Р Е Ш Е Н И Е № 113 София, 13.06.2018 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, второ наказателно отделение, в съдебно заседание на четиринадесети май две хиляди и осемнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ : Елена Авдева ЧЛЕНОВЕ : Биляна Чочева Бисер Троянов при секретар Илияна Рангелова и в присъствието на прокурора Антони Лаков изслуша докладваното от съдията Елена Авдева наказателно дело № 93/2018 г. Производството по делото е образувано на основания чл.346, т.1 от НПК по касационна жалба от защитника на подсъдимия В. В. Л. против решение № 506 от 21.11.2017 г. по внохд № 1170/2017 г. по описа на Софийския апелативен съд. В жалбата се сочи, че решението е неправилно и незаконосъобразно. Отправя се искане за оправдаване на подсъдимия, тъй като бил изпаднал в състояние на пълна невменяемост поради инстинктивна реакция, предизвикана от силна уплаха. Алтернативно се предлага атакуваното решение да бъде отмнено и делото се върне за ново разглеждане поради съществени процесуални нарушения, ограничаващи правото на защита на подсъдимия, а ако и това не бъде прието - да се намали размерът на наложеното наказание лишаване от свобода и се отложи изтърпяването му по реда на чл. 66 от НК . В съдебното заседание пред касационната инстанция подсъдимият и неговият защитник поддържат жалбата по изложените в нея съображения. Частният обвинител и граждански ищец И. А. К. и неговият повереник оспорват основателността на жалбата с аргументи за безупречна въззивна процедура и правилно приложение на закона, обусловили справедливо наказание. Прокурорът пледира жалбата да бъде оставена без уважение. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите на чл. 347, ал.1 от НПК, установи следното : Окръжният съд в гр. Монтана с присъда от 07.12.2016 г. признал подсъдимия В. В. Л. за виновен в това, че на 09.12.2015 г. на път III- 112 в землището на [населено място], без да има необходимата правоспособност, при управление на моторно превозно средство – товарен автомобил марка „ГАЗ”, нарушил чл.20, ал.1 и ал.2, чл.23, ал.1, чл. 25, ал.2, чл. 42, ал.2, т.2 и чл.150а, ал.1 от ЗДвП, в резултат на което причинил по непредпазливост смъртта на В. И. А., и на основание чл. 343, ал.3, пр.4, б.”б”, пр.1 във вр. с чл. 342, ал.1, чл. 343г и чл. 54 от НК му наложил наказания лишаване от свобода за срок от четири години при първоначален общ режим на изтърпяване в затворническо общежитие от открит тип, както и лишаване от право да управлява моторно превозно средство за същия срок. Съдът осъдил В. Л. да заплати на гражданския ищец И. А. К. обезщетение в размер на 100 000 лева, представляващо обезщетение за понесените неимуществени вреди от смъртта на сина му В. И. А., както и законната лихва върху тази сума от деня на увреждането до окончателното ѝ изплащане. В тежест на подсъдимия били възложени и сторените по делото разноски и дължимите такси. Софийският апелативен съд с решение № 506 от 21.11.2017 г. по внохд № 1170/2017 г. изменил частично първоинстанционната присъда, като оправдал подсъдимия по обвиненията за нарушаване на чл.20, ал.1, чл.20, ал.2, чл.23, ал.1, чл.42, ал.2, т.2 и чл. 150а, ал.1 от ЗДвП, както и относно типа на затворническото общежитие. Въззивната инстанция увеличила и присъденото обезщетение от 100 000 на 150 000 лева, както и размера на дължимата държавна такса. В останалата част присъдата била потвърдена. Жалбата против така постановения въззивен акт е неоснователна . Преди всичко е наложително да се уточнят параметрите на касационната проверка поради част от аргументите на касатора. В тях той изразява несъгласие с фактическите изводи на предходната инстанция, твърдейки, че те не се подкрепят от доказателствата по делото т.е. ясно дефинира оплакване за необоснованост, която, както е добре известно, не е касационно основание според разпоредбата на чл.348, ал.1 от НПК. Ето защо всички съображения на защитника в тази насока са процесуално недопустими и не подлежат на касационно обсъждане. В неговите рамки остават само тези доводи, които могат да се свържат с процесуални правила, чието нарушаване се претендира, правилното приложение на закона и справедливостта на наложените санкции. Разгледани в този аспект разсъжденията на защитата са неприемливи. На първо място не може да бъде защитен упрекът към второстепенния съд за отклонение от чл. 339, ал.2 от НПК. Атакуваното решение удовлетворява регламентирания в този текст процесуален стандарт за съдържание. Касационната проверка не откри в мотивите дефицити, които да показват отклонение от принципните разпоредби на чл.13 и чл.14 от НПК. Всички възражения на защитата, включително релевираните отново пред настоящия съд, са получили отговор на базата на подробен и обективен анализ. Въззивната инстанция е разгледала внимателно доказателствените искания на защитата и ги е отклонила с убедителни от гледище на процесуалните правила доводи. Очевидно преценката на защитата за необходимост от разширяване обема на доказателствения материал не е съвпаднала с тази на съда, но това не обуславя извод за ограничаване на процесуалните права на подсъдимия. В тази връзка заслужава да се отбележи, че възприетата от съда фактическа обстановка до голяма степен съответства на обясненията на подсъдимия. Установено е от двете предходни инстанции, че В. Л. управлявал товарен автомобил ГАЗ в посока от [населено място] към [населено място]. В района на км 46+200 пътят минавал под новостроящ се надлез. Л. шофирал със скорост около 24 км/ч на късо разстояние след друг товарен автомобил. В един момент този автомобил внезапно намалил скоростта, за да завие надясно. В опит да предотврати сблъсък подсъдимият навлязъл рязко в лентата за насрещно движение, където, със скорост около 72 км/ч, се движел управляваният от пострадалия автомобил. Последвал удар между двете превозни средства, в резултат на който В. А. получил тежки травми и починал. Подсъдимият пресъздава същата ситуация с едно изключение – той твърди, че товарният автомобил, след който се движел, не е намалил скоростта, а е спрял рязко преди да завие. Това различие е внимателно изследвано и преодоляно на базата на всички гласни доказателствени средства и чрез съпоставка на контролни факти. Ето защо съдът не е имал основание да откликне на искането за издирване на допълнителни свидетели, тъй като чрез вече изслушаните в достатъчен обем са изяснени релевантните за предмета на делото обстоятелства, за които защитата твърди, че са били възприети и от други лица, появили се на местопроизшествието. Несподелимо е и оплакването за подценяване на доказателственото значение на проекта за временна организация и безопасност на движението в района на произшествието. В хода на проведеното съдебно следствие предходните инстанции са положили усилия за пълно изясняване на пътната ситуация и произтичащите от нея задължения на водачите на моторни превозни средства. Още пред окръжния съд е представено писмо от Агенция „Пътна инфраструктура” – Областно пътно управление – гр. Монтана относно сигнализацията с пътни знаци на републикански път III-112- км 46-200 към датата на произшествието. Приложени са и две заповеди, от които е видно изграждане на байпас при пресичане на РП III – 112 и обходния път на [населено място], но не и въвеждане на друга пътна регулировка. Въззивният съд, с определение от 26.10.2017 г., правилно е заключил, че коментираният проект не хвърля допълнителна светлина върху издирваните факти, които са установени, освен чрез посочените писма, и чрез информация от огледа на местопроизшествие и от гласни доказателствени средства. Най-сетне, в отговор на доводите в жалбата, не е излишно да се отбележи, че от значение за предмета на делото не са проектните предвиждания, а реалната обстановка в района на местопроизшествието. Непосредствено след удара между автомобилите разследващите органи не са констатирани знаци за никакви допълнителни ограничения на скоростта, които да тангентират с тезата на жалбоподателя за виновно поведение на пострадалия водач. Колебливото вметване на свидетеля Ц. Ц. - „ дори мисля, че имаше ограничение от 50 км/ч, което е за пътя отдолу”, не е подкрепено с обективни данни, а се опровергава и от показанията на свидетеля Ц. К., който заявил, че двете ленти били „нормални” и нямало знаци, „тъй като се правеше надлезът отгоре, а не пътя, по който ние се движехме”. Обсъждайки тези доказателствени източници въззивната инстанция логично е отказала да събира допълнителна документация за проекта за временна организация на движението и на нейна база да разширява задачата на автотехническата експертиза. Неоснователно е и оплакването за неправомерен отказ да се преразпита свидетеля Ц. К. - очевидец на катастрофата. Искането за ново изслушване на свидетеля е обосновано с твърдение, че показанията му са неправилно записани, поради което са останали неясни за съда. Адвокатите на подсъдимия не са посочили сгрешени абзаци, ограничавайки се с общо твърдение, че възприятията на свидетеля „не са възпроизведени правилно” и в този вид страдат от несвързаност. Въззивната инстанция, след запознаване с протокола за разпит на свидетеля, не се е сблъскала със затруднение в проследяване на неговото изложение и не се е натъкнала на противоречия, които да возят до неразбираемост. Отказът на съда да допусне свидетеля Ц. К. до повторен разпит е съобразен с чл. 327, ал.3 от НПК и не предпоставя съществено нарушение на процесуалните правила. На следващо място пред касационния съд защитникът изтъква тежък доказателствен дефицит, обусловен от липса на служебна активност на предходните състави, които пропуснали да установят „характера на поведението” на подсъдимия, което представлявало краткотрайно разстройство на съзнанието, по експертен път чрез съдебно-психиатрична експертиза. Веднага впечатлява противоречие в изложените аргументи. От една страна те обосновават хипотеза за „инстинктивна реакция в резултат от неочакваното възприемане на движещия се пред него / подсъдимия-б.м/ товарен автомобил като заплаха за сигурността му поради внезапно намаляване на скоростта му на движение”, а от друга оспорват касаторът да е нарушил изискванията за дистанция между двете превозни средства с твърдение, че е съществувала възможност той да спре безаварийно/”при скорост от 24 км/ч невъзможността за спиране поради неспазване на дистанция изобщо не е единственият вариант”/. Защитникът не се ангажира с позиция, че някакви физически или болестни фактори са въздействали на Л. и са го довели до състояние да не възприема адекватно пътната обстановка. По делото отсъстват данни той да страда от умствена недоразвитост или друго психическо разстройство. Макар да няма правоспособност да управлява товарен автомобил е дългогодишен участник в движението с категории”В” и „М”, бивш служител на МВР и участник в мисия на ООН в Камбоджа – следователно има опит в упражняване на рискови дейности, свързани с високи нива на стрес. Искането да се изследва обстоятелството колко силно той се е изплашил на фона на здрава психика е лишено от разумна необходимост. Заслужава да се отбележи също така, че така артикулираната от защитата експертна намеса не попада в обхвата на чл. 144, ал.2, т.4 от НПК, тъй като не се релевират съмнения относно способността на подсъдимия с оглед неговото физическо и психическо състояние правилно да възприема фактите, които имат значение за делото. След като подсъдимият сам се е поставил в положение да се чувства заплашен от друг участник в движението, но е имал възможност да осъзнае тази опасност, да направи избор на поведение, с което да я избегне, и най –сетне - да предприеме нужните действия като водач на моторно превозно средство в изпълнение на взетото решение, за съдебните състави не са възникнали колебания относно заключението, че той е разбирал свойството и значението на извършеното и е могъл да ръководи постъпките си. Ето защо те не са били задължени да проверят вменяемостта на В. Л. и да инициират нейното медицинско проучване. Настоящият съдебен състав не споделя и мнението на адвоката на подсъдимия, че въззивната инстанция, в нарушение на процесуалните правила, е неглижирала необходимостта да обсъди действията на водача на товарния автомобил, който се е движел пред този на подсъдимия. Точно обратното личи от мотивите на проверявания съдебен акт. На стр.10 - стр.11 апелативният съд е отделил внимание и на това възражение, релевирано във второинстационното производство. Изрично е подчертано, че маневрата на подсъдимия е била обусловена от движението на този автомобил, но необорим е изводът, че това е единствената необходима за делото обективна връзка. Предмет на изследване е правомерността на действията на подсъдимия като водач на моторно превозно средство, който е длъжен да се съобрази с всички усложнения на пътната обстановка. Само в случай, че той е извършил адекватни на правилата за движение действия, би могъл да се позове на случайно деяние или нарушен каузалитет с настъпилия вредоносен резултат. При възникнала опасност за движението разпоредбата на чл. 25, ал.2 , пр.2 от ЗДвП задължава водачите на пътни превозни средства да намалят скоростта и в случай на необходимост да спрат. Законът не предвижда опция за различно от това поведение, тъй като, при спазване на изискванията за движение по пътищата, в частност тези за дистанция, то предпоставя избягване на произшествие. Прочее, въззивният съд е дал обстоен отговор на изтъкнатите и пред настоящата инстанция доводи на защитата, акцентиращи върху рисковото шофиране на водача на товарния автомобил. На стр 16 от проверяваното решение са изложени съображения срещу версията, че В. Л. е извършил спасителна маневра, навлизайки в траекторията на движение на пострадалия. Наред с изложените съображения може да се припомни постулата за допустимост на спасителната маневра само тогава, когато опасността не може да бъде предотвратена по начините, посочени в чл. 20, ал.2 от ЗДвП. – чрез намаляване на скоростта или спиране. В казуса е установено, че подсъдимият не е реагирал по този начин в нарушение на задълженията си на водач на моторно превозно средство. Възражението на защитата, че това се е наложило поради допустима инстинктивна реакция, не кореспондира със базовата същност на правната регулация на движението по пътищата, която предполага осъзнато поведение , а не диктат на инстинкти. Ето защо съдът не е нарушил закона, като е приел подсъдимия за годен субект на престъпна дейност, законосъобразно субсумирана под текста на чл.343, ал.3, пр.4, б.”б”, пр.1 във вр.с чл. 342, ал.1 от НК т.е. не е налице касационното основание по чл. 348 , ал.1 , т.1 от НПК за отмяна на атакувания съдебен акт. Той не следва да бъде ревизиран и на основание чл. 348 , ал.-1 , т.3 от НПК поради явна несправедливост на наложените наказания. Изводите на въззивния съд относно степента на обществена опасност на деянието и дееца не търпят отправения упрек за едностранчивост във вреда на подсъдимия. Апелативният съдебен състав, макар да е оправдал подсъдимия за част от нарушенията на ЗДвП, при преценка на индивидуалната тежест на инкриминираната престъпна дейност правилно се е позовал на механизма на нейното извършване, който се характеризира с грубо нарушение на правилата за движение, допуснато от подсъдимия. Автомобилът, управляван от В. Л., напуснал своята лента за движение, навлязъл в лентата за насрещно движение и ударил правомерно движещият се по нея автомобил , шофиран от В. А.. По делото няма данни относно принос на пострадалия за усложняване на пътната ситуация. Отпадането на някои от инкриминираните нарушения на правилата за движение не намалява обществената опасност на допуснатото фатално игнориране на основно правило за безопасен транспорт. Подсъдимият сам се е поставил в ситуация на опасна близост с преден автомобил и ограничена видимост към съседната лента. Всички тези обстоятелства са дали основание на предходната инстанция да заключи, че деянието се отличава с висока степен на обществена опасност. Не подлежат на преосмисляне и разсъжденията на предходната инстанция относно обществената опасност на дееца. Защитникът полага усилия да разколебае обобщението, че подсъдимият има профил на опасен за движението водач. То е базирано на неоспоримите факти, че Л. няколкократно е наказван по административен ред за неспазване на ЗДвП и , наред с инкриминираното нарушение на чл.25, ал.2 от ЗДвП, в деня на произшествието е допуснал и други нередности - рисково управление в опасна близост с друг участник в движението, без застраховка „гражданска отговорност ” и без редовен годишен преглед. Това продължило във времето поведение води до заключение, че подсъдимият е изградил резистентност към поведенческото въздействие на административно - наказателната репресия. Предходният съдебен състав е бил длъжен да отрази тази обективна даденост при определяне на адекватните за превъзпитание на подсъдимия мерки. Настоящият състав обаче намира за необходимо да се разграничи от поставения от въззивната инстанция акцент върху активната възраст на пострадалия в отегчаваща обществената опасност насока, тъй като подобен подход въвежда нехуманна градация на ценността на човешкия живот. Неоснователни са и оплакванията за несъобразяване на тежестта на наказанията с правилото на чл. 54, ал. 2 от НК. Всички изброени в касационната жалба смекчаващи отговорността обстоятелства – чисто съдебно минало, подробни обяснения, съдействащи за изясняване на обективната истина и особено действията по оказване помощ на пострадалия са внимателно обсъдени в контекста на възможност за приложение на чл. 55, ал. 1 от НК. Законосъобразен е изводът, че те не се отличават с многобройност, нито носят признак на изключителност, които да предпоставят значително по-ниска от типичната за този вид престъпления обществена опасност на деянието. Ето защо не се установява и несъразмерна тежест на най-лекото, предвидено в закона наказание т.е не е налице правна възможност за преминаване към по-леко по вид наказание по реда на чл. 55, ал. 1 от НК. Санкциите са наложени при превес на смекчаващите обстоятелства и близо до легалния минимум. Поради същите съображения при правилно установеното съотношение между смекчаващи и отегчаващи отговорността обстоятелства не следва да се удовлетвори искането на защитата за намаляване на размера на наложеното наказание лишаване от свобода . В конкретизирания вид и размер определената санкция отговаря на изискванията както на специалната, така и на генералната превенция. Тяхното съчетание не се намира в конфликт на база приоритизиране, тъй като и двете са елементи от комплексната цел на наказанието съгласно чл. 36 от НК. В жалбата не са посочени конкретни оплаквания срещу присъденото обезщетение, поради което касационната проверка се ограничава до констатация, че то е адекватно на неимуществените вреди, причинени на бащата на пострадалия – гражданския ищец И. А. К.. Водим от горното и на основание чл.354, ал.1, т.1 от НПК Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, Р Е Ш И ОСТАВЯ В СИЛА решение № 506 от 21.11.2017 г. по внохд № 1170/2017 г. по описа на Софийския апелативен съд. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.