Р Е Ш Е Н И Е № 50099 Гр. София, 23.11.2023г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение в открито заседание на двадесет и четвърти октомври две хиляди двадесет и трета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА ЧЛЕНОВЕ: АННА БАЕВА ЗОРНИЦА ХАЙДУКОВА при участието на секретаря София Симеонова, като изслуша докладваното от съдия Зорница Хайдукова т.д. № 1720 по описа за 2022г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищеца Р. Х. С. срещу решение № 98 от 04.04.2022г. по гр. № 619/2021г. по описа на Апелативен съд – Варна, с което е отменено решение № 260046/06.08.2021г. по гр.д. № 15/2021г. по описа на ОС - Шумен, в частта, с която ответникът „Дженерали застраховане“ АД е осъден да заплати на Р. Х. С. сумата 50 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания от смъртта на баба му Руска Т. П., починала вследствие на ПТП, настъпило на 16.07.2019г. в [населено място]., по вина на С. А. Х., управлявал автобус „Ивеко“, с рег. [рег.номер на МПС] , ведно със законната лихва върху главницата, считано от 30.01.2021г. до окончателното изплащане на задължението, и искът е отхвърлен за сумата 50 000 лв. като неоснователен, и е потвърдено решението в останалата обжалвана част, с която искът е отхвърлен за горницата над сумата 50 000 лв. до пълния предявен размер от 90 000 лв., и са присъдени разноски по делото. Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно предвид постановяването му в нарушение на материалния закон, съдебната практика по приложението му и с оглед неговата необоснованост. Излага, че от безспорно установените по делото факти се установява, че е отглеждан от своята баба Руска П. и че последната е полагала родителски грижи за него при отсъствието на родителите му, които в големи периоди от неговото детство са работили в чужбина и са се прибирали само за празници. Оспорва изводите на съда, че така установените факти по делото следва да бъдат квалифицирани като нормални отношения на обич между баба и внук, като поддържа, че родителските грижи се полагат от родителите и само по изключение от баба или дядо. Сочи, че заместването на родителите в ежедневните грижи от бабата покрива изискуемата с ТР 1 от 21.06.2018г. по т.д. 1/2016г. на ОСНГТК на ВКС „особено близка връзка, надхвърляща нормалната такава за съответния родствен кръг“. Излага, че по делото се установяват и търпените вреди от смъртта на близкия, които справедливостта изисква да бъдат възмездени, а изводите на въззивния съд в обратен смисъл оспорва като необосновани и формирани при нарушение изискванията на процесуалния закон за формиране на вътрешното убеждение на съда въз основа на всички установени по делото факти и въз основа на събраните доказателства. По изложените доводи моли въззивното решение да бъде отменено и постановено друго, с което искът му да бъде уважен или делото да бъде върнато за разглеждане на друг състав на въззивния съд. Претендира присъждане на разноски по делото. Ответникът по касация, „Дженерали застраховане“ АД, оспорва касационната жалба като неоснователна. Поддържа, че въззивният съд правилно е приложил закона и обжалваното решение не страда от сочените в жалбата пороци. Моли да бъдат съобразени поддържаните от него възражения с писмения отговор на исковата молба. Претендира разноски за представляването му от юрисконсулт. С определение № 50323 от 19.06.2023г. по т. дело № 1720/2022г. ВКС, ТК, състав на Второ отделение, на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е допуснал касационно обжалване на въззивното решение по въпроса: „Относно предпоставките за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на близки лица, извън кръга на посочените с Постановление № 4 от 25.05.1961г. и Постановление № 5 от 24.11.1969г. на Пленума на ВС“. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като обсъди релевираните от страните доводи и прецени данните по делото, приема следното: Въззивният съд с обжалваното решение е приел, че е сезиран с иск по чл. 432, ал. 1 КЗ от ищеца Р. Х. С. срещу „Дженерали застраховане“ АД за присъждане на сумата от 90 000 лв. – претендирано обезщетение за търпени от него неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания, причинени от смъртта на баба му Руска Т. П., починала вследствие на ПТП, настъпило на 16.07.2019г. в [населено място]., по вина на С. А. Х., управлявал автобус „Ивеко“, с рег. [рег.номер на МПС] . Счел е, че от събраните по делото доказателства безспорно се установява наличието на твърдяната в исковата молба родствена връзка между ищеца и пострадалата Руска Т. П., негова баба, както и наличието на валидно застрахователно правоотношение с ответното застрахователно дружество, настъпило застрахователно събитие, увреждане, причинено от виновно и противоправно деяние от страна на застрахования, причинна връзка между деянието и вредоносния резултат. Последните изводи са мотивирани със събраната по делото присъда по н.о.х.д. № 100/2020 г. по описа на ОС – Шумен. По спорния между страните въпрос досежно материалната легитимация на ищеца да претендира обезщетение за смъртта на своя родственик – възходящ от втора степен, въззивният съд е зачел като приложима задължителната съдебна практика по ТР 1 от 21.06.2018г. по т.д. 1/2016г. по описа на ОСГТК на ВКС. Посочил е, че преценката дали е налице особено близка житейска връзка по смисъла на тълкувателния акт следва да бъде извършвана във всеки конкретен случай въз основа на събраните по делото доказателства. Съдът е съобразил и приел, че се установяват въведените с исковата молба твърдения, че поради сложилата се необходимост от трудова ангажираност на родителите на ищеца в чужбина почти половината си живот той е живеел с баба си Руска: от 1996г. до 2000г.; от 2006г. до 2007г.; от 2009г. до 2015г. и от 2018г. до инцидента през 2019г., общо 12 години. През това време родителите, които отишли на работа в чужбина, поддържали контакт със сина си, изпращали средства за издръжката му, връщали се по няколко пъти в годината в България, основно за празници. През 2007г. семейството закупило апартамент, върху който ищецът и баба Руска получили право на ползване. Баба Руска полагала ежедневни грижи за своя внук, грижела се за храна, пране, учебни пособия, ходене на лекар, ходела на родителски срещи, подписвала бележниците му, изпратила го на абитуриентския му бал. Връзката между баба и внук била много силна, ищецът я възприемал като свой родител. Докато работел в Обединено кралство Великобритания и Северна Ирландия през периода 2015г. – 2018г., ищецът не прекъснал връзката с баба си, връщал се за всички празници и по един месец през лятото. Когато се върнал в България, отново заживял с баба си Руска. Помагал ѝ, пазарувал, извършвал ремонти в апартамента. Загубата ѝ била непрежалима. Въз основа на така установената фактическа обстановка въззивният съд е приел, че между ищеца и починалата при ПТП негова баба са съществували нормални житейски и емоционални отношения, характеризиращи се с присъщите за посочената родствена връзка взаимни грижи, емоционална привързаност, обич и подкрепа. Посочил е, че при отсъствието на родителите грижите по отглеждането и възпитанието на ищеца е поемала неговата баба, но връзката с родителите не е била прекъсната. Подчертал е, че дори когато са отсъствали, те са се интересували от детето си, изпращали са средства за отглеждането му, връщали са се периодично в страната, празнували са заедно празниците. Съдът е отчел, че в периодите от 2000г. до 2004г. и от 2007г. до 2009г. ищецът е живеел с майка си, а от 2015г. до 2018г. е работил в Обединено кралство Великобритания и Северна Ирландия. Обобщил е, че така сложилите се отношения между ищеца, родителите му и неговата баба не съставляват отношения на „особено близка връзка“, надхвърляща нормалната такава за съответния родствен кръг, каквато е например връзката при отглеждане от бабата на нейния внук поради заболяване или