Ключови фрази
Частна касационна жалба * евентуален иск * електроенергия * обезщетение за пропуснати ползи * трето лице-помагач


9

О П Р Е Д ЕЛ Е Н И Е


№ 520
С., 28.07.2014 година


Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение в закрито заседание на деветнадесети юли две хиляди и четиринадесета година в състав:


ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ

при участието на секретаря
в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията Мария Славчева
ч.т.дело № 4004/2013 година

Производство по чл. 274, ал.3, т.1 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на [фирма], [населено място] срещу въззивно определение № 515 от 29.07. 2013 г. по в.ч.т.д.№ 423/2013 г. на Варненския апелативен съд в частта, с което е оставена без уважение частната му жалба срещу определение № 1702 от 19.04.2013 г. по гр. д. № 2282/2012 г. на Варненския окръжен съд в частта, с която е прекратено производството по предявените от частния жалбоподател срещу [фирма], [населено място] в отношение на евентуалност искове п.2.1, п.2.2, п.2.3 и п.2.4 от исковата му молба, в частта, с която се оставя без уважение искането му да привличане на [фирма] като подпомагаща го страна /трето лице-помагач/.
В частната касационна жалба се поддържа, че определението е недопустимо и неправилно, а допустимостта на касационното обжалване е обосновано с наличие на основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Излагат се съображения, че в случая обезщетението по п.2.3 от петитума на исковата молба в размер на сумата 2 191 144 лв. се претендира на две конкуриращи се основания – на общия състав на непозволено увреждане по чл.49 ЗЗД и специалния състав по чл.104 З.. В съобразителната част на определението били включени и двата иска, но въззивният съд не изложил мотиви на какви основания се оставя частната му жалба относно прекратяването на иска, основан на разпоредбата на чл.49 ЗЗД, което нарушение според жалбоподателя обосновава извод за недопустимост на постановения от него съдебен акт в посочената му част. Поддържа, че в противоречие с разпоредбите на чл.113, ал.1, т.3 и чл.118, ал.1 ЗЕ и чл.18, ал.1, т.1 и т.2 ЗЕВИ, които съдържат конкретно задължение за ответника да му предостави достъп до електроразпределителната си мрежа за цялата присъединена мощност на централа от 16 MW въззивният съд е приел, че исковете му за реално изпълнение, основани на цитираните разпоредби е недопустим. Счита, че при изграждането на извода си, че искът му, основан на разпоредбата на чл.104 З. във вр. с чл.51, ал.1 ЗЗД за обезщетение за претърпени вреди в резултат на злоупотребата на ответника с монополното си положение е недопустим поради липсата на приключило административно-наказателно производство относно нарушение, чието установяване е от изключителната компетентност на К., възивният съд не е съобразил становището си с директно приложимото право на ЕС и по-специално с чл.6 от Регламент на Съвета (ЕС) № 1/2003 г. от 16 декември 2002 г., който изрично уреждал правомощията на националния съд да прилага чл.101 и чл.102 от ДФЕС (Договора за функциониране на ЕС), според § 7 от преамбюла на който националните съдилища допълват ролята на органите по конкуренция на държавите – членки и на тях следва да се позволи да прилагат изцяло мелонев 81 и 82 от Договора. В тази връзка се прави искане за отравяне на преюдициално запитване на основание чл. 628 и 629 ГПК до Съда на Европейските общности, като се поддържа, че с исканото преюдициално заключение ще се установи дали разпоредбите на правото на ЕС следва да се тълкуват в смисъл, че е допустим искът за реално изпълнение на задължението на ответното дружество по чл.113, ал.1, т.3 и чл.118, ал.1 ЗЕ както и по чл.18, ал.1, т.1 и т.2 ЗЕВИ (които транспонират Директива 2009/72/ЕО и Директива 2009/28/ЕО), както и че не се допуска ограничаване на компетентността на националните съдилища в производства по частно правоприлагане по предявени искове за вреди, причинени от твърдяна злоупотреба с монополно положение в нарушение на чл.102 ДФЕС, самостоятелно да установяват всички елементи на съответното противоправно поведение.
Ответната страна [фирма] оспорва допустимостта на касационното обжалване по съображения, изложени в писмения му отговор по чл.276, ал.1 ГПК.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид доводите на страната във връзка с инвокираните оплаквания съобразно правомощията си по чл.278, ал.1 и сл. ГПК и данните по делото, приема следното:
Частната касационна жалба е подадена в срока по чл.275, ал.1 ГПК от надлежна страна в процеса срещу подлежащ на касационен контрол съдебен акт и е процесуално допустима, освен в частта, касаеща определението по искането за привличане на трето лице- помагач. Съгласно ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, тези определения не подлежат на касационно обжалване, поради което в тази й част частната касационна жалба следва да се остави без разглеждане.
За да потвърди обжалвания съдебен акт, въззивният съд споделил направените с него изводи за недопустимост на предявените от жалбоподателя като евентуални искове срещу [фирма] по следните съображения:
- По иска по п.2.1 от ИМ за изпълнение на задълженията на ответника да осигури на ищеца достъп до електроразпределителната си мрежа за пренос на електрическа енергия, произведена от „ВяЕЦ Могилище – Запад” до пълната й присъединена мощност от 16 MW е прието, че същият черпи основанието си в разпоредбите на чл. 113, ал. 1 т. 3 и чл. 118, ал.1 ЗЕ и чл. 18, ал.1, т. 1 и т. 2 от ЗЕВИ, които обаче според съда не пораждат конкретно задължение за осигуряване на достъп за пренос на електрическа енергия в определен обем, а регламентират задължението на операторите на електропреносните и електроразпределителните мрежи да осигурят равнопоставен достъп на всички ползватели на тези мрежи и гарантират преноса на производителите на електрическа енергия от възобновяеми източници и след като коментираните норми не създават конкретни индивидуализирани, притезателни права в полза на ищцовото дружество, искът за реално изпълнение на конкретни задължения, основаващи се на тях, се явява недопустим.
- По исковете по п.2.2 от ИМ за сумата 2 373 076 лв., претендирана като обезщетение за вреди - пропуснати ползи в резултат на злоупотреба от страна на ответника с господстващото му положение на пазара на разпределение на електрическа енергия и представляваща преференциалната цена, определена от ДКЕВР, за 12 451 210 kWh електрическа енергия, която „ВяЕЦ Могилище – Запад” е могла да отдаде в електроразпределителната мрежа за периода от 10.06.2010 г. до 11.10.2010 г., ако беше присъединена с присъединена мощност от 16MW в сроковете, предвидени в Договор за присъединяване на обект на независим производител на електрическа енергия № ДУА-173/11.02.2008г.- 3011-ВГ-21.02.2008-4007-ВГ-07.04.2009 г., сключен на 08.04.2009 г., изменен с Анекс от 14.12.2009 г.; за сумата 2 191 144 лв., представляваща преференциалната цена, определена от ДКЕВР, за 11 594 860 KWh активна електрическа енергия, която „ВяЕЦ Могилище - Запад” е могла да отдаде в електроразпределителната мрежа при производствена мощност от 8 MW в допълнение към присъединената мощност от 8 MW за периода от 27.10.2010 до 31.07.2012 г., претендирана като обезщетение за вреди - пропуснати ползи (а) в резултат на непозволено увреждане, което се изразява в противоправното ограничаване на достъпа на ищеца до преносната и/или разпределителната мрежа за пренос на електрическа енергия, произведена от „ВяЕЦ Могилище - Запад” от страна на оперативния персонал на специализираните диспечерски звена на ответника до 8 MW от общата присъединена мощност на „ВяЕЦ Могилище - Запад” от 16 MW („Алтернативен иск №1“) или алтернативно (б) в резултат на злоупотреба от страна на ответника с господстващото му положение на пазара на разпределение на електрическа енергия („Алтернативен иск № 2“) – п.2.3 от исковата молба с обжалваното определение е прието, че посочените искове са основани на разпоредбата чл.104 З., в която хипотеза гражданския съд ще бъде обвързан от влязлото в сила решение на К. по чл.38 З., с което се установява нарушение по реда на същия закон със съдържанието му, съответстващо на дадената от К. квалификация по З., като на доказване в исковия процес съобразно общите съдопроизводствени правила ще подлежи установяването на останалите елементи от фактическия състав на непозволеното увреждане – вредата, причинната връзка между нарушението по З. и вредата и размера на същата. В конкретния случай е констатирано наличие на инициирано от ищеца производство по чл.38 З. и висяща пред Комисията преписка № 56/2012 г., която не е приключила с окончателен акт, потвърден от ВАС, което обусловило извода на съда, че преди влизане в сила на решението на К. за установяване на нарушение по З., исковете по чл.104 З. се явяват преждевременно предявени и като такива – недопустими.
ВКС допуска касационно обжалване на тези определения, когато са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК. За да се произнесе по допускане на касационно обжалване на въззивното определение настоящият състав взе предвид следното.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК приложното поле по чл.280, ал.1, т.1 ГПК касаторът е аргументирал с процедирането от въззивния съд в отклонение от задължителните постановки на ТР № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС поради неупражнен служебен контрол по допустимостта на обжалвания пред него съдебен акт, с който при прекратяване на производството по предявените в отношение на алтернативност искове за заплащане на обезщетение за пропуснати ползи за сумата 2 119 144 лв. първоинстанционният съд не е направил изрична квалификация на тези искове, че ги счита за предявени като един иск, но в същото време е пропуснал да се произнесе изрично на какво основание прекратява производството по Алтернативния иск № 1.
Като второ основание за достъп на въззивното определение до касационно обжалване се поддържа това по чл.280, ал.1, т.3 ГПК по формулирания по следния начин въпрос: „Нормите на чл.113, ал.1, т.3 и чл.118, ал.1 ЗЕ (Закона за енергетиката) и чл.18, ал.1, т.1 и т.2 ЗЕВИ (Закон за енергията от възобновяеми източници) създават ли конкретни притезателни права в полза на производителите на електрическа енергия от В. по отношение на операторите на електроразпределителните мрежи и в тази връзка допустимо ли е производителят да предяви иск на основания горепосочените разпоредби за реално изпълнение на задълженията на електроразпределителното дружество да му осигури достъп до мрежата за пренос на електрическа енергия, произведена от В.; 3./ Компетентни ли са гражданските съдилища в България да установяват господстващо положение във връзка с предявени по реда на ГПК искове за вреди, претърпени вследствие на извършени нарушения по З. или нормата на чл.104 З. установява изключителна компетентност на К. да дава преценка в кои случаи е налице господстващо положение.
Настоящият състав приема, че не са налице поддържаните основания за допускане на въззивното определение до касационно обжалване.
Според указанията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, вероятната недопустимост на въззивното решение е самостоятелно основание за допускане на касационно обжалване, но от данните по делото не може да се направи извод за недопустимост на обжалвания с частната касационна жалба въззивен акт.
Недопустими са съдебните актове, които са постановени при липса на положителна или при наличието на отрицателна процесуална предпоставка. В случая няма такива данни. Въззивния съд е бил надлежно сезиран с частна жалба, подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК против прекратителното определение на първоинстанционния съд и се е произнесъл в рамките на повдигнатия пред него процесуален спор. Дори и да се приеме, че въззивният съд не е изложил мотиви относно недопустимостта на предявения от частния жалбоподател иск за вреди, основан на разпоредбата на чл.49 ЗЗД, този пропуск се отразява на правилността на обжалвания съдебен акт, но не може да обоснове извод за неговата недопустимост.
Поставеният вторият въпрос касае спорния по делото въпрос относно допустимостта на предявения иск за осъждане на ответника да осигури достъп на жалбоподателя до електроразпределителната си мрежа за пренос на произведената от ВяЕЦ електрическа енергия до пълната й мощност от 16 MW, поради което е от значение за решаването на делото.
Не са налице обаче предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като въпросът е решен от въззивния съд при точно прилагане на закона. Притезателните права са вид субективни права. Те са такива граждански права, които имат за предмет действие или бездействие на определено лице по гражданско правоотношение, установено от закона или с договор между страните. В цитираните разпоредби - чл.113, ал.1, т.3 и чл.118, ал.1 ЗЕ и чл.18, ал.1, т.1 и т.2 ЗЕВИ, на които частния жалбоподател основава иска си за реално изпълнение, не се съдържа безусловно задължение за осигуряване на пълен достъп до електропреносната и електроразпределителните мрежи, а с тях се регламентира задължението на операторите им за осигуряване на равнопоставеност между ползвателите на съответната мрежа. Възможността за изпълнение на това задължение е поставена в зависимост от установени в чл.83, ал.1, т.4 и 5 ЗЕ критерии за сигурност на мрежите и забрана за влошаване на условията за снабдяване на други ползватели (чл. 119 от ЗЕ). Поради това за ищеца не съществува претендираното в настоящия случай притезание да се задължи ответника да осигури исканият достъп на произведената от собствената му ВяЕЦ енергия до пълната й присъединена мощност.
Върховният касационен съд, състав на II т. о. намира, че следва да допусне касационно обжалване на определението на въззивната инстанция, по въпроса: „Компетентни ли са гражданските съдилища в България да установяват господстващо положение във връзка с предявени по реда на ГПК искове за вреди, претърпени вследствие на извършени нарушения по З. или нормата на чл.104 З. установява изключителна компетентност на К. да дава преценка в кои случаи е налице господстващо положение”
На така поставения въпрос в първата му част следва да се отговори отрицателно и съответно положително във втората му част по следните съображения:
Целта на Закона за защита на конкуренцията, дефинирана в чл.1 от него е да се да осигури защита и условия за разширяване на конкуренцията и на свободната инициатива в стопанската дейност, като за постигането й законът урежда защита срещу споразумения, решения и съгласувани практики, злоупотреба с монополно и господстващо положение на пазара и всякакви други актове и действия, които могат да доведат до предотвратяване, ограничаване или нарушаване на конкуренцията в страната и/или да засегнат търговията между държавите - членки на Европейския съюз, както и срещу нелоялна конкуренция. В ал.3 от съшия е посочено, че разпоредбите му уреждат отношенията във връзка с прилагането на чл. 81 и 82 от Договора за създаване на Европейската общност, в т. ч. сътрудничеството с Европейската комисия и националните органи по конкуренция на държавите - членки на Европейския съюз, по прилагането на Регламент (ЕО) № 1/2003 на Съвета от 16 декември 2002 г. относно изпълнението на правилата за конкуренция, предвидени в чл. 81 и 82 от Договора за създаване на Европейската общност, наричан по-нататък "Регламент (ЕО) № 1/2003", и Регламент (ЕО) № 139/2004 на Съвета от 20 януари 2004 г. относно контрола върху концентрациите между предприятия (регламент за сливанията на ЕО), наричан по-нататък "Регламент (ЕО) № 139/2004".
Съгласно чл.3, ал.2 от този закон, националният орган, отговорен за прилагането на Общностното право в областта на конкуренцията е Комисията за защита на конкуренцията, като в чл.54 е предвидено, че тя си сътрудничи с Европейската комисия и с другите национални органи по конкуренцията на държавите членки, като получава и оказва съдействие и обменя информация по реда на Регламент (ЕО) № 1/2003 и чл.11, параграф 6, чл.12 и чл.13, параграф 5 от Регламент (ЕО) № 139/2004, а съгласно чл.40, ал.2 Комисията може да спре производството по установяване на нарушение в случаите по чл. 13 от Регламент (ЕО) № 1/2003 и чл. 22, параграф 2 от Регламент (ЕО) № 139/2004.
Съгласно чл. 64 от закона, постановените от Комисията решения и определения подлежат на обжалване пред Върховния административен съд.
В чл.104, ал.1 и ал.3 е предвидено, че за причинени вреди вследствие на извършени нарушения по този закон, виновното лице дължи обезщетение на увредените физически или юридически лица, исковете за които се предявяват по реда на Гражданския процесуален кодекс. Съгласно ал.4, влязлото в сила решение на Върховния административен съд, което потвърждава решение на комисията за установяване на извършено нарушение по закона, има обвързваща сила за гражданския съд относно това, дали решението на комисията е валидно и законосъобразно.
От анализа на посочените разпоредби, транспонирани от Общностното право следва да се приеме, че в съответствие с тях националното ни законодателство е определило Комисията за защита на конкуренцията като органа, отговорен за прилагането на членове 81 и 82 от Договора за създаване на Европейската общност и Върховният административен съд, който действа в качеството на инстанция за съдебен контрол по отношение на видовете актове на Комисията. От това следва, че гражданските съдилища, които разглеждат искове за вреди, претърпени вследствие на извършени нарушения по този закон е обвързан от задължителната сила на решенията на ВАС досежно установяването на нарушението - със съдържанието му, съответстващо на дадената от Комисията квалификация, като на доказване съобразно общите съдопроизводствени правила пред гражданския съд ще подлежи установяването на останалите елементи от фактическия състав на непозволеното увреждане - вредата, причинната връзка между нарушението по З. и вредата и размера на същата. В този смисъл е и постановеното от апелативния съд определение, поради което същото следва да бъде потвърдено в посочената му част.
Неоснователно се явява искането за отправяне на преюдициално запитване до Съда на Европейските общности във връзка с цитираните от текстове на ЗЕ, ЗЕВИ и З.. В случая не е налице хипотезата на чл. 628 ГПК, тъй като се касае за тълкуване и прилагане на разпоредби на националното ни законодателство, които както вече бе отбелязано, а това се поддържа и от частния жалбоподател, са транспонирани от общностното право, вкл. и цитираните в жалбата и изложението към нея норми на Закона за енергетиката и Закона за енергията от възобновяемите източници.
Водим от горното Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение


О П Р Е Д Е Л И:


ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно определение № 515 от 29.07. 2013 г. по в.ч.т.д.№ 423/2013 г. на Варненския апелативен съд в частта, с което е потвърдено определение № 1702 от 19.04.2013 г. по гр. д. № 2282/2012 г. на Варненския окръжен съд в частта, с която е прекратено производството по предявените от [фирма], [населено място] срещу [фирма], [населено място] искове с правно основание чл.104 З. за сумите 2 373 076 лв. и за сумата 2 191 144 лв.
ОСТАВЯ В СИЛА въззивно определение № 515 от 29.07. 2013 г. по в.ч.т.д.№ 423/2013 г. на Варненския апелативен съд в обжалваната му част.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно определение № 515 от 29.07. 2013 г. по в.ч.т.д.№ 423/2013 г. на Варненския апелативен съд в частта, с която е потвърдено определение № 1702 от 19.04.2013 г. по гр. д. № 2282/2012 г. на Варненския окръжен съд в частта, с която е прекратено като недопустимо производството по предявените от [фирма], [населено място] срещу [фирма], [населено място] при условията на евентуалност иск по чл.113, ал.1, т.3, чл.118, ал.1 ЗЕ и чл.18, ал.1, т.2 ЗЕВИ за осигуряване на достъп на [фирма] до електроразпределителната мрежа за пренос на електрическа енергия, произведена от „ВяЕЦ Могилище – Запад” до пълната й присъединена мощност от 16MW и иск по чл.49 ЗЗД за сумата 2 191 144 лв.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ депозираното по ч.т.д.№ 4004/2013 г. по описа на ВКС, ТК, Второ отделение искане на [фирма] по чл.629 ГПК за отправяне на преюдициално запитване до Съда на ЕС.
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ частната касационна жалба на [фирма], [населено място] срещу въззивно определение № 515 от 29.07. 2013 г. по в.ч.т.д.№ 423/2013 г. на Варненския апелативен съд в частта, с която е оставена без уважение частната му жалба срещу определение № 1702 от 19.04.2013 г. по гр. д. № 2282/2012 г. на Варненския окръжен съд в частта, с която е оставено без уважение искането му за привличане на [фирма] като подпомагаща го страна /трето лице-помагач/.
Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: