Р Е Ш Е Н И Е
№ 416
Гр.София, 22 октомври 2013 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в съдебно заседание на шестнадесети октомври, две хиляди и тринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА КЪНЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖАНИНА НАЧЕВА
ТЕОДОРА СТАМБОЛОВА
При участието на секретаря ЦЕКОВА
В присъствието на прокурора МИХАЙЛОВА
Изслуша докладваното от съдия СТАМБОЛОВА К.Н.Д. 1470/13 г.
и за да се произнесе, взе предвид следното:
С присъда № 12/30.01.13 г.,постановена от ОС-Пловдив /ПОС/ по Н.Д. 1984/12 г., подсъдимият И. Й. П. е признат за виновен в извършено от него престъпление по чл.343,ал.3,б.Б вр.ал.1,б.В вр.чл.342,ал.1 НК и вр.чл.373,ал.2 НПК вр.чл.58 А, ал.4 вр.чл.55,ал.1,т.1 НК му е наложено наказание лишаване от свобода за срок от една година и шест месеца,търпимо при първоначален общ режим в затворническо общежитие от открит тип. На основание чл.343 Г НК той е лишен и от право да управлява МПС за срок от четири години и шест месеца. Приспаднато е време на лишаване от право на управление на МПС по административен ред.
С решение № 85/28.05.13 г.,постановено от АС-Пловдив /ПАС/ по В.Н.Д. 70/ 12 г., посочената присъда е изменена, като вр.чл.373,ал.2 НПК вр.чл.58 А, ал.4 вр.чл.54 НК е определено наказание лишаване от свобода за срок от две години /по протест на прокурора и жалба на частните обвинители/, с оправдаване по обвинението за извършено нарушение на чл.5,ал.1, т.1,ал.2,т.1 и ал.3,т.1 ЗДП. Коригирано е приспадането на допълнителното наказание лишаване от право, а в останалата част- присъдата е потвърдена.
Срещу така постановеното решение е постъпила жалба от частните обвинители Ж.,П. и П. К., чрез техния повереник, с оплакване за явна несправедливост на наложеното наказание в резултат на необсъждане на доказателства от значение за правилно определяне размера на дължимото наказание. Иска се изменение на присъдата от страна на ВКС с налагане на наказание лишаване от свобода в максималния,предвиден от закона размер, както и увеличаване на времето за лишаване от право на управление на МПС.
Постъпила е жалба и от подсъдимия, чрез неговия защитник, с оплаквания за допуснати нарушения по чл.348,ал.1,т.1-3 НПК. Иска се отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на второстепенния съд или намаляване размера на наложените наказания от страна на самата касационна инстанция, с прилагане разпоредбата на чл.66,ал.1 НК.
В съдебно заседание пред ВКС и повереникът на частните обвинители /последните,редовно призовани,не се явяват/, и защитникът на подсъдимия /последният,редовно призован,не се явява/ поддържат жалбите с отразените в тях доводи.
Представителят на ВКП намира същите за неоснователни.
Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение, като взе предвид жалбите и изложените в тях възражения, като съобрази становищата на страните в съдебно заседание и след като сам се запозна с материалите по делото, в рамките на компетенциите си по чл.347 НПК, намира за установено следното:
Съдебното производство е протекло по реда на съкратеното следствие в неговата алтернатива по чл.371,т.2 и сл.НПК. Това означава,че подсъдимият е признал изцяло фактите, вменени му по обстоятелствената част на обвинителния акт и е изразил съгласие да не се събират доказателства за тях. В този смисъл е изключително важно как е изписано съдържанието на прокурорския документ, фактологията по който се признава от дееца. В конкретния случай според защитата на П., последният е упрекнат в неправилно маневриране при обратен завой, каквото понятие липсва в специалното законодателство- ЗДП. Раздел VІІІ от закона визира повелите при завиване в обратна посока и движение назад, но няма легално понятие “обратен завой”. Същевременно обаче не присъства обвинение за нарушаване на специалното законодателство по този раздел, а за такова по раздел V “Маневри” и Раздел VІІ “Завиване надясно или наляво”. Затова се претендира, че касаторът не е допуснал никое от инкриминираните му нарушения по чл.25,ал.1 и чл.37,ал.3 ЗДП.
Видно от обстоятелствената част на обвинителния акт, фактите по която са признати от дееца, основното очертано неправомерно поведение е,че в изпълнение на желанието си да се върне обратно в гр. Раковски,откъдето е дошъл /затова е изписан обратен завой/, П. извел управлявания от него микробус от неасфалтирания северен банкет на пътя, като не се огледал назад дали в пътната лента за движение в посока от гр.Раковски към с. Стряма има движещи се превозни средства, които трябва да пропусне. По този начин станал причина за настъпване на ПТП и последвалата смърт на придвижващия се в тази лента пострадал, сам по себе си неспазващ правилата за движение. Така отразеното не навежда на извод за направа на обратен завой или законово определената маневра “завиване в обратна посока”, когато се изисква осъществяване на същата при намиращо се на пътното платно превозно средство. Фактологията по престъпната дейност не е такава.
Казаното се отнася и вече за вмененото нарушение на правилото за движение по пътищата, визирано в чл.25,ал.1 ЗДП. Прочитът на тази норма установява необходимост от правене на маневра при находящо се на пътното платно превозно средство. В процесния случай е установено,че подсъдимият е извеждал управлявания от него микробус от крайпътна територия и за да стъпи на пътното платно, следва да се съобрази с определени предпоставки. Точно поради това законосъобразно е счетено,че е нарушил повелята на чл.37,ал.3 ЗДП, което негово поведение е във функционална връзка с настъпилото ПТП и смъртта на потърпевшия.
Предвид изложеното, макар и не по съображенията, сочени от защитата в касационната жалба досежно нарушението по чл.25,ал.1 ЗДП /спори се,че тази разпоредба е обща, без да се отчита отразената по-горе специфика на дължимото поведение като такова на намиращо се на пътното платно превозно средство, с което се започва осъществяване на маневра/, върховната съдебна инстанция по наказателни дела намира,че е налице несъобразяване с материалния закон с осъждане на дееца с оглед допуснато от него нарушение на чл.25,ал.1 ЗДП. Такава и изразената позиция на държавното обвинение в съдебно заседание пред ВКС.
Казаното не се отнася за чл.37,ал.3 ЗДП, както твърди защитата, по обстоятелства, описани по-горе. Финално обаче квалификацията на материалноправната норма на особената част на НК, за извършване на престъпление по която П. е признат за виновен и осъден, остава същата, попълнена само от последното нарушение. Затова ВКС не пристъпва към нарочно оправдаване в третираната част.
В касационната жалба на частните обвинители се претендира наличие на съществени нарушения на процесуалния и материалния закон чрез необсъждане в пълнота на всички доказателства от значение за определяне размера на наказанието, което е довело до неправилно приложение на материалния закон и налагане на занижено наказание. Доколкото второстепенният съдебен състав е наложил наказанието лишаване от свобода при условията на чл.54, а не на чл.55 НК, както е сторил ПОС, очевидно в съответствие с претенциите на частното обвинение не може да става дума за нарушение на материалния закон. Оплакванията следователно трябва да бъдат формулирани като необсъждане на всички доказателства, относими към определяне на наказанието, което означава нарушение на чл.348,ал.1,т.2 НПК и явна несправедливост на наложеното наказание по смисъла на чл.348, ал.5,т.1 вр.ал.1,т.3 НПК чрез негова заниженост.
При това се иска касационната инстанция да измени решението на ПАС и да увеличи наложеното наказание- и лишаването от свобода, и лишаването от права. Такова правомощие ВКС не притежава при първо и второ разглеждане на делото пред него /настоящото е първо/, видно от разпоредбата на чл.354,ал.3,т.1 НПК.
Погледната по същество, коментираната жалба е неоснователна. За да се приеме необходимост от увеличаване на така наложеното наказание, частните обвинители са засегнали множество допълнителни нарушения на ЗДП, невменени на подсъдимия, които следвало да бъдат отчетени като отегчаващи обстоятелства. Без да се прави пълен анализ на казаното поради неговата ненужност, посочени нарушения на чл.38,ал.3; чл.123,ал.1,т.2 и чл.137 А ЗДП никога не са били предмет на установяване в настоящото производство и не следва да бъдат охарактеризирани като несъставомерни елементи, ценими като отегчаващи обстоятелства.
По-нататък, пияното състояние на П. квалифицира извършеното от него като престъпление по чл.343, ал.3 НК и не може отделно да бъде отегчаващо обстоятелство /чл.56 НК/ като извод за негативни личностови данни на дееца. Правилно обаче съдилищата по фактите са отчели високата концентрация на алкохолно съдържание в рамките на приетото пияно състояние като утежняващ несъставомерен елемент.
Твърди се,че подсъдимият е останал индиферентен към състоянието на пострадалия след ПТП-то и е изпитал загриженост и съжаление само към себе си. Като оставим настрана психическото състояние на самия П., доколкото е бил участник в пътен инцидент с настъпил смъртен резултат, той не носи отговорност по привилегирования състав на чл.343 А НК /пияното му състояние въобще изключва такава възможност/, заради което частното обвинение да оспорва поведението му след катастрофата.
Твърди се, че не е налице критично отношение към извършеното от страна на подсъдимия. Съжалението,изказано към близките на починалия, било формално и от цялото поведение на лицето не можело да се направи извод за укоримо отношение към извършеното деяние. Казаното е плод на вътрешно усещане на частните обвинители и доколкото освен него, липсват доказателства за декларативност на изявленията на П., фактът не подлежи на по-нататъшен процесуален коментар.
Теорията и практиката са разработили критериите за това що са смекчаващи и отегчаващи обстоятелства. Те са несъставомерни елементи, въздействащи върху психичните процеси при формиране на вината и имащи проявление преди или по време на осъществяване на престъплението. Докато първите действат благоприятно върху протичането на тези процеси, вторите препятстват формулирането на решението за извършване на престъпното посегателство, въпреки което деецът пристъпва към неговото реализиране. Практиката неотклонно е приемала, че чистото съдебно минало, добрите характеристични данни, семейното положение, полагането на общественополезен труд и разкаянието са облекчаващи вината фактори, обратното /не и когато липсата на разкаяние е резултат от спор за авторство, което е експликация на правото на защита/ са отегчаващи. Неясно защо при това положение в жалбата на частните обвинители се зачита характеристиката на казаното като отегчаващи обстоятелства, но не можело да се възприемат по аргумент за противното цитираните фактори, налични за конкретния подсъдим, като смекчаващи.
Поведението на ПАС при индивидуализация на наказанието спрямо П., отчитайки и изписаните от ПОС аргументи в тази връзка, е законосъобразно. Липсват доводи да се възприеме явна несправедливост на наложеното наказание лишаване от свобода- финално след приспадане на една трета две години и нужда от определяне на същото към максимума, предвиден в санкционната част на материалноправната норма. Обсъдени са всички обстоятелства, относими към определяне на наказанието и правилно е наложено минимално такова при спазване правилата на чл.54 НК.
Тук е мястото да се вземе отношение по поведението на самия пострадал. В жалбата на частното обвинение се твърди, че само подсъдимият има вина за настъпилия противоправен резултат и липсва допринасяне от страна на потърпевшия. Казаното очевидно пренебрегва установени по делото факти,дали повод на инстанциите по същество да установят частичен принос на Н. К. за пътния инцидент. Касае се за висока скорост на управление на мотоциклета и липса на съответно обезопасяване на моториста-пострадал. Освен това се намесва липсата на техническа неизправност на микробуса на П.. Изразеното е без абсолютно всякакво значение по отношение на индивидуализацията на наказанието, в светлината на конкретно повдигнатото обвинение. А повече от процедурно неотносимо и даже човешки некоректно е, да се сравнява противоправният резултат от настоящото деяние /с една жертва и ярко игнориране на съпричинителското поведение на самия потърпевш/ с този по случаите със загиналите деца при река Лим, делото Бакаджика и това за инцидента при гр.Бяла /посочени точно по този начин в жалбата/, където нямало пияно състояние на шофьорите и технически неизправности на превозните средства, а са наложени по-тежки наказания.
От друга страна настоящата инстанция не може да се съгласи с довода по жалбата на подсъдимия,за неправилен съдебен отказ да бъде приложен институтът на условното осъждане. За да обоснове позицията си, защитникът набляга не неперфектното обвиняване на дееца за допуснатите от него нарушения на ЗДП. Този съд обсъди споменатия факт по-горе в мотивите си и не намира за нужно да го повтаря. ПАС е приел аргументите на първостепенния съд за необходимост от това П. да изтърпи ефективно наложеното му наказание лишаване от свобода. ВКС се солидаризира с всичко казано, имайки предвид в най-голяма степен пияното състояние на касатора със значителна концентрация на алкохол в кръвта, последното завишаващо степента на обществена опасност на деянието и на самия деец.
Същевременно бе прието наличие на едно единствено нарушение на специалните правила, което е в пряка причинна връзка с настъпилия противоправен резултат. То, наред с наличното съпричиняване от страна на К., дават повод да бъде намалено наложеното на подсъдимия допълнително наказание, определено на основание чл.343 Г НК, лишаване от право на управление на МПС за срок от четири години и шест месеца на три години. Това наказание, по визираните в НК правила за налагането му, може да бъде равно по времетраене на лишаването от свобода, когато се определя наред с него, или до три години повече /чл.49,ал.2 НПК/. Следователно то е във функционална връзка с продължителността на основното наказание лишаване от свобода, но при всички случаи трябва да има обосновка за неговото конкретно налагане. Макар и в процесния казус да липсва пространна аргументация по обсъждания въпрос от страна на решаващите съдилища, разсъжденията по съществото на случилото се предоставят възможност за изведено заключение за неблагонадеждност на подсъдимия като водач на МПС. Такива данни в кориците на делото липсват и в този смисъл корекцията на лишаването от право, направена от тази инстанция, се явява законосъобразна по смисъла на чл.348,ал.5,т.1 вр.ал.1,т.3 НПК. Поради казаното е ненужно обсъждане на доводите на частното обвинение за увеличаване на наказанието лишаване от право по отношение на П..
Водим от изложените съображения и на основание чл.354,ал.2,т.1 НПК, Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение
Р Е Ш И :
ИЗМЕНЯВА решение № 85/28.05.13 г.,постановено от АС-Пловдив по В.Н.Д. 70/12 г.в частта по потвърждаване на присъда № 12/30.01.13 г., постановена от ОС-Пловдив по Н.Д.1984/12 г. за определеното на подсъдимия И. Й. П. наказание лишаване от право на управление на МПС на основание чл.343 Г за срок от четири години и шест месеца,като НАМАЛЯВА същото на три години.
ОСТАВЯ В СИЛА решението в останалата част.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1/ 2/
|