смърт на родителите, трайно дезинтересиране на родителите от тяхното дете и други подобни. Съдът е заключил, че не може да бъде направен извод, че в резултат на загубата на своята баба ищецът е претърпял сериозни и надхвърлящи по интензитет и продължителност обичайните морални болки и страдания за съответното житейско събитие. Изтъкнал е, че безспорно ищецът е преживял тежко смъртта на толкова близък за него човек, който го е отглеждал с любов и е полагал много грижи за него, страдал е и със сигурност загубата му е непрежалима, но за успешното провеждане на предявения от него иск установените в тълкувателната и задължителна съдебна практика критерии изискват да бъде доказано, че в вследствие смъртта на близкия човек преживелият родственик е понесъл морални болки и страдания, които в достатъчна степен обосновават основание да се направи изключение от разрешението, залегнало в постановления № 4/61 г. и № 5/69г. на Пленума на ВС - че в случай на смърт право на обезщетение имат само най-близките на починалия. Допълнил е, че такъв би бил случаят, в който ищецът в резултат на претърпените страдания от смъртта на близкия си родственик е понесъл негативно въздействие върху здравословното си, емоционално и психическо състояние, имал е необходимост от психологическа, а понякога и от психиатрична подкрепа, променил е поведението си, преживял е завишена по интензитет и продължителност реакция на скръб от загубата. Подчертал е, че наличието на тези критерии не се установява по делото. Допълнил е, че след приемането на Тълкувателно решение № 1 от 21.06.2018г. по т. д. №1/2016г. на ОСНГТК на ВКС обезщетение не следва да се присъжда въз основа на презумпция за понесени морални болки и страдания в резултат на произшествието, а само при безспорно доказани такива. Заключил е, че поради недоказаност на активната материалноправна легитимация на ищеца по предявения иск, същият се явява неоснователен и като такъв следва да бъде отхвърлен. По релевирания материалноправен въпрос: По правния въпрос е налице задължителна съдебна практика по ТР 1/2016г. на ОСНГТК на ВКС, както и практика на ВКС по постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 92 от 17.11.2020г. по т.д. 1275/2019г. по описа на ВКС, ТК, II TO, решение № 17 от 16.03.2021г. по т.д. 291/2020г., по описа на ВКС, ТК, II TO, решение № 88 от 20.07.2022г. по т.д. 2090/2021г. по описа на ВКС, ТК, II TO, решение № 372 от 14.01.2019 г. по т. д. № 1199/2015 г. на ВКС, II ТО, решение № 50003/24.07.2023г. по т.д. 2760/2021г. ТК, I TO, и др. Съобразно задължителното тълкуване, дадено с ТР 1/2016г. на ОСНГТК на ВКС, от гледна точка на чл. 52 ЗЗД е справедливо и други лица, извън най-близкия семеен и родствен кръг, да могат да получат обезщетение за неимуществени вреди, ако са създали с починалия постоянна, трайна и дълбока емоционална връзка, заради съдържанието на която търпят морални болки и страдания от смъртта му, сравними по интензитет и продължителност с болките и страданията на най-близките. Отричането на правото на обезщетение при реално проявени и доказани неимуществени вреди от загубата на близък човек противоречи на принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД и на гарантираното с чл. 6, ал. 2 от Конституцията на Република България и с чл. 20 и чл. 47 от Хартата за основните права в Европейския съюз равенство на всеки пред закона. Възможността за обезщетяване на други лица, извън изброените в Постановление № 4/61г. и Постановление на 5/69г., следва да се допусне като изключение - само за случаите, когато житейски обстоятелства и ситуации са станали причина между починалия и лицето да се породи особена близост, оправдаваща получаването на обезщетение за действително претърпени неимуществени вреди (наред с най-близките на починалия или вместо тях - ако те не докажат, че са претърпели вреди от неговата смърт). Подчертано е, че особено близка привързаност може да съществува между починалия и негови братя и сестри, баби/дядовци и внуци. В традиционните за българското общество семейни отношения братята и сестрите, съответно бабите/дядовците и внуците, са част от най-близкия родствен и семеен кръг. Връзките помежду им се характеризират с взаимна обич, морална подкрепа, духовна и емоционална близост. Когато поради конкретни житейски обстоятелства привързаността е станала толкова силна, че смъртта на единия от родствениците е причинила на другия морални болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка, справедливо е да се признае право на обезщетение за неимуществени вреди и на преживелия родственик. В тези случаи за получаването на обезщетение няма да е достатъчна само формалната връзка на родство, а ще е необходимо вследствие смъртта на близкия човек преживелият родственик да е понесъл морални болки и страдания, които в достатъчна степен обосновават основание да се направи изключение от разрешението, залегнало в постановления № 4/61г. и № 5/69г. на Пленума на ВС - че в случай на смърт право на обезщетение имат само най-близките на починалия. Посочено е, че създаването на трайна и дълбока емоционална връзка, пораждаща предпоставки за проявление на значителни морални болки и страдания, е възможно и между лица, които не се намират в семейни, родствени и наподобяващи ги фактически отношения. При липса на нормативна уредба рестриктивното изброяване на хипотези на такава привързаност би било лишено от законово основание, а примерното изброяване крие опасност от непредвиждане на породени от житейското многообразие случаи, в които ще е справедливо получаването на обезщетение за неимуществени вреди. За да се избегне накърняване на принципа за справедливост, следва да се допусне като правна възможност обезщетяването и на други лица, извън близкия родствен и семеен кръг на починалия, но само в изключителни случаи - когато претендиращият обезщетение докаже, че е изградил с починалия особено близка и трайна житейска връзка и търпи значителни морални болки и страдания от неговата загуба с продължително проявление във времето. С постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 92 от 17.11.2020г. по т.д. 1275/2019г. по описа на ВКС, ТК, II TO, решение № 17 от 16.03.2021г. по т.д. 291/2020г., по описа на ВКС, ТК, II TO, и решение № 88 от 20.07.2022г. по т.д. 2090/2021г. по описа на ВКС, ТК, II TO, е прието, че житейските ситуации и обстоятелства, придаващи на определена родствена връзка характеристиката на изключителна, не могат да бъдат изброени изчерпателно, но като примерни ситуации за възникване на такава връзка в отношенията между баби/дядовци и внуци са посочени продължителното отглеждане и възпитание на внук от баба/дядо по причина на заболяване, смърт, дезинтересиране от детето или работа на родителя/родителите в чужбина. С решение № 372 от 14.01.2019 г. по т. д. № 1199/2015 г. на ВКС, II ТО и решение № 50003/24.07.2023г. по т.д. 2760/2021г. ТК, I TO, е допълнено, че тази особена близост обичайно е резултат на тежки житейски ситуации, обуславящи нуждата от по-интензивно общуване между починалия родственик и претендиращия обезщетение и от изграждане на връзка, по-здрава от обичайната за съответния вид родство. Цитираната практика изцяло се споделя от настоящия състав на съда. По основателността на касационната жалба: Въззивното решение е валидно и допустимо, но частично неправилно предвид постановяването му в отклонение от цитираната практика на ВКС, в който смисъл са и поддържаните с касационната жалба доводи. Доколкото в случая не се налага извършване на нови или повтарянето на съдопроизводствени действия, спорът на основание чл. 293, ал. 2, вр. ал.1 ГПК следва да бъде разрешен по същество от касационната инстанция. Правилно въззивният съд е установил фактическата обстановка по спора, в който смисъл са изричните становища на касатора и ответника по касация. Безспорно се установяват от събраните по делото доказателства твърдените в исковата молба родствена връзка между ищеца и пострадалата Руска Т. П., негова баба, както и наличието на валидно застрахователно правоотношение с ответното застрахователно дружество, настъпило застрахователно събитие, увреждане, причинено от виновно и противоправно деяние от страна на застрахования, причинна връзка между деянието и вредоносния резултат. Страните не спорят и по правилността на изводите на въззивния съд, че се установяват въведените с исковата молба твърдения, че поради сложилата се необходимост от трудова ангажираност на родителите на ищеца в чужбина, почти половината си живот той е живеел с баба си Руска: от 1996г. до 2000г.; от 2006г. до 2007г.; от 2009г. до 2015г. и от 2018г. до инцидента през 2019г. През това време родителите, които отишли на работа в чужбина, поддържали контакт със сина си, изпращали средства за издръжката му, връщали се по няколко пъти в годината в България, основно за празници. През 2007г. семейството закупило апартамент, върху който ищецът и баба Руска получили право на ползване. Баба Руска полагала ежедневни грижи за своя внук, грижела се за храна, пране, учебни пособия, ходене на лекар, ходела на родителски срещи, подписвала бележниците му, изпратила го на абитуриентския му бал. Връзката между баба и внук била много силна, ищецът я възприемал като свой родител. Докато работел в чужбина в периода 2015г. – 2018г., ищецът не е прекъсвал връзката с баба си, връщал се за всички празници и по един месец през лятото. Когато се върнал в България отново заживял с баба си Руска. Помагал ѝ, пазарувал, извършвал ремонти в апартамента. Горната фактическа обстановка се установява и от събраните гласни показания при разпита на свидетеля М. Х., леля на ищеца. Свидетелят дава показания, че трите семейства – нейното, на ищеца и на баба му, живеели в един блок и били задружни, помагали си, празнували празниците заедно, ходели заедно на почивки. Когато Р. бил на 1 год. и 8 месеца родителите му ги уведомили, че са решили да отидат да работят в чужбина, защото имали финансови проблеми – годините били трудни. След като родителите на Р. отишли да работят в чужбина, за Р. се грижела изцяло баба му Руска – помагала му с образованието; възпитала го; научила го на труд – да си подрежда стаята, дрешките; купувала му дрехи, ученически принадлежности; ходила на родителски срещи; ходели на почивки заедно. Свидетелят обобщава, че до последно бабата на Р. била неговата майка и баща. Родителите му пращали пари. За известно време майка му поела грижите за него, когато била без работа и се върнала в България, но после отново отишла в Кипър и за ищеца се грижела баба му. Родителите му си идвали за почивки и ищецът е ходил в Англия при баща си. Връзката с родителите му била стабилна, но не е гледан от тях. Дава показания, че е възпитано дете и не го е чувала да упреква родителите си, че са отишли в чужбина. Не наричал баба си „майка“, но я възприемал като такава. След смъртта ѝ плачел с глас; ходел на гроба ѝ; искал да продава апартамента, защото му напомнял за баба му. Смъртта ѝ Р. приел много трагично; бил с нея до последно в болницата. След смъртта ѝ бил сам, тъй като родителите му били отново в чужбина – разделени, бащата в Лондон, а майката в Кипър. Споделял ѝ, че къщата е празна и че в нея вижда баба си. Не е женен, няма деца и често се чува с него, за да го пита как е и да му предлага помощ. Често го вижда, защото са близки със сина ѝ, и затова е наясно как страда за баба си. От събраните показания на свидетелите Н. П. Н. и Б. Р. Р., съученици и приятели на ищеца, се установява, че ищецът почти през целия си живот бил с баба си Руска, бил в много близки отношения с нея, тя му била като майка. Свидетелите са ходили в дома им често. Баба Руска готвила и на тях. Водила ги да играят. Баба Руска била невероятна жена. Дават показания, че ищецът е това, което е като личност, заради нея. Ищецът не просто живеел при баба си, те били едно семейство, помагали си. След инцидента веднага съобщил на св. Н. и му казал, че отива в болницата. Обадил му се и когато починала. В деня на самата смърт изглеждал разстроен, със зачервени очи. След смъртта ѝ му било много тежко. Когато говори за нея, очите му се зачервяват. Постоянно се сеща за нея. Готви по книжка с рецепти от баба си и винаги я споменава. Споделил на св. Р., че дори докторите в болницата му казали, че организмът ѝ бил на 50 – годишна. Въз основа на гореустановената фактическа обстановка, настоящият състав на ВКС приема, че е проведено пълно и главно доказване на релевантните за активната материалноправна легитимация на ищеца факти, позволяващи да бъде направен извод за съществуваща между ищеца и починалата му баба особено близка привързаност - постоянна, трайна и дълбока емоционална връзка, съдържанието на която е сравнимо и до голяма степен наподобява по интензитет и продължителност болките и страданията на най-близките роднини – майка и син. Макар да не са установени с медицински документи, негативните последици от случилото се върху емоционалното състояние и поведение на ищеца са надхвърлящи обичайните такива, характерни за връзката – баба-внук. Сложилите се отношения по заминаване на родителите на ищеца в чужбина, за да работят предвид тежкото им финансово състояние, и отглеждането му от баба му от ранна детска възраст, полагането на всички грижи за неговото израстване, образование и възпитание, обективно покриват заложените в горецитираната практика на ВКС обстоятелства, обуславящи по-интензивно общуване между починалия родственик и претендиращия обезщетение и изграждане на връзка, по-здрава от обичайната за съответния вид родство – баба и внук. Събраните гласни доказателства установяват и реалните търпени от ищеца вреди – болки и страдания от загубата на неговата баба – страда; останал до последно с нея в болницата; плакал, когато починала; ходи на гроба ѝ; споделял, че усеща общото жилище, в което са живеели заедно и го е отгледала, празно; непрекъснато се сеща за нея и дори мислел да продаде жилището, защото му напомняло за нея; струвало му се, че я вижда там. При тези факти настоящият състав на съда приема, че смъртта на Руска П. е причинила на нейния внук – ищеца Р., морални болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за родствената връзка баба – внук, и е справедливо да му се признае право на обезщетение за неимуществени вреди, като се направи изключение от разрешението, залегнало в постановления № 4/61г. и № 5/69г. на Пленума на ВС. При определяне размера на справедливото обезщетение на основание чл. 52 ЗЗД съдът съобразява разясненията, дадени с ППВС 4/1968г., и отчита: възрастта на починалата – 80-годишна в добро здравословно състояние; пенсионерка; отношенията между пострадалата и претендиращия обезщетението, изразяващи се в дълбока емоционална връзка, привързаност, взаимопомощ и любов; живеели са в едно домакинство; възрастта на ищеца към датата на смъртта на неговата близка – 26- годишен; работи и може да се грижи сам за себе си; живи родители, с които се намира в добри отношения, макар да живеят в чужбина; внезапност на загубата, починала е два дни след процесното ПТП и в резултат на същото; конкретните икономически условия в страната през м. 07.2019г., ориентир за които са нивата на застрахователно покритие към момента на увреждането, и приема, че сумата 50 000 лв. е справедлив паричен еквивалент за търпените от ищеца страдания. Неоснователно е искането на ответника за съобразяване на размера на обезщетението за неимуществени вреди с предвиденото в § 96, ал.1 ЗИД на КЗ /ДВ, бр.101 от 2108г./ ограничение от 5000 лв. Тази сума е по-малка от посочените в чл.1, параграф 2 от Втора директива 84/5, кодифицирана с Директива 2009/103/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 16 септември 2009г. относно застраховката "Гражданска отговорност", чийто чл. 9, ал.1 предвижда следните минимални суми: в случай на телесно увреждане минимална застрахователна сума 1 000 000 EUR за пострадал или 5 000 000 EUR за събитие, независимо от броя на пострадалите; в случай на имуществени вреди 1 000 000 EUR за застрахователно събитие, независимо от броя на пострадалите. Разпоредбите на посочената директива са транспонирани във вътрешното ни право в чл. 492 КЗ, съгласно който задължителна застраховка „Гражданска отговорност" на автомобилистите се сключва за следните минимални застрахователни суми (лимит на отговорност): 1. за неимуществени и имуществени вреди вследствие на телесно увреждане или смърт - 10 420 000 лв. за всяко събитие, независимо от броя на пострадалите лица; 2. за вреди на имущество (вещи) - 2 100 000 лв. за всяко събитие, независимо от броя на увредените лица. Съгласно Решение на СЕС от 24.10.2013г. по дело С-277/12 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Augstвkвs tiesas Senвts ( Латвия), член 3, параграф 1 от Директива 72/166 и член 1, параграфи 1 и 2 от Втора директива 84/5, не се допуска национална правна уредба, съгласно която задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ при използването на моторни превозни средства да покрива обезщетението за неимуществени вреди, дължимо съгласно националната правна уредба на гражданската отговорност за смъртта на близки членове на семейството, настъпила при пътнотранспортно произшествие, само до определена максимална сума, която е по-малка от посочените в член 1, параграф 2 от Втора директива 84/5. В решението се пояснява, че държавите членки трябва да упражняват своята компетентност при спазване на правото на Съюза и разпоредбите на националното право, които уреждат обезщетяване при произшествия при използването на моторни превозни средства, и не могат да лишат посочените в решението директиви (Директива 72/166/ЕИО на Съвета от 24 април 1972г. относно сближаване на законодателствата на държавите членки относно застраховката „Гражданска отговорност” при използването на моторни превозни средства и за прилагане на задължението за сключване на такава застраховка, Втора директива 85/5/ЕИО на Съвета от 30 декември 1983 г. за сближаване на законодателствата на държавите членки, свързани със застраховките „Гражданска отговорност” при използването на моторни превозни средства и Трета директива 90/232/ЕИО на Съвета от 14 май 1990 година за сближаване на законодателствата на държавите членки относно застраховките „Гражданска отговорност” при използването на моторни превозни средства) от тяхното полезно действие. Посочено е, че ако националните законодатели бяха били свободни, когато счетат за нужно, да определят в националното право за всяка отделна категория установени вреди максимални гарантирани суми, по-малки от минималните гарантирани суми по чл. 1, пар. 2 от Втора директива, посочените минимални гарантирани суми, и следователно този член, биха били лишени от тяхното полезно действие. Решенията на ЕС по преюдициални запитвания са задължителни за всички съдилища и учреждения в страните членки, в т.ч. за всички съдилища и учреждения в Република България, които са длъжни да съобразят даденото тълкуване на правото на ЕС в мотивите и диспозитива на решението по преюдициално запитване, както е предвидено и в чл. 633 ГПК. Съдът е длъжен при прилагане на относимата норма от българския закон да я тълкува по начин, който да осигури постигането на целите на посочените директиви съобразно даденото от СЕС задължително тълкуване. Доколкото с § 96, ал. 1 ЗИД на КЗ /ДВ, бр.101 от 2018г./ дължимото обезщетение по застраховка „Гражданска отговорност” се ограничава само до определена максимална сума, която е по-малка от посочените в член 1, параграф 2 от Втора директива 84/5, то съгласно даденото от СЕС тълкуване тази разпоредба противоречи на правото на ЕС и поради това не следва да се прилага при разглеждане на произтичащи от задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ претенции за обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на близки членове на семейството, настъпила при пътнотранспортно произшествие. В този смисъл е практиката по постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 50086/28.11.2022г. по т.д. 1252/2021г. по описа на ВКС, ТК, II ТО, която изцяло се споделя от настоящия състав на съда. При този извод решението на въззивната инстанция следва да бъде отменено в частта, с която след отмяна на първоинстанционното решение искът по чл. 432, ал.1 КЗ е отхвърлен за сумата 50 000 лв. и за законни лихви върху главницата след 30.01.2021г., и ответникът следва да бъде осъден да заплати тази сума на ищеца, ведно със законната лихва от 30.01.2021г. до окончателното ѝ изплащане при приложение на чл. 497, ал. 1, т. 2 КЗ. Решението следва да бъде отменено и в частта, с която ищецът е осъден да заплати на основание чл. 78, ал. 3 ГПК на ответника разноски за горницата над сумата 518,67 лв. В останалата част като правилно въззивното решение следва да бъде потвърдено. Предвид изхода на делото на основание чл. 78, ал. 6 ГПК ответникът по касация и по исковете следва да бъде осъден да заплати по сметка на ВКС сумата 1 000 лв., по сметка на Апелативен съд – Варна сумата 1 000 лв. и по сметка на Окръжен съд - Шумен сумата 2000 лв., представляващи дължими държавни такси по уважената част на иска. На основание чл. 78, ал.1 ГПК “Дженерали застраховане“ АД следва да бъде осъден да заплати на ищеца разноски за производството пред трите инстанции съобразно уважената част на иска в размер сумата 7 155,61 лв. Ищецът Р. Х. С. следва да бъде осъден на основание чл. 78, ал. 3 ГПК да заплати на ответника по касация сумата 120 лв. – юрисконсултско възнаграждение, съобразно отхвърлената част на иска. Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение РЕШИ: ОТМЕНЯ решение № 98 от 04.04.2022г. по гр.д. № 619/2021г. по описа на Апелативен съд – Варна, В ЧАСТТА, с която е отменено решение № 260046/06.08.2021г. по гр.д. № 15/2021г. по описа на ОС - Шумен, в частта, в която ответникът „Дженерали застраховане“ АД е осъден да заплати на Р. Х. С. сумата 50 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания от смъртта на баба му Руска Т. П., починала вследствие на ПТП, настъпило на 16.07.2019г. в [населено място]., по вина на С. А. Х., управлявал автобус „Ивеко“, с рег. [рег.номер на МПС] , ведно със законната лихва върху главницата, считано от 30.01.2021г. до окончателното изплащане на задължението, и вместо това искът е отхвърлен за сумата 50 000 лв. като неоснователен, и в частта на присъдени в полза на ответника „Дженерали застраховане“ АД разноски за горницата над сумата 518,67 лв., КАТО ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА ОСЪЖДА „Дженерали застраховане“ АД, ЕИК[ЕИК], с адрес [населено място], [улица], ДА ЗАПЛАТИ НА Р. Х. С., ЕГН [ЕГН], с адрес [населено място], [улица], ет. 2, ап. 6, на основание чл. 432, ал. 1 КЗ сумата 50 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания от смъртта на баба му Руска Т. П., починала вследствие на ПТП, настъпило на 16.07.2019г. в [населено място], по вина на С. А. Х., управлявал автобус „Ивеко“, с рег. [рег.номер на МПС] , ведно със законната лихва върху главницата считано от 30.01.2021г. до окончателното изплащане на задължението, и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата 7 155,61 лв. – разноски по делото. ОСТАВЯ В СИЛА въззивното решение в останалата обжалвана част. ОСЪЖДА „Дженерали застраховане“ АД, ЕИК[ЕИК], с адрес [населено място], [улица], ДА ЗАПЛАТИ по сметка на ВКС сумата 1 000 лв., по сметка на АС – Варна сумата 1 000 лв. и по сметка на ОС – Шумен сумата 2 000 лв. – дължими държавни такси по делото. ОСЪЖДА Р. Х. С., ЕГН [ЕГН], с адрес [населено място], [улица], ет. 2, ап. 6, ДА ЗАПЛАТИ НА „Дженерали застраховане“ АД, ЕИК[ЕИК], с адрес [населено място], [улица], на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата 120 лв. – разноски по делото. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: