Р Е Ш Е Н И Е № 23 гр. София, 10 януари 2023 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на десети февруари през 2022 г. в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: БЛАГА ИВАНОВА ЧЛЕНОВЕ: МИЛЕНА ПАНЕВА НЕВЕНА ГРОЗЕВА при участието на секретаря Илияна Петкова и в присъствието на прокурора Атанас Гебрев разгледа докладваното от съдия Панева касационно наказателно дело № 1127 по описа за 2021 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по жалби на подсъдимите Ф. Ф. и П. Ф. срещу решение № 102 от 24.11.2021 г. по ВНОХД № 183/2021 г. на Варненския апелативен съд, подадени чрез техния защитник - адв. С. И.. Недоволството, което адв. И. е заявил срещу въззивния акт от името на подс. Ф. е основано на претенция за допуснати съществени процесуални нарушения при постановяването му и явна несправедливост на потвърденото с него наказание на Ф.. Твърди се в тази връзка, че мотивите на въззивния съд са белязани от превратно тълкуване на доказателствата, неправилни изводи и неаргументирани съждения, като са игнорирани съображенията, изложени във въззивното производство от защитата. Във връзка с претенцията за явна несправедливост на наложеното наказание се възразява, че не е отчетен факта на направеното от Ф. признание относно вината му и оказаното от него съдействие за разследването. Неясно е според защитника защо наказанието на този подсъдим е завишено спрямо наказанията на останалите му съпроцесници, по отношение на които наказателното производство е приключило със споразумение. Настоява се, че не е отчетен тежкия социален статус на подсъдимия във връзка с материалното му положение. Направени са алтернативни искания: за изменяване на въззивния акт и намаляване на утвърденото с него наказание на подс. Ф. или отмяна на въззивното решение и връщане на делото за повторното му разглеждане от друг състав на въззивния съд с указания относно правилното прилагане на закона. В жалбата, подадена от адв. И. като защитник на подс. Ф. са противопоставени възражения за допуснати съществени процесуални нарушения, довели в развитие до неправилно прилагане на материалния закон и налагане на незаслужено и поради това явно несправедливо наказание. Твърди се, че осъждането на Ф. е основано на превратно тълкуване на доказателствата, неправилни изводи и неаргументирани съждения. Защитникът настоява, че въззивният отговор на възражението за недоказаност на вината на Ф. е декларативно поднесен, като липсва аргументиране на причините, поради които възражението е прието за неоснователно, като подс. Ф. изкуствено е приобщена към престъпната дейност на своя съпруг без обяснение от страна на съдилищата от предходните инстанции относно начина, по който тя е изпълнила обективните и субективните елементи от престъпните състави, по които е призната за виновна. Отправени са в алтернатива две искания до върховната инстанция - за отмяна на въззивното решение и пълно оневиняване на подс. Ф. или връщане на делото за ново разглеждане от въззивния съд. В съдебното заседание пред настоящия състав двамата подсъдими и техните защитници не вземат лично участие. Представителят на Върховната касационна прокуратура пледира за отхвърляне на двете жалби като неоснователни и оставяне в сила на въззивното решение. Настоящият състав, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на оспорения съдебен акт в рамките на правомощията си по чл. 347 НПК, установи следното: С присъда № 32 от 20.04.2021 г., постановена по НОХД № 1393/2020 г. състав на Варненския окръжен съд е признал подсъдимите Ф. И. Ф. и П. Т. Ф. за виновни в това, че на 10.03.2020 г. в [населено място], в съучастие като съизвършители, без надлежно разрешително държали с цел разпространение високорискови наркотични вещества - 6,56 гр. марихуана на стойност 39,36 лв., 5,78 гр. амфетамин на стойност 173.40 лв. и 3,04 гр. метамфетамин на стойност 76 лв., на обща стойност 288.76 лв., поради което и на осн. чл. 354а, ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 НК е наложил наказания, както следва: две години лишаване от свобода и глоба в размер на 5000 лв., отмерени при условията на чл. 54 НК - на подс. Ф. и една година лишаване от свобода - на подс. Ф., при условията на чл. 55, ал. 1, т. 1 НК. Със същата присъда двамата подсъдими са признати за виновни и в това, че на 10.03.2020 г. в [населено място], в съучастие като съизвършители държали акцизни стоки (134 кутии цигари) без бандерол, когато такъв се изисква по закон, а именно по чл. 2, т. 2 от Закона за акцизите и данъчните складове (ЗАДС); чл. 11, ал. 1 ЗАДС, чл. 64, ал. 1 - ал. 4 ЗАДС и по чл. 28, ал. 1 и ал. 2 от Закона за тютюна, тютюневите и свързаните с тях изделия, поради което и на осн. чл. 234, ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 НК са им наложени наказания, както следва: две години лишаване от свобода и глоба в размер на 2000 лв. - на подс. Ф., при условията на чл. 54 НК и десет месеца лишаване от свобода - за подс. Ф., при условията на чл. 55, ал. 1, т. 1 НК. На осн. чл. 23, ал. 1 НК така наложените наказания са групирани, като на подс. Ф. е наложено общо лишаване от свобода за срок от две години, изпълнението на което е отложено на осн. чл. 66, ал. 1 НК за срок от четири години, както и глоба в общ размер на 5000 лева, а на подс. Ф. - лишаване от свобода за срок от една година, изпълнението на което е отложено на осн. чл. 66, ал. 1 НК за срок от три години. На осн. чл. 59, ал. 1 НК съдът е приспаднал и е зачел от срока на общоопределеното наказание, свързано с лишаване на подс. Ф. от свобода, времето, през което по отношение на този подсъдим е била прилагана мярка за неотклонение задържане под стража. С присъдата е извършено разпореждане с веществените доказателства по делото и с оглед изхода на същото двамата подсъдими са осъдени да заплатят направените по воденето му разноски. С оспореното по касационен ред въззивно съдебно решение присъдата е потвърдена изцяло. Жалбите срещу този акт са неоснователни. Припокриващите се в голямата им част съображения, на които те са основани, позволяват съвместното им разглеждане. Макар и в двете жалби да се твърди, че въззивният съд е тълкувал превратно доказателствата, че е формирал несъответни на доказателствата изводи, поднесени чрез необосновани съждения, че изводите му са формирани в нарушение на правилата на формалната и юридическата логика, защитникът не е посочил нито един, изведен от оспорения въззивен акт аргумент в полза на тези твърдения. Липсва и конкретика в полза на твърдението за погрешно приведени от въззивния съд аргументи и неправилно интерпретирани доказателства. Това само по себе си показва, че жалбите, в посочените техни части, са основани на субективност, а не са провокирани от действително съществуващи пороци в дейността на въззивния съд. От друга страна, според чл. 347, ал. 1 НПК касационната инстанция проверява присъдата или решението само в обжалваната част и по отношение на обжалвалите лица, като по този начин законодателят е подчертал значението, което има волята на оспорващата страна (изключая хипотезите по чл. 124 КРБ и по чл. 347, ал. 2 НПК, които в случая не са налице). Израз на тази воля са съображенията на прокурора, респ. на касационния жалбоподател в полза на поддържаното касационно основание. Поради това е установено и изискването на чл. 351, ал. 1 НПК към съдържанието на касационната жалба то да включва посочване на това „в какво се състои касационното основание и данните, които го подкрепят“. Когато страната спести усилия по изпълнението на това изискване, възраженията й не могат да получат конкретен отговор по касационен ред. С жалбата, подадена от адв. И. като защитник на подс. Ф. неоснователно се възразява, че въззивният съд не е изпълнил задълженията, които му е вменил процесуалния закон с разпоредбите на чл. 339 и чл. 305, ал. 3 НПК, че не е дал мотивиран отговор на поставеното на вниманието му възражение за недоказаност на обвинението срещу Ф., а декларативно го е отхвърлил като неоснователно. Изискванията на чл. 305, ал. 3 НПК са безусловно относими към съдържанието на въззивния съдебен акт, когато въззивната инстанция е упражнила правомощието си да постанови нова присъда. В това отношение разпоредбата на чл. 339, ал. 3 НПК е достатъчно ясна. Извън тази хипотеза, както и друг път ВКС е отбелязвал, въззивният съд не е длъжен всякога да излага в документално-словесен вид анализ и оценка на доказателствата и изрично да посочва онези от тях, които ползва като аргумент за обосноваване на всяко едно фактическо установяване, когато не приема нови фактически положения, различни от приетите от първостепенния съд и счита, че този съд качествено се е справил с дейността по тяхното достигане и споделя следвания от него път на доказателствена и аргументативна логика. Достатъчно е от актът му да е ясно видимо, че е изпълнил задължението си да извърши цялостна проверка на правилността на оспорената пред него присъда и волята му да е заявена по достатъчно ясен и убедителен начин, позволяващ проследяване на процеса по формиране на вътрешното му убеждение. Такава именно е настоящата ситуация, поради което нетърпящ укор е подхода на въззивния съд по заявяване по обобщен начин на съгласие с фактическите изводи и с по-голямата част от извършения от първостепенния съд доказателствен анализ. Това не означава, че въззивният съд се е лишил от собствена преценка на доказателствата по свое убеждение. Със собствени аргументи този съд е отговорил на поставените на вниманието му съществени възражения на защитата – относно възможността за третиране като част от доказателствения масив на обясненията, дадени от свид. А. Е., в качеството на обвиняем в досъдебното производство; относно липсата на достатъчно доказателства с обвинителна спрямо П. Ф. насоченост, както и относно достоверността на показанията на А. Е. и П. П. и обясненията на двамата подсъдими. Законосъобразно извършената от въззивния съд корекция в предпоставките за формиране на правилно вътрешно убеждение чрез изключване от годната за ползване доказателствена съвкупност на обясненията, дадени от Е. А. в досъдебната фаза като обвиняем, не е останала единствено фигуративна, както по същество се настоява с касационните жалби. Обосновано въззивният съд е преценил, че процесуалната недопустимост на посочените обяснения и предопределената от нея промяна в обема на доказателствения масив не прегражда пътя за достигане на обективната истина относно инкриминираните деяния, като останалият доказателствен материал е достатъчен и годен за точно опознаване на инкриминираните събития и връзката на всеки от двамата подсъдими с тях. Прилагайки точно правилата на логическата непротиворечивост, въззивният съд е утвърдил извода на първата инстанция за причастност на подс. Ф. към вменените й държане без разрешение на високорискови наркотични вещества и на акцизни стоки без изискуемия по закон бандерол, като е анализирал информацията, събрана чрез експлоатираните специални разузнавателни средства за активно нейно участие в дейността на съпруга й Ф. Ф. по продажбата на наркотични вещества и на цигари без бандерол. Тази информация въззивният съд е съпоставил с безспорно установените по делото факти на намирането на марихуана, амфетамин и метамфетамин, както и на цигари без необходимия по закон бандерол в имота, обитаван към инкриминираната дата от двамата съпрузи в [населено място], както и находката на наркотични вещества в личното портмоне на подсъдимата, разпределени в полиетиленови пакетчета и намирането на електронна везна в същия имот със следи от тетрахидроканабинол по нея. Не произволни и вероятностни съждения, а извършената от въззивния съд логическа съпоставка на така установените по делото факти, е позволила на въззивня съд да заключи, че е постигната пълна доказаност и достоверна обоснованост на вината на двамата подсъдими и да потвърди осъдителните изводи на първата инстанция не само по отношение на подс. Ф., но така също и по отношение на подс. Ф.. Мотивите за това утвърждаване са намерили пряк израз в оспорения по касационен ред въззивен съдебен акт. От тях е видно, че въззивният съд пълноценно е изпълнил функцията си на контролна инстанция, като е реализирал дължимия от него цялостен контрол върху присъдата на окръжния съд. При това е ползвал легални критерии, придал е правна значимост единствено на обстоятелства, които имат релевантност, без да наруши установените от закона предели за проява на съдебното усмотрение. Не е нарушено и ограничителното правило на чл. 177, ал. 1 НПК. Осъдителните съдебни изводи не са основани само на данните от веществените доказателствени средства, получени след експлоатацията на специални разузнавателни средства, както се твърди в двете касационни жалби. Както бе отбелязано, валидност на тези данни, сочещи както на постоянна и активна ангажираност на подс. Ф. с наркоразпространение и периодично по негово настояване въвличане в тази дейност и на подс. Ф., така и на държане, а и реализиране, от страна на двамата подсъдими и на акцизни стоки (цигари), без необходимия по закон бандерол, е придадена след съпоставката им с резултатите от извършеното претърсване в обитавания от двамата подсъдими имот. Липсват в това отношение проблематични съждения в аргументацията на въззивния съд, които да потвърдят претенцията за нарушаване на правилата на логическия извод. Напълно дистанцирано от действителното съдържание на въззивния акт се твърди, че въззивният съд е оставил без внимание възраженията срещу размера на наложените на подс. Ф. санкции. Проблемът относно заслуженото с престъпното поведение на този подсъдим наказание за всяко от извършените от него престъпления е подложен от въззивния съд на коментар и всички възражения на защитата по повод на него са получили надлежен отговор. Липсва и претендираното с касационната жалба явно несъответствие между обществената опасност на всяко от извършените от подс. Ф. престъпления и личната обществена опасност на този подсъдим – от една страна и тежестта на съответните, наложени му наказания. Напротив, всяко от тези наказания е пропорционално спрямо съответното извършено престъпление. Преди да утвърди всяко от тях, въззивният съд е направил обстойна и качествена съпоставка на всички, установени по делото обстоятелства, имащи действителна значимост за отмерването на справедливи санкции. Несъгласието на защитата със съдебните изводи за отсъствие на предпоставки за определяне н наказанията на подс. Ф. съобразно с правилото, заложено в чл. 55, ал. 1, т. 1 НК е подкрепено с доводи за направено от подсъдимия признание и оказано от него съдействие на разследването. Всъщност, фактът на направеното от подсъдимия Ф. при съдебното разглеждане на делото признание относно вината му справедливо е отчетен от въззивния съд в процеса на извършената от този съд инстанционна проверка, наред с липсата на предходни осъждания и трудовата ангажираност на този подсъдим. Що се касае до аргумента за оказано от Ф. съдействие на разследването, той е несъстоятелен и резонно не е бил уважен от въззивния съд, като се има предвид, че обясненията, които Ф. е дал по делото и тяхното съдържание не са били в нито един етап от процесуалния развой с решаващо значение за успеха на разследването. Не съществува и твърдяната от защитника неяснота относно причините за определяне на санкциите, наложени на останалите обвинени по делото лица, по отношение на които наказателното производство е приключило със споразумение, под минималния законоустановен размер и липсата на наложени на тези лица глоби. От този факт защитникът е извел аргумент за неравно третиране на подс. Ф.. Възражението е неоснователно именно защото наказателното производство по отношение на П. П., А. Е., Н. В. и А. И., които са били обвинени по делото, редом с подсъдимите Ф. и Ф., е приключило със сключени споразумения с прокуратурата и наложените на тези лица наказания са били определени при условията на чл. 381, ал. 4 НПК. По отношение на подс. Ф. тази разпоредба е неприложима, а от друга страна наличните смекчаващи отговорността на този подсъдим обстоятелства не покриват критериите на чл. 55, ал. 1 НК за многобройност, нито за изключителност, за да им се признае превес, способен да определи по-ниска обществена опасност на извършеното в сравнение с обикновените и типични случаи на престъпления от конкретните видове. Материалното положение на подс. Ф. практически е съобразено от съдилищата с налагането на кумулативно предвидените за извършените от него престъпления глоби в минималните законоустановени размери. С оглед на така констатираното отсъствие на претендираните с жалбите касационни основания при постановяването на оспореното въззивно съдебно решение и на осн. чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА решение № 102 от 24.11.2021 г. по ВНОХД № 183/2021 г. на Варненския апелативен съд. Настоящото решение е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.