Р Е Ш Е Н И Е
№ 220
С о ф и я, 10 ноември 2016 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ПЪРВО наказателно отделение, в съдебно заседание на 21 о к т о м в р и 2016 година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДЪРМОНСКИ
ЧЛЕНОВЕ: РУМЕН ПЕТРОВ
ХРИСТИНА МИХОВА
при секретар Марияна Петрова
с участието на прокурора Димитър Генчев
изслуша докладваното от съдията Николай Дърмонски
наказателно дело № 764/2016 година.
Касациионното производство е инициирано с касационна жалба от защитника на подс.Х. М. Е. от Г. адв.С.Т. от АК-Г. с предмет въззивно решение № 120 от 31.05.2016 г., постановено от Великотърновския апелативен съд по ВНОХД № 103/2016 г. с доводи за наличие на касационно основание по чл.348, ал.1, т.3 от НПК и искане за изменянето му с намаляване на размера на наложеното му наказание до справедлив такъв.
Прокурорът от Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбата.
Частните обвинители Д. и Б. Н., лично и чрез повереника си адв.В.Т. от АК-София оспорват основателността на жалбата на защитника и молят обжалваното решение да бъде оставено в сила, като претендират присъждане на направените за касационното производство разноски за заплатен адвокатски хонорар на повереника им.
Върховният касационен съд провери правилността на обжалваното решение в пределите на чл.347 от НПК и с оглед на заявеното касационно основание, като съобрази следното :
След проведено съкратено съдебно следствие по реда на чл.372, ал.4 вр.чл.371, т.2 от НПК, с присъда № 12 от 11.03.2016 г. по НОХД № 8/2016 г. на Габровския окръжен съд подсъдимият Х. М. Е. от Г. е признат за виновен в това, че на 21.07.2015 г. в Г., при управляване на ППС - самоходна машина - мотокар без регистрационен номер, собственост на „Е.”-О.-Г., за което не е имал съответната правоспособност, е нарушил правилата за движение и по непредпазливост е причинил смъртта на Б. Б. Н. от Г. и на основание чл.343, ал.3, пр.последно, б.”б”, пр.1-во вр.ал.1, б.”в” вр.чл.342, ал.1 от НК при условията на чл.58а, ал.1 вр.чл.2 от НК му е наложено наказание след редукцията на определеното на 4 години лишаване от свобода с 1/3 на 2 години и 8 месеца лишаване от свобода, изпълнението на което е отложено на основание чл.66, ал.1 от НК с изпитателен срок от 5 години, като на основание чл.343г от НК е лишен от правото му по чл.37, ал.1, т.7 от НК – право да управлява МПС за срок от 3 години от влизане на присъдата в сила, от чийто размер на основание чл.59, ал.3 от НК е приспаднато времето на лишаване от това му право по административен ред.
В тежест на подсъдимия са присъдени направените по водене на делото разноски общо в размер на 561,18 лева.
С присъдата подс.Е. е осъден да заплати на гражданските ищци Д. К. Н. и Б. Н. Н. – родители на починалия Б. Б. Н. по 90 000 лв на всеки един от тях за репариране на причинените им неимуществени вреди от деянието, ведно със законната лихва от датата на увреждането им – 21.07.2015 г. до окончателното им изплащане, като исковете им в останалите части до пълните предявени размери от по 150 000 лв са отхвърлени като неоснователни.
Присъдена в тежест на подсъдимия е дължимата се държавна такса върху уважения размер на исковете в размер на 7 200 лева.
Присъдата е била обжалвана от защитника на подсъдимия адв.С.Т. с оплакване за явна несправедливост на наложеното му наказание лишаване от свобода с искане за корекция на размера му при приложението на чл.58а, ал.4 вр.чл.55, ал.1, т.1 от НК значително под минимално предвиденото в наказателната норма.
Тя е била обжалвана и от повереника на частните обвинители адв.Т. в наказателно-осъдителната й част с противоположно оплакване за явната несправедливост на наложеното на подсъдимия наказание, особено с неговото отлагане за изтърпяване, а в гражданско-отхвърлителната му част заради заниженост на присъдените на доверителите му обезщетения за причинените им вреди с искания за увеличаване на размера на основно предвиденото за престъплението наказание лишаване от свобода, като се отмени приложението на чл.66, ал.1 от НК, както и за уважаване на предявените граждански искове в пълния им размер, като е направил и искане за присъждане на разноски, сторени от доверителите му за заплащане на адвокатския хонорар за участието му във въззивното производство.
С атакуваното пред настоящата инстанция решение Великотърновският апелативен съд е потвърдил изцяло първоинстанционната присъда, като е осъдил подсъдимия да заплати на всеки един от гражданските ищци и частни обвинители по 7 500 лв доказани разноски като заплатени за хонорар на повереника им адв.Т., а за останалите по 7 500 лв договорени за заплащане в 3-дневен срок от подписване на сключените помежду им с този адвокат договори за правна помощ исканията им са отхвърлени като недоказани.
С касационната жалба на защитника на подсъдимия адв.Т. въззивното решение се атакува с доводи за наличие на касационното основание по чл.348, ал.1, т.3 от НПК заради отказа на апелативния съд да приложи разпоредбата на чл.55, ал.1, т.1 от НК и смекчи наказателната му отговорност при многобройните смекчаващи обстоятелства с искане това да бъде сторено от касационната инстанция.
С писмен „отговор” (възражение по смисъла на чл.351, ал.3 от НПК) защитникът на подсъдимия е взел отношение по тази касационна жалба, считайки я неоснователна по съображения, изведени и от въззивната му жалба.
Върховният касационен съд, първо наказателно отделение намира жалбата за подадена в законоустановения срок, от страна, имаща право на жалба и срещу въззивен съдебен акт, подлежащ на основание чл.346, т.1 от НПК на касационна проверка и като такава, за допустима, а разгледана по същество, за НЕОСНОВАТЕЛНА по следните съображения :
Несправедливостта на наложеното на подс.Е. наказание лишаване от свобода (тъй като както във въззивната, така и в касационната жалба размерът на кумулативно наложеното наказание по чл.343г от НК не се оспорва) се аргументира от защитника с доводи за налични, но недостатъчно отчетени по своята тежест и от въззивния съд многобройни смекчаващи отговорността му обстоятелства и с акцент върху ниската степен на обществена опасност на деянието и дееца, признанието и разкаянието му за стореното и съпричиняването на съставомерния резултат от починалия мотоциклетист. Те са били наведени и пред апелативния съд и са получили правилен и убедителен отговор, с който настоящият касационен състав се съгласява.
Няма как предизвиканото ПТП да се сравнява от жалбоподателя с „типичните автогонки, дрифтове, препускане с превишена скорост, с употреба на алкохол и т.н.”, след като то е следствие на управляване на самоходна товаро-подемна машина, от неправоспособния подсъдим, при излизане на еднопосочна градска артерия, при нарушена допустима височина на вилиците на мотокара над терена и без вземане на обичайно прилаганите в такива случаи предпазни мерки – осигуряване на предупреждаващ останалите участници в движението работник при извършване на товаро-разтоварни работи с мотокара на пътното платно. Именно нетипичността на създадената пътна ситуация е налагало засилени мерки за сигурност на пътя. При нея липсата на правоспособност у подс.Е., отчетена при квалификацията на деянието по ал.3 на чл.343 от НК, има своята тежест поради липсата на познания за правилата за безопасно управляване на въпросната машина, въпреки заявеното от него да е имал нужните „умения” за това. Последното пък обосновава извод и друг път да си е позволявал такова поведение. А че то не е било своевременно пресечено от баща му се обяснява и с богатата му (на последния) справка за допуснати множество административни нарушения като водач на МПС, тъй като спазването на правилата за движение е въпрос на възпитание и в семейството. В тази светлина правилно въззивният съд се е съгласил с извода на първостепенния наказанието на подсъдимия да се определи при превес на смекчаващите отговорността му обстоятелства, съобразявайки младостта му, добрите характеристични данни, трудовата му ангажираност, желанието му да повиши образованието си, проявената критичност към инкриминираното му поведение. От друга страна, доводът за наличие на съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия мотоциклетист е разрешен с изследване и на поведението му като водач на МПС с констатации за допуснати от него в миналото множество и сериозни нарушения на правилата за движение, за което е заплатил значителни по размер глоби. Това обяснява самонадеяното му поведение на инкриминираната дата да се движи със значително превишаваща разрешената за населеното място скорост, отнело му възможността за адекватна реакция на създадената от подсъдимия реална опасност на пътя, при категоричното заключение на експерта инж.М. в отговора му на въпрос 5.4 от АТЕ (стр.22) при движение с разрешената скорост да може да спре до точката на удара във вилиците на мотокара или безопасно да го заобиколи. В крайна сметка, младежкото нехайство на двамата е довело до смъртта на единия и до моралните страдания на родителите му.
ВКС намира, че апелативният съд законосъобразно е отказал също да приложи разпоредбата на чл.58а, ал.4 от НК и да определи размера на наказанието лишаване от свобода значително под законовия минимум на основание чл.55, ал.1, т.1 от НК. Приложението на тази норма изисква не само наличие на многобройни и/или изключително смекчаващо обстоятелство, но и несъответствие, несъразмерност по своята тежест на минимално предвиденото от съответната материалноправна норма наказание на обществената опасност на деянието и главно на дееца, което в случая не е така. Убедително е обоснован определеният близко до минимума размер на наказанието от 4 години лишаване от свобода, редукцията на което е довело до налагане на наказание от 2 години и 8 месеца лишаване от свобода. Правилен е изводът на съда за приложението на условното осъждане с максимален изпитателен срок, поради което жалбата в нейната цялост се явява неоснователна и следва да бъде оставена без уважение.
Против гражданската част на обжалваното решение няма подадени жалби, която констатация ВКС прави във връзка с искането за присъждане на разноски на частните обвинители и граждански ищци за заплатен хонорар за ползване на адвокатска защита пред касационната инстанция, което настоящият състав намира за неоснователно.
На първо място, те не са доказани по изискуемия се от закона начин - в нарушение на чл.3, ал.1, т.2 от Закона за ограничаване на плащанията в брой (ЗОПБ), т.е. да са извършени „чрез превод или внасяне по платежна сметка”, когато са на стойност равна или надвишаваща 10 000 лв или представляват част от парична престация по договор, чиято стойност е равна на или надвишава 10 000 лева (както е в настоящия случай по договора за правна помощ).
От друга страна, договореното между клиент и адвокат възнаграждение по сключения помежду им договор за правна помощ има своето значение за тях като страни по този договор, но не може да обвърже или ограничи съда в преценката му за неговата законосъобразност и справедливост. Такава следва и от разпоредбата на чл.36, ал.2 и 4 от Закона за адвокатурата, като при договарянето на възнаграждението на адвоката с клиента размерът му следва да е „справедлив и обоснован”, което съдиите от ОСГТК на ВКС в ТР № 6 от 06.11.2013 г. по т.д.№ 6/2012 г., т.1 и 3 и ОСК на ВАС в ТР № 3 от 13.05.2010 г. по т.д.№ 5/2009 г. свързват с фактическата и правна сложност на делото, очертаваща необходимите усилия за повереника при оказване на дължимата се правна помощ на доверителя. Тя пък се определя от обема на делото, участието му в проведените съдебни заседания за изясняване на фактическите обстоятелства, поставените за разрешаване по делото правни проблеми, отстояваната от него позиция по спора за крайното му разрешаване, като по наказателни дела и такива с нематериален интерес е недопустимо съгласно чл.36, ал.4 от Закона за адвокатурата (ЗА) размерът на възнаграждението да се уговаря с оглед изхода на делото.
В същото време чл.37 от ЗА дава възможност на адвоката да се снабди със заповед за изпълнение за неизплатено му възнаграждение по реда на чл.410, ал.1 от ГПК, но само при доказването му съгласно изискванията на чл.128, ал.2 от ГПК – със съответен документ, който следва да отговаря на стандартите за първичен счетоводен документ, очертани в чл.6, ал.1 от Закона за счетоводството (ЗСч) (какъвто е бил представен по настоящето дело пред първата инстанция, но без да е отразено в него каквото и да е договорено и/или заплатено възнаграждение на адвоката-повереник) и при забраната на чл.9 от същия закон, недопускащ счетоводно отразяване на фиктивни или несъществуващи разходи, при предвидена в чл.68 от същия закон административно-наказателна отговорност. Това е съобразено и в чл.9, ал.2 от Закона за данъка върху доходите на физическите лица (ЗДДФЛ) за издаване на съответен документ за придобит доход по чл.10, ал.1, т.3 от същия закон от друга стопанска дейност (от свободна професия - чл.29, ал.1, т.3, чл.35, т.6 и § 1, т.29 от ДР на ЗДДФЛ) с предвидена също такава отговорност в чл.80б от този закон.
Или, цитираните разпоредби изискват адвокатското възнаграждение да отговаря на изискването за справедливост и обоснованост на размера му не само по отношение на клиента (доверителя), но и спрямо онези страни в процеса, които биха го дължали на последния при положителен за него резултат по делото, без това да се явява неоправдано тежка последица за тях. Именно поради това съдът не може да се дезинтересира от решаване на въпроса доколко претендиран за присъждане размер на адвокатското възнаграждение като дължими разноски е надлежно доказан, обоснован и справедлив, включително и по наказателни дела.
Не на последно място следва да се обърне поглед и към практиката на ЕСПЧ, включително и по дела по жалби срещу България за нарушения по ЕКПЧОС (решение от 18.01.2005 г. по делото Т. срещу България, решение от 12.07.2007 г. по делото С. срещу България, решение от 29.03.2006 г. по делото Скордино срещу Италия, решение от 10.03.2015 г. по делото на Х. А. Х. срещу България и други), по които Съдът е постановил, че „правилата за разноските следва да избягват налагането на прекомерен товар върху страните”, че те „не следва да съставляват неразумно ограничение на правото на достъп до съд”, че „разходи и разноски се възстановяват само дотолкова доколкото е доказано, че те са били действително направени и необходими и са били разумни по размер”.
Това становище на ЕСПЧ е намерило отражение във вътрешното ни законодателство в чл.78, ал.5 от ГПК, в чл.чл.143 и 144 от АПК, в чл.161, ал.1 и 2 от ДОПК, очертаващи правомощията на съда при преценката му за дължимост и/или прекомерност на възнаграждението на адвокат с или без оглед на действителната фактическа и правна сложност на делото за присъждането му в по-нисък размер от договореното между страните по договора за правна помощ.
Тъй като в НПК няма разпоредби в тази насока, от съществено значение е съдебната практика на ОСГК и ОСТК на ВКС и на ОСК на ВАС във връзка с приложението на горепосочените норми при преценката на съда за дължимост и/или прекомерност на заявените за възстановяване разноски, в частност на адвокатско възнаграждение, доколкото практиката на тези върховни съдилища е задължителна при разрешаване на граждански спорове (като претенцията за обезщетение от деликт, единствено възможна в наказателния процес) или при ангажиране на административно-наказателната отговорност на извършителя на административно нарушение, свързано с разпоредбата на чл.84 от ЗАНН, препраща за неуредените случаи към НПК (виж освен горепосочените ТР на ВКС и ВАС и определения № 115/05.03.2014 г. по ч.гр.д.№ 2265/2013 г.-І г.о. на ВКС, ; № 303/10.01.2014 г. по адм.д.№ 16640/2013 г.-VІ о. на ВАС; № 16238/09.12.2011 г. по адм.д.№ 6924/2011 г.-5-чл.с. на ВАС). В тях изрично е уточнено, че „отговорността за разноски има обезщетителен характер, като има за цел и недопускане на неоснователно обогатяване” на страната, поискала тяхното възстановяване.
В конкретния случай претендираното за възстановяване на частните обвинители адвокатско възнаграждение за участие на повереника им в касационното производство не е доказано да е изплатено по банков път (което е задължително по ЗОПБ), не съответства на фактическата и правна сложност на делото и на действително осъществената правна помощ от повереника (без подадена касационна жалба и спор по фактите и правото по въпросите по чл.301 от НПК, в едно заседание с подаване на писмено възражение, възпроизвеждащо в съкратен вид доводите от въззивната им жалба), поради което настоящият състав на ВКС намира, че искането на частните обвинители и граждански ищци за присъждане като направени от тях разноски пред касационната инстанция в представените договори за правна помощ и с подхвърлените „разписки” за сумите от по 7 500 лв (общо по 15 000 лв за всеки един от тях), като недоказани и то, като неоснователно, следва да бъде оставено без уважение.
Въззивният съд, като е пренебрегнал горепосочените разпоредби, неправилно им е присъдил при идентични условия по 7 500 лева на всеки от тях за направени във въззивното производство такива разноски, но това не е предмет на настоящата проверка.
Водим от горното, Върховният касационен съд – първо наказателно отделение на основание чл.354, ал.1, т.1 от НПК
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 120 от 31.05.2016 г., постановено по ВНОХД № 103/2016 г. от Великотърновския апелативен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : |