елементи, с приватизационния договор от 29.ІХ.1999 г. за продажбата на хотел „Б” ищцовото акционерно д-во се е задължило тогава към купувача на тази обособена от комплекса част да поддържа плажната ивица, плажните съоръжения „и предоставянето им за ползване”, а също и „с грижата на добър стопанин, добросъвестно и съгласно търговската практика” да осъществява обща рекламна дейност, отнасяща се до курорта, до използването на фирмения знак и на търговската марка „С”, както и за действия по организирането на обща охрана, пропускателен режим и противопожарна безопасност. Несъмнено е, че в своята цялост всички гореизброени дейности към датата 29.ІХ.1999 г., както това е видно от употребения в базисния текст на т. 13 от приватизационния договор израз: „осъществяването за сметка на „С” А. на задълженията по…”, реално са възникнали като вид договорни задължения директно в тежест на „С” А. , което по силата на Акт за държавна собственост №/1995 г. е признато за собственик на цялата източна зона на курортния комплекс „С”, вкл. и на мрежата от пътища, алеи и зелени площи, простираща се върху нея. Спрямо купувача търговецът-ищец е могъл да претендира ежегодни плащания, като еквивалент на надлежното изпълнените на гореизброените си договорни задължения, но само въз основа на представена му „план-сметка за дейностите по т. 13” от приватизационната сделка. Единствено за първоначалния период от три месеца, считано от датата на сключване на този договор и до края на календарната 1999 г., представянето на такава план-сметка не е било дължимо - като отклонение от такъв съществен принцип на изпълнението, какъвто е този за сътрудничеството между страните по приватизационния договор от 29.ІХ.1999 г. като двустранен и възмезден. Съгласно чл. 20а, ал. 1 ЗЗД договорите имат силата на закон, за тези, които са ги сключили. Изложеното дотук налага извод, че процесният приватизационен договор няма естеството и на такъв в полза на трето, неучастващо в сделката лице, което има да получава ежегодно от т. нар. купувач вноска от 27 917 щатски долара. При това годишната вноска от 27 917 щатски долара не е била строго фиксирана като такава с минимално установен размер /липсва уговорка от типа „но не по-малко от…”/, а последният логично е подлежал на промени: както на основание задължението на ищцовото А. за ежегодно представяне на план-сметка на купувача „С” О. , така и с оглед клаузите по т.т. 29.3 и 29.4 за съставяне на споразумения помежду им, като неразделни части от приватизационния договор, „установяващи и уреждащи промененото положение”. Възможността въпросната промяна да се изрази не само в посока увеличаване, но – в равна степен - и в намаляване размера на вноската, следва изрично от каузата на т. 29.4 от приватизационния договор, задължаваща купувача, от една страна и „С” АД-от друга, съвместно да я констатират преди всичко „въз основа сравняване нивата на нормативно определените цени”. Съгласно приложеното по делото писмено споразумение между страните по спора с изх. № 53-00-240/27.ІІ.2003 г. за остатъка от календарната 1999 г. годишната вноска на купувача по приватизационния договор се е оказала в размер на 2 906.42 щатски долара, докато за всяка от календарните 2000 г., 2001 г., 2002 г. съответно в размер на 9 250 лева, на 13 611 лева и на 17 430 лева – нещо многократно различаващо се от сума в размер на 27 917 щатски долара. Отделно от това, видно и от предходното писмено споразумение от 27.ІІ.2003 г., това с изх. № 5* което е било подписано между страните по сделката и се отнася до календарната година, непосредствено предхождаща исковия период, дължимата от тогавашното „С” О. сума е била в размер на 17 430 лева. При общоизвестния към датата 31. ХІІ.2003 г. фиксинг на БНБ, по който един щатски долар се е разменял за 1.548 лв., това означава, че така уговорената вноска е била вече 2 и половина пъти по-малка от ориентировъчно установената в приватизационния договор от 29.ІХ.1999 г. годишна вноска. Ето защо „С” А. не би могло да претендира за следващите три процесни години, в течение на които е ноторно, че строителният бум е довел до преуплътняване на застрояването в комплекса – точно за сметка на неговата „зелена” инфраструктура, а и при положение, че плажната ивица е била вече отдадена на концесия /концедент Министерски съвет, видно от приетото по т.д. № 210/08 г. на Бургаския апелативен съд заключение на ССЕ/, такава годишна вноска „за дейности по т. 13 от приватизационния договор”, която да е отново в размер на 27 917 щатски долара – сума, която всъщност никога не е била реално заплащана. Меродавна за изхода на спора обаче, е констатираната от Бургаския апелативен съд липса на отделни споразумения /анекси/ по т. 29.5 от приватизационния договор, надлежно подписани между ответника-купувач и „С” А. , които да се отнасят за процесните 2004-та, 2005-та и 2006-та години - за разлика от целия предходен период на изпълнение на процесния приватизационен договор. Съгласно т. 2 от текста на предпоследното обвързващо ги споразумение – това с изх. № 5* датиращо от 27.ІІ.2003 г.: „За следващите години страните уреждат взаимоотношенията си относно предоставянето и ползването на комплекса от услуги, свързани с инфраструктурата на к.к. „С”, посредством отделни анекси, касаещи финансовата част” - нещо, което и без друго следва от клаузата по т. 29.5 /във вр. т. 13/ на приватизационния д-р от 29.ІХ.1999 г. Затова вместо приложената към исковата молба справка-извлечение от счетоводните му книги, което е ирелевантно за спора доказателство, в тежест на ищцовото „С” А. е било да установи в процеса, че последователно е изготвило 3 поредни годишни план-сметки и въз основа на всяка от тях надлежно е поканило ответното търговско д-во - въз основа на съдържащи се в нея данни „по финансовата част”, да бъдат сключени помежду им анекси досежно оставащите дейности по т. 13 от приватизационния договор за съответната година, за която исковият период се отнася. Неизпълнението на това задължение, чиито източник е точно приватизационния договор за хотел „Б”, поставя кредитора-продавач в забава и прави изцяло неоснователна исковата претенция на „С” А. , предявена на договорно основание. Като я е отхвърлил в предявения й по делото размер, Бургаският апелативен съд е постановил правилно /обосновано и законосъобразно/ въззивно решение, съответстващо на действителната обща воля на страните по приватизационната сделка относно участието им в поддръжката на инфраструктурата на курортния комплекс. В тази му част процесният приватизационен договор е бил тълкуван съобразно критериите на чл. 20 ЗЗД и затова изрично ще следва да се посочи, че пред страните по спора продължава да е открита възможността да уредят отношенията си по повод действително извършени разходи по поддръжка на инфраструктурата на курортния комплекс за исковия период 2004 г.-2006 г., по начина, по който веднъж вече са го сторили: с представеното по делото споразумение помежду им /с изх. № 5* от 27.ІІ.2003 г./, отнасящо се за предхождащите го 4 години от сключване на приватизационния договор за продажбата на хотел „Б”, като обособена част от „С” АД. В заключение, що се отнася до изслушаното от Бургаския апелативен съд заключение на ССЕ при повторното разглеждане на делото, то ще следва да се цени като доказателство за невъзможността на „С” А. да изготви и предяви на купувача изискуемата по силата на приватизационния договор план-сметка за всяка от процесните три години. Независимо от този изход на спора в настоящата инстанция, претенцията на ответното „С” О. за заплащане на разноски „за цялото съдебно производство, както и адвокатско възнаграждение за юрисконсулт по чл. 78, ал. 8 ГПК” ще следва да бъде оставена без уважение, тъй като от страна на неговия представител не е бил надлежно изготвен и представен списък на същите, каквото е императивното изискване на чл. 80 от процесуалния закон.   Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение   Р Е Ш И :   ОСТАВЯ В СИЛА решение № 142 на Бургаския апелативен съд, ТК, от 5. ХІІ.2008 г., постановено по т. д. № 210/08 г. ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ, на основание чл. 80 ГПК, искането на „С” ООД-гр. Несебър, област Бургас за присъждане на съдебно деловодни разноски, вкл. юрисконсултско възнаграждение, „за цялото съдебно производство”. Решението не подлежи на обжалване.     ПРЕДСЕДАТЕЛ:   ЧЛЕНОВЕ: 1     2                         Решение на ВКС, Търговска колегия, Първо отделение, постановено по търг. дело № 346 по описа за 2009 г.