О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 88 гр.София, 17.02.2022 г. Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на седми февруари две хиляди двадесет и втора година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Василка Илиева ЧЛЕНОВЕ: Борис Илиев Ерик Василев като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 3030/ 2021 г. за да постанови определението, взе предвид следното: Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по жалби на Р. П. Л. /ищец/ и на Прокуратура на Република България /ПРБ - ответник/ срещу въззивно решение на Софийски апелативен съд № 12505 от 17.12.2020 г. по гр.д.№ 2043/ 2020 г., с което частично е отменено и частично е потвърдено решение на Софийски градски съд /СГС/ по гр.д.№ 10638/ 2017 г. и като краен резултат ПРБ е осъдена да заплати на Р. Л. сумата 25 000 лв – обезщетение за неимуществени вреди, търпени от неоснователно обвинение в извършване на престъпления по чл.321 ал.3 НК и чл.142 ал.3 и ал.4 НК, за които е оправдан с влязла в сила присъда по НОХД № 4529/ 2010 г. на СГС, включващо и вредите от наложени мерки за неотклонение „задържане под стража” и „домашен арест”, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 21.08.2014 г. до окончателното й изплащане, като искът за обезщетяване на неимуществени вреди е отхвърлен за разликата до пълния предявен размер от 500 000 лв, а искът за лихва е отхвърлен за периода 01.07.2014 г. до 20.08.2014 г., като е разпределена и отговорността за разноските по делото. В частта, в която е отхвърлен искът на Р. Л. за присъждане на лихва за забава върху дължимото обезщетение за неимуществени вреди за периода 01.07.2014 г. до 20.08.2014 г., въззивното решение не е обжалвано от страните и е влязло в сила. Ищецът Р. Л. обжалва решението в частта, отхвърляща предявения иск за обезщетяване на неимуществени вреди. Претендира допускане на касационен контрол в тази част по правни въпроси, които следва да бъдат уточнени и синтезирани при условията на Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/ 2009 г., ОСГТК, ВКС в следния смисъл: при определяне на размера на обезщетение за неимуществени вреди, търпени от незаконно обвинение, какво е значението на тежестта на обвиненията, които са били повдигнати срещу пострадалия, на продължителността на наказателното производство, на възрастта на пострадалия, на вида и продължителността на прилагане на определената мярка за неотклонение; какви са критериите за определяне на финансовата взаимовръзка между горепосочените обстоятелства и дължимото обезщетение; какви са обективните критерии за определяне на справедливо обезщетение за неимуществени вреди по смисъла на чл.52 ЗЗД и могат ли да се изброят изчерпателно; включва ли се в този кръг подмяната на веществени доказателства в наказателното производство, образувано по незаконното обвинение; длъжен ли е съдът при определяне на размера на обезщетението да обсъди всички обстоятелства, допринесли за причиняването на вредите. Според жалбоподателя тези въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на Върховния касационен съд /ВКС/ и имат значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Поддържа и очевидна неправилност на обжалваното решение поради несправедливо занижен размер на обезщетението в сравнение с други случаи, като сочи относима /според него/ към тази неправилност съдебна практика. Ответникът ПРБ, без да взема становище по касационната жалба на ищеца, обжалва въззивното решение в частта, в която искът за обезщетяване на неимуществени вреди е уважен до размер 25 000 лв. Моли решението в тази част да бъде допуснато до касационен контрол по правни въпроси, които следва да бъдат уточнени при условията на Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/ 2009 г., ОСГТК, ВКС в следния смисъл: процесуалноправен въпрос за задължението на въззивния съд да извърши преценка на всички конкретно съществуващи обективни обстоятелства от значение за определяне на размер на обезщетение за неимуществени вреди с оглед принципа „справедливост“ по смисъла на чл.52 ЗЗД и да не присъжда обезщетение за вреди, които не са в причинна връзка от незаконното обвинение; и материалноправен въпрос как се определя и какво е съдържанието на понятието „справедливост” по смисъла чл.52 ЗЗД, към която норма чл.4 ЗОДОВ препраща. ПРБ счита, че първият въпрос е разрешен в противоречие с практиката, обективирана в ППВС № 4/ 1968 г., ВСРБ, Тълкувателно решение № 1/ 04.01.2001 г. по тълк.д.№ 1/ 2000 г., ОСГК, ВС, и Тълкувателно решение № 3/ 22.04.2005 г. по тълк.д.№ 3/2004 г., ОСГК, ВКС, а вторият - в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решения по конкретни казуси. Ищецът Р. Л. оспорва касационната жалба на ответника с доводи по същество, без да взема изрично становище по наличието на претендираните от ПРБ основания по чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Съдът намира жалбите за допустими, но исканията и на двете страни за допускане на касационно обжалване са неоснователни. За да уважи отчасти предявения иск за обезщетяване на неимуществени вреди въззивният съд приел, че с постановление от 22.12.2009 г. ищецът бил привлечен като обвиняем по досъдебно производство № 233/ 2009 г. на Главна дирекция „Досъдебно производство“ - МВР“, пр.пр. № 13358/ 2009 на СГП. Повдигнати му били обвинения за пет престъпления – по чл.321 ал.3 НК и чл.142 ал.4 НК – и бил задържан за срок до 72 часа. Впоследствие обвиненията били прецизирани, като било повдигнато и такова за извършване на престъпление по чл.339 НК. По искане на прокуратурата СГС наложил постоянна мярка за неотклонение „задържане под стража“, чието изпълнение продължило до 21.07.2011 г. /1 година и 7 месеца/. На посочената дата мярката за неотклонение била заменена с по-лека - „домашен арест”, чието изпълнение продължило до 02.04.2012 г. /8 месеца и 11 дни/. С присъда № 107/ 02.04.2012 г. по НОХД № 4529/ 2010 г. га СГС, ищецът бил признат за невиновен по обвиненията в извършване на престъпления по чл. 321 ал.3 НК и по чл.142 ал.3 и ал.4 НК и бил осъден за извършено престъпление по чл.339 НК - държане на боеприпаси /50 броя патрони, калибър 9 мм/ без да има за това надлежно разрешително - на една година лишаване от свобода, като изпълнението на наказанието било отложено с изпитателен срок от 3 години. По отношение на ищеца присъдата влязла в сила на 01.07.2014 г. Преди задържането му ищецът бил ведър, весел човек, добър баща и съпруг, с много приятели и контакти. След това бил притеснен, отслабнал, страдал от безсъние. Докато траело задържането му бил лишен от възможност да контактува с децата си, които се страхували да го посещават в ареста. Страдал, че не може да се грижи за семейството си и да обслужва кредитите си. Бил притеснен от широката разгласа на обвинението в медиите и от обстоятелството, че бизнесът му се срива. И след приключване на наказателното производство не можел да намери работа, от чиито доходи да издържа семейството си. При тези фактически установявания въззивният съд посочил, че спорът е отнесен до него основно по отношение на размера на присъденото обезщетение за неимуществени вреди. Съобразил, че ищецът е бил обвинен в извършването на тежки умишлени престъпления, като по четири от тях -чл.321 ал.3 НК и чл.142 ал.3 и 4 НК - е бил оправдан, а бил осъден за престъпление по чл.339 НК. Взел предвид продължителността на наказателното производство /4 години и 7 месеца/, времето на изтърпяване от ищеца на най-тежката мярка за неотклонение „задържане под стража” /1 година и 7 месеца/ и на по-леката мярка за неотклонение „домашен арест” /8 месеца/. Посочил, че отчита обусловеността на продължителността на производството от фактическата и правна сложност на делото, с оглед броя обвиняеми и естеството на повдигнатите обвинения. Отхвърлил възраженията на ПРБ, че понеже няма водеща роля в съдебната фаза, не отговаря за нейната продължителност, като посочил, че именно прокуратурата е поддържала обвинението и в тази фаза. Съдът взел предвид интензитета на търпените от ищеца вреди /стрес, притеснения, социално отчуждение, прекратяване на отношения с познати, невъзможност да започне работа, трудни отношения с децата му/ и широката медийна кампания за разгласяване на случая, които счел, че са в причинна връзка с извършените от прокуратурата действия. Отхвърлил доводите, че следва да се обезщетят вредите за заболяване на ищеца от диабет като посочил, че нямало представени доказателства за влошено здравословно състояние на ищеца, освен свидетелски показания, неподкрепени с медицински документи. При съвкупното обсъждане на всички тези обстоятелства съдът намерил, че размерът на дължимото обезщетение за търпените от ищеца неимуществени вреди следва да се определи на 25 000 лв. С оглед тези мотиви на въззивния съд, поставеният от касатора – ищец правен въпрос какви са обективните критерии за определяне на справедливо обезщетение за неимуществени вреди по смисъла на чл.52 ЗЗД и могат ли да се изброят изчерпателно, не обуславя обжалваното решение. Съдът не е държал мотиви, че релевантните за определяне на размера на обезщетението обстоятелства могат да се изброят изчерпателно, затова въпросът няма отношение към дадените от инстанцията по същество правни разрешения. Съдът също така не е обсъждал в мотивите си въпросът имало ли е подмяна на веществени доказателства в наказателното производство и какви са последиците от това. Затова необуславящ е и поставеният от касатора – ищеца правен въпрос включва ли се в кръга на релевантните за определяне на размер за обезщетение за неимуществени вреди обстоятелства подмяната на веществени доказателства в наказателното производство, образувано по незаконното обвинение. Останалите поставени от страните правни въпроси са обуславящи, но не са разрешени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, нито имат значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Нито един от актовете, на които страните се позовават в изложенията си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК, не разрешава въпросите по противоположен начин в сравнение с начина, по който са разрешени в обжалваното решение. Напротив, въззивният съд е съобразил установената задължителна практика на ВКС, според която обезщетение се присъжда само за вредите, които са доказани и са в причинна връзка с незаконното обвинение, за което следва да се изложат мотиви. Съдът е посочил, че присъжда обезщетение за всички вреди, за чието настъпване причинният процес е отключен от незаконното обвинение и че не присъжда такова за недоказаните вреди /заболяването на ищеца от диабет в причинна връзка от повдигнатите срещу него обвинения от ПРБ/. Съобразена е и съдебната практика, според която при определяне на справедливо обезщетение за неимуществени вреди, търпени от неоснователно предприето наказателно преследване, съдът взема предвид данните за личността на увредения и има ли предходни осъждания, начина му на живот и обичайната среда, тежестта на престъплението, за което е повдигнато обвинението, продължителността на наказателното производство, наложените мерки на процесуална принуда, отражението върху личния, обществения и професионалния живот, разгласа и публичност, стигнало ли се е до разстройство на здравето, а ако има трайно увреждане на здравето - каква е медицинската прогноза за развитието на заболяването /решение № 163/ 01.07.2016 г. по гр.д.№ 411/ 2016 г., ІV г.о., решение № 95/ 29.04.2015 г. по гр.д.№ 5462/ 2014 г., ІІІ г.о. и цитираните в тях други актове по същия въпрос/. Съобразена е и практиката, установена във връзка със задълженията на въззивния съд при мотивирането на акта му, според която въззивният съд е длъжен в мотивите на решението си да изложи фактическите си и правни изводи след обсъждане в тяхната съвкупност на всички доводи на страните и на всички релевантни за спора доказателства, които са били събрани по делото /решение № 92/ 06.11.2019 г. по т.д.№ 2100/ 2018 г., І т.о. и цитираните в него/. При определяне размера на обезщетение за неимуществени вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които ги обуславят. В мотивите към решенията съдилищата трябва да посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди. На обезщетяване подлежат неимуществените вреди, които са в пряка причинна връзка с увреждането и техният размер се определя според вида и характера на упражнената процесуална принуда, както и от тежестта на уврежданията /решение № 11/ 27.01.2014 г. по гр.д.№ 3684/ 2013 г., III г.о., решение № 151/ 13.05.2014 г. по гр.д.№ 5386/ 2013 г., IV г.о. и др./. Наличието на установена практика по поставените от страните обуславящи въпроси /с която обжалваното решение е съобразено/ изключва наличието на претендираните допълнителни основания по т.1 и т.3 на ал.1 на чл.280 ГПК. Заради това няма основание то да бъде допуснато до касационен контрол по обуславящите въпроси. Актът не може да бъде допуснат до касационен контрол и като очевидно неправилен. Съгласно установената практика, основанието по чл.280 ал.2 пр.3 ГПК е налице, когато съдът е допуснал видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален или явна необоснованост, които са съществени до такава степен, че могат да бъдат констатирани директно. „Очевидната неправилност” предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко от съдържанието на последния, без анализ на доказателствата и на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им. Тя следва да е изводима от мотивите на съдебното решение или определение и при установените от инстанцията по същество факти. Случаят не е такъв, тъй като жалбоподателят - ищец извежда очевидната неправилност от присъждане на по-висок размер на обезщетения в други, сходни казуси. Проверката на твърденията му изисква анализ на сочената от него съдебна практика и съпоставката й с мотивите на въззивния съд, което изключва възможността твърдяната неправилност да е „очевидна“. С оглед изхода от спора разноските в касационното производство следва да останат в тежест на страните така, както са направени от тях. По изложените съображения Върховният касационен съд О П Р Е Д Е Л И : НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Софийски апелативен съд № 12505 от 17.12.2020 г. по гр.д.№ 2043/ 2020 г., в обжалваната част. Определението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